Коя е нашата Пасха? Нека не ви звучи странно – това е нашата смърт. Защото така човек преминава от смъртта в живота и от земята на небето. Това е любовта на Бога, а именно, че Той е превърнал нашата смърт в Пасха (т. е. преминаване) и човекът си тръгва от сцената на този живот, но накъде върви? Той върви не към нищото и на никъде, а към Царството Божие. Той не е създаден за смърт, а за живот – за живота, който е победил смъртта. Всеки от нас трябва да бъде готов за това преминаване, за този преход към Царството Божие. Ние ще постигнем това, когато живеем постоянната Пасха на Църквата. Църквата е Пасха, защото е Тяло Христово, в нея винаги сме живи. Църквата е земята на живите. За вярващия човек не съществува смърт по смисъла на край и свършек, а тя е преминаване от скръбните към радостните неща. В Църквата сме призвани да живеем Божията любов, където Бог е превърнал нашата смърт от стена, в която си трошим главата, във врата, през която да преминем и да влезем в Царството Божие, в което пръв е влязъл Богочовекът Христос. Пръв, но не сам – иконата на Възкресението показва това: Христос излиза от Гроба, държейки за ръка Адам и Ева, т. е. възкресявайки целия човешки род.
За да може обаче целият ни живот да бъде пътуване към Пасха, е нужно нашето усилие, борба. Тази борба се нарича аскеза. Целият ни живот в Църквата има аскетичен характер. Какво е аскезата? Тя е подвиг. Какво прави атлетът? Тренира. Спортистът тренира постоянно, за да може във всеки момент, в което и състезание участва, да бъде в състояние да победи. Аскезата е подвиг, но това какво означава за един спортист? Тежки усилия, борба, предполага да преодолее препятствията, които съществуват по неговия път, без да ги събори и без да падне. За да може, преодолявайки препятствията, да стигне до финала, да скъса лентата и да влезе в Царството Божие. Аскеза, но защо?
Първо, защото човекът е „затлъстял“. Той е станал тежък – не само по тяло, а най-вече по душа. Защото забравихме Бога, поискахме да станем щастливи, но без Бога. Поискахме да успеем в живота, но без Бога. Какво означава „без Бога“? Без борба за смирение. Какво се противи на Божията воля? Човешкият егоизъм. Много е важно да се подвизаваме, за да отсечем нашата воля. Това е нашата аскеза, това е нейната същност. Всичко останало – постите, които пазим, поклоните в храма, различните лишения – имат за цел да придобием тази готовност в нашия жизнен път. Ние много пъти не сме готови. Много пъти сме поробени от страстите. Всъщност страстите имат един източник: егоизма на човека. А какво е страстта? Тя е движението на душата в погрешна посока. В посоката към удовлетворяването не на Божията воля, а на нашия егоизъм, воля и желания.
Какво е постът? Той е вид аскеза. Постът означава да властвам над моето чревоугодство и алчност, която св. ап. Павел нарича идолослужение. Следователно, ако аз съм сребролюбив, значи съм сменил моята вяра, не вярвам в Живия Бог, а в това, което имам, трупам и притежавам. Колко голямо може да бъде това? Много голямо. Каква стойност има? Някой нещастен случай и смъртта ще го наследи. И тогава? Къде са тези неща, които притежавам? Къде са нещата, на които се надявам и доверявам? Къде са нещата, заради които предадох моя Бог и служих на творението, а не на Твореца?
Аскезата е себеконтрол. Тя е тропосът на свободата на човека. От какво е в опасност нашата свобода? От нашите страсти. От нашия егоизъм. Доколко може да кажем, че сме свободни, когато не сме способни да доставим радост на едно дете? Когато не сме способни да живеем с любов в нашия дом? Този дом, който ние създадохме, но и който ние събаряме. Доколко сме способни да бъдем здрави, когато постоянно консумираме храни, които подкопават нашето здраве? И когато по резултатите видим какви са (храните), се ужасяваме, но обикновено е късно.
Аскезата е път към свобода, път към истинска свобода. Затова се подвизаваме в Църквата. Мога ли да контролирам моята храна, моето робство на стомаха, от което извират алчност, неправда, от която затлъстява сърцето, човек забравя Бога и мисли, че всичко е наред. Той прилича на безумния богаташ от притчата, който казва: „душо моя, имаш много блага за дълги години! Почивай, яж, пий, весели се!“. И докато той си мисли, че е велик, Бог му казва: „безумецо, тази нощ ще ти поискат душата. Това, което си приготвил, кому ще остане?“. Нужен е само миг, за да загубиш всичко и да се окажеш гол и окаян.
Аскезата не е индивидуално постижение. Тя има за цел да направя място в сърцето ми и за другите. Които и да са те. Когато се оженихте, тези от вас, които са женени, в брачното последование чухте на два пъти да се молим Бог да изпълни вашия дом с живот, с вино и елей и с всяко благо. Защо да го изпълни? За да си прекарваме добре? За да ядем хубаво? За да се веселим? Не! Отговорът е ясен: за да давате и на нуждаещите се. Заради това да се изпълни с блага. За да могат младите съпрузи да станат добри разпоредници на Божиите блага.
Наистина, скъпи братя, на какво сме собственици? На нищо. В една манастирска килия пише: днес – моя, утре – на друг и никога на някой. Ще рече, тази килия днес е моя, живея в нея, утре ще си тръгна и някой друг ще дойде в нея да живее и тази килия никога няма собственик, от момента, в който съществува смъртта. Това обаче важи не само за монашеската килия, а и за всички неща от живота. Всичко е дар от Бога към нас. Св. ап. Павел казва: „Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?“. Всичко е дар, самият живот е дар. Какво означава това? Означава, че бихме могли и да не съществуваме, че във всеки момент може да не съществуваме. Ако съществуваме, това не е наше постижение, а дар от Бога. Призвани сме да се разпореждаме с Божиите дарове. Когато отците на Църквата говорят за аскезата, те ни я предават в завършен вид. Обикновено, когато говорят за поста, те казват за поста и милостинята, за поста и прошката, за поста и любовта, за да ни покажат, че постът, който пазим, не е самоцел.
Казах, че трябва да направя място в сърцето ми и ако направя място, ще направя място и в моите вещи. Наистина, как ходим на църква, когато всяка сутрин ходим на св. Литургия, когато се молим за единството на всички, а след това, когато се върнем вкъщи, аз имам какво да ям, но този, който беше до мен в храма, няма? Какво е църковното съзнание и дух? Книгата Деяния на св. апостоли ни го описва: всичко беше общо сред християните. Никой не казвал: това е мое и няма да ти го дам! Всички неща са от Бога. Колко сме безумни, когато понякога се караме, когато понякога убиваме другия, когато спираме да казваме „добър ден“ на съседа заради едно маслиново дърво, заради една яма, заради един метър земя. Ама, моя е! Не прèчи! Остави му я! Ако той върши неправда, това парче земя ще бъде неговата адска мъка. Той ще отиде в ада за един метър земя! За едно маслиново дърво, което е заграбил докато не му принадлежало. Затова той е трагично безумен. Защото тръгва да вземе това от другия, но смъртта саркастично му казва: „Глупак! Утре ще умреш! Това ще те изгори!“. Само това. „Ама, само за едно маслиново дърво?!“. Да, защото това говори за несправедливо и лукаво мислене. Не заради една нива, а заради нагласата на сърцето.
Във великопостната молитва на св. Ефрем Сириец молим Бог да не ни дава дух на празнословие, безделие и униние. Какво са всички тези неща? Страсти на сърцето, не на тялото. Но с тях идват и телесните страсти. Защото първо в сърцето се раждат похотите на егоизма, на лукавството, а след това се превръщат в начин на живот. Видяхте ли какво се казва в молитвата? Дух на безделие. Не се казва просто безделие. Защото не говори за една случайна грешка, в която всички можем да паднем, а за манталитет, който придобиваме: манталитета на безделието, злобата, клюкарството, на отсъствието на любов към другите в нашия живот.
Постът ни кара да излезем от себе си, от нашата индивидуалност и да погледнем до нас. Ако нашата страна затъна, това е поради нашето самохвалство пред Бога. В най-трудните часове за нашия народ къде прибягвахме? Към Христос и св. Богородица. И какво стана? Победихме. Не победихме защото имахме добро въоръжение, а защото хората се уповаваха на Бога. Днес повярвахме в нашето „аз“, в нашата сила, в нашите пари, в нашето имущество, имоти и насила се отбихме от Божието мляко, осмяхме Христовата Църква, вярата в Христос, иронизирахме поста и аскезата, казвайки: „пости Божият раб, защото няма какво да яде!“. И какво направихме накрая? Фалирахме. Фалирахме, защото първо фалира душата ни. Тя остана празна на Божии добродетели, бидейки пълна със зли страсти. Станахме опасни един за друг, непоколебимо вършихме неправди, без колебание окрадохме нашата страна и дори този, който не беше корумпиран, го смятахме за глупак. Провалихме се в това да живеем с любов и гледахме как да заграбим. Това е нашият голям грях, заради който стигнахме дотук. Нека внимаваме и ние да не стигнем дотук, защото до това състояние няма да ни доведе икономическият, а духовният фалит: отхвърлянето на Божията благодат, която е истинското богатство на човека.
Ние не постим, за да вършим индивидуална аскеза. Ето и един друг момент, в който се вижда самохвалството на човека. Ако кажете на някого „аз пазя диета, за да отслабна!“, той ще ви каже: „Браво! Много хубаво! След като успяваш, браво на теб!“. Ако обаче някой каже, че пости, ще го осмеем. Ще го иронизираме. Какво забравихме? Диетата може да принесе полза на тялото, но може да стане и източник на злини, защото обикновено постим или пазим диета от егоизъм и страх. За да сме красиви, привлекателни, за да не умрем от затлъстяване. Не любовта ни води към диетата. Постът обаче какво е? Това, което изцерява тялото и душата, която изцерява страстите на тялото, но и на душата. Какво показва това наше поведение? Показва нашето самохвалство.
