Мобилно меню

4.9444444444444 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (18 Votes)

χριστος διδασκωνТълкувание върху втората молитва на верните: Пак и многократно падаме пред Тебе и Ти се молим, Благий и Човеколюбче: погледни на нашето моление, очисти душите и телата ни от всяка сквернота на плътта и духа и ни дай безукорно и неосъдно да стоим пред светия Твой жертвеник. И на тези, които заедно с нас се молят, дарувай, Боже, успех в живота и вярата и духовното познание; дай им всякога с благоговение и любов да Ти служат безукорно и неосъдно да се причастят с Твоите свети тайни и да се удостоят с Твоето небесно царство.

За да може човек да приеме Бога в себе си, е нужно да има душевна и телесна чистота. От аскетическото богословие и опита на отците знаем, че Бог  не може да влезе в човека, който живее в грях. Един светец казва, че дори Бог да влезе в изхабеното от греха тяло, Той бързо ще излезе.  Защото нито човекът може  да поддържа тази връзка с Бога, нито Бог може да се примири с греха. Първият стадий от борбата на човека е очистването. То не е просто човешко движение, тоест човек да се занимава с това да отбелязва своите недостатъци, слабости,  страсти и грехове. Не е само това. Ако беше само това, тогава очистването изобщо нямаше да се различава от останалите техники за  очистване в различните идеологии и философии. Това очистване обаче е двустранно - от една страна засяга човека,  който се подвизава с трудолюбие да очисти душата и тялото си от всяко сквернота, а от друга страна, засяга и още нещо - това,  за което се говори в молитвата Пак и многократно падаме пред Тебе и Ти се молим, Благий и Човеколюбче: погледни на нашето моление -  именно Бога. Ако Бог не действа в нас, тогава човек не може да се очисти по правилен начин. Нашите подвизи и дела могат да ни очистят главно на телесно равнище. Тоест, човек може да надмогне плътските грехове, своите недостатъци, но това, което не може да преодолее, ако Божията благодат не съ-действа, е страстта на егоизма, на тщеславието, на самохвалството.

Само Бог може да подейства в човека и да го смири. Човек не се смирява сам, защото тщеславието и егоизмът имат такива черти, че може изобщо да не бъдат уловени и разпознати. Ако например някой се опита да говори и мисли смирено, дори тогава се явява тщеславието – ето, аз съм смирен! Говоря смирено, отстъпвам, търпя, подчинявам се! Ако поиска да носи смирени дрехи, тщеславието и там ще влезе. Ако поиска да извършва телесни подвизи и аскеза, и там може да проникнат по много изтънчен начин  самомнението, тщеславието, гордостта и да осквернят всичко, защото най-изтънчената борба в духовния живот е борбата срещу тщеславието и гордостта. Никой философски метод никога не е могъл да порази този корен. Само Бог поразява корена на гордостта, защото Бог има силата да проникне до дълбочината на човешкото битие.

Човек се смирява чрез трудните житейски обстоятелства и дори не осъзнавайки своята немощ, а знаете ли кога? Когато реално види пред себе си Христос, когато види Бога. Виждането на Христос смирява човека, защото тогава той вижда как(ъв) е Христос и как(ъв) е той.  Христос е първообразът, архетипът, а ние сме (създадени) по Негов образ. Това познание и виждане на Христос съкрушава душата на човека и тогава той разбира какво означава смирение, разбира защо светците вършили чудеса, но въпреки това изобщо не се възгордели, защото усещали и виждали Господ Иисус Христос. Когато св. Силуан Атонски видял Христос, тогава разбрал колко кротък и смирен е Господ, т.е. почувствал сърцето на Христос, Който ни  казва: научете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце. Съдържанието на Христос  е смирението и кротостта като последица от него. Така и ние, ако искаме да очистим себе си, за да застанем пред Бога, трябва да се подвизаваме. Очистване на душата, очистване и на тялото. Едновременно с това трябва да молим Бога, да падаме много пъти пред Него, както се казва в молитвата, така че Той да извърши същността на нашето очистване.

