Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (132 Votes)

1493213 10201656954533865 1055682463 nСтрастната седмица и всички тези велики събития на нашата православната вяра не могат да омръзнат на човека, защото той не може да каже: напълно ги разбрах и вече ми омръзнаха! Те притежават огромна дълбочина, те са тайна, в която не може да влезеш напълно и да кажеш наситих се, чувствам пресищане, скука, уморих се, все едно и също! Защото не е все едно и също, а всеки път е различно и те докосва на различно място. Веднъж ще те докосне предателството, друг път Кръстът, трети път молитвата на Елеонската планина, друг път ще те разтърси Тайната вечеря, друг път всичко останало. Ще видиш, че и през Страстната седмица сърцето ти ще работи и душата ти ще се открие, нещо ще почувстваш, защото си различен от миналата година, променила се е насоката на твоя живот, тази година не си същият, като миналата. Всяка година е различна и това идва от Великия Бог, Който ни показва Своето снизхождение, благост и гъвкавост, дава ни Своята любов и ни казва: вземи Моята любов и прави каквото искаш! Много те обичам! Аз идвам да направиш с Мен каквото искаш! Идвам да излееш върху Мен това, което имаш в себе си. И ние изляхме върху Него, върху Христос, върху Бога, Който стана Човек това, което носехме в себе си, върху Този Бог, Който ни възлюби, ние изляхме нашата агресия, злоба, гняв, защото ние, хората, сме такива. Това е човекът, и ти, и аз.

През Страстната седмица слушаме толкова много да се говори за книжниците и фарисеите, за тяхното лицемерие и лъжа и много пъти и аз, като свещеник, чета Евангелието, където се казва: Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! И казвам виж как говори на фарисеите! С колко тежки думи ги нарича: змии, рожби ехиднни, змии сте! И казвам, как им говори така?! Но не след дълго, когато помисля по-добре, разбирам, че Христос не им говори, а ми говори – Той говори и на мен така, защото и аз съм такъв, и аз съм човек пълен с лицемерие, лъжа, злоба, завист, ревност, омраза, всички тези чувства и инстинкти, цялата тази агресия, свирепост, омраза, носим в себе си. Човекът е отворена рана, това е човекът, голяма рана в света, наранено същество, и Бог по всякакъв начин се опитва да изцери тази рана, да ни утеши и погали със Своята любов, да ни успокои, да ни облекчи, да поеме цялата наша злоба върху Себе си. И ти я носиш, и си много добър и много лош човек едновременно, животът и смъртта живеят в теб и се бориш с тези две неща. Ти, който обичаш, не след дълго мразиш твоя човек, твоето дете, и сега слушаш и ти се струва немислимо веднъж да обожаваш детето си, да го смяташ за всичко на света, а друг път да искаш да го удушиш, понеже те нервира. Веднъж един баща ми каза: обичам дъщеря си, но понякога, когато не ме слуша, не знам къде отива цялата тази любов. И в душата си изпитвам странно чувство към детето ми и не мога да повярвам, че е мое, но изпитвам това чувство.

За съжаление, в нас има гняв, желание да властваме над другия, да правим с него каквото си искаме, да виждаме, че губи от нас и ни става приятно от това. Веднъж една девойка ми каза, че когато попитала колегите си защо отсъства един от колегите те ѝ отговорили, че е болен. Тя ми каза: да ти кажа истината, почувствах скрито доволство, че е болен, но не го казах. Когато отворих устата си, казах жалко, от какво се е разболял? Грип? Колко жалко! Но вътрешно, не зная защо, почувствах това.

