Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

1743607 275424962610643 642197930 nЗа много и щастливи години! Вече е Рождество Христово, влязохме в Рождество Христово, живеем го, наслаждаваме се на тези дни. И атмосферата е много празнична. Всички сте много радостни и щастливи, нали? Представям си как всички се радвате да сте със семействата си, подготвяте се да излезете някъде, да се забавлявате, да се радвате, да изпитате щастие, да купите подаръци, сладкиши, да отидете на гости… Ще качим килограмите, ще забравим диетите, ще забравим усилията на поста и ще започнем сега да се наслаждаваме. Не е ли така? А, някой ми казва, че не е точно така:

- Отче, не всички са радостни днес...

Трябва и аз да свърша предаването по-бързо, защото ме очакват на трапезата, за днес имам много покани, не зная къде първо да отида… Някой пак ми казва:

- Отче, няма ли да спреш да говориш за всички вас, които сте много радостни днес, в този празничен и тържествен ден, и да се занимаеш малко и с нас?

- С кои вас да се занимая? За какво всъщност искате да говорим?

- Да ни кажеш нещо за скръбта на тези дни, защото и ние съществуваме.

- Кои сте вие?

- Това сме ние, които сега няма да ходим на гости, които ще слушаме радио „Църквата на Пирея” и след като ти си тръгнеш от радиото, за да ходиш да ядеш, да пиеш, да слушаш музика, да се забавляваш, да гледаш телевизия, ние няма да можем да последваме вашата програма, на празнуващите толкова тържествено.

- И кои сте вие?

- Отче, кажи нещо днес за скръбта на тези празници, за меланхолията на празниците. Говори малко и за нас, и ние съществуваме в този свят, ние, които слушаме радио, и въпреки че е Рождество Христово, ще продължим да сме в своята самота, в своето мълчание, в своята болка.

- Виж, виж, извинявай, извинявай, нека да изясним нещо, да се уточним. Ако трябва да направя такова предаване, ще го направя, но се питам понякога да не би и ти, който сега казваш, че няма да ходиш да празнуваш, да си виновен? Да не би да си виновен и ти, че няма да присъстваш на някоя хубава трапеза? Да не би това да се дължи на тебе? Да не би самотата да се дължи на твоя собствен избор?

Защото знам, че някои ги канят, искат ги, обичат ги, но понеже те имат ниска себеоценка, ниско себеуважение, имат, да го кажа и другояче, скрит егоизъм, инат, не искат да отидат, седят сами, тревожат се и дори изпадат в меланхолия: „Мене никой не ме иска!”. Когато те канят, не отиваш. Когато седиш сам, се притесняваш. Да не би и ти да грешиш? Не знам. Не знам колко слушат в този момент, защото повечето са във вихъра на подготовката – да излязат, да отидат да се забавляват, да се порадват. Но нима и тези, които сега са сами, не могат да успеят? Часът е един и нещо – ще успеете! Ще успеете да звъннете един телефон и да кажете, че в крайна сметка ще отидете! „Ще дойда, ще дойда и аз на трапезата, на която ме покани”. Направете го, не оставайте сами днес, ако няма сериозна причина, ако вината не е ваша. Защото друго е доброволната самота на монаха, на някой подвижник, на човека, който остава сам, тъй като чувства пълнотата на Христовото присъствие и тъй като това е изборът на неговия живот. Когато чувстваш Христос в този ден, когато чувстваш в сърцето си безкрайно спокойствие, безкрайно щастие, безкрайна насита, това вече не е самота. Преди да ядеш, се чувстваш наситен в душата си, изпълнен с щастие. Тогава не говорим за самота. Ако днес беше жив старецът Паисий, той щеше да отиде в манастира, за да участва в светата Литургия, да се причасти, да яде с другите на трапезата, след това щеше да отиде в килията си и щеше да бъде много щастлив, напълно сам и щастлив. Защото се чувства наситен. Той не е сам. Той е напълно сам от страна на човешко присъствие, но е изпълнен с присъствието на Христос. Ако говорим за нещо такова, тогава добре, добре правиш, че си сам.

