Според Евангелието, за да се спаси човек, той трябва да повярва и да обикне с все сърце, с все душа, пламенно Бога. Равносилна с тази заповед е и заповедта за любов към ближния. Очиствайки сърцето си, както сме казавали и преди, привличаме благодатта на Преблагия Бог и тогава нашето сърце се възпламенява от любов към Него и човека. Затова добрите дела извират не от някакво обикновено нравствено задължение, а от нуждата на нашето сърце, което обича Бога и нашия брат.
За съжаление днес, предвид това какви станахме и докъде стигнахме, трябва отново да формулираме и повторим самопонятни неща. Човекът расте неправилно. Възпитанието, което получава в семейството и училище, го прави високомерен. Смирението днес се смята за недостатък. Великият педагог и непостижим проповедник св. Йоан Златоуст смята родителите, които не възпитават децата си по Бога, за детеубийци. Благословени са родителите, които учат децата си на благочестие, казваше старец Паисий Светогорец. Св. Йоан Златоуст продължава, като казва, че първите християни от малки се научавали да се молят, да обичат Църквата, да постят и да участват в св. Тайни. Те се учили да четат от църковните книги. Храненето не започвало и не завършвало без молитва. Всяко дело започвало с кратка молитва и кръстен знак.
Пред Бога ще отговарят родителите, които са дали лош пример на своите деца. Децата вземат това, което им даваме. Ако им дадем миро, с миро ще изпълнят своите сърца и винаги ще благоухаят и ще радват всички. Виждайки своите родители да се молят смирено, и малките деца ще се молят без дълги поучения. Ако някога е нужно да ги накажем, това трябва да стане с голяма разсъдителност, любов и разбиране, а не с гняв и ярост, понеже е била наранена нашата голяма гордост.
Ако ние самите имаме опит от Бога, ще го предадем и на нашите деца, и на другите. Нека не се смущаваме и да не се страхуваме от многобройните и различни атеистични идеи, които отново се разпространяват. Можем да кажем, че позоваването на опита от живия Бог в нашия живот - Който не подлежи на доказване - е едно силно, неопровержимо и непоколебимо свидетелство за нас самите. Никой учен не може да изведе Бога от сърцето ми – с това сякаш иска да съблече кожата ми. Утешават ме повече великите отци на Църквата, които твърдят, че Бог е отвъд всяко възприятие, което ние, хората, можем да имаме за Него. Православното апофатическо богословие води по-добре до истинското богопознание.
Във всеки случай е факт, че атеистите отхвърлят и отричат нещо, за което нищо не знаят. Не към всичко се подхожда чрез научното знание. Не трябва да приемаме Бога така, както си го представят атеистите, защото се касае за фалшифициране и изопачаване. Нашият Бог не е наказващ, отмъстителен, властен, Той не е срещу напредъка, благоденствието и истинския комфорт на човека. Мисля, че и атеистите ни правят някаква добрина, допринасяйки да се задълбочим още повече и по-съществено в нашата вяра и да познаем единствения, едничък, истински троичен, откриващ се, личен, реален Бог.
Нима, казвате, е възможно някога да са се подлъгали толкова милиони мъченици и да са се жертвали безцелно? Безброй преподобни да се борили и да са се подвизавали свръхчовешки напразно? Толкова много християни да са били емоционално объркани и да са станали жертви на един голям шарлатанин? Разбира се, атеистите биха казали, че да, те наистина са били измамени. Вярващите не могат да ги убедят, но това не означава, че всички те са били лекомислени или безразсъдни. Може и да не сме в състояние да докажем съдържанието на нашата вяра. Не прéчи. Значение има, че Бог ни дава смисъл в живота, цел на съществуването и не ни оставя никога да се разочароваме. Св. Силуан Атонски го казва достатъчно добре: „Гордостта лежи в корена на неверието. Гордият човек може да придобие знание за нещата чрез своя разум и учене, но не му е дадено да познае Бога, защото Бог открива Себе Си само на смирените по сърце...” Доближаваме Бога повече и по-добре с чисто и смирено сърце, а не с горделив ум.
Това, както разбирате, не важи само за атеистите, но и за формалните християни, които са си създали за Бога една представа, която им е удобна, обслужва ги и ги отморява психологически. Те имат едно малко или повече магическо разбиране за Бога, стремят се да Го умилостивят по различни начини и да бъдат откупени от Него, за да се спасят. Те по някакъв начин се опитват да разсеят Неговия гняв и ярост с това сами да се самонаказват жестоко. Православната аскеза, дори в нейните крайности, няма този смисъл и цел. Тя не се върши заради удовлетворяването на Божията справедливост, както погрешно смятат римокатолиците. Вярващите не се тревожат да балансират своите грехове с добри дела и благодеяния, за да се освободят от състоянията на вина.
