50 години от блажената кончина на св. Йоан Шанхайски и Сан Франциски
Светостта струва скъпо. Светецът отдава изцяло себе си на Бога: всичките си мисли, чувства, желания, действия. Той не оставя нищо за себе си, защото и той самият иска да има само Божието.
Неудобният светец
Св. Йоан Шанхайски (+1966 г.) може да се нарече наш съвременнник. Той не притежавал “величествения изглед на побелял старец”. Бил дребен, не особено красив, с дефект в говора, ходел със смачкано расо и бос. На някои хора от обкръжението му понякога им ставало неловко от “такъв епископ”, защото владиката служел в големи градове: Шанхай, Париж, Брюксел, Сан-Франциско.
Той често ходел бос и веднъж получил заповед от началството да носи обувки. Епископът ги носел през рамото си, завързани за връзките. Дошла нова заповед: да ги обуе на краката си; епископът проявил послушание и ги обул.
Св. Йоан приел монашески постриг на 30 години. Оттогава молитвата – общението с Бога и светците – става за него по-реална, отколкото всички дела, грижи и преживявания от земния живот.
В молитвата светителят търсел Божията воля, с която сверявал всичките си действия. Молитвата била живата му връзка с Бога и светците и била източник на “чудесата” му: светителят се молел, а Бог го чувал.
Молитвата като дихание
“Всички ние заставаме за молитва, а владика Йоан не се налагаше да го прави: той винаги пребиваваше в нея”, казва за светителя едно от духовните му чада йеромонах Методий.
За да се молиш така, трябва да дадеш място на Духа, затова трябва да притиснеш плътта, в това е смисълът на всяка аскетика. От монашеския постриг нататък св. Йоан никога не лягал в легло, спял седнал и то само за няколко часа, посвещавайки нощта на молитвата. Хранел се, като смесвал всички блюда – супата, гарнитурата, компота, за да не намира удоволствие в земната храна.
Св. Йоан получавал писма от цял свят с просби да се моли за някого, понякога към тях имало и бележки. Много от тях са запазени в архива на Западноамериканската епархия в Сан-Франциско.
Какво е светостта
След като получава епископска хиротония на 38 години (през 1934 г.), светителят не променил аскетическата си практика, с която се подвизавал и преди, въпреки че животът му се променил много – нямал никакво уединение, наоколо винаги имало хора с техните молби и разпри.
Често монасите, като например св. Сергий Радонежки, на когото предлагали да стане епископ, решително се отказвали, страхувайки се от гордостта, от това да не нарушат молитвения си живот, който постигали често с големи усилия. Все пак епископът е като голям началник, администратор, който през цялото време трябва да решава различни въпроси на хората.
Св. Йоан също не искал да стане епископ. Дори привел като аргумент това, че заеква, а епископът трябва да произнася речи и проповеди. Но му било отговорено, че и Мосей заеквал, но това било без значение.
Св. Йоан приел епископството като църковно послушание. Освен това той много почитал и се доверявал на своя духовен наставник - митрополит Антоний Храповицки, който му дал благословение да приеме този сан. Самият митрополит Антоний така се изказвал за своя ученик: “Този дребен и слабичък човек, който прилича почти на дете, е някакво чудо в аскетическата издръжливост и строгост във време на всеобща духовна разпуснатост”.
Когато св. Йоан станал епископ, забелязали, че той понякога се държи като юродив – изглеждал странно, не спазвал правилата и не обяснявал своите странности. Някои се дразнели – епископите не правят така, той да не е някакъв пустинник, хората го гледат!
Но за светителя Йоан, който знаел какво Бог иска от него, не било толкова важно как гледат на него другите хора. Неговото юродство било заради Христос, а Христовата правда е по-важна от всички истини, обичаи и човешки понятия.
Светителят често бил критикуван заради нарушения на общоприетите правила. Закъснявал за служби (не по лични мотиви, а защото оставал при болни или умиращи) и не разрешавал да започнат службата без него, а когато той служел, богослуженията били много дълги. Той имал навика да се появява на различни места без предупреждение и в неочаквано време, често посещавал болниците през нощта. Понякога неговите разсъждения изглеждали противоречиви за здравия разум, а действията му - странни; и той не давал обяснение за тях, - пише за него о. Серафим Роуз, който го познавал от младини. - Светителят не беше непогрешим и понякога грешеше и без колебание си признаваше, когато разбереше. Но обикновено той беше прав, а странността на някои негови постъпки и съждения впоследствие се оказваха с дълбок духовен смисъл. Животът на св. Йоан в основата си беше преди всичко духовен и ако така нарушаваше обичайния ред на нещата, това беше само, за да накара хората да излязат от духовната дрямка”.
Панихида на улицата
Веднъж, когато владиката бил в Марсилия, решил да отслужи панихида на мястото на убийството на сръбския крал Александър. Никой от клириците не поискал да служи с него. И наистина, къде се е чуло и видяло да се служи насред улицата?! Владиката отшъл сам. Жителите на Марсилия били много учудени от появата на свещенослужителя с необичайни дрехи, с дълга коса, бос, разхождащ се с куфар и метла посред улицата... “Когато владиката измел малка част от тротоара, извадил от куфара кадилница, запалил я и започнал да служи панихида”, такъв си спомня светителя Йоан една от духовните му дъщери.
“Не може да се каже, че всички са запомнили владиката като деен администратор, - разказва протойерей Петър Перекрестов, автор на книга за светителя “Владика Йоан –светителят на Руската чужбина”, - въпреки че св. Йоан е построил няколко храма, отворил е приют, организирал сестринство, занимавал се с младежите и много помагал на паството си по целия свят. Но основното, заради което го обичат и почитат, е, че е бил истински монах, верен на Бога.
Той постоянно се молел, всеки ден служел св. Литургия (малко били тези, които можели да издържат на този ритъм, затова често владиката служел сам – сам четял и пеел на службата), причастявал се всеки ден, постел строго – хранел се само веднъж на ден късно вечер, а по време на Великия и Рождественския пост вкусвал само просфори”.
“За да не би да го похвалят – видите ли, не спи, служи ежедневно, почти светец, - владиката юродствал, така смята о. Петър, той често закъснявал повече от час, ходел бос и с измачкани дрехи”.
Но за всичко, което се отнасяло до службата, владиката бил много строг към себе си и към останалите. Той никога не разговарял в олтара и след службата оставал в него за няколко часа, а веднъж отбелязал: “Колко е трудно да се откъснеш от молитвата и да преминеш към земното!”
Светителят чувал дори неизказаните молби
Г-жа Лю, една от духовните дъщери на светителя, си спомня: “Моят мъж катастрофира в Сан Франциско. По това време владиката имаше много грижи. Знаейки силата на неговата молитва, си помислих: “Ако извикам владиката, мъжът ми ще се оправи”, но не го направих заради голямата му заетост. И изведнъж владика Йоан пристига у нас заедно с някакъв господин, който го беше докарал с колата си. Той остана само пет минути, но аз вярвах, че на мъжа ми ще му олекне. И наистина, след посещението на владиката съпругът ми започна да се оправя.
По-късно срещнах човека, който доведе с колата си владиката, и той ми разказа, че пътували към аерогарата, когато изведнъж старецът казал: “Отиваме при Л.”. Човекът възразил, че ще закъснеят за самолета и че точно сега не може да обърне. Тогава владиката казал: ”Готов ли сте да поемете отговорност за живота на един човек?” Нямало какво да се прави и човекът закарал владиката право у нас. А дядото все пак не изпуснал за самолета, който бил задържан заради него”.
Рядко се среща светец, който да съчетава в себе си такива различни служения като епископство, юродство, чудотворство и строг аскетизъм. Светият апосостол Павел е писал за даровете на Св. Дух: “защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму - слово на знание, чрез същия Дух; едному - вяра, чрез същия Дух; другиму - дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному - чудодействия, другиму - пророчество, едному - да различава духовете, другиму - разни езици, а другиму - да тълкува езици" (1 Кор. 12:8-10).
Св. Йоан Шанхайски притежавал всички тези дарове, включително и “разните езици" (той служел литургия на гръцки, на френски, на холандски, на арабски, на китайски, на английски и на църковнославянски). Светителят бил строг аскет и любящ пастир, богослов и юродив "Христа ради", мисионер и апостол, защитник на сираците и целител.
Всичко това Бог дал на св. Йоан, защото той пазел главния дар – дара на любовта, без който нямат сила и цена никакви човешки умения, дори и най-големите.
Светителят в своя дом
Духовната дъщеря на светителя Е. Черткова си спомня: “Няколко пъти ходих да навестя владиката, когато живееше в Кадетския корпус край Париж. Той обитаваше малка килия на горния етаж. В стаята имаше маса, кресло и няколко стола, а в ъгъла – икони и аналой с книги. В килията нямаше легло, защото владиката не лягаше да спи, а се молеше, опирайки се на висока тояга с къса напречна дъсчица на края. Понякога той се молеше на колене; сигурно когато е правел поклони, за кратко е заспивал в това положение, на пода. Понякога по време на нашите разговори ми се струваше, че той дреме. Но когато спирах, той веднага казваше: “Продължавайте, слушам Ви”.
За милосърдието на светците няма нито елин, нито юдеин
Св. Йоан откликвал на молбите за помощ независимо от вярата и националността на човека. За това знаеха и го викаха при тежко болен, бил той католик, протестанат, православен или някакъв друг, защото, когато св. Йоан се молел, Бог проявявал милост.
“Колко сте щастлива, че имате такъв епископ”
Една от духовните дъщери на светителя разказва: “В парижка болница лежеше една болна жена, която се казваше Александра, и казаха на владика Йоан за нея. Той изпрати бележка, че ще дойде и ще я причасти. Лежейки в обща стая, където имаше още 40-50 човека, тя почувствала притеснение от френските дами, заради това, че ще я посети православен епископ, облечен в износени дрехи и при това бос.
След като той й дал св. Дарове, французойката от най-близкото легло й казала: “Колко сте щастлива, че имате такъв духовник. Моята сестра живее във Версай и когато децата й се разболяват, тя излиза с тях на улицата, по която обикновено минава епископ Йоан, и го моли да ги благослови. След като ги благослови, децата веднага се оправят. Ние го считаме за светец”.
А в една от католическите църкви на Париж местният свещеник казвал на своите енориаши: “Вие искате доказателства, вие казвате, че днес няма нито чудеса, нито светци. Защо да ви привеждам теоретични доказатества, когато днес по улиците на Париж ходи св. Йоан Босия”.
Владиката и децата
В Шанхай, където св. Йоан бил изпратен през 1935 г. от Белград, живеели около 20 000 руснаци (от 120 000 в целия Китай), които образували най-многочислената група чужденци в града. Там епископ Йоан открил по улиците на града хиляди бездомни сираци. През март 1943 г. китайските власти издали указ за мобилизация на жените. Това става още една причина за появата по улиците на Шанхай на огромен брой деца, останали без родители. За тях светителят създал приют и често той самият събирал от улиците болните и гладуващи деца.
Приютът просъществувал от 1935 до 1951 г., когато светителят се прехвърлил с цялото си паство (и останалите в приюта деца) в Америка. За времето на съществуване на приюта в него намерили подслон повече от 3 500 сираци — руснаци и китайци.
По време на японската окупация на Китай в приюта често липсвали продукти. По молитвите на светителя пристигали непознати хора, които донасяли необходимото.
Повелителят на тайфуните
С идването на власт на комунистите руснаците напуснали Китай и избягали на Филипините. През 1949 г. пет хиляди бежанци се намирали на малкия остров Тубабао. Владиката ежедневно го обхождал и със своите молитви и с кръстното знамение ограждал острова от сезонните тайфуни. При първите признаци за наближаваща буря руснаците изказали опасение, че ще започне тайфун, но филипинците оставали напълно спокойни, казвайки: “Докато вашият свят човек обикаля нашия остров, нищо няма да се случи с нас.”
Светецът на подсъдимата скамейка
През 1962 г. св. Йоан е изпратен да оглави епископската катедра в Сан Франциско в отговор на настойчивите молби на хиляди руски енориаши, които го познавали още от Шанхай. По това време строителството на катедралния храм в Сан Франциско е спряно заради разногласия в енорията. Светителят се заел с делата на строежа и открил, че финансовите и отчетни документи са в безпорядък и призовал длъжниците да отговарят. Те от своя страна изпратили жалба до Св. Синод.
Оплакването било използвано от недоброжелателите на духовника в синода, те повдигнали въпроса за “незаконното” му назначаване в Сан Франциско и поискали отзоваването му. Сред синодалите имало такива, които презирали “гъгнивия” и “причудлив” епископ, те го смятали за “недостатъчно прецизен богослов” и “лош администратор”.
Недоброжелателите му се страхували преди всичко от това, че като жив светец-чудотворец, дошъл на катедрата на най-значимата епархия на Руската задгранична църква, той бил най-вероятната кандидатура за мястото на вече много болния първойерарх. Руската църковна община в Сан Франциско била разтърсена от “партийната борба”. На енорийските събрания светителят и неговите привърженици били посрещани с викове и оскърбления.
Владиката бил изпартен на съд през юли 1962 г. Процесът продължил четири дни. Съдията Е. О`Дей, който бил католик, не скривал симпатиите си към владиката и му разрешил – за първи път в историята на Сан Франциско – да казва молитва преди началото на всяка сесия.
Делото по обвинение в корупция срещу св. Йоан било прекратено поради несъстоятелност и били снети всички обвинения. В Св. Синод също били принудени да признаят статута на владиката Йоан като постоянен първойерарх на Сан Франциско и Западна Америка, след личното посещение там на митрополит Анастасий, предстоятел на Руската задгранична църква.
Противниците на владиката разбирали несъстоятелността на своите юридически претенции, но целта им била морално да унищожат духовника. В тези дни св. Йоан писал на своите духовни чеда: “Ако чуете, че съм умрял, знайте, че са ме убили”.
Но владиката, познаващ законите на духовния живот, никого не осъждал. Когато го питали кой е виновен за този смут, той отговорил : “Дяволът”.
“Чувам, че някой плаче”
Въпреки че правдата възтържествувала, последните години от живота на св. Йоан били изпълнени с горчивината от клеветата и преследванията. Една от духовните му дъщери си спомня: “Владиката никога не се оплакваше, макар че имаше много тревоги. Веднъж се случи така, че дойдох в храма преди началото на службата. Чувам – някой плаче вътре. Учудих се и се качих тихо по стълбите, разбрах, че звукът идва от олтара. Страничната врата беше отворена и аз погледнах. Бях много изненадана да видя босите пети на блажения Йоан до престола. Той стоеше на колене навел глава върху ръцете си и горчиво плачеше! Аз бързо се отдръпнах. Не можех да гледам това”.
Последните години
1966 е последната година от живота на светителя. Няколко човека твърдят, че владиката е знаел за времето и мястото на своята кончина.
В деня на смъртта му, 2 юли 1966 г., той отслужил св. Литургия и след службата се молил в олтара още три часа. Владиката умира няколко часа по-късно в своята стая, молейки се пред чудотворната икона Знамението на Божията майка, без да има признаци за каквато и да е болест.
Шест дни тялото на владиката лежало в ковчега, тялото му не било балсамирано, но въпреки горещината то не давало признаци за тление.
Кметството на Сан Франциско направило изключение и дало разрешение, въпреки санитарните изисквания, владиката да бъда погребан в “чертите на града”, в криптата на катедралния храм “Всех скорбящих радост”.
Как разкриват мощите му
Прот. Петър Перекрестов, свещеник от катедралния храм “Всех скорбящих радост” в Сан Франциско, участвал в отварянето на гроба на светителя Йоан Шанхайски, разказва: “Хората започнаха да идват на гроба на владиката Йоан като при блажена Ксения Петербургска, още преди прославата. Първоначално се молеха за владиката, после започнаха да се обръщат с молитви към него, оставяха бележки. Ставаха много чудеса. Мога да кажа, че почитта към св. Йоан и неговата прослава започна от хората. Скоро беше поставен и въпросът за неговата канонизация, а в Сан Франциско беше решено да се отвори гробът.
Сигурно повечето от нас никога не са отваряли гробове. Аз бях още млад свещеник и честно казано не бях голям почитател на покойниците. В 9 ч. вечерта, водени от епископ Антоний (Медведев), слязохме в криптата и започнахме да служим панихида. Ковчегът беше в бетонен саркофаг.
Ключът от него повече от 25 години пазеше един йеромонах. Той се приближи тържествено, завъртя ключа, но капакът не се отвори. Беше ръждясал и ключалката не работеше. Тогава с това се зае нашият протодякон, руски богатир, който тежеше 170 кг. Той се опита да отвори капака с лост. На епископ Антоний не му хареса с неблагоговейна сила да се отварят мощи. Той спря протодякона, прекръсти се, затвори очи и започна да казва 50 псалом, после вдигна капака и с лекота го отвори.
Видяхме облачението на св. Йоан. Първоначално то беше бяло, но след това стана зелено. Щом го докоснахме, то се разпадна на прах.
Когато погребват свещеник, лицето му се покрива с богослужебните покровци – воздух, с които на Литургията се покриват Чашата и Дискоса. С такъв воздух беше покрито и лицето на светителя Йоан. Епископ Антоний се прекръсти и го вдигна. И аз се запознах с владиката Йоан, тогава за първи път го видях. Неговото лице и цялото му тяло беше напълно съхранено, беше нетленно – това бяха мощи.
В криптата донесоха едно болно момче, син на свещеник от нашата епархия. Владиката Антоний благослови да го донесат на ръце и момчето оздравя. Поставихме мощите в дървен ковчег и се разотидохме, славейки Бога.
След няколко месеца, когато материалите за прославата на владиката вече бяха събрани, ние отново отворихме ковчега, за да измием и преоблечем тялото. Сложихме му нови одежди и той остана в криптата до 1994 г., когато в деня на кончината му беше извършена неговата прослава.”
През 1994 г., само 28 години след смъртта му, уникално кратък срок в цялата история на Православната църква, светителят Йоан Шанхайски е канонизиран, толкова очевидна била и приживе неговата святост.
Материалите са събрани от: Екатерина Загуляева, Степан Абрикосов, Александър Иванов, Иван Соловев
Фотографиите са от архива на прот. Петър Перекрестов