Това е въпросът. Не зная защо се чувствам така. Защо хем обичам, хем мразя. Защо от мен излизат тези братоубийствени чувства, да убия Йосиф! Кой Йосиф? Моя брат, както станало в Стария Завет. Братята искали да убият своя брат и въпреки това да се чувстват добре, че са го направили. Обичат, и в същото време мразят, хем искам да живееш, хем понякога искам да се махнеш от мене. Човекът носи цялата диващина на джунглата, цялата агресия, страхове и несигурност. Малкото детенце, което не се е научило да скрива своите чисти и първични чувства, които по естествен начин излизат от душата му, казва нещата спонтанно. Питаш го: обичаш ли татко си? Да, много го обичам! Обичаш ли майка си? Много. И когато му се скарат, детето дръзва и казва нещо много истинно, докато ние „цивилизованите“ хора го научим, че не подобава да казва това. Но когато е малко, то го казва: мамо, татко, искам да умреш! Какво говориш, детето ми? И какво има предвид детето? – Искам да се махнеш; то няма предвид да умреш биологически, а в онзи момент в неговата мисъл само смъртта функционира като нещо, което ще го избави от теб. Защото в онзи момент се е уморило от теб. И то казва: Махай се, понеже не знае да ти каже върви в другата стая, остави ме на мира, не ме безпокой! Това нещо съществува и в нас. Желание да те зарадвам и желание да те видя че се проваляш. Заради всички тези чувства на злоба, омраза, завист, ревност, мъст, цялото това нещо, което ни обхваща, Христос дойде и ни каза: Аз дойдох да правите с Мене това, което казва малкото детенце на баща си, искам да умреш! И ние казахме на Христос тези думи, всички ги казахме и всички ги казваме. Това правим всеки ден в нашия живот – убиваме Бога, умъртвяваме Бога и Му казваме: Искам да умреш! Ти, Когото обичам, Ти, Когото дойдох на планината на блаженствата да Те слушам, Ти, Който, когато ни даде хляб и риби, Ти ръкопляскахме и казвахме, че искаме да бъдеш наш цар, Ти, Когото видяхме да говориш и се удивявахме, а след това отново върху Тебе искаме да изпробваме докъде стига нашата собствена злоба и Твоята любов. И Христос каза: ударете Мен! Носите в себе си тъмнина, носите цяла джунгла, всички диви животни са вътре. Не ги хвърляйте един върху друг, Аз идвам да „излеете“ вашите чувства върху Мене, кажете тези неща на Мен, заплюйте Мен! Сега това ти се струва крайно, слушайки Христос да казва „Заплюйте Мене!”. Ние обаче Го заплюхме. Ти, аз, заплюваме Христос с нашия живот, поведение, дух, нрав. Кой Христос? Този, Когото обичаме. Хем Го обичаме, хем Го мразим. Хем Го обичаме, хем искаме да Му отмъстим. Хем Го обичаме и обожаваме, хем искаме да отидем далече от Него, както казваш понякога – искам да се махна от Църквата, искам да имам собствен живот, искам да не правя това, което ми казвате, искам да правя това, което аз искам! Бунтовният дух. Бунт, въставане, блудство, спрямо Кого? Спрямо Този, Който ме обича и благотвори. И Христос дойде и каза: Аз ще стана тази жива рана, ще изцеля твоята рана чрез Моята рана, ще изпия горчивата чаша на смъртта, на твоите мъки, на твоите сълзи, на твоята горчивина, дай Ми всички тези неща. Всичко каквото имаш, донеси го на Мен, стига ти да се успокоиш, да утихнеш, да ти стане леко!

Велико нещо е да разберем, че носим всички тези неща в нас. Страстната седмица е голяма възможност да стигнем до това себепознание, да разберем себе си, да не отиваме да наскърбим Христос като Някой, Който е извън нас, далеч от нас, срещу нас и да Го гледаме съжалително, както когато минаваме по болничните коридори и виждаме в стаите болни, ранени, контузени хора и казваме: ах, клетият! Какво са му направили! Тук не е така; и не са Му направили, а Му правим. И ако живеех по времето на Христос, и аз щях да бъда фарисеин, и аз щях да принадлежа към фарисеите, външно добрият, вътре обаче много различен. Именно тях е заклеймил Христос. Той не е заклеймил нашите пороци, а нашето лицемерие, зная какъв си – казва – зная кой си, зная, че отвън си съвършен, а отвътре си пълен с проблеми. Христос укорява фарисеите и им казва: Горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Приличате на гробове, които отвън са много хубави, но зная какво криете във вас – зловоние, смърт, тление, а пред хората се представяте като много хубави и постоянно се грижите чашата да е чиста отвън, но вътре наливаш вода, отвътре пиеш, очисти я вътре – и отвън ще стане чиста! Ела детето Ми, казва Христос през Страстната седмица, това ми казва Христос, ела, дай Ми твоето бреме и товар, удари Мен, разпни Мен, но поне ти се успокой, утихни, разбери къде грешиш, виж себе си, твоите проблеми, страдания, мъки, психологически товар, всичко това, което те занимава и ме остави да те освободя. Себепознанието на Страстната седмица е велико нещо, т. е. да видим себе си, да се огледаме в Христос и накрая да кажем: на какво е способен човек, ако го оставиш свободно да се изяви. Това са направили на Христос – това, което ние, останалите, не приемаме да ни правят.

