Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (24 Votes)

katathlipsiЗа съжаление, всички ние познаваме състоянието на вътрешно угнетяване и притеснение. Притеснение означава тясно място, затворено пространство. Притеснението е тежка грижа, изморително безпокойство. Скръбта е натиск на нещо лошо и неприятно, душевна болка, силно стягане. Но депресията е нещо по-сериозно, по-дълбоко и тежко. Тя душевно заболяване, голямо разочарование, жесток песимизъм и горчиво отчаяние. Тези състояния не са приятни, а се повтарят често, причинени от вълните на живота. Човек се притеснява от липсата на радост, удовлетворение, печалба, успех. Често притеснението има и субективен характер. Платон в „Държавата” пише, че много пъти едно и също нещо притеснява едни хора, а други изпълва с радост. Например един подвижник скърби, че го почитат и го разгласяват, докато за същото нещо някой светски човек се радва много.

От друга страна, притеснението и скръбта могат да станат и причина за радост. В книга Товит четем, че блажени са тези, които са били наскърбени в своите страдания, защото ще се радват во веки. Соломон пише, че грънчарят притиска глината, за да ни даде удобни съдове. Христос каза, че тясна е вратата и скръбен пътят, който води до простора и свободата.

Този смисъл съществува на много места в красивите Давидови псалми: много са скърбите на праведниците и от всички тях Господ ще ги избави. Св. ап. Павел в своите две послания към Солуняни ги увещава да посрещат различните скърби с радост и търпение, без да се огъват пред гоненията от техните съграждани  заради вярата им. Тук основният смисъл е, че пътят на християнина в света към придобиването на вечния живот, който Христос обещава в Евангелието, не е толкова лесен, а пълен с пречки, примки и скърби. Христос често  подчертава това: „В света скърби ще имате. Но дерзайте, Аз победих света”. Не трябва да ни учудва присъствието на скърбите в нашия живот, (стига) само да не ни победят. Апостолите съветвали първите християни „да постоянствуват във вярата, и поучаваха, че през много скърби трябва да влезем в царството Божие”, както пише ев. Лука в книга Деяния на апостолите. Св. ап. Павел пише на Римляни по-скоро да се хвалят „със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението - опитност, опитността - надежда, а надеждата не посрамя” За християнството скръбта изглежда постоянен начин на живот. Разбира се,  крайно необходимият автентичен аскетически опит съдържа елементи на болка, труд, усилие, печал, но това не означава, че Църквата преследва скръбта, тъй като по-скоро я пропъжда.  Светът на греха, който я обгражда, я принуждава да упражнява аскетическо насилие, т.е. аскезата, която съдържа скръб, но нейният завършек са радостта, мирът, свободата и уютът. Скръбта и радостта отличават живота на християните. Затова светите отци говорят за радостотворната скръб.

Св. ап. Петър казва в своето първо съборно послание по характерен начин: „Но, доколкото участвате в страданията на Христа, радвайте се”. Страдайки,  вярващите стават подражатели на Христовите страдания, и проявявайки търпение, изпитват радост. Факт е, че едно скръбно състояние не може толкова лесно да се посрещне с радост. Това обаче може да стане само с помощта на Бога. Това, което по човешки е непостижимо,  става постижимо с Божията благодат, с посещението на Светия Дух. Затова истинската радост не е човешко постижение, а плод и дар на Светия Дух.

Притеснението, скръбта и депресията често като черен облак покриват живота на хората.  Последните статистически данни разкриват картина на истинска епидемия на депресивните състояния във всички възрасти. Явлението е крайно обезпокояващо.  Гръцкото общество, приемайки западния начин на живот, прие и неговия стрес. Това състояние  атакува първо духовния свят на човека, ранява духа, а след това вегетативната нервна система и уврежда тялото. Виждаш млади хора, които изглеждат като старчета. Душата е пряко свързана с тялото и тялото с душата и  едното влияе върху другото с бърз ритъм.