Но нека видим  какво зависи от нас. Нека вземем първата част: душата. От какво трябва да се очисти душата?  Ние имаме много душевни страсти - гневът, омразата, лукавството, тщеславието, унинието, всички тези неща и много други душевни страсти, т.е.  страсти, грехове, които се проявяват най-вече в душевния свят на човека, без това да означава, че тялото не участва. Всъщност човекът не е разделен на душа и тяло. Той е едно неразделно психо-соматично единство. Но тъй като тези страсти се проявяват в душата или тялото, затова говорим за  душевни и телесни страсти. Телесни страсти основно са  плътските грехове, както и чревоугодието, лакомията, дори сребролюбието, което се отнася и към душата, и към тялото. Едното влияе върху друго. Тоест плътските страсти не са само плътски, а и душевни. Затова, когато човек е роб на плътския грях, това има страшно въздействие върху неговата душа. Знаете, че според св. канони на Църквата, ако някой е извършил плътски грях, той не може да стане свещеник, дори да се е покаял за това. Той може да се спаси, несъмнено се спасява чрез покаянието. Свят става, може да  прави чудеса, чудотворец става, но свещеник не може да стане. Това е парадоксално: как отците постановили този канон, който е ненарушим и не позволява на този, който преди или след брака  е извършил някакъв плътски грях, да стане свещеник. Грехът има толкова силно въздействие върху тялото и душата, че човек във всеки момент рискува да се върне към всичко (греховно), което е видял и направил. Затова е много трудно, когато човек загуби своята невинност, когато днес най-вече младите се оскверняват всекидневно от толкова много зрително-слухови въздействия, когато гледат цялата тази нечистота, когато плътският грях се превръща в божество -  по телевизията, по кината, на фотографии, техният ум се изопачава и те губят невинността  на своята душа. Дори медицински е доказано, че мозъкът на човека възприема отрицателни въздействия от образите, които вижда пред себе си. Знаете философията на брака, според която хората в миналото пристъпвали чисти и девствени към брачното ложе и това се смята за необходима предпоставка  за сключването на брака и негоивия успех. Това не  било просто егоистично изискване, а  съзнание, че човекът, който е загубил своята непорочност, падайки в плътски грехове, се нуждае от голям труд, за да очисти своя ум и още по-голям труд, за да очисти своето сърце.

Авва Исаак Сириец казва да пристъпваш към Бога със сълзи, за да ти даде сили да изтриеш от сърцето си спомена за греховете си. Някога се питах, нима е възможно да забравим какви грехове сме правили? Само ако получим амнезия  ще направим това нещо. След като паметта съществува, направил сме грехове,  помним ги, как ще ги забравим? Какво означават тези думи на светеца? По-късно от моя личен опит и от това, което слушам в изповедта, разбрах какво означават тези думи. Те означават, че е нужен огромен труд, за да може човек да стигне дотам неговият грях да не влияе нито върху душата, нито върху тялото му. Знаете ли, че дори мястото, в което грехът е бил извършен, играе  голяма роля? Св. отци казват:  не отивай в място, където си съгрешил! Това е доказано и мисля, че всички имаме опит от него. Веднага щом отидем там, всичко отново изплува на повърхността. Опитът казва следното - не излагай себе си неоправдано на опасност. Защото там, където не очакваш, може отново да претърпиш падение и докато  си мислиш, че всичко върви добре и че не си в опасност, в същия час може да понесеш такъв удар, че буквално да се разбиеш. В живота съм виждал падения на хора, за които никой не очакваше, че е възможно някога да се случи. Зрели, стари хора, с много духовни предпоставки реално претърпяха падение, защото не внимаваха за момент.

В  един гръцки манастир един духовен човек ми каза: "Струва ми се, че е по-лесно да остана в една стая с жена, отколкото с телевизор!"  Аз се засмях, когато чух това. Но след това се осъзнах и разбрах, че беше абсолютно прав. Когато човек е зрял и по възраст, и в мисленето си, а още повече в духовния живот, няма лесно да пристъпи към греховни връзки с някой друг. Но с телевизора  е лесно, защото  може да си сам, може уж да натиснеш копчето, за да видиш  примерно новините  или за войната, или някакъв филм. Едното обаче води към другото и ако започнат да излъчват онези безсрамни предавания, кой има сила да се върне назад? Виждал съм такива зависимости от тези неща, които просто изумяват. Зная дори хора, които се събуждат точно в този час, когато пускат такива предавания. Те лягат рано, за да не гледат телевизия, но се събуждат в часа, в който дават тези филми и човек става като хипнотизиран, сякаш не контролира тялото си, събужда  се и от леглото  търчи да пусне телевизора и да гледа. Кой го събужда в онзи час? Кой има тази сила? Какво друго, освен страстта, пленяването. Пленяването от страстта е страшно нещо. Може да плачеш, да ридаеш, да се удряш в земята, но в същия момент, след половин минута, след половин секунда да извършиш същия грях, в който вече си бил пленен. Дори  твоят разум и цялото ти същество да протестира. Пленяването от страстта, най-вече от тези плътски страсти, е страшно. Много пъти дори самата смърт не може да победи тези неща. Св. Йоан Лествичник казва: "Защо за всички грехове казваме, че еди-кой си лъже, еди-кой си стана еретик, еди – кой си е крадец, чревоугодник, сребролюбец, докато за плътските страсти казваме: еди-кой си падна? Когато казваме падна, имаме предвид, че той е паднал в плътски грях. Защо? Отговорът е, защото се касае за падение, реално падане и това е страшно. Този грях улавя ума, пленява и ума, и тялото, тоест, целия човек".

За съжаление, днес живеем в  епоха, в която плътските грехове са издигнати в божество. Не е възможно да излезеш навън и да не видиш картини, афиши, снимки на тази тема. Какво става? Кой е този, който ще ни избави от тази буря, от тази ядрена война, която  унищожава всички? Кой?  На първо място Бог. Защото невъзможното за човеците е възможно за Бога. И действително ставаме свидетели на великото чудо на Божията сила - млади хора, които живеят в сложни обстоятелства и имат всички предпоставки да  погубят себе си и да станат пленници на страстите, остават обаче свободни и неподчинени на страстите. Защо? Защото съществува Божият покров и сатаната не може да победи Бога, не е възможно силата на дявола да превиши силата на Бога. Стига само ние да искаме, тогава Бог е всемогъщ и има силата да ни покрие.

Така, когато чувстваме този натиск на плътските страсти върху нас, тогава първото нещо, което правим, е пак и многократно да  паднем в нозете на Бога, на благия и човеклюбив Бог и да Го помолим да ни освободи. Да се научим да загасяваме огъня на плътта чрез сълзите. Отците казват, че този плътски огън се гаси с водата на сълзите. Човекът, който се е научил да се моли със сълзи, скоро ще се освободи от плена най-вече на плътските страсти. Едновременно с това трябва да извършваме телесните подвизи. Нашият живот трябва да е християнски, да не бъдем разглезени, да употребяваме нещата в света, а не да зло-употребяваме с тях; употребяваме храна, наслади, но не ставаме техни роб. Човекът е господар над материята, а не нейн роб. Също така,  ако човек храни душата си с духовна храна, т.е. ако изследва Божието слово, чете житията на светиите, слуша Божието слово, молитви, песнопения, живее и съществува в това духовно пространство на Църквата, тогава това въздейства и  върху неговото тяло. Дори само това да ходи на църква. Дори само това -  да стои там, да седне в един ъгъл, но да не се отказва, а да ходи на църква. Дори умът му да блуждае, да странства и да спи - не че насърчавам тези  неща, но дори да не може да се съсредоточи, а само телесно да присъства  в храма, да знаете, че този човек също е подложен на бомбардировка от благодатта и рано или късно ще се освободи. Неговото тяло и душа ще се осветят, за да може да преодолее тези страсти.

И обратно, ако някой е  добродетелен, не се съгласява с греха, не му харесват светските неща, но често посещава места, където се възпява и върши грях, където атмосферата е наелектризирана от плътските грехове, той рано или късно ще претърпи падение. Затова св. апостол казва: братя, внимавайте, да нямате общение с плътски хора, защото ще претърпите падение. Това не означава да презираме, да се гнусим или отбягваме хората около нас. Не.  Много пъти сме казвали, че такова мислене не подобава на църковни хора. Ние обаче трябва да  внимаваме - не защото хората около нас са грешни, а защото ние сме немощни. Ние сме проблемът, защото ние сме немощни, а не е проблемът в другите хора. Ако осъзнаем това, ще имаме правилно отношение към хората.  Дори да е  нужно да избегнем определени места, контакти и компании, ще го направим с голямо смирение, без да презираме никой, а осъзнавайки нашата болест и немощ.

И ни дай безукорно и неосъдно да стоим пред светия Твой жертвеник.

Това е много хубава дума - "да стоим пред св. Жертвеник". Колко голяма чест, колко умонепостижимо и неизразимо събитие е всички ние да стоим и особено свещеникът от името на народа пред св. Господен жертвеник. Затова е нужно да бъдем чисти, за да стоим безукорно и неосъдно. Тук искам да кажа няколко думи за това как точно стоим не само пред св. жертвеник, но и как участваме в св. Тайни, защото реално това стоене, ходенето на църква, на св. Литургия, има като последица и крайна цел да приемем Тялото и Кръвта Христови.  Когато сме готови да се причастим, тогава казваме молитвата:

Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на живия Бог, дошел в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз. Вярвам още, че това е самото пречисто Твое Тяло, и това е самата драгоценна Твоя кръв.  И тъй, моля Ти се: помилуй ме и ми прости прегрешенията, волни и неволни, извършени с дума или дело, съзнателно или несъзнателно,  и удостой ме неосъдително да се причастя с пречистите Твои Тайни, за прошка на греховете и за вечен живот. Амин!

Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на живия Бог. Това е душевната подготовка. Трябва непременно да вярваме и да изповядваме, че Иисус Христос е Син Божий, дошъл в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз.

Ако не вярвам в божествеността на Христос, в това, че конкретна историческа личност Иисус Христос дойде преди 2000 години в света в конкретен образ, който ни предадоха Евангелията, че Той дойде да спаси грешниците, от които пръв съм аз - тогава не мога да отида да се причастя. Немислимо е човек да участва в св. Тайни, ако няма непоклатима вяра в божествеността на Христос. Затова не е позволено този, който има погрешна вяра, еретични идеи, следва еретични учения и други нецърковни системи, да приеме Тялото и Кръвта Христови. Изглежда много пъти не разбираме това. Има някои християни, които не го разбират и смятат това за фанатизъм. Те не разбират, че това не е фанатизъм, а основата на вярата. Ако премахнеш тази категоричност на вярата в божествеността на Иисус Христос, тогава  премахваш същността на твоето спасение. Защо? Защото спасението не се извършва  с възприемането на определени идеи. Дори да приемаш евангелските идеи, това още нищо не означава. Христос е от значение, а не идеите, които е изрекъл. Христовото учение има едно значение - да разберем и опознаем Самия Него. Ако не направим това, а просто приемаме евангелските идеи и учение, това е нищо. Тогава сме  философи, но не сме християни, не сме членове Христови. Виждате, че един грешник може да пристъпи към св. Причастие, той е член на Църквата, той може да пристъпи  към Христос със смирение и покаяние, но един еретик, колкото и да е добродетелен и „свят”, не може да го направи. Той не може  да  пристъпи към св. Тайнство Евхаристия, нито дори да присъства. И не само еретик, който е член на някоя еретична общност, а дори един християнин, който има еретични идеи. Една от тези еретични идеи е да не приема и да не изповядва, че Иисус Христос е Син Божий, Който дойде в света и да не изповядва с абсолютна убеденост.

Някой ме попита защо масоните са извън Църквата, след като са добри християни, ходят на църква и правят добри дела. И аз знам такива, които за съжаление ходят на църква и правят и добри дела и дори понякога стават църковни настоятели и т.н. Ние нямаме нищо против хората, лично нямаме нищо против тях. Много добри хора. Дали се наричат зидари, масони, членове на Лайънс, Ротари и т.н. Но какво става, защо Църквата не ги приема официално и Кипърската църква преди две години със синодално решение изясни своята позиция, бидейки притисната от  вярващите и св. Синод - и добре направи - че човек не може да бъде едновременно масон и християнин. Защо? Просто е - от момента, в  който не изповядваме като абсолютен Спасител на света Иисус Христос, значи сме извън Църквата. От момента, в който приемаш, че Христос е един велик мистик и едновременно с това  един будист, мюсюлманин, индуист може да постигне духовно съвършенство, следователно отхвърляш абсолютния характер на Христовата жертва и не си член на Църквата. Може да кажеш, че това е фанатизъм, калугеризъм, средновековие, каквото искаш кажи!  Това са ни предали апостолите. Ако искаш да правиш твоя вяра, можеш да направиш твоя „църква”, много са направили, направи си и ти! Една сред многото други ереси, които съществуват. Но апостолската вяра е ненарушима, защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим, освен името на Иисус Христос ( срв. Деян. 4:12), което имаме и приемаме в светата Православна Църква.