През Страстната седмица Христос ни учи, че решението на проблемите на света е в хората, които имат силата да приемат в себе си злобата на останалите, да дадат възможност на другия да изкара своя стрес върху тебе, да прободе теб и твоето наранено сърце, което е пълно с любов, и така постепенно да се успокои, да се облекчи, да си изкаже мъката. Въпросът е дали ние можем да понесем това? Да влезем в тази мяра на Христос, Който се е съгласил да се разпне, да Го похулят, да Му ударят плесници, да Го заплюят – ние ще издържим ли това? Не го издържаме. Защото, за да го издържиш, трябва да имаш много голямо разбиране към другите и за да направиш това, трябва да си разбрал себе си, да знаеш какъв си вътре в себе си.

Една девойка ми изпрати поразително писмо и когато го четох, настръхнах, защото в него пишеше: бих искала да говоря с моите родители за себе си, да им кажа какво нося, какво мисля, как се чувствам и какво правя, но не се осмелявам. Не можете да си представите какво ще стане, ако си отворя устата, каква атака ме очаква, какъв натиск и задушаване от вините и угризенията, с които ще ме изпълнят моите родители и най-вече майка ми. Искам да споделя с тях моите проблеми, но не смея, защото – те, тези родители, и аз, и ти – не приемаме да се разпнем както Христос е направил, не приемаме да станем жертвата, другият да ни смачка, да ни стопи, както направихме с Христос и Той ни показва, че единственият път и начин да помириш хората около себе си, е определени хора да могат, – имайки любов, сила, вътрешна пълнота и сърце, пълно с любов – да приемат пробождането на другия, някои хора трябва да се жертват, да приемат болката на света, със снизхождение, състрадание, разбиране, широко сърце, отворени обятия, както Христос, когато е бил на Кръста, и да не съдят другите. Тази майка не се съгласява нейното дете да се разтовари, не приема детето ѝ да изкара своя гняв върху нея, да каже своите оплаквания от живота, от учението, от нейни връзки, които съществуват или не съществуват, което е било наранено, смачкано, предадено. Тази майка обаче не се съгласява, а иска да има добър имидж. Какво е това? Фарисейнщина.

През Страстната седмица Христос става нищо – земя, пръст, става Този, Когото гледаш и съжаляваш, и накрая казваш: Господи, как се оказа тук? Как беше на сватбата в Кана Галилейска, на славното Преображение на Тавор? Какво е това нещо? За да направиш и ти това, трябва да се съгласиш да се оцапаш с твоята кръв и с тази на другия. Затова са нужни хора които имат себепознание. През Страстната седмица, – а целият твой живот е една Страстна седмица – си призван да видиш какво става в теб, с твоята борба с пороците, да придобиеш снизхождение, искреност, първо към самия себе си, и когато видиш себе си, ще разбереш и своя брат. Исках да кажа на майката на това момиче, което ми писа, че не смее да говори, защото майка ѝ не може да приеме болката, която ще ѝ причини, както я е приел Христос: да ти кажа, не познавам твоето дете, аз съм непознат за детето, което си родила и си изпитала болки за него, но то ми казва две думи, докато ти си майката и би трябвало да може да говори с теб, но ти не му позволяваш да изкара всичко, което носи в душата си.

Нещата са толкова прости, всички толкова си приличаме в тези пороци, всички носим същите неща в нас. Братоубийствени чувства, омраза, завист, но просто не ги признаваме и идва Христос да ни успокои, да ни утеши, да вземе върху Себе си нашата болка и кръст и ни казва: Аз обаче искам да ви успокоя! Нека през Страстната седмица видим разпнатия и страдащ Христос всеки през неговия поглед, нека омекне нашата душа, нека се помирим със себе си, нека приемем прошката, която ни дава Този наранен, но и удивителен Христос.