Душата не е създадена от Бога, за да чувства натиск, да се стресира, да се смущава и да се обърква, а да има мир, умиротворение, надежда, търпение, любов и радост.  Недоверието към Бога и ближния обикновено създава стресиращото притеснение. Маловерието увеличава несигурността, безпокойството, тревогата и неверието. Завършек е демоничното отчаяние.  Главна причина е големият егоизъм, който помрачава ума  и възбужда себелюбието. Вярата допринася за освобождаването на човека от оковите на индивидуализма и егоцентризма. Братолюбието и човеколюбието засаждат в сърцето на човека благоуханния цвят на мира, който се подхранва от  евангелската себежертвена любов. Доверието в Бога култивира молитвата, а смиреното моление „дезифенкцира” душата от микробите на стреса, неувереността и безнадеждността. Това дело се завършва със съзнателното участие в светотайнствения живот на Църквата.

Днес човекът обаче търси не радикални, а прибързани, бързи и евтини решения на своите проблеми. Така при най-малкото притеснение той се натъпква с антидепресанти. Той се снабдява с тях и ги консумира с удоволствие дори превантивно, за да не се уморява (след това).  Винаги е имало трудности в живота и човекът  винаги е имал притеснения, скърби и депресия. Днес обаче депресията е заела господстващо положение. Психиатрите говорят за сериозна душевна болест. Разбира се, болестта не е отсега. Хипократ я нарекъл меланхолия, защото вярвал, че тя я предизвикана от увеличеното количество на меланин – тъмно вещество в мозъка на човека.  Депресираният човек обикновено е обзет от чувства на дълбока тъга, стрес, страхове, вини, угризения и натрапчиви идеи.  Той е обзет от състояния на досада, изтощение, разочарование, мъка и дисфория. Резултат от това е безсънието, многочасовият сън, безапетитието, преяждането, изтощеността и безсилието. Понякога съществува и склонност към самоубийство, цял океан от лъжеусещания, страшни комплекси за малоценност и плашещи фантазии.

Тези наистина трудни състояния не са непознати на нашето богато православно предание и опит. Те дори се тълкуват успешно и се обозначава техният  произход и развитие. От депресия страдат тези, които са били поразени от чувства на отегчение, досада, неудовлетвореност, незавършеност и песимизъм.  Също и  прекомерната и неоправдана скръб, болната свръхчувствителност, песимистичната нагласа, смразяваща самота, големият страх и дълбока липса на съществен смисъл в живота могат да предизвикат депресия.

Св. Нил Подвижник и Антиох Пандект  наричат тази дълбока скръб червей на сърцето, който го гризе и уврежда както дървоядът дървото.  Светоотеческото учение може да ни каже много по тази тема. То подчертава, че това е  демонска енергия, която тиранизира душата и тялото, а грехът е отворил вратата за нейното влизане.  Грехът се премахва чрез покаянието и изповедта. От неразкаяността, която е израз на несмирен дух, възниква комплекс от вини, който измъчва жестоко човека.  Искрено покайващият се човек не страда от вини, а от скръб, която означава осъзнаване на неговата греховност. Големи грешници -  Каин братоубиецът в Стария Завет, бидейки неразкаян, бил душевно угнетен (депресиран), а предателят Юда от Новия Завет, също неразкаян, стигнал до самоубийство.

Според великият анатом на душата  преп. Йоан Лествичник депресията (душевното угнетение) идва от бремето на съвестта, от вините поради множеството грехове, които травмират душата и я водят до отчаяние, от егоизъм и гордост. Благоприятен климат за развитието на депресията също така е свръхконсумацията, неудържимият евдемонизъм, комфортът, леността, отегчението от удобствата.  Св. Йоан Златоуст споменава като причина за депресията стремежът към богатство, властничеството, алчността, луксът, разкошът и пресищането. Различни страсти, каквито са завистта, служенето на плътта, пиянството, любовта към парите и славолюбието, завършват в депресия.

Също така голямата екстровертност,  вътрешното разкъсване и грижи създават вътрешен дисбаланс. Св. Нил Подвижник казва показателно: „хората сменят лесно своето местожителство, но изобщо не намаляват скръбта на сърцето си, а напротив, дори я подхранват, съживяват, укрепват и умножават.  Няма да се окаже за добро това постоянно и хаотично разкарване”. Но и хората, които са затворен тип, с  болна интровертност и безпощадност, които външно мълчат, но в себе си клюкарят, съдят и осъждат всички, не се намират на добър път.