Казвам това, защото по този въпрос има голямо объркване сред хората. И какво  правим? Вместо да отидем да се приберем да ядем вкъщи, чопваме оттук, чопваме оттам и  накрая се засищаме. Ядем по една супа от Църквата, по една супа от масонската ложа, една супа от различните философии и накрая ставаме ... руска салата. Дори не знаем какво става с нас. Църквата обаче е длъжна да изясни тези неща и ние сме длъжни да говорим за тях, въпреки че е опасно.

Днес  е опасно да говориш за тези неща, защото много врати ще се  затворят за теб и ще ти обърнат гръб,  ако говориш, например, за масоните.  Но какво да правим?  Това е пътят на Църквата, пътят на Христос.  Христос казва: Моето царство не е от този свят. Църквата трябва да извърви този кръстен ход в света. Трябва да знаем, че навярно много пъти ще се наложи да се жертваме, за да изповядваме Христос. И ако Църквата престане да изповядва Христовата истина, страхувайки се от света, тогава тя се отрича от себе си и отрича спасението на света. За съжаление, много често скандали разтрисат Църквата - не Църквата, Църквата като Тяло Христово не може да бъде поклатена по никакъв начин. Но се тресе в своя човешки „сектор”, защото, за съжаление, всички ние по човешки сме безсилни и немощни.

Другият необходим елемент, освен вярата и изповядването на  божествеността на Иисус Христос,  е съзнанието за нашите грехове. Ние наистина сме грешни, но имаме дръзновение, защото нашият грях не е останал непобедим. Христос стана Човек, за да ни спаси и ние можем да се спасим. Кои? Ние, грешните хора, можем да участваме в изкупителната жертва  на Христос на Кръста. Стига само да изповядваме, че наистина  приемаме кръстната Христова жертва, изповядваме нашия грях и се  каем за него. Ако се покайваме и изповядаме, тогава не съществува пречка, тогава пътят е отворен. Пътят е за нас, не е за тези, които си мислят, че са добродетелни.

Също така, имаме честното Тяло и честната Кръв - това не са символи. Не се причастяваме, за да бъде успешна  годината или защото такава е традиция. Причастяваме се, защото жадуваме и гладуваме за Тялото и Кръвта Христови. Копнеем реално да станем едно с Христос и  в св. Причастие имаме онтологично и реално единство на човека с Христос. Така човек се освещава, така се очиства, така се извършва неговото спасение. Това е практическото Тайнство на Църквата, на спасението на човека.

И на тези, които заедно с нас се молят, дарувай, Боже, преуспяване в живота и вярата и духовното познание

Преуспяване в живота. Молим се не само за духовно преуспяване, а за всичко - и за материалното, и за тялото и духа, защото целият човек присъства на св. Литургия. Затова се молим за преуспяване в живота, както и за преуспяване във вярата, т.е. да напреднем във вярата. Вярваме, че Христос е Син Божий, приемаме това на теория, как обаче да приема това като опит? Това е въпрос на време, борба, жертва, много трудове. Затова е нужно търпение и настоятелност. Човек започва от теоретичната вяра и постепенно с търпението и молитвата върви  към опитната вяра, вярата от опита, където вече не вярваш в Бога, а виждаш Бога и след като Го виждаш, тогава вярата отпада. Не е нужна вяра. Всъщност човекът трябва да стигне до момента, в който вече не вярва в Бога. Св. ап. Павел казва това. Стигаме до момента, където вярата отпада  и вече не вярваме в Бога. Защо? Нима сме отхвърлили Бога? Не, а защото Го обичаме и вярата отпада, отпада и надеждата и пребъдва любовта. Кога пребъдва любовта? Когато пред мен имам една съществуваща личност, когато имам една личност, която мога да докосна, прегърна, да стана едно с нея, тогава има любов. Когато има любов, тогава отпадат вярата и надеждата. Затова тук се казва, че преуспяваме, т.е. напредваме в различните  етапите на вярата, докато стигнем до любовта. Това обаче не означава, че трябва да се ужасим и да мислим, че сме невярващи. От първия момент, в който приемаме макар и само с ум Христос като наш Спасител и Спасител на света,  вече сме влезли в стадия на вярата и ни остава да пазим заповедите и да прояваваме търпение в изкушенията и  изпитанията. Всеки път, когато проявяваме търпение, нашата вяра укрепва и така вървим   към любовта.

Духовното познание – т.е. да имаме благоразумие и да не бъдем безумни. За съжаление, понякога наблюдаваме прояви на духовно безумие. Чуваме и четем разни неща, но въпреки това не искаме да разберем, че трябва да напреднем към духовно познание и оставаме в застой, защото не отхвърляме сластолюбието на нашия ум. Ние имаме сластолюбие в нашите мисли, мъдрости, философия и всичко това, което знаем, не го отхвърляме. Ние не отхвърляме тези неща и затова ощетяваме себе си и не вървим напред. Нямаме духовно благоразумие, защото държим на нещата, които ние знаем. Не разбираме, че трябва да  ги повърнем, както когато изядем развалено ядене, за да може стомахът ни да се очисти и да не остане нищо от погълнатата отрова. Трябва да го отхвърлим като нечистота, за да можем след това постепенно да започнем от леката храна и да стигнем до твърдата. Вместо това ние се опитваме към развалените храни да добавим и други и какъв е резултатът? – че развалените храни развалят и здравите. Това прави човекът, който има развалени идеи, развалени философски предпоставки, но не иска  да ги отхвърли, а иска да строи вяра, духовно знание, духовен опит върху своите гнили идеи и теории. Той не само трябва да ги отхвърли, а и да плаче много, за да се очисти неговият ум. Ако не направи това и се опитва да гради Христовата вяра върху своите болни идеи, тогава  и  малкото добро, което е направил, ще се осквернява поради развалените основи, които има и които не е отхвърлил. Този човек ще се терзае и нищо няма да направи, защото не е поискал да унищожи своето минало. Св. Василий Велики казва, че ако не унищожа цялото минало, няма да мога  да построя настоящето. Както казва Христос, не можеш да сложиш  новото вино в стари мехове, защото ще се развали. Затова, ако искате да имате правилно знание на Христос, отхвърлете всичко, което сте научили преди Христа, не искайте да свържете старите с новите неща, защото няма сходство между тях. Ето, всичко творя ново, казва Христос. Отхвърлянето на греха е всестранно. Сквернотата е сквернота както на душата, така и на тялото и затова човек трябва очисти своя ум, душата, сърцето и тялото си.

***

Не трябва да си припомняме извършените грехове, но е трудно да ги забравим. Дори да се опитаме  да ги забравим, паметта работи - само ако си болен от артеросклероза, може да забравиш миналото си... Да "забравиш греховете си" означава, че очистваш душата си, за да не може споменът за греха да влияе върху  нея. Тоест, споменът да не ме хвърля в отчаяние, както става с много хора, помнещи извършения грях. А отчаяни, не можем да се зарадваме на радостта от прошката на греховете, която идва чрез нашето покаяние. Христос ни освобождава от греха и ни дава радост, светлина, казва прощават ти се греховете, край с твоите грехове! Той ни освобождава от греха, а дяволът ни жили с отровата на греха и унищожава радостта, която Христос ни  дава  чрез покаянието. Това е демонично действие, изобретение на сатаната, така че да не позволи на човека да се радва в Църквата. Дяволът иска да стъпче човека, разбивайки го чрез греховете, като му ги припомня, но не за да го накара да се покае - защото, когато човек се е покаял, с него е свършено. Но върши това, за да не ни остави да се зарадваме на Христовата жертва върху Кръста. Ние, християните, трябва да бъдем хора, свободни от стрес, от депресии и всички подобни неща, а в същото време много често ни обхваща привидна свръхчувствителност, която ни докарва до лекарства и болести - само, защото сме извършили един грях! Трябва да знаете обаче, че помненето на греха по този начин е по-голям грях от извършването на самия грях. Грехът е извършен, край, ти си се покаял, плакал си, забрави го! Изхвърли го! За какво го държиш? Старецът Паисий казваше, че такъв човек прилича на някой, който държи една торба с нечистотии и обикаля с нея. Е, хвърли я, бре, детето ми! За какво я държиш?  Държиш една прозрачна найлонова торба и вътре се виждат урина и нечистоти? За какво я държиш? Изхвърли я! Не, той настоява да я държи.