Години наред се опитвам да напомня на тези, с които общувам, да простят първо на себе си, защото Христос ти е простил, Той знае какво носиш, знае какъв си – това, което сам ми каза веднъж: колко лош човек съм! Той знае колко лош човек си и ти прощава, обича те, въпросът е дали ти прощаваш на себе си? Позволи ли на Христос да ти прости?

Успокой се, Христос се е разпнал за теб! Виждаш обаче, че има души, които не могат да приемат тази прошка. Постоянно чувстват угризения, вини в себе си, защото живеят с тях и идва Страстната седмица, за да се избавим от тези тежести, вини, тревоги и да разберем, че такъв е човекът, такива сме ние. Казах на една жена: успокой се, приеми, че Бог знае всичко, което каза, което си, не ти казах, че си се освободила напълно от всичко, че си някоя светица, че си се поправила. Казах ти обаче, че Той те обича такава, каквато си. Не се отвръща от теб и постепенно ще ти помогне да преодолееш твоето състояние. Тя каза, че не може да се избави от угризенията, спомените, горчивината и вините. Защото има чувството, че отнемаш нещо от нейния живот, което я държи жива и казва: какво ще правя, когато сутрин се събудя без притеснения? Ти сега тръгваш да ме освобождаваш, да ми дадеш прошка, която да почувствам и да изразя в моята усмивка, да покажа на детето си, че се обичаме и сме заедно под погледа на Христос? Аз не мога, на мен ми харесва да се чувствам така, т. е. предпочитам да ми е тежко на съвестта и да имам угризения... Затова ти казах, че не сме разбрали Страстната седмица, аз лично още не съм я разбрал и не знам колко години още приблизително ми трябват, за да чуя и преживя всички тези събития, за да разбера чрез всички тях колко велик е Христос, колко човешки се е отнесъл, т. е. смирено, достъпно, с такава гъвкавост, достъпност и снизходителност. Това са човешки неща, но в тях се крие нещо изключително божествено, а именно, че Той дойде като единосъщен на нас Човек и влезе в нашата „кожа“, както казваме, т. е. в нашата плът, Христос е Човек и ни казва: чеда, разбирам ви, обичам ви, зная как говорите, как мислите, ходих до вас, бях във вашите магазини, пътища, трапези, видях вашите престъпления, блудства, разврат, кражби, мании, видях всичко това и ви разбирам. Зная кои сте. Накрая ние се скарахме с Него, а сега Го обичаме. Този Христос, Който тогава разпнахме, сега казваме, че Го обичаме. И след това пак Го предаваме. И това става цял живот. Предаваме и обичаме една и съща Личност. Както и ти ми каза за твоя съпруг, че понякога го обичаш, понякога го мразиш и не можеш да разбереш как става това. Едно и също лице. Как ще преодолеем всичко това? Е, ще го преодолеем, когато в нас се възцари любовта към Христос. Раните се затварят чрез любовта и дълготърпението. Когато дойде голямото разбиране, когато можеш да кажеш: Отче, прости им, те не знаят какво вършат! – ама те са зли хора! Не са зли! Но те Те разпват! Знаят го, но не го правят, защото са зли, а имат това нещо в себе си. Сещам се, че веднъж изповядвах едного 30 минути преди да издъхне в болницата. Той ми каза такива неща, че дори в този час, в който се подготвя да си замине от този свят, сърцето му се движи сред калта, пръстта и глината. В крайна сметка, разбрах, че това е човекът, разбирам го и вътре в мен.

Дано счупим тази витрина през Страстната седмица, да счупим нашите маски и лъжи и да станем истински хора, снизходителни към другите и това, което ще ни обедини да бъде общата болка, общото въжделение, общата смърт, която ни очаква.