От друга страна, съществува едно ново разбиране, особено сред протестантите, което понякога преминава и сред православните, и то чрез съвременни богослови, които постоянно говорят единствено за великата любов, човеколюбие, голяма милост на Бога и избягват да говорят за Неговата справедливост. Може да не вярваме в чистилището, очистващия огън и индулгенциите, но въвеждаме един също толкова погрешен нео-оригенизъм, а именно, че накрая Божията любов ще спаси всички. Но не е така. Изобщо не е така. Изобщо не е позволено и ние, православните, да се увлечем в създаването на един емоционален, романтичен, приятен, сладникав Христос, за да си прекарваме тук на земята добре, хубаво, приятно, тихо и послушно.
Трябва да признаем, че мнозина от нас са създали един бог по наша мяра и за нашите нужди. Ние сме установили една много отпусната връзка с Него, която изобщо да не разваля нашето излежаване и удобство. Следваме неосъзнато същия начин на действие. „Да не се пресилим, да не ни стане нещо!” Черкуваме се по навик, формално, стереотипно, за осигуряване на евентуално обществено признание, утвърждаване и социална порядъчност. Доста хора мислят, че тяхната връзка с Бога е една добре дошла сделка. Те пазят наредбите, за да имат усещането, че са с малцината избрани. Тяхната самодостатъчност ги кара да претендират по право за рая. Тяхната позиция ги нарежда сред безмилостните и лицемерни фарисеи, които строго съблюдавали само буквата на закона. Към Бога не се подхожда с показност, предизвикателност, голословност и несмирени и нечисти от тщеславни помисли сърца. Доста е поработил лукавият, за да доведе и вярващите, които се намират зад стените на Църквата, до тази хладност, отпуснатост, наивно приспиване, което е много приятно за мнозина.
Според блажонепочившият старец (вече канонизиран) Юстин Попович човекът в Църквата се чувства грешен, а не непогрешим, търси със сълзи по-дълбоко покаяние, както всички светци, и не е високомерен за неговите евентуални добри дела. Той пише по характерен начин: „животът на християнина представлява постоянна борба, борба за охристовяване, борба за обогочовековяване. В какво се състои това? В това да Христос е в теб не само като жива истина, жива справедливост и жива любов, не само Неговите истини да са живи в теб и да нарастват и да се умножават, а в това Той Самият да е в теб с пълнотата на Неговата богочовешка ипостас, в това Неговият образ да е върху това, което имаш и в това, което ти си. И как се изобразява образът на Христос в нас? Чрез св. Тайнства и св. добродетели”. Така е. Това е единственият път. Изобразяването на Христос в нас. В противен случай ние сами ще се терзаем и ще терзаем и другите около нас.
Ние сме християни доколкото принадлежим на Христос. Така ставаме едно семейство в Христос. Ние сме равни братя помежду си. Не е възможно някой да принадлежи на Христос и да живее без своите братя, да не живее с всички светци и да не мисли както всички тях. Християните, които водят евангелски живот, се охристовяват, стават живи членове на църковното тяло. Църквата е Тялото на живия Христос. Църквата не е човешки организъм, светска организация или религиозно сдружение, а общност от личности в Христос, свързани със свята любов, за да представляват едно тяло, една душа и едно сърце.
Едната, свята, православна Христова Църква е мястото на откровението на Божиите тайни, топосът, където обитава пълнота на божеството и който облагодатява подвизаващия се човек. Тя е чудодейната работилница, която преработва и пресъздава, обновява и възражда злите в добри, грешните в праведни и нечестивите в преподобни.
Христовата благодат облагодатява, осветява, спасява и изкупва. Всеки член на Църквата чувства Христовата благодат. Да си член на Църквата означава да преживяваш постоянно благодатта на свещените Тайнства и божествените добродетели. Охристовяването е целта на живота на всеки вярващ в Църквата. То представлява дълбока нужда на неговата душа.
Откровението на Бога в нашия живот означава нашето спасение от греха, дявола и смъртта. Човекът предвкусва блаженството на вечността от този живот, по думите на св. Симеон Нови Богослов. Писменото и устно предание на Църквата представлява божествено откровение, което е било предадено от Бога за нашето спасение. „Нищо друго не търси, освен преданието на Църквата”, казва св. Йоан Златоуст. В православното предание съществува това, което е необходимо за спасението на човеците. Според блажения отец Юстин Попович „с една дума, божественото, богочовешкото Предание е предаването през вековете и поколенията на Самия Господ Иисус Христос, с всички Негови божествени истини и заповеди, на благодатта (Тайнствата) и добродетели, като жив Бог и Спасител, в Църквата и като Църква”.
Св. Силуан Атонски в своите превъзходни писания пише „Господ дал на разбойника рая; по същия начин ще даде на всеки грешник рая. Аз бях по-лош от едно мръсно куче, поради моите грехове, но започнах да търся от Бога прошка, и Той ми даде не само прошка, но и Светия Дух, и в Светия Дух познах Бога. Светият Дух е любов. Тази любов залива всички души на живеещите на небето светии. Същият Светий Дух е на земята в душите на обичащите Бога”.
За да стигне човек до познание на Бога, най-напред трябва да Го потърси и обикне и да приеме божествено откровение, което ще го вдъхнови, убеди, умили, просветли и облагодати. Като преживява открилата се истина, човек придобива опит и само тогава може да богословства, представяйки по прост начин догматите на Църквата. Ученикът на преп. Силуан старец Софроний казва по характерен начин: „Догматическото и аскетическо учение на Православната Църква не е сбор от човешки измислици. Пред хора, на които се излага жив опит, няма място за систематизация. Учението на Църквата почти изцяло е повествование на това, което апостолите, отците и подвижниците видели и познали”.
Божественото откровение непременно предполага жива и лична връзка между човека и Бога. Познанието на Бога от страна на светците е плод от божественото откровение и дългогодишна смирена аскетическа борба. Православната Църква е пазител на пълнотата на божественото откровение. Според светоотеческото учение очистването на ума е необходимо, за да не може умът да се увлече от човешката фантазия. Интелектуалното подхождане към Бога, както и една обикновена молитва, не е завършено опитно познание. Необходим е по-дълбок, съществен и пламенен труд, за да почувства човек съвършенството. Здравото и смиреномъдрено усещане на нашата нищожност ни извисява към Бога. Нашият егоизъм ни потапя в ада. Съвършено смиреният се предава напълно на Бога и чувства чуден мир и удивителна свобода.
Егоистът смята за отговорен за своите проблеми Бога и Го мисли за ужасно жесток. Без никакво чувство за Бога окаяният човек няма търпение и надежда и му дотежава дори самият живот. Без богоозарение той стига до депресия, меланхолия и отчаяние. Това състояние накрая води човека до отхвърлянето на Бога, който смята вярата за безумие и Бога за несъществуващ. Резултатът е помрачаването на душата, смущението на сърцето, злобата на ума, омразата, завистта и отмъщаването на човеците. Вярващите, с помощта на Бога, не се увличат от омразата на злото и демонското отчаяние. Пламенната вяра, любовта и доверието в Бога умиротворяват човека.
Вярващите не са безгрешни, безразлични и без притеснения в живота. Те преживяват мъчението на покаянието и биват възродени и утешени от Бога. Чрез Божията благодат те стават чувствителни, прощаващи, милостиви, толерантни, утешаващи, състрадателни и добродушни. Изпълват се с любов, която ги подтиква да се молят за целия свят. Божият човек посреща различните всекидневни събития по различен начин. Той приема изкушенията на живота като допущение от Бога за неговото спасение. Бог допуска скърбите в живота за наше духовно обработване и възрастване и дава сила за тяхното преодоляване. Бог позволява изпитанията, но и се грижи за избавянето от тях като нежен Баща.
Придобиването на благодатта, което е основната цел на нашия живот, идва чрез откровението на Бога в нашия живот. Дори тогава не спират болките в живота, но ги посрещаме с радост. Божествената благодат идва щедро в този, който с упование е претърпял много скърби и терзания. Всички ние трябва да минем през нашата Голгота, за да стигнем до Възкресението. За да бъдем осиновени от Бога, трябва да се подвизаваме, да се смирим, да проявим търпение, да победим страстите. Без аскезата не съществува никакво духовно постижение.
В крайна сметка, атеистите са достойни за съжаление. Те сами се оплитат в своите идеи. Те нямат никаква опора и утеха. Често им се дават възможности за обръщане и осъзнаване. Понякога ги грабват и печелят, понякога не. Това е въпрос на свободата на хората. Каква благодат и радост губят хората далеч от Бога! Разбира се, и тези, които живеят повърхностен църковен живот, е жалко да губят дните си без никаква придобивка, полза и напредване. Един атеист с внезапната смърт на баща му се потресе и пробуди. Той каза, че започнал да се моли за него, да размишлява за бъдещия живот и отново да вярва в него. Помненето на смъртта, което никога не изоставял, докато повод за отчаяние и безочие, сега се превърнало в сладост...
Отдалечаването от Бога не удовлетворява, нито прави радостен човека. Той си мисли, че с неговото безумно равнодушие и предполагаема свобода печели и става щастлив.
Той се самозаблуждава и мами. Блажени са синовете Божии, простодушните, смирените, чистите, покайващите се, истинните, автентичните. Съзнанието за греховността в часа на молитва е всичко най-хубаво и добро. Страхът Божий става безгранична любов. Умът слиза в сърцето, съществува сладкото съзнание и ясна бистрота.
Винаги се замислям за тези, които са се кръстили и не са почувствали нищо в живота си, които нямат никаква връзка с Христос и са Го пренебрегнали. Още повече се замислям за онези, които Бог е помилвал по различни начини, но те не са се покаяли искрено. Съжалявам отрицателите на Бога. Съжалявам и християните без Христос. Най-дълбоко ме трогва дълготърпението, снизхождението, обичта, благородството и любезността на Бога към всички - без да изнудва, заплашва, отмъщава и наказва. Господи, прости нашата неблагодарност и се смили над нашето безумие! Помилуй ни по Твоята голяма и велика милост! Амин!
Превод: К. Константинов