Това прави човекът, който настоява да  държи  своите грехове уж заради покаянието, но в крайна сметка трови душата си и това не го оставя да се зарадва. По-добре да  бъде безчувствен, отколкото да има такава "чувствителност". Тоест, безчувствеността е за предпочитане пред свръхчувствителността. Човекът, който е отхвърлил от себе си спомена за греховете  и вече не го интересуват, защото се е покаял, плакал и изповядал,  е в по-добро положение от този, който  държи греха и се намира в тежко психологическо състояние, в депресия, и по този начин е много далеч от духа на покаянието.

Въпроси след края на беседата:

Членовете на Лайънс клуб и Ротари еретици ли?

Аз не съм ходил никога при тях, не знам. Аз зная само Иисус Христос, разпнат в Православната Църква. Извън нея не зная спасение и  не приемам нищо друго. Както казва св. ев. Йоан – всеки дух, който не изповядва, че Иисус Христос е  дошъл в плът, не е от Бога. Всяка теория, учение, организация, което не изповядва, че Иисус Христос е Божий Син, Който стана Човек, за да спаси човека като изключителен Спасител на света, не е от Бога. Независимо дали тази организация се казва Ротари, Лайънс, масони и т.н. – тя  не е от Бога.  Нека сами признаят: ако има някой тук от тях, нека  стане  и да каже: изповядвам Иисус Христос като единствен Спасител на света и в никой друг не вярвам.

Разбира се, Църквата обича всички, но и именно затова и изобличава своите чеда. Защото, ако не ги обичаше, нямаше да бъде майка, а нещо друго. Както една майка, когато детето й прави нередни неща, не го ласкае с думите: Момчето ми, много добре направи, че си купи две дози наркотици и се връщаш на сутринта! А казва: Виж, не правиш добре, не вървиш добре, мене ме боли за това, което правиш, майка съм ти и ти го казвам. Това прави и Църквата. Църквата трябва да каже на тези хора, че не са прави. Ако не го каже, не е майка. Ако не го каже, е организация, а не Църква. А една организация разбира се, че иска да се разбира добре с всички останали. В коя организация са луди да си развалят добрите отношения, да кажем една банка - ако аз сега бях управител на банка, веднага щяха да ме уволнят! Говорил си срещу тях? Сега ще си изтеглят парите от банката ни! Ако имах магазин или компания, би трябвало да лаская всички с хубави думи, за да ги задържа като клиенти. Виждате, че щом отидеш в някоя компания, веднага ще те почерпят, ще те обслужат: Седнете, да ви почерпим сок! Не искам сок! Чай? Не искам чай! Каквото кажеш, само кажи! Нима правят това  от голяма любов? Портфейла ти гледат, затова искат да те почерпят!  Не защото те обичат и си гладен и жаден – може и така да е, в Кипър става, но не и в Гърция. Но понеже Църквата е Църква, а не сдружение, тя не може да не каже истината, макар това да й струва скъпо.

Знаете ли, че за Църквата би било много лесно да говори прости неща и да си прекарва много добре. Примерно в Русия през 1917 г., когато станала революцията, от Църквата поискали да подкрепи преврата. Църквата казала: нас не ни интересува комунистическата идеология! Идеологията си е идеология, но не можем да приемем атеизма. Затова Църквата там претърпяла 70 години гонения, с милиони мъченици, защото не приела атеистичната идеология.

Ако четете историята на Църквата, ще видите, че тя  претърпяла изключително много злини, именно защото не капитулирала и не се предавала – горко, ако го направи! Горко ни! Един прост пример. Четох завчера, че англиканите сключват брак между хомосексуалисти. Защо? Защото – казват - имаме проблеми. В Англия имаме много хомосексуални и не можем да им откажем, и те са хора, и имат право да се женят! От човешка гледна точка те са направили нещо добро. Ако бяха сдружение, това би било нещо значимо, но една църква не може да наруши Божието слово.

Църквата обича тези хора, те са нейни членове, иска да ги спаси, не гледа греха и търси човека, но не оправдава греха. Църквата по никакъв начин не може  да престъпи своята идентичност, в противен случай  ще предаде Христос и човека. Именно любовта е движението, което я кара да прави това,а не нещо друго. Ние не желаем да имаме врагове.

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9hauu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.