Ти обаче дойде да се изповядаш и ми каза: всичко е наред, всичко е хубаво, но не обичам еди-кой си човек! Добре, какво да ти кажа, не мога да ти кажа насила да го обикнеш, защото може и аз да не обичам някого дори днес да е Разпети петък и Велика събота, и Възкресение. Затова казвам, че Възкресение е не само тогава, когато го празнуваме, в Неделя на Пасха, а може да стане всеки момент, в който възкръсваш, когато възкресяваш твоите умъртвени харизми, възможности, ти имаш възможности в себе си, да се събудиш, да възкръснеш, да станеш нов човек и да не криеш харизмите на твоята душа. Харизма не е само да рисуваш, не е само да пееш, да пишеш, а и да се научиш да обичаш, да живееш, да издържаш болката на живота, твоите деца, твоя човек, себе си. Страстната седмица е добра възможност, която Христос, Този толкова снизхождащ Бог ни дава, за да доближим всички тези неща и ако не успееш много тази година, не е страшно, все пак не е лесно да се побере целият този океан в съсъда на твоето сърце! Тази година няма да влезе всичко, но поне нещичко. Седни и помисли, замисли се за всичко това и докъдето стигнеш с Божията помощ. Преживей Страстната седмица спокойно и без да те грабва цялата тази грижа за покупки и ястия. Добре, и това ще го има, естествено и аз, който говоря, ще хапна на Пасха, ще хапнем, ще си прекарваме хубаво, но погледни в себе си какво искаш да докоснеш през тазгодишната Страстна седмица? Искаш да докоснеш една любов, а? Някой ти показа, че те обича изключително много. Някой, Който ти каза: ела да излееш върху Мене целия си гняв, да се разтовариш, ела и удари Мене, разпни Мене! Накрая го направихме, направи го и ти, изкарай върху Христос това, което имаш, кажи Му твоите мъки, разгневи Му се, не се осмелявам да кажа „разпни Го“, защото е оскърбително да разпъваш Христос. Нима обаче не правим това всеки път, когато се сърдим на живота, оплакваме Му се, негодуваме, лицемерим и задаваме въпроса: защо да стане това с мене, защо ми причиняваш това?! Не ти харесва това, което казах, но това правим – разпъваме Христос. Христос предпочита това – да имаш връзка с Него и ти казва: скарай се с Мене, но Ми говори, говори Ми, спори с Мен, но не си тръгвай, ела да се скараме! Аз не се карам, казва Христос, но ти смяташ, че не те чувам, че не ти обръщам внимание, че съм лош, но ти Ми кажи всички тези неща! Христос иска да общува с теб, ако ще да е под формата на кавга. Нашето отдалечаване от Него Го убива. Това да си тръгнеш напълно от Него, да живееш така, сякаш Той изобщо не съществува, да не Му обръщаш внимание. Така един баща се оплакваше от сина си. И другите го питали: какво му е? Наркоман ли е? Крадец ли е? Скита ли? Нищо от това. Какво прави тогава? Не ми обръща внимание. Идва вкъщи, затваря се в стаята си и не ми говори, сякаш не съществувам. Това ме убива. С това ме убива. С липсата на връзката. През Страстната седмица човешкият род има много мощна връзка с Христос и естествено това е връзка, в която Му причиняваме страдание, рана, болка и битка. Борихме се с Христос, ударихме Го, разпнахме Го, „победихме“ Го. А Христос вътре в Себе си ни обичаше и ни отговаряше с това, което имаше – с любов. Понеже Неговото сърце не е като нашето и в него не властват страстите, злобата и мъстта, които ние имаме. Затова, където и да Го прободеш, бликват струи и сокове на любов и нищо друго. За мен, така както ме слушаш, може да казваш: а, той е добър човек! Но ако ме прободеш, няма да изкарам любов, защото нямам само любов, а имам и много други неща – и завист, и омраза, и мъст, и гняв, и ярост. Веднъж един ме оскърби и дълго не можех да говоря с него! Трябваха ми месеци, за да се сдобрим и да почувствам отново приятелството, любовта и спокойствието. Христос е нямал такива реакции, нямал е такава психология, нямал е такова сърце, а е имал само любов и през Страстната седмица това живеем: ние Го удряме, а Той казва: народе Мой, какво ви направих? И защо се отнасяте така с Мене? На Юда е казал: защо Ме предаваш? Аз те обичам – вземете, яжте, това е Моето тяло! Аз ви обичам, давам ви Моето тяло, съединете се с Мене, пребивавайте с Мене! Някой чувствал вълни на омраза към Него, а Той отговарял с океан от безкрайна любов. Той ни е „задушил“ в Своята любов. Това е реакцията на Христос. Това е красотата на Страстната седмица: че имаме връзка с Христос, макар и кръстна връзка, разпъваме Го, но Го обичаме и молим, и казваме: Господи, дано някога умириш това наранено сърце, тази свирепа душа, да ни накараш да се помирим с Тебе, да се успокоим, да излеем нашите чувства. Ти за нищо не си виновен, а ние сме объркани същества, объркани създания, защото избягахме от Твоята любов и от духа на Твоето учение, заповеди, смирение, кротост. Молим Христос да ни помогне през тази Страстна седмица да ни изцери, да затвори раните, които съществуват в нас и да станем добри хора. Когато в даден момент разберем всичко това, след няколко години или десетилетия, не знам кога, може да е нужно да изминат много години, ще си тръгнем от този свят и ще отидем смирени близо до смирения Христос, Който се разпна, ще отидем зрели близо до Господа, Който е Господ на зрелостта, Господ на светостта, Господ на мъдростта. И ние ще станем такива, след тези възходи и падения.

