Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (36 Votes)

2015-03-11 1619Когато четем Евангелието, трябва много да внимаваме в Христовите думи, а не да тълкуваме нещата, както на нас ни се иска. Когато Христос говори за радост, мир, надежда, Той няма предвид някакво душевно или емоционално явление, а съвсем конкретно преживяване в човека, което извира от присъствието на Бога в неговото сърце. Всъщност, когато говорим за мир в Църквата и постоянно казваме Мир всем! по време на св. Литургия, имаме предвид Христовото присъствие, защото Христос е мирът, Той е нашият мир. Мирът не е нещо, което е последица от отсъствието на външни трудности. Затова миротворецът е този, в чието сърце Бог обитава. Той има мир и става миротворец навсякъде, където отиде. Сигурно сте забелязали, че има хора, които имат мир в себе си, и когато говориш с тях или когато се намират в дадено място, излъчват мир, от тях струи мир, който помага на другите. И обратно, има хора, които имат противоположното излъчване: в тяхно присъствие се изнервяш и започваш да се чувстваш зле. Двама души може да кажат едно и също нещо, но единият го казва по мирен начин и го приемаме, а другият го казва по такъв начин, че не го приемаме, защото ни смущава със своите думи. Доказано е, че не можем да задържим това, което имаме в нашето сърце като опитно преживяване, то излиза навън, проявява се и се вижда. Също е доказано, че има места, на които човек чувства мир. Когато влезеш в един дом, в който хората се молят, не ругаят, не се вършат грехове, имат здрава връзка с Бога, там наистина чувстваш мир. Не знам дали сте усещали това. Има такива домове и дори географски места, които излъчват мир. Както съществуват и места, в които те обхваща смут и чувстваш, че нещо не е в ред, че има нещо зло, защото душата ни има интуиция да усеща тези неща макар и частично, не абсолютно, а в зависимост от духовното състояние на човека.

Знаете ли, че ориенталските народи, евреите и арабите имат много хубави пожелания. Мисля, че и ние сме ги имали в миналото, но те и до днес имат много хубави пожелания. Ако отидете в Турция ще чуете какви хубави неща си казват хората, когато се срещат. Те не се поздравяват само със здрасти или добре дошъл. Евреите и арабите до днес, когато отидеш в един дом, казват: Мир, Шалом на еврейски. Как се казва на арабски? Няма ли тук някой арабин?... Селям алейкум! Тоест Мир на теб! Това, което казваме и в Църквата. Думата „Йерусалим означава място на мира, който днес за съжаление е всичко друго, но не и място на мира. Христос казва: „Когато влезете в един дом, казвайте мир на този дом! И ако в този дом има човеци, които имат мир, тогава мирът, който излиза от вас, ще намери покой в тях и ще остане с тях. В противен случай, мирът ще се върне върху вас, а вие напуснете това място.

Защо Христос казва това? Защото е така. Когато влизаш в едно място, разбираш дали то ти дава покой, както казваме с една по-църковна терминология. Ако не чувстваш покой, това означава, че духът, който имаш в себе си, не намира покой в духа, който съществува в това място. Например, ако вкараш в църква или манастир човек, който не обича Бога, не обича Църквата, няма връзка с Бога, той няма да си намери място и ще го обземе отчаяние.

Веднъж на Света Гора дойде един баща да види своя син, който стана монах. Той дойде, а ние тогава живеехме в една пустинна област Капсала и го настанихме в най-хубавата (според нас) стая, в най-хубавото място, но си беше пустиня и на човека душата му щеше да изскочи. Не можеше да издържи. През цялото време пъшкаше, вървеше нагоре-надолу, възмущаваше се, роптаеше. Питахме го: „Ама, какво ти има? Какво искаш да направим за теб? Искаш ли да ти сготвим нещо, което ти се яде?”. Заведохме го на разходка да му покажем горите и пътеките на Света Гора. Щеше да умре човекът. Едва издържа два дена. Наистина се чувстваше много зле. На третия ден, когато щеше да си тръгва, го съпроводихме до Карея, столицата на Света Гора. Там има едно-две кафенета за поклонниците, стопанисвани от миряни. Веднага щом човекът влезе в  кафенето, цветът на кожата му се оправи, той си отдъхна, почина си, усмихна се, говорихме си, за първи път разговаряхме толкова приятно! При нас щеше да умре, не издържаше, защото не намираше покой. Ако вземеш един човек и го сложиш в такова духовно място, той не намира покой, не може, нещо става. Неговият дух не намира покой. От друга страна, вземи един човек, който води църковен живот, харесват му св. Литургия, бденията и т. н., заведи го в дискотека и го затвори там – той ще преживее същото. Точно същото нещо. Той чувства оттегчение, мисли, че там ще умре. Или, ако се намира в светска среда, не издържа, получава задух, иска да се махне от това място.

Трябва да бъдем много внимателни и да изследваме, как се чувстваме. Можем да разберем духа, който е в нас, според това къде намираме покой. Ако виждаш, че молитвата, Църквата, Божието слово ти дава покой, това означава, че в себе си имаш такъв дух, който намира покой в това място. Ако виждаш, че там не намираш покой и те обхваща безпокойство, задушаваш се и искаш да излезеш навън, тогава трябва да се погрижиш да поправиш нещата, защото няма единство между твоя дух и духа в Божия храм. По време на св. Литургия свещеникът казва: Мир на всички! И народът отговаря:  И на твоя дух! Значи, свещеникът благославя народа и народът благословя свещеника, връщайки мира, който е изпратил в името Божие.

За да стане човек миротворец и да може да помирява другите, той самият трябва да придобие мир в душата си. Ако ти нямаш мир, не можеш да дадеш мир, където и да отидеш, а ще създаваш безпорядък и проблеми. Освен върху нашия духовен живот това оказва въздействие и върху нашия социален и семеен живот. Много пъти виждаме това в нашето общуване. Идват хора с проблеми и виждаш, например, двама души и веднага си казваш: има право този човек – как ще живее с другия? Как ще се разбере? След като духът, който излъчва, е толкова негативен и има затруднения в себе си. Това си личи повече в хора, които не са били църковни и в даден момент влизат в Църквата, животът им се променя, започват да се изповядват, да се причастяват, да се молят, да четат Божието слово. Тогава, ако си ги познавал и в двата периода, или ако е възможно да ги снимаш преди и след Христа, ще видиш огромната разлика върху тяхното лице.

Св. ап. Павел казва: Братя, внимавайте, благодарни бъдете! Бъдете благодарни, т. е. хора, които имат приятен и мирен дух. За съжаление, много пъти срещаме църковни хора, богослови и свещеници, които са трудни хора. Ходя по училищата, виждам някои преподаватели и казвам: великото чудо, е че хората още вярват в Бога! Това е най-добрата предпоставка хората да станат атеисти. Това, че още са верни на Бога, е чудо. Това е доказателство, че Бог съществува, че Църквата ни е Църква, която Бог покрива и подпомага. При тези обстоятелства, т. е. ако бяхме човешка организация, тя не само щеше да затвори от първия ден, а щяха да ни осъдят и на доживотен затвор. Защото по човешки нямаме сили. Нашите сили са нищожни. Нямаме тези човешки възможности, които имат други организации, компании или ереси. Имаме пет човека и от тези пет човека четири и половина са духовно осакатени. Остава половин човек и с него тръгваш да правиш нещо, което трябва компенсира и останалите. Въпреки това Бог си върши работата. Добре че Бог съществува! Уверявам ви, наистина, живея това всеки ден, т. е. фактя, че Църквата съществува е най-голямото доказателство, че Бог я основал. И тя не само съществува, а е жива, Църквата е жива, върви напред, спасява хората, хората се спасяват в Църквата, а по човешки няма никаква сила.

Тъжно е човек да вижда църковни хора, в които няма здрав дух, а има ропот, жестокост, злочестие, липса на благородство, няма го този благороден дух на Бога, Който обгръща целия свят и обича праведни и неправедни, всички хора са Негови деца и се радва на хората. Защо го няма? Защото в нашата душа не можахме да открием мира. Кой е този мир? Кое е това изкуство на мира? Сам Христос ни го казва с прости думи. Той ни открива тайната, чрез която можеш да намериш мир в теб. В Евангелието се казва: Внимавай много, когато си по пътя на живота, имаш един опонент, имаш някой, който постоянно спори с  теб, внимавай и го слушай, поддържай добри отношения с него, за да не те предаде на съдията. Този опонент е нашата съвест. Тя е вложена в нас, защото сме създадени по Божи образ и вървим към богоподобие. Тя е силата, която Бог ни е дал, за да ни помогне и да ни покаже това, което трябва да правим. Хората, които не са християни и не са чели Евангелието, също имат съвест, която има следното свойство: тя е като парчето метал, което колкото повече пилиш, толкова повече се изостря, така и съвестта, колкото повече човек я слуша, когато го изобличава и й се подчинява, толкова повече се изостря и става чувствителна. Колкото повече пилиш метала, толкова по-фин става. Но ако не я слушаш и я престъпваш, и вместо нея имаш някакъв друг критерий, който се нарича себеугодничество, т. е. казваме така ми харесва, тогава тя се притъпява. Съвестта може да ми каза: виж, това не е добро, но идва другият вариант, който днес се предлага често на младите хора: Щом ти харесва, защо да не е добро?! Тук критерият не е съвестта, а това, което на мен ми харесва. След като ми харесва, значи е добро! Защото съдя всичко с мярката дали на мен ми харесва. Почти винаги съвестта ни изобличава за нещата, които не ни харесват – тя ти казва  да се смириш, да се бориш срещу твоите страсти или да отстъпиш, да замълчиш и да понесеш някой, но това естествено не ти харесва. Има ли някой „безумен”, на когото му харесва да го онеправдават или да отстъпва? Ако някой ти е казал нещо, отвърни му и ти подобаващо! Да разбере, че не може да ти говори така! – така мислим. Когато престъпваш твоята съвест, тогава сякаш я пилиш с обратната страна на пилата, така тя се притъпява и нейният глас постепенно отслабва, докато в даден момент отслабне толкова много, че едва се чува и понякога спира напълно да се чува. Ние не я слушаме и тя умира. Тогава човекът не остава напълно без съвест, но вече не я чува.

Когато човек се вслушва в съвестта си, постепенно ще дойде момент, когато ще придобие известен мир, ще гледа своя вътрешен свят и тя няма да го изобличава за нещо. Независимо дали прави грешки или не, грешки стават и винаги ще стават, но едно е човешката грешка, а друго – онова, което правим съзнателно, знаем го и сме виновни за него. Когато съвестта не ни изобличава за нещо, тогава имаме мир в душата си, Божията благодат идва в нас, Христос обитава и човекът става истинско Божие дете, придобива мир, който въздейства върху целия негов душевен свят. Човек отива да спи вечер и се чувства като малкото дете. Разбира се, в този случай е нужно внимание. Съвестта трябва да функционира в правилни рамки, защото понякога съществува обратната страна на монетата: има хора, които са свръхчувствителни, които насила искат да се изкарат виновни и постоянно си създават угризения на съвестта и така отново губят мира. Това са двете крайности. Едната се казва безчувственост, а другата – свръхчувствителност. Две крайности, които никога не са от Бога. Безчувствените хора нямат никакво усещане, а другите са толкова объркани, че дори Бог да иска да им говори, те не Го слушат. Иска ти се да им закрещиш, за да седнат и да те чуят. Защото умът им е пълен с такава паника, с такъв безпорядък и с толкова помисли, че нищо не чува. Затова човек трябва да пази своята съвест, да пази себе си, да придобие този мир и така да стане миротворец, за да може вкъщи, на работа и вътре в себе си да има мир. Когато човек има мир, става това, което Христос казва – този човек наистина става Божие дете. И защо става Божие дете? Защото Бог е мир. След като Бог е наш Баща и Той е мир, следователно и ние, като Негови деца, трябва да бъдем хора на мира – защото това, което Бог има по природа, човек го има по благодат. Бог му дава всички тези дарове по наследство, когато всичко функционира правилно в него.

*   *   *

Дори един канибал има съвест. Имам предвид не съвременните канибали, а класическите, които вече са много симпатични за хората, ако са останали, ако не сме ги изяли! Мисля, че има още от тях някъде. От онези хора, които наистина са в първобитно състояние – те също имат съвест, която в началото може да им казва някои груби неща, например: Не убивай другия! Не го яж! Нека ви разкажа един анекдот, за да видите какво нещо е съвестта: Един мисионер веднъж попаднал в джунглата. Отишъл в едно село, където живеели диви племена, за да им проповядва Евангелието. Както си вървял усетил, че го преследва тигър. Той си казал: Боже, тигърът ще ме изяде! Застанал на колене и се помолил: Боже, много Те моля! Просветли тигъра да разбере, че отивам заради Евангелието, да направя хората християни, да разбере, че имам мисия тук и да се отнесе по християнски към мен! Тогава той чул как тигърът зад него казал: „Христе Боже наш, благослови ястието и питието на Твоите чеда!”… И така се отнесъл „християнски” с мисионера. Тигърът си казал молитвата преди ядене и го изял!