 Т. нар. нептични отци от мъдрото Добротолюбие говорят често за резултатите от тази дълбока скръб, униние, непоносимо притеснение, което бичува и терзае толкова много човека и ние днес го наричаме депресия. Депресията помрачава душата, пречи й умът да мисли правилно и да работи конструктивно.  Тя не го оставя в духовното четене и поучение, в кротостта и търпението, а го подбужда към нервност, стрес и изолация.  Човек смята единствено другите за отговорни за неговия проблем, освобождава себе си от отговорност и така не се подвизава да се поправи и да се изцели. Това състояние на тежка и непоносима скръб,  продължават картинно да говорят богодвижимите св. отци, парализира душата, отслабва ума,  създава вялост и безразличие към всякакъв подвиг, вражда към труда. Св. Йоан Лествичник характеризира страдащите по този начин като обвинители на Бога, че уж не е милосърден. Те не искат да се молят, да четат, постоянно се оплакват от главоболие, висока температура и болки в стомаха. . .

 Светоотеческата мъдрост не само прави валидни и навременни диагнози, констатации и описания  на тези тежки състояния,  но и изцелява и увещава, съветва и ръководи.  Свързвайки вярващите на първо място с Лекаря и Спасителя на света,  Извора на живота, светлината, мира, истината, любовта, покоя, радостта, надеждата, освещението и спасението. Истинското свързване с Христос ще даде на трудещите се и обременени същински покой, на смутените и плахите мир, който превишава всеки ум, на уплашените любов, на нещастните пълнотата на радостта и на върховната надежда, богатите дарове на Светия Дух, благодатта на св. Тайнства  на Църквата.

Пламенната, твърда и мощна вяра в Христос дарява на вярващия целебното покаяние, чиято искреност възстановява грешника в първосъздадената красота, в първоначалната невинност и чистота, в усладата и избавлението на умиротворението на вярата.  Православната Църква не само  лекува симптомите, но и ги предотвратява. Естествено, ако вярващият свободно и непринудено, любочестиво и усърдно поиска да последва нейния живот, където тя го съветва да живее, не забавлявайки се нехайно и прахосвайки своето време и пари в безсъдържателни неща, а с вътрешно изследване, себеконтрол, Божий страх, аскеза, отсичане на егото и жертвена любов.

Св. Йоан Златоуст, този нежен пастир на своето обично  паство, отечески съветва: „да скърбиш, не когато страдаш толкова от злините, които са ти се случили, а повече, когато вършиш злини. . .”. Св. отци казват, че  скръбта по Бога води до покаяние и спасение и накрая до радост. Затова често говорят за радостотворна скръб, която се култивира с блаженото и благословено умиление и безспирните, сърдечни, топли, радостотворни сълзи, както казва св. Йоан Лествичник. Св. Григорий Палама, пламеният проповедник на благодатта и светлината, който на Света Гора ден и нощ се провиквал „Господи, просветли моя мрак!” и постоянно бил в умиление, пише на сестра си - монахиня Ксения в своето писмо, че блудният син от притчата в началото на своето покаяние и на връщане към дома изпитвал скръб, болка, тъга и тежест, но в края на пътя баща му го прегърнал и чувствал безмерна радост, веселие и неизказано ликуване.

Виждаме, че  православната пастирска грижа и лечение посочва един своеобразен превантивен  метод.  Поскърби временно, за да не скърбиш вечно, поскърби за малко, за да нямаш постоянно депресия. Църквата не те мами, не ти обещава лъжлива радост, нито те учи на злочестие и лицемерно преструване на смирен, а на смели, откровени, доблестни, истинни и ясни неща. Казва ти да помниш смъртта, не я прогонва, а иска да те сроди с нея,  не те подиграва, че никога няма да умреш, а ти казва как, помнейки смъртта, да имаш здраво чувство за суетността и преходността на настоящия живот. Така те откъсва от силните окови на материя, душевредните страсти, напомня ти за Съда, вечния живот, безкрайното небесно царство.

Помнейки смъртта, се страхуваш по-малко от нея. Да подтискаш нещо в себе си, не означава, че го преодоляваш.  Човекът придобива благотворното усещане, че в този живот е пришълец, странник, гост, наемател, а не хазаин, господар и властимащ. Така той се осъзнава, ограничава, успокоява, внимава. Спокойствието е велико нещо.

 Отбягвайки многолюдието, многословието, многото грижи, той се избавя от безпокойства и притеснения. Външният покой може да помогне и на вътрешния покой, разбира се, не винаги. Човек може да е спокоен, а вътре в себе си да е достатъчно безпокоен от суетни помисли, фантазии, натрапчиви идеи и подозрения. Общуването с хора, които имат страсти, пренася по някакъв начин смущението на техните пороци, а връзката със смирени ти предава благодатта на техния мир. Извървяването на разсъдливия път на смирението, безмълвието, мълчанието и неосъждането ще облагодати човека, който се подвизава, и няма да го остави да се заплете в мрачните мрежи на скръбта и на  депресията, което е още по-лошо състояние.

Бог добре знае, че всички сме безсилни, уязвими, увлечени, лениви и невнимателни. Затова ни е дал Тайнството на божествената и свещена изповед, за да могат изморителните угризения и тежките и плашещи вини от нашите грехове да бъдат разкрити, да се простят с благодатта на Светия Дух и да бъдат  заличени.  Неизповяданите грехове, които остават в сърцето, създават угризения и вини, които разтляват, терзаят и тиранизират човека. Накрая го водят до депресия. Редовно, съзнателно, чисто и покайно изповядващият се човек  много трудно може да стигне до депресия.  Липсата на срам, скритото самомнение и търсенето на известен  духовник ни оставя неизцелени и ни кара да си мислим, че всичко върви добре. . .

Този, който обича, никога не чувства самота. Този, който е истински смирен, не изпитва никакъв страх. Този, който обича Бога и ближния, дори когато е сам, не е сам. Смиреният има сигурност, безстрашие, радост, мир, дълготърпение, кротост, благост, въздържание, свобода, благодат. Автентичният християнин, който обича, принася себе си, жертва се, живее за другите, не може да не е смирен. Истински смиреният се радва повече да дава, отколкото да взема. Той изобщо няма претенции към другите. Проявява търпение към тях, приема ги, моли се за тях. Така той не се притеснява. Ние се притесняваме с другите, защото имаме много претенции от тях. Ние сме достатъчно строги с тях, докато със себе си сме много снизходителни и  искаме само  на нас да ни обръщат внимание, да ни  слушат, да ни обичат. Ние сме оскъдни на внимание, слушане и любов към другите. Търсим уважението, похвалата, пълния интерес от другите. Ние обаче сме свидливи на даване.

Хората лесно се притесняват, обезсърчават се, разочароват се, скърбят и изпадат в меланхолия, защото тяхната вяра не е пламенна, тяхното доверие в Бога е слабо и тяхната надежда е далечна.  Вярващият има вътрешно известие (от Бога) за сигурност, укрепване, доверие и надежда. Това не означава, че няма проблеми,  но ги посреща с надежда. Надеждата във Всемогъщия и вездесъщ Бог дарява на вярващия мир, утеха, спокойствие, покой и милост. Старци и старици в по-древни епохи, с по-големи и със сигурност с повече проблеми, съзнателно правили кръстния знак, любочестиво проявявали търпение, имали твърдост на духа и изразите „Бог ще се погрижи” и „слава Богу” изобщо не били словесна форма. Днешните надути от високомерие хора смятат за голям срам да се прекръстят или да призоват Бога и вярват, че тяхната гениалност, многознание, свръхактивност ще реши всички проблеми. Но ето че не ги решават и техните джобове са пълни с обезболяващи, успокоителни, антидепресанти и сънотворни.

Тези, които не повярваха в своя обожествен разум и в своето горделиво его, бяха заблудени от опасната самодостатъчност, от модерното  християнство на една фарисейска святост и станаха играчки на демоните. Светостта никога не е несмирена, лицемерна, егоцентрична, небратолюбива и изолирана. Светците не вярват в себе си и в своите дела, а се надяват и постоянно призовават безкрайната милост на Преблагия Бог. Светците подбуждат и нас, грешните, да се трогнем и да се вразумим от примерите на големите грешници, които се покаяли и станали святи. Бедните не трябва да не работят и да не желаят напредъка, нито да завиждат, да осъждат богатите и да се притесняват и скърбят, а да проявяват търпение и „Бог си има грижата”.  Също и тези, които са в траур, имайки надежда във вечния живот, във възкресението на мъртвите, в Победителя на смъртта Христос, скърбят като хора, като сродници и приятели, но не изпадат в депресия и не се отчайват. Те плачат, скърбят по човешки, но не стигат до депресиращото отчаяние на тези, които нямат надежда, по думите на св. ап. Павел.  Както и болните не увеличават своята болка с болката на непреодолимата скръб, а с молитва и търпение не губят своята надежда в лекарите, но най-вече в Бога.  Последни научни изследвания показват, че болните, които вярват и се надяват (на Бога), обикновено се възстановяват по-добре. И богатите и бедните изпитват болка в една конкретна болест. Парите не винаги помагат за нашето изцеление. По-добра и по-голяма помощ е вярата, доверието, надеждата в Бога. Изпитанието на болестта или на някакво друго изкушение ни наскърбява, но не трябва да позволим никога да ни увлече в депресия.