Дните на Страстната седмица са много хубави дни, богати на любов, милост и прошка за твоето сърце. Върви при Кръста на Христос да вземеш прошка, не да Го съжаляваме в смисъл, че Го гледаме отгоре и казваме: Ах, Клетия, да можехме да Му избършем раните! Христос няма нужда от нашето съжаление. Той е предостоен в този час. Смирен, силен в Своето безсилие. А трябва да помислим в себе си и да кажем: отидох ли да взема от Христос мира, който ми дава, прошката, опрощението? Помирих ли се със себе си? С моя човек, с жена ми, разбираме ли се? С децата ми, с братята ми, с близките ми хора? Седни малко и погледни себе си, да разбереш какво става с тебе, какво имаш, не се страхувай от Христос, говори Му. Ако не можеш да говориш с хората, говори на Христос, вземи една икона, погледни Го и Му кажи каквото искаш.

Сещам се, че веднъж в един храм говорих такива неща и накрая дойдоха четирима души, тримата млади, две момчета и една девойка и ми казаха много тежки неща. Защо дойдохте? – ги попитах. Защото ни стана леко, когато разбрахме за един такъв Христос. На Този Христос бихме могли да говорим, такъв Христос обичаме, ... а ние Го ранихме. След като е окървавен, наранен, не оставихме място по тялото Му, където да не сме показали нашия гняв и всичко, което носихме в себе си. И ти сега – казах на един от тях – не изпитваш някаква омраза, а имаш твоите мъки и защо се страхуваш да говориш на Христос, да Му довериш твоя проблем, твоите страсти, грешки? Христос те обича.

Моля се да има хора, които да ти помогнат да почувстваш този Христос на любовта от Страстната седмица, моля се и ти да си такъв човек за твоите ближни, да показваш този Христос, Христос на жертвата, разпнатия Христос, Христос, Който никого не съди, а Сам приема да бъде съден пред Пилат. Преди обаче да станеш като Христос, приеми и остави Христос да избави тебе, защото не можем да правим това, ако първо не Го почувстваме. Ако аз не почувствам, че Христос ме обича такъв какъвто съм. Какъвто възприема Христос за себе си, такъв ще го представя и пред тебе. Ако Го възприемам като строг, така строго ще се отнасям и към тебе.

Църквата е най-хубавото пространство – пространството на изкуплението, на прошката, на Кръста и Възкресението, където тече кръвта на любовта. Топла, нежна кръв, която не търси отмъщение, а иска да простя, да обикна, да прегърна. Не искам да съм твоят ад, казва Христос през Страстната седмица, а искам да изкарам твоя ад и да го взема в Мене! Ние наказахме Христос без за нищо да е виновен. И Той ни гледа с този поглед и ни казва: „Деца Мои, поне сега се успокойте, нали стоварихте вашия товар върху Мене? Нали ръцете Ми са продупчени и приковани? Нали от челото Ми тече кръв? Обичам ви! Е, сега ще се успокоите ли?“.

Моля се да имаш този покой през Страстната седмица, през всички седмици на твоя живот и да го проявяваш към твоите деца!


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9938h 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.