В каквото и състояние да се намира човек, той има съвест. Дори тези хора, които имат груба съвест, ако се стремят да я опазят чиста, тогава тя може да стане много чувствителна. Бог, Който е Баща на всички хора, има начин да влиза в общение със сърцето на човека и да му говори. Отците на Църквата казват, че дори само чрез съвестта човек може да стигне до много тясна връзка с Бога и с Евангелието, да стигне до обòжение, не просто до спасение. Но чрез пазенето на съвестта той наистина може да стигне до предгреховното състояние. Много е важно човек да пази своята съвест. Тук обаче е нужно внимание. Защото, ако човек е страстен, т. е. престъпва своята съвест и омесва страстите в себе си, много пъти не може да разбере какво точно му дава покой и прави разни неща, движен от страсти, защото мисли, че така трябва да прави. Затова Христос ни е дал обективни заповеди, освен субективното чувство на съвестта, чрез които можем да съдим дали нашите дела са здрави.

*   *   *

Дяволът може да се намесва в съвестта, като ни хвърля в двете крайности: или ще го направи безсъвестен, когато нищо не го интересува, или, ако е чувствителен, ще го направи свръх-благо-съвестен и през цялото време ще го яде въпросът защоЗащо казах това нещо? Защо правя това?И така да не може да намери мир и покой. Казваш му: Успокой се! Казал си го вече, какво да правим? Можеш ли да си върнеш думите назад? Казал си нещо, кажи прощавай и край! Не! Защо, защо, защо – да няма покой, да не яде, да не спи, да не намира мир, накрая може да стигне и до лекар, защото не може да се успокои. Дяволът хвърля човека в подобно състояние. Мисля, че проблемът на нашето време не е толкова много в липсата на съвест, т. е. в безсъвестността, колкото в свръх-съвестността. Сещам се, че старецът Паисий много пъти казваше на младите: Не бъдете свръхчувствителни! Станете малко безчувствени, т. е. благото безчувствие, така го наричаше, малко благо безразличие. Главата ти постоянно е като мелница, спри малко! Добре, направил си това, което си направил, казал си го, нима е нужно  през цялото време да го повтаряш? Мисля, че тези две крайности не помагат на човека и не са от Бога. Всяко нещо, което създава стрес в човека, никога не може да бъде от Бога.

*   *   *

Един човек, който не е вярващ, не е познал Бога, не е чул за Евангелието, не знае, че съществува Бог, Който е станал за нас Човек, но пази своята съвест, постепенно може да стигне до правилна връзка с Бога. Например, патриарсите Авраам, Исаак и Яков са нямали Моисеевия закон, който е бил даден след тях. Пазели са своята съвест и са имали непосредствена връзка с Бога, защото са били безупречни – хора на вярата и на правдата. Познавах на Света Гора старчета, които бяха неуки. Не знаеха нищо богословско. Веднъж един от тях се питаше и казваше: Наистина ли има друг живот? Той имаше такова простодушие. Ще ви дам пример с един свещеник от село в Епир, Гърция: папа-Георги. Той почина. Беше много простодушен човек и веднъж доведе своите съселяни да се изповядат в нашия манастир на Света Гора. Те се изповядаха, но и той искаше да се изповяда. Тогава бях млад, нямах 30 години, а той беше почти 60-годишен. Казах му: отче, намери някой възрастен духовник, аз съм млад човек, за какво да идваш при мен? Върви при някой друг! А той каза: Ама, аз дойдох на Света Гора да се изповядам! Дойдоха моите съселяни, всички се изповядаха и аз да не се изповядам? И да мислят, че аз не се изповядвам? Не, ще се изповядам! Той настояваше, аз настоявах, въпросът стигна до стареца. Отидохме и старецът ми каза: Върви и го изповядай! Добре, отидохме, след изповедта той ми каза следното, което след това каза и публично и така вече не е тайна на изповедта:

- Отче, аз съм неук човек, но в селото нямаше кой да стане свещеник, веднъж владиката дойде, имаше Литургия, в олтара всичко беше в пламъци и владиката беше сред пламъците. Той ми каза: ще те направя и теб дякон! Отидох и веднага щом ми прочете някакви молитви, почувствах такъв огън в главата ми и всеки път, когато служа Литургия, виждам този огън. В началото или в края. Веднъж си преживях голямо зло и плаках, и искам го да изповядам!

- Какво стана, отче?

- Веднъж бях сам в църквата. Служех вечерня и както служех, се издигнах един метър над земята и ме обхвана такъв срам, станах за резил и си казах само да ме види някой, какво ще стане сега?! Но в мен чувствах такава радост и някъде четох в една книга, не помня коя, където се казва: Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!

Това го пише в Евангелието. Чел го, но не помнеше коя е книгата. Не познаваше Евангелието.

Попитах стареца Арсений Пещерняк:

- Коя е най-голямата добродетел?

- Разсъдителността!

- Добре, а любовта?

- Любовта? А, казаха нещо и за любовта!

Толкова простодушни хора, но Божии хора, които вършеха чудеса. Имаха непосредствена връзка с Бога. Този папа-Георги беше невероятен, вършеше страшни чудеса – изцеляваше болни, имаше пророчески дар и не беше чел подробно Евангелието, нито знаеше много добре св. Литургия и правеше много грешки. След това служихме молебен и по време на последованието той видя как, докато монасите пеели пред иконата на св. Богородица, Христос протегнал ръката Си от иконата и ги милвал. Той също отиде и си подаде главата да помилва и него! Толкова простодушен човек!

*   *   *

Светците са имали много чувствителна съвест и са се вслушвали в нейните повели, каквото и да им е струвало. Но това, което има значение и което е основната разлика между тяхната и нашата съвест, е, че те никога не са се тревожели. Те са знаели, че са правили грешки като хора, чувствали са, че са грешни и т. н., но са нямали следа от тревога и психологически комплекси. Били са здрави хора. Посрещали са своето състояние с духовно здраве и благородство без да се смущават, без да се объркват, без да се мръщят, а са имали страшен уют. Защо? – защото са нямали в себе си нито комплекси, нито стрес.

*   *   *

Питаме: Как ще ни съди Бог? Бог няма да седне на един маса и да каже: Ела тук! А ние да започнем да спорим с Него: Той да казва – напрàви го, а ние – не го направих! Напрàви го! Не го направих! И така докато излезе резултатът! Не. Какъв ще бъде Божият съд? Всички мъртви ще възкръснат, всички ще възкръснем, ако сме мъртви тогава, ако не сме, в миг ще се променим и всички ще видим Христос. Всички без изключение: светци, грешници, праведници и дяволът, и св. Богородица – всички ще видим Христос пред нас. Всички ще бъдем призвани към общение с Христос. Тези, които в този живот са се очистили от страстите и греховете, ще имат общение на любов с Него, защото са Го обикнали в този живот. Тези, които не са го направили, защото свободно са избрали така, не могат да имат общение с Него и няма да искат да имат общение с Него. Това не-общение с Бога, отсъствието на Божията любов е адът, вечната мъка. Следователно, това, което трябва да осъзнаем, е, че Бог няма да започне да издава присъди, а ние сме тези, които определяме нашето решение за вечността. Ние определяме себе си. Искам да съм с Бога вечно? – такъв съм от този живот и съм такъв вечно. Не искам да съм с Него тук на земята – нито след това ще искам. Имам свободата да отхвърля Бога в живота. След като не искам, насила ли да Го гледам? Не искам, т. е. имам възможност да кажа: Не искам Бога!

*   *   *

Старозаветните пророци и праведници са стигнали до естественото състояние и след това, понеже са имали тази непосредствена връзка с Бога, са се издигали до обòжението, което се възпълнило след Христовото Въплъщение. Христос не дойде просто да ни върне назад, от суб-човеци да ни направи човеци, а от човеци да ни направи богочовеци. Нашата съвест ни прави човеци, а Бог ни прави богочовеци. Защото сега сме суб-човеци, паднали човеци. Значи, чрез съвестта човек от противоестественото следгреховно състояние може да стигне до естественото състояние. Когато се утвърди и напредне в естествено състояние, тогава той наистина може да придобие здрава връзка с Бога, която в Стария Завет е била встъпление към обòжението, а след Христовото Въплъщение Бог ни дава осиновението в Църквата и ставаме Божии чеда.

*   *   *

Може ли съвестта да действа веднъж чрез разума, а друг път – чрез сърцето и така да се раздвоява?

Когато е налице такова объркване, тогава затваряме нашите уши и очи за сърцето и разума и гледаме какво ни казва Евангелието. Когато човек е объркан и не знае какво да прави и нещата не са ясни, тогава изследва това, което иска да прави, съобразно Божиите заповеди и казва: Това, което искам да правя, отговаря ли на Божиите заповеди? И ако дори така не може да разбере, тогава най-сигурният път е да попита своя духовен отец или някой друг духовен отец, като първо се помоли. Попитай го и му кажи: Искам да правя това или да чувствам това. И той ще ти отговори дали това е богоугодно.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/943ra 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.