Но да не би и ние в някаква степен да сме виновни за това, че днес, в ден като този, сме сами? Да не би и ние понякога да сме странни? Да не би да сме малко своенравни, малко чепати? Не знам, питам. Сега говорим по принцип, не говоря конкретно за някого. Не знам, възможно е някой изобщо да няма вина за тези неща, но е възможно и някой да се държи малко по-необичайно, да е необщителен, да е виновен, че не прави първата стъпка или не откликва. Да не би понякога твоето присъствие да изморява другите и те да се затрудняват с тебе? Виж, и така да е, не се разочаровай, защото, ако се разочароваш, това крие егоизъм. „Аз съм такъв, какъвто съм, и ако другите не ме харесват, не ме интересува”. Не, ако имаш вина за тези неща, превърни всичко това в материал за смирение и си кажи: „Тази година започвам да осъзнавам, че съм малко странен. Никой не ме търси, никой не ме иска. Да не би и аз някъде да греша? Не съм много дружелюбен, не съм много общителен, не съм много сърдечен, не съм много мил, изпълнен съм с егоизъм”.

Приеми го, приеми кой си. Приеми, че понякога имаш труден характер. И знай, че ако го приемеш, Христос ще те възлюби. Ще те възлюби. Сякаш Му казваш: „Господи, тази година имам нужда от Твоето Рождество. Аз ще Ти покажа дело, което да изпълниш, Господи, в моята душа. Аз съм странен човек, дойди да ме поправиш, дойди да ме изцелиш. Аз съм проблемен човек. Ето, Господи, днес е празник, но никой не ми се обажда по телефона, за да ме покани, никой не ме иска, никой не идва, за да ме види, може би и аз съм виновен за това. Виновен съм”.

Всички сме виновни, в степента, в която не сме такива, каквито трябва да бъдем. Нека отправим критика към самите себе си, да се смирим, да се покаем, да потърсим милостта на Бога и да Го помолим.

Знам, че ме слушате и вие, другите, чакате и си мислите: „Ще дойде ли и нашият ред в „Невидими преходи”? Ще мине ли днес проповедникът и покрай нас да ни каже някоя дума? Защото ние не сме виновни. Казваш, че е виновен някой, който днес не отива на някоя празнична трапеза, но аз каква вина имам? Аз не съм виновен, аз съм болен, в болницата съм. Имам тук едно малко транзисторче до моето шкафче и те слушам, а ти, отче, започваш да говориш, че сме виновни, че сме егоисти, че…”.

Не, не говоря за тебе, ти не си виновен, наистина. Ти си болен, нямаш сили, на болнично легло си и не можеш да отидеш никъде. И всички те обичат, по принуда си сам. Ще дойде да те види някой, бяха при тебе за малко сутринта, но сега си тръгнаха… Да, а ти си парализиран, знам. Какво да правиш? Нима си виновен, че си в такова състояние, че не можеш да се втурнеш и да покажеш това, което сърцето ти чувства? Сърцето ти иска да полети, но тялото не ти помага. А е Рождество Христово… Да, и ти не си виновен, не си виновен, че живееш сам, понеже нямаш роднини. Ти си самотен човек, защото нямаш роднини и си възрастен, сам си… Да, знам, че и ти си самотен. Сега плачеш, плачеш, защото силно скърбиш. Тази година не можеш да направиш това, което си правил преди, защото чувстваш голяма болка. Тази година липсва някой от дома. Да, страшно е. Това е страшно.

Ако искате, ще ви правя малко компания. Няма да крия от вас, че после и аз ще си тръгна, ще отида на гости, но сега, след като радиото ви е включено, нека си правим компания. Да поговорим малко днес, на Рождество Христово, за тези хора, които не могат да празнуват, не по тяхна вина, а защото обстоятелствата ги принуждават да бъдат сами – без голяма компания, със съвсем малко хора или изобщо без никого до себе си. Те са самотни и опечалени хора, обзети от меланхолия.

Като начало нека ви кажа нещо утешително. На празниците всички ни обхваща малко меланхолия и радостта ни не е стопроцентова през целия ден. Има моменти, когато вълната на меланхолията ни залива и през най-радостните мигове от живота ни, настъпва някаква тъга. Съществува тъгата на празничните периоди, казват го психолозите, социолозите – тъгата на Пасха, тъгата на Рождество Христово. Душата ни се натъжава, не можем да поберем цялата радост, абсолютната радост. Като хора, живеещи на тази планета, радостта ни е примесена с тъга. И ще се радваме, и ще скърбим. Виждаш, някой се жени и се радва, друг скърби, защото губи детето си. Ето и сега, казваш, че се радваш и тъгуваш едновременно, че си унил, но и щастлив. Така е при всички.

И тъй, не сте само вие. Не преувеличавайте нещата, недейте да мислите, че сте много зле, и да завиждате, че всички са щастливи. „Днес е Рождество Христово и аз съм най-нещастният”. Не е така, не е така. Старецът Паисий много хубаво казва: „Вложи добри помисли”. Мисли за нещата положително, както Бог иска да мислиш, т. е. погледни ги с добро око. Ако видиш, казват хората, че в чашата има вода до половината, не казвай, че тя е наполовина празна, а кажи, че е наполовина пълна. Не е лъжа, тя е и наполовина пълна, и наполовина празна. Но ти не гледай празното, гледай, че чашата е пълна. Гледай положително на нещата и кажи: „Поне съм в Гърция, в свободна страна. Православен християнин съм. Мога да отправям молитвата си”. Помисли за нещо добро, което имаш, за нещо малко, което можеш да правиш. Спомням си, един човек ми беше казал: „Аз съм инвалид, цялото ми тяло е парализирано, но отскоро поклащам главата си. Много съм щастлив”. От това малкото – цялото му тяло е неподвижно, но поклаща главата си и е щастлив! С други думи, виждаш нещо положително в скръбта си. Не гледай така тъжно на живота си, не казвай, че си нещастен, злочест, не бъди недоволен, защото меланхолията те тегли все по-надолу. Не! Гледай положително, потърси нещо положително. Не намираш нищо? И това е положително – да не виждаш нищо хубаво и да се осланяш изцяло на Бога! Мисли по този начин и кажи: „Аз, Господи, на Тебе ще се уповавам, само на Тебе! Нямам никакво друго добро, не намирам нищо добро”. Но то съществува, съществува. Не забравяй, че Бог допуска това, което се случва днес, с добра цел, погледни на това с вяра. Бог иска да излезе нещо от тази самота. Не е ли Бог? Не е ли мъдър? Не те ли обича? Не устройва ли Той живота на целия свят? Не определя ли Той кога ще изгрее слънцето и кога ще залезе? Не е ли сътворил Той птиците, които летят на небето, листата, които падат, космите на главата ни, които са преброени? Нима Той не знае всичко? Христос е знаел, че тази година ти, и не само ти, но и много други така ще живеете Рождество Христово – самотно. Виж и това в Божията любов. Така е поискал Бог, Бог е знаел, Бог го допуска. Той подписал днешния ден и казал: „Детето Ми, с мъдростта, всезнанието и любовта, които имам, зная всичко за тебе и преценявам, че така трябва да прекараш днешния ден, допускам го”.

Това не означава, че Бог се радва на това, което преживяваш, а го допуска с някаква добра цел. Погледни това с вяра, погледни го с вяра в Христос: „На ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро” (Рим. 8:28). Обичаш ли Бога? Значи тази самота ще бъде за твое добро, тази скръб ще се превърне в добро, тази сълза ще се превърне в добро. Виж с вяра това, което днес преживяваш, и се опитай да го видиш по начин, който да ти донесе полза, да извлечеш някакво добро. От горчивото да извлечеш добро, в горчивината да намериш нещо сладко за душата си. Може днес да поискаш да се свържеш по-силно с Христос, да придобиеш Христовата мяра, да влезеш в самотата на Христос. И Той, когато се е родил и е дошъл в света, е бил сам, светът не Го е приел с радост. Днес всички се радваме и празнуваме Неговото Рождество, тичаме към яслите, децата очакват Дядо Коледа и т. н., но тогава само св. Богородица Го топлела с любовта си, с прегръдката си и топлите си целувки. Да, наистина, ангелите Го възпявали, пастирите също, но това отминало и след това Той останал сам. Повечето хора, заради които най-вече дошъл, не Му отдали значение. Я помисли, днес и ти влизаш в Христовата мяра, т. е. смиряваш се и ти като Христос. И ако искаш, можеш да се свържеш още по-силно с Него и да кажеш: „Господи, разбери ме Ти, Който очакваше любов и не получи. Така и аз, очаквах малко любов днес, но не получих и съм сам”. Можеш да се свържеш с Христос, защото влизаш в Неговата мяра на самота, на смирение, на принизяване. На днешния ден ти също си в периферията, както Христос е бил. Започваш да приличаш на Него. Не казваме ли, че на Пасха се разпваме заедно с Христос?

И тъй, днес се уподобяват на Христос тези, които много Го обичат, тези, които са сами като Него, които са в периферията като Него. Приличат на Христос! Прояви малко търпение, имай малко търпение. Ще отмине този ден, ще отминат и следващите, ще отминат и другите дни от живота ни, ще премине целият ни живот като един ден. Ще научим думата търпение. И ще проявиш търпение и ще се научиш да чакаш в живота. Бог ще устрои нещо добро в сърцето ти от тази самота. Опитай се да почувстваш малко, ако искаш… Простете ми, не искам да се правя на учител. Знам, че едно е да говориш на изпитващите болка хора, на самотните хора, и друго е ти самият да си самотен. Много е лесно да се дават съвети, но за този, който живее болката си, е различно. Затова и не се правя на учител.

Сещам се за св. Исаак Сириец, който казва: „Опитай се да почувстваш, че си на земята, ти и твоят Бог. Опитай се да намериш покой в сърцето си – не по егоистичен начин, т. е. да не отдаваш значение на това дали другите съществуват и да нямаш нужда от тях, но почувствай, че Бог те обича така, сякаш само ти си на този свят!”. Сякаш съществува само планетата Земя и на нея си само ти. Живей това, живей не егоистично, а лично факта, че Бог лично те обича, че Той идва за тебе, не те оставя встрани да чакаш и не ти казва, че днес има друга работа. Не. Той те обича, сякаш само ти си се родил в света. Новороденият Христос би дошъл, се казва, на земята дори и за един човек, дори ако на планетата Земя имаше само един човек. Колко е голяма тази любов!

Никой не ти се обажда по телефона? Мисля, че в края на предаването тези, които слушат, ще се обадят на някого. Ще се обадят и на тебе, твои духовни братя. Но дори никой да не ти се обади, знай, че днес Христос те обича. И днес Той ти се е отдал напълно! Почувствай как Христос ти се отдава напълно, почувствай Го като твой личен Бог: „Дори никой да не съществуваше на земята, Христе мой, Ти щеше да се родиш само за мене и щеше да има Рождество Христово само за моята душа!”. И това е много хубаво. Това по някакъв начин ще ти помогне да имаш душевна пълнота и да не се чувстваш патологично зависим и изобщо зависим от другите по отношение на радостта. „Господи, зная, че ме обичаш, Ти си моят Бог. И макар че се раздаваш на всички, на всеки един се отдаваш много лично, с безкрайна пълнота. Така искам да Те чувствам”. Ти и Бог на земята! Само ти и Бог! И това да те изпълва с радост! И след това ще погледнеш благосклонно и на другите и ще се зарадваш, че те се радват. Няма да завиждаш, няма да ревнуваш, няма да изпитваш неприязън, няма да мразиш другите, както някои, при които завистта се превръща в гняв и искат да отмъстят, когато виждат, че другите се радват. Гневят се, нервират се, изпитват неприязън към хората, които се радват, защото те самите скърбят. Не! Ще кажеш: „Аз имам моя Бог, имам моя Христос, Той така е пожелал. Той обича и мене и така аз издържам”.

Нека ти кажа и нещо друго. До вечерта може и ти да преживееш някакво чудо! Не знаеш какво може да ти се случи. Може да стане нещо в душата ти, може да настъпи някаква радост в живота ти, може нещо да чуеш, да видиш, да помислиш, може да стане нещо, което да те направи радостен. Не позволявай меланхолията да те обхване. Живей с тази надежда, не оставяй надеждата в душата ти да умре. Почакай малко и ще видиш.

Знам, че сега ни слушат и тези, които празнуват и се забавляват. Нека ви кажа нещо и на вас, които сега се чувствате добре и нямате проблемите, за които говорим. Отправете молитва за тези, които в голяма степен ги засяга този въпрос. Вие след малко ще наближите дома, където отивате, ще излезете от автомобила, ще спрете радиото, ще отидете да се порадвате, да се позабавлявате, но ние ще продължим разговора с тези, които изпитват болка, които са сами, които днес нямат компания. И затова нека молитвата и любовта ни съпътстват, за да чувстваме в сърцата си, че не сме самотни същества ние, които оставаме тук.

Знаеш ли, има и нещо друго: животът ни е примесен със скръбта. И най-големите радости крият скръб. Това го казах в началото. Когато Казандзакис отишъл веднъж на Света Гора, посетил един малък манастир (мисля, че манастира Дионисиу) и видял един храст отвън. Казват, че по листата на този храст виждаш в умален вид Разпнатия Христос и скръбта на Кръста. Казандзакис казал на един монах: „Много е тесен вашият манастир, тук се чувствам душевно потиснат. Душата ми се потисна, тясно е”, а монахът му отговорил: „Не е виновен манастирът, че чувстваш такава теснота. Целият свят е тесен. Светът не ни побира, не ни побират времето и пространството на тази планета, на тази земя, на този живот. Не се побираме, затова сме притеснени. Искаме абсолютното, безкрайното, искаме многото, но не го побираме, не можем”...

Откъс от книгата „Укрепи душата си”

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9duww 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.