За да не се оставя човек  лесно на притеснението, окаяността, злочестието, капризността, самотата, стреса, скръбта и депресия, той трябва да се подвизава, да пази въздържание, да се моли, да изследва Св. Писание и  самия себе си. Доброволният пост, доброволното отхвърляне на многото излишни неща, с които сме напълнили нашия живот, разумната аскеза, злостраданието, почтената нищета, както казваше бащата на Пападиамантис,  леката и  оскъдна храна,  оскъдните думи и най-вече смиреният дух, отсичането на егото,  както и строгото наблюдение на нашето безпорядъчно, непокорно и непознато аз, допринася за нашето ограничаване, за благата интровертност, за избягването на  разсейващото блуждаене и  за свободата от  разтлението на скърбите.  Православната аскеза като мощно въоръжение отблъсква нажежените стрели на депресията. Разбира се, аскезата никога не е самоцел, а винаги е средство за придобиването на безстрастието по пътя към обожението.  Аскезата винаги трябва да се упражнява със смирение и любов, търпение и безмълвие.

Честният и добър постник никога, ама никога не е претенциозен, а напротив, той е приятен, любезен, трезвен и винаги благодарен. Той се радва и на оскъдното, простото, лекото, евтиното и несложното.  Той не претендира за пищното, вкусното, скъпото, изключителното, рядкото. Той е доволен, въздържан, радостен и снизходителен. Няма да пътува да намери избрани храни, няма да мърмори на съпругата си за импровизирания обяд,  няма да му стане тежко на стомаха, няма да живее, за да яде, а ще яде необходимото, за да живее. Преследвачът на наслади търси храни и напитки за задоволяване на езика, гърлото, стомаха и червото. Подвижникът се радва, славейки в лишението, търсейки и намирайки насладата във връзката с живия Бог. Въздържащият се не скърби, а невъздържаният има много скърби.

Според св. Василий Велики християните знаят добре, че въздържанието е майка на целомъдрието и причина за  здравето. Според св. Йоан Златоуст липсата на въздържание е майка на болестите, които често пъти дори медицинската наука не може да излекува, и създава главоболие, болки в ставите, треперене, проблеми в очите и температура в тялото, но и меланхолия, празнота и депресия в душата.

Факт е, че нашата епоха е особено анти-аскетична. Големият комфорт създаде непоносимо отегчение.  Леността, почивката, бездействието, забавлението въпреки очакванията донесоха умора. Системното избягване от страна  на нашите съвременници на каквото и да е затруднение или поне малка аскеза, ги направи неспособни да издържат всякакво лишение, неблагоприятно състояние  и трудност,  при което задаване те отпадат, огъват се, паникьосват се, смущават се, гневят се и скърбят. Ние не сме подготвени за неуспехите, макар те да са повече на брой в нашия живот. Изнежените и разглезени младите хора излизат неподготвени на арената на живота.  Свръхпокровителството от страна на родителите, комфортът, леснотата, благоденствието не им помага.  Прави ги плахи, уплашени, слаби, лесноувличащи се в това, което не изисква труд и усилия, което не винаги е лишено от скръб.  Както казва един старец: „само тези, които понасят затруднението чрез своята воля, се подготвят правилно за всеки труден час. . . Сега говоря за връзката на доброволното затруднение с депресията. И възвестявам, че затруднението по и чрез Бога спасява от депресията”(архим. Спиридон Логотет).

Доброволният аскетически и прост живот допринася за ограничаването на човека в необходимите и полезни неща, а не в многобройните излишни, луксозни, многоразходни, които изморяват и помрачават. Това е животът, който ни посочи Христос, Който имал една дреха, бедните апостоли, нестяжателните преподобни и всички светци. Според св. Василий Велики, който  доброволно се подложил на беднота, но неговите думи са скъпоценни: „не винаги бедността е възхваляема. Възхваляема е бедността, която постигаме с нашата воля и има евангелска цел. Защото мнозина са бедните, където тяхното произволение подхранва излишеството. Тази беднота не ги спасява, а желанието за излишество ги осъжда. Така всеки беден не винаги е достоен за облажаване, а само този, който е избрал Божията воля, оставяйки светските съкровища”. Тази бедност е душевно, блажено и благословено богатство и не създава скръб или депресия.

Обикновено хората, които лесно се страхуват, лесно  се притесняват и скърбят. Този, който има в сърцето си свещен и свят страх Божий, е свободен от светските страхове, които често крият в себе си подбуждания от демоните смут. Както казва един светец: този, който има страх Божий, не се страхува от Бога, а Го уважава, благоговее,  страхува се да не се отдалечи от Него. Страхът Божий ни води до спасителното покаяние и до изкупителната надежда.

Когато скъпоценният Божий страх се укрепи в душата, ние не се стресираме, не се тревожим, не се ужасяваме, не треперим и не се разочароваме.  Непорочният страх Божий съществува като  безкрайно уважение, като сърдечна благодарност, а не като ужас  пред някакъв неумолим бог, който е строг, немилостив съдия и жестоко наказващ и отмъщаващ. Страхът Божий съдържа в себе си благоговение, умиление, съкрушение, любов и смирение.  Така душата не отпада, никога не става дръзка, нагла и безочлива. Тя държи ума си в ада и не се отчайва, по думите на Господ към преп. Силуан Атонски. Според ев. Йоан любовта пропъжда страха, страха, който причинява  скръб, притеснява и създава болка.

Монасите култивират най-вече Божия страх, помненето на смъртта, скръбта по Бога, радостотворната скръб доброволната беднота, аскетическият дух, неславолюбието, трезвението и молитвата.  Въпреки това тези, които са сами(монасите), не страдат от самота, скърбят, но скръбта  не ги смазва, помнят всекидневно смъртта, но не се боят от нея, бедни са и са богати, нямат компания, приятелства, роднини, но са радостни, сред безмълвието, тишината и мълчанието не  чувстват скука. Разбира се, говорим за истинските монаси.  Наистина монашеският живот е блажен, безстрашен, несмутен, безшумен, скрит, мирен, тих и обичен.  Когато веднъж се разболях тежко в манастира, дойде един възрастен монах и почука тихо на вратата, за да ми каже: радостен ли си, че си болен?  Много пъти на погребенията мислехме, че сме се намираме на сватба или кръщение. Нямаше сълзи, скърби, въздишки.

Не съм съгласен с тези, които казват, че монашеският живот е тежък. Той е тежък за тези, които не го обичат много. Монашеският живот е красив. Св. Атанасий Велики пише за древното и строго монашество: „Познах божествени хорове от човеци, които пееха, които имаха да кажат само духовно слово, които постеха, които се молеха,  които живееха с ликуване на душата, надявайки се на бъдещото райско блаженство, които вършеха своето служение, вършейки дела на милостиня, които имаха съгласие и любов помежду си.  Наистина човек сякаш виждаше една земя, обляна от благочестие и добродетел.  Там не съществуваше  онеправдаващ и онеправдан.  Тяхната мисъл и цел беше една: добродетелта!”. В същия дух продължава и подвижникът на града и любителят на пустинята св. Йоан Златоуст: „манастирите са домове на Бога, на духовна скръб и усамотение, без смехове, тревоги и житейски грижи,  смущения и шум; само пост и подвиг. Един манастир е небе на земята, там не съществува твое и мое,  всичко е общо, всичко е спокойно,  защото цари тайнствена радост и благодарение, песнопение и бдение, просветление и святост. . .”

Затова монашеският живот се нарича равноангелски. Истинският монашески живот има един страх - Божия страх. Монахът не се страхува да не бъде почетен, похвален и въздигнат, а обича мистичността, безславието, незабележимостта. Монахът не се бои от лишението, злостраданието, аскезата, нещастието.  За непоносимо нещастие смята лишаването от благодатта, което приема, че става по негова вина, от небрежност и грях. Той не изпада в меланхолия, не се отчайва, смирено подвизаващият се монах никога няма депресия. Не всички хора за са манастир, но духът на манастира може да влезе в много домове.

Факт е, че светът лежи в злото, мисли лукаво и гледа лукаво. Дали изпитанията, притесненията, грижите, проблемите, скърбите водят винаги и задължително до депресия? Разбира се, че не. Изкушенията, пречките, трудностите и бедите на живота могат да бъдат преодолени. Подвизаваме се така  и това, което не сме придобили чрез доброволната аскеза, можем да го придобием чрез търпението в изкушенията. Това е една плодотворно упражнение на душата. То дава издръжливост, сгряване на вярата, духовно узряване, душевно култивиране, поемане на личния кръст.

Мнозина днес се оплакват от пренапрежение, високо кръвно налягане, стресова невроза, агонизиращо очакване на различни злини, задушаване от непреодолими проблеми, липса на търпение и паника. Веднъж едното, друг път другото и понякога различни неща заедно. Едно патогенно общество и една лична психо-пато-логия без съпротивителни сили са причина за проблема. Никога хората не са били толкова близо и толкова отдалечени. Това става от много рано. Бабата не е вкъщи с внучето, а  в скъпоплатения старчески дом.  Бащата работи и втора вечерна работа  „за да се справи в живота”. Майката работи извънредни часове, за да помогне с нещо вкъщи. Малкото дете е в частната детска градина.  Братчетата  са на частни уроци и в гимнастическия салон.  Домът се е превърнал в хотел за преспиване. Никой никого не вижда,  всички постоянно са заети и изморени. Така обаче семейството не се развива и децата не се отглеждат правилно в дух на непорочна любов. Днес изгодата и користта са характерни и за най-хубавите дела.  Така обаче няма да закъснее появата  на притеснението, горестта и вредният ропот.

Извън дома бурната конкуренция, незачитането на достойните, непрозрачността, покварата стават повод за големи скърби и болки. Гонитбата на времето, светкавичните процеси, модата, рекламата, компютрите, информационните технологии, информацията, множеството потребности станаха причина за стрес. Заради светския комфорт се загуби душевната глътка въздух. Двойни заключалки върху външните врати, но и върху вратите на сърцето. Удивителните постиженията на науката не изстреляха и духовния човек нагоре. В Северна Европа и в Северна Америка съществуват много възможности и улеснения, големи удобства и изобилен лукс, но хората често имат психолог, психоаналитик или психиатър много близо до себе си. Те желаят много, постигат малко и изпитват болезнен комплекс за малоценност. Хипертрофията на ума, свръхчувствителността на емоциите, лошото възпитание,  недостатъчното образование, липсата на опит и преживявания създават раздвоение, духовен дисбаланс и увреденост. Увличайки се, човек иска това, което не може и  тогава злобее, завижда, чезне.  Претенциозното, горделиво и неразумно общество иска  ние да бъдем едно, а друго да изглеждаме. Това лицемерно отношение изморява, притеснява и накрая смазва. В крайна сметка, човек дълбоко в себе си желае едно, а  друго изразява и показва. Тази неискреност е сериозен пролом, който може да доведе до депресия. 

Решението със сигурност не е бързото  бягство, повърхностна промяна, угодническият компромис, приемането на посредствеността. Нужно е внимание и молитва, доблест и честност, искреност и уважение, себепознание и себеконтрол. Страстите са основна  причина за нашия личен проблем, а не толкова лошото общество. От промяна има нужда най-вече нашето аз. Светът не се променя лесно. Това е най-радикалното решение. Никой да не се бои от света. Да не се бои и от себе си. Познавайки себе си, познавайки смирението на смирилия се Иисус Христос, той става снизходителен и търпелив към братята си, по-малко се притеснява, не скърби толкова, никога не стига до депресия. Смиреният не се сравнява, не се смущава, не се чувства малоценен,  не се страхува, не се изтъква, не се притеснява, не претендира, не скърби; не първенствува, а се радва, не бърза, свободен е, не се изтъква и има мир, не се прави на нещо, което не е,  умиротворява се, не се оплаква, не изморява, не завижда,  не ревнува и отсега живее Рая. От сърце ви желая да преживеете това, за да може всякога да ликувате!

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9hwpr 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата