Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (52 Votes)

001Моля се Бог да те освободи от депресията, която доближава душата ти, кара те да се чувстваш странно и да отпада духът ти. Това са твои думи, ти ми го каза, затова те разбирам. Прочетох твоето писмо и видях сърцето ти така, както ми го описа и откри. Дано дойде благодатта. Направи и ти каквото можеш, помоли се, помоли се за нещо хубаво. Молитвата е движение, което правим, за да излезем от блатото, то е виждането на душата ми в светлината на Христос, където не се съгласяваме да се примирим с мрака, който често пъти ни обгръща. Молитвеното движение е отърсване на душата, която казва „Не!”. То ни позволява да виждаме себе си като дете на Бога, като дете на този Велик Баща, Който просветлява всички, на Бога на изобилието, Който държи в ръцете Си ключовете на радостта и щастието и затова не желаем да се примирим с меланхолията и с депресията. Ако потърсиш тяхната  причина и видиш, че не става дума за нещо органическо, наследствено и изцяло от неврологичен характер, когато са нужни лекарства и т. н., то тогава меланхолията се дължи на някаква рана, на някакво предателство, на неудовлетвореност в душата ти. Искаш нещо, което не е станало. Търсиш нещо, което ако притежаваше, щеше да се чувстваш различно.

„В депресия съм, – казва момичето, – защото любимият ме изостави, обиди ме, предаде ме, тръгна си...”. Чувстваш, че нещо ти липсва, а ако го имаше, нямаше да бъдеш в това състояние.

Съществува обаче едно душевно движение, което можеш да направиш, казвайки си: „А защо да нямам това, което искам! Не онова, от което съм се лишил, а чувствата, които то е създавало в мен”. Например, някой те е оставил, наранил те е, предал те е и си изпаднал в дълбока депресия. Аз те питам, а когато беше с този човек, какво чувстваше? Чувстваше пълнота, душата ти беше изпълнена, щастлива, сърцето ти също, с желание за живот и борба, със сили за радост. Тогава всичко имаше смисъл, гледаше около себе си и се радваше на всичко. Този човек е пораждал в теб красиви преживявания, чувства и състояния. Сега обаче той си е тръгнал и заедно с това рухна и твоето прекрасно вътрешно състояние. А аз ти казвам просто като идея, като предложение: не можеш ли отново да родиш в себе си усещането за красота, пълнота, благост, сладост, щастие, което си имал, макар че сега твоят любим човек липсва? Да не би той просто да е бил поводът да почувстваш тази радост и е изкарал наяве онова, което все пак е в теб? Този човек, който е предизвиквал щастието в теб, си е тръгнал. Сигурно можеш да намериш друг повод да изведеш от себе си красивото, защото щастието съществува в теб и не човекът като биологично същество те е направил щастлив. Не човекът като материална ипостас, като тяло, като биологично творение с молекули, клетки и т. н. те прави щастлив, а какво? Щастието е нещо, което излиза вътре от теб, имайки за повод даден човек или някакво състояние.

Опитай се да го почувстваш с помощта на молитвата. Тя помага да усетиш щастието в теб непосредствено – без външен дразнител и без помощта, която ти дават човешките състояния. Тя създава чувство за пълнота, радост, щастие, смисъл в живота, любов, помага да се съживиш и да чувстваш, че душата ти се напоява от вода, която не извира от този свят. Затова виждаш някои подвижници – дори да не си виждал, но си чувал, четеш светоотечески книги - че те сияят от щастие. Хората отивали, виждали подвижника и лицето му винаги било радостно.

Един млад човек отиде неотдавна в Ню Йорк и ми каза:

- Отче, толкова съм щастлив, че видях Ню Йорк! Отидох в Манхатън, невероятно беше! Величие! Какви впечатляващи неща!

Той беше радостен, защото видял разни неща в Ню Йорк. Друг отишъл в Дисниленд, друг във Флорида, трети другаде – всички тези пътувания станали повод за радост. В душата на тези хора се пораждали силни положителни преживявания поради видените сгради, хора, хубави ястия, светлини, дрехи, покупки – всички тези неща, които по принцип не ги осъждам. Друго исках да кажа – че радостта, която този човек преживя в Манхатън с помощта на шопинга, разходките, нощния живот, танците, подвижникът изпитва и без да има тези външни дразнители. Даже неговото вътрешно преживяване е по-добро, защото е по-дълготрайно. Защото след хубавото пътуване ти се качваш в самолета и казваш: „Свърши. Връщам се!”. Обзема те и униние, защото хубавото преживяване е свършило. Докато подвижникът е намерил нещо, нещо мъничко в душата си, от което пак излиза радост, пак излиза щастие.

Не е нужно да видя небостъргач, не е нужно да се кача на Айфеловата кула, не е нужно да ходя където и да било. Щастлив съм с помощта на друга тайна. Тази тайна трябва да намериш – тя съществува в теб. В теб е източникът на радост, в сърцето ти – там е Христос, Източникът на радостта. Ти сам умъртвяваш Христос в душата си и не Го оставяш да ти покаже всички тези хубави неща, които може да ти даде. Ако не се научиш да оживиш Христос в себе си, винаги ще се измъчваш и няма да намериш тази тайна. Вместо това винаги ще чакаш някое пътуване, разходка, връзка да те направи поне за кратко щастлив.

Докато трае това, ще се чувстваш добре. Когато обаче свърши, ще полудяваш. Дори докато го имаш, пак няма да се чувстваш добре, защото ще се страхуваш да не го загубиш, т. е. радостта ти ще е примесена с тревога. Например, радваш се на човека до теб, но се страхуваш да не го загубиш и затова си мислиш:

- Ех, добре ни е сега, но колко ще продължи това? А ако утре ме остави или ме предаде? А ако умре или разболее? Ако се премести?

Поради цялата тази несигурност не можеш дори да се зарадваш в пълнота. След това виждаш други хора, които се радват и започваш да им завиждаш. Казваш си:

- Аз си нямам човек до мен, а той има, защо?

Ядосваш се, сравняваш, завиждаш, чувстваш неувереност за това, което ще стане с твоята радост. Ще го имам ли? Защото радостта, каквато я имаме в момента, е зависима от нещо, храни се отнякъде, черпи отвън живителни сокове и пие, и живее, и съществува.

Затова ти казвам: Опитай се да намериш тайната. Докато беше щастлива, ти казваше:

- Когато той ме гледаше в очите, възкръсвах.

Значи в теб е имало възкресение. Добре. Не можеш ли да почувстваш това възкресение, без той да те гледа в очите? Погледни очите си в огледалото и кажи:

- Боже мой, благодаря Ти! За моето достойнство, за красотата на моята душа, за красотата на моето битие, за неповторимостта на моето присъствие на тази планета.

Не съществува човек, подобен на теб, ти си неповторимо творение, неповторим човек, всички сме уникални същества. Дори само това да помислиш, ще кажеш:

- Добре, не е нужно непременно някой да ми казва, че съм хубав, красив, значим, за да се чувствам ценен, за да се оживи душата ми, та ако след това го загубя, да се побъркам.

Чудесно е да имаш любими хора, не казвам да нямаш. Не подценявам болката от раздялата, която те доведе до депресия, но не трябва да чувстваш от когото и да било такава нужда, че без него да губиш разсъдъка си. Бъди с него, радвай му се, наслаждавай му се, но бъди готова, ако го загубиш, да знаеш тайната, която ще ти донесат радостта, която си имала, когато този човек е било до теб.

Във всеки един момент трябва да си в състояние да кажеш:

- Радвам се, че те имам. Щастлива съм в твоята компания, вземам хубави неща от теб, но да знаеш, че и без теб няма да се срина. И без теб ще издържа. Открила съм бутона вътре в мен, с чието натискане съживявам надеждата, своето достойнство, любовта към Бога и се чувствам добре. Той не ме обича вече, тръгна си от мене, предаде ме. Е, Бог ме обича, чувствам се добре и мечтая, моля се и си представям красиво и силно бъдеще. Не всичко е угаснало, ще се справя.

Трудно е, защото изпитваш голяма болка. Болезнено е, защото при това отлепяне от другия кървиш. Подобно нещо се получава и когато, например, те изгонят от работа. Тогава имаш не само финансова зависимост, но и черпиш своята ценност оттам. Когато те уволнят, си казваш:

- Сега не съм ценен! Вече съм безполезен.

Как да не си ценен? Нима си ценен, понеже беше там? Винаги си ценен, но понеже си прилепнал и си се отъждествил с работата си, казваш:

- Аз и ти сме едно. За мене работата е всичко! Аз съм моята работа.

Не си твоята работа. И Бог ти дава възможност да разбереш това. Той сякаш ти казва: Я да отнема работата ти за малко от теб. За да видиш и твоите останали дарби. Ти си мислеше, че черпиш сили само от там, но Аз ти обяснявам, че по този начин подценяваш себе си. Сега си още по-ценен, детето Ми!

Затова говорех в началото за подвижниците, които нямат нищо. Дори да им вземат това, което притежават, те пак казват:

- Вземи го! Не съм свързан с него чак дотам, че да черпя от него неописуема радост. Имам нещо хубаво в стаята ми, красива химикалка, за да пиша с нея. Вземи я!

Може би си чел за онзи подвижник, който гонил крадците, но не за да ги хване, а за да им даде онова, което забравили да откраднат. Викал им:

- Забравихте нещо, деца! Вземете го!

Те се стресвали и казали:

- За първи път виждаме такова нещо! Друг веднага ще ни заведе в полицията, а този ни гони да ни даде и други неща?! Защо?!

Защото този подвижник можел да бъде щастлив и без това.

Това е много трудно, разбирам. Затова не ти казвам да преодолееш своята депресия и меланхолия днес или утре. Нужно е време – месеци, може и години. Трябва да усвоиш уроците, които Христос ти предава чрез ударите на живота и разделите – както си слагаш левкопласт на раната и след това, отлепяйки го, казваш: „Ох, не мога да го отлепя”, защото е залепнал за кожата и това ти причинява болка, но трябва да го отлепиш.

Така става и в живота. След като се отлепиш от своя външен източник на радост, си казваш:

- Най-накрая разбрах, че у мен съществува голям източник на радост! Съществува Христовата благодат, Неговата сила, присъствие. Когато се причастявам и приемам Христос в мене, когато се моля, Го докосвам. Когато призовавам Неговото име, се обръщам към Него. Когато търся Неговата благодат, Той ме покрива, изпраща Своите Ангели. Сега това са само думи, но ще дойде час, когато ще живея тези думи, ако искам да отговоря на Бога в своя живот, защото може и да не отговоря...

Може Бог да ти праща уроци, а ти да казваш: 

- Не искам да науча този урок! Аз искам да плача, да се отчайвам, да се самоубия...

Но само чрез това „отлепяне” – когато  Бог отлепя нещо от теб, от сърцето – можеш да разбереш богатството, което криеш в себе си. Целта не е Той да умори, да те накара да изпиташ болка, а да отидеш по-нататък, да напреднеш. Няма смисъл да коментираш, съдиш, осъждаш и да казваш:

- Аз не бях виновен! Какъв човек беше! Не мога да го преглътна, да повярвам, какво ми причини!

Хубаво, щом искаш, живей с миналото, живей със спомените, да остарява душата ти и да не прави стъпките, които трябва да направиш, за да вървиш напред.

Пак ти казвам, помоли се, представи себе си в Божията благодат, виж себе си облечена бяло, а не в черно. Представи си, че държиш букет цветя, представи си, че си близо до Христос, Който докосва ръката ти и взема от теб твоя проблем. Променяш се и ставаш друга личност, възхождаш, влизаш в друго равнище на връзката с Бога, със себе си, с хората. Ставаш красив човек чрез твоята болка. Да, но трябва да излезеш оттам, разбираш ли? Затова се помоли, прочети някоя книга. Внимавай в твоите помисли и не оставяй в тях, та през цялото време да затъваш – оттам тръгва всичко. Промени помислите си.

Затова светците казват да се молиш, да изричаш името на Господ Иисус Христос – Иисусовата молитва – постоянно. Някои светци понякога променяли молитвата и не казвали Помилуй ме!, защото, когато чувстваш, че Бог те е помилвал, не можеш да казваш помилуй ме, понеже сякаш си противоречиш. Когато ти казвам „дай ми да ям!” и ти ми даваш, а аз продължавам  да ти го казвам, ти няма ли да се озадачиш и да попиташ: добре, не ти ли давам? Там молитвата вече се променя и казваш: Господи Иисусе Христе, благодаря Ти за Твоята милост! Господи Ииусе Христе, Ти ме помилва!

Бях какъвто бях, казва св. ап. Павел, но бях помилван от Господа и от даден момент нататък вече се чувствам помилван от Бога, т. е. получих онова, за което молих. Чувствам, че Христос ми дава това, за което Го моля. Но не и постоянно да се оплакваш и да просиш насила: „Ела, дай ми! Дай ми!”. Добре. Ще го получиш, Христос ти го дава, но ти си свикнал да не го приемаш, свикнал си с ропота, със съпротивлението и с духа на депресията. Не вярваш, че може да му се зарадваш и да кажеш: „Иисусе, светлина моя!”. Тези думи показват, че вече не търсиш, а живееш. Казваш „Христос е моята светлина” и казвайки го, сякаш приемаш, че си в Неговата светлина и любов. „Иисусе, мое дихание!”, т. е. не търся, а преживявам това, което вече имам. То не е далеч, а е настояще, имаш го, то е тук пред теб е, това е Христос. Твоето притеснение, умора и унилост не ти позволяват да го почувстваш. Душата ти чезне и не можеш да усетиш Христовото присъствие, което е до теб.

Вчера никой не ти се обади и изпадна в депресия? Да, но дори всички хора да ти се обадят, мислиш ли, че би бил по-ценен? В един момент телефонният разговор ще приключи, след това какво ще стане? Пак ще роптаеш и ще негодуваш, понеже никой не ти се е обадил. Ти искаш постоянно да слушаш думите, че си ценен и че те обичат. Е, потърси да чуеш това от Бога, Който постоянно ти го казва, а човеците не могат да правят постоянно това.

Човекът жадува за ценност и признание, за малко любов и топлина. Тази нужда е много голяма, жажда, глад за щастие, за любов. Затова си в депресия, защото не си заситил този глад и го засищаш със скариди, чипс, шоколад. Добре, засищаш се за малко, но след това пак искаш и накрая надебеляваш, мъчиш се, объркваш се и отново чувстваш глад. Отново ядеш, отново напълняваш и съжаляваш, защото ядеш по погрешен начин. Тези храни са грешка. Търсиш радостта на погрешно място. Затова ти казвам, че молитвата много ще ти помогне, стига да я отправяш с въодушевление, оптимизъм и радост. Молитвата не означава депресия. Тя означава да мислиш по начина, по който Христос мисли за теб и оттук автоматично се променят всички твои подбуди. Чрез молитвата се променя структурата на мисленето, защото обикновено в молитвата всички ние правим следната грешка: не се опитваме да видим как Христос чувства нас самите и какви иска да бъдем, а се опитваме да накараме Христос да мисли за нас по начина, по който ние мислим за себе си, т. е. по болен начин. Ти казваш: „Христе, виж колко съм окаян! Ела и Ти да признаеш, че съм окаян! Ела и Ти да поплачеш в моята нищета! Кажи и Ти, че съм мизерен”. А Христос, Който е самото здраве, ти казва: „Искаш Аз, Който съм светлина, да вляза в твоя мрак и да стана тъмен, меланхоличен, когато трябва да стане обратното?”.

Това е движението на молитвата – да видиш себе си в светлината, в която Христос те гледа, за да изчезнат депресията и меланхолията от душата ти. И ако кажеш на Христос: „Как ме виждаш?”. Той няма да ти каже: „Виждам те разочарован, неуспял, маргинален, отчаян и всичко свърши за теб!”. Не! А ще ти каже: „Гледам напред, виждам поле пълно с възможности, виждам следващите години, даровете, които идват в живота ти. Виждам в тебе светлина, детето ми, благодат, помощ, хора, възможности, а ти днес си отчаян. Да, но Аз, Който съм Христос, гледам напред и виждам не само днес, а и това, което идва утре. Искаш ли да влезеш в Моите очи и ум и да правиш това, което Аз правя? И да гледаш в перспективата на безкрая?”. Ти обаче Му отговаряш: „Не, аз искам да гледам ограничено, както сега гледам, и да се оплача за моите проблеми и притеснения”. „Ти гледай напред, задавай се на други неща!” – ти отвръща Христос. Това е молитвата. Трудно е.

Затова не стават чудеса, когато се молим, защото това, което правим, не е молитва. Върви напред, а не назад, недей да затъваш, да потъваш, да падаш в калта, да затъваш до гуша и да казваш: „А-а-а, ще сляза още по-надолу!”. Това не е молитва, не гледаш напред, не гледаш към Бога, не се обръщаш динамично към Него, а ти харесва да се ровиш в изгнилите цветя на твоя живот, които са увехнали и изсъхнали и казваш: Там искам!, докато Бог ти казва, че се задава нещо ново и добро за теб...

Моля се Бог да те просветли и да Го видиш. Да ти помогне първо да разбереш своята грешка, а именно, че разбираш погрешно смисъла на радостта в живота. Че неоправдано подценяваш себе си, че решаваш проблемите си по погрешен начин и затова нещата стават все по-зле. Когато разбереш всичко това, за което днес говорим, тогава ще тръгнеш по много хубав път. Тогава ще си готов да направиш следващата правилна стъпка и да кажеш: „Вървях по погрешен път в живота, сега се променям и ще успея с помощта на Христос”. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява. Как? С помощта на Христос, Който е в мене, укрепва ме и ми дава сила...

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9u9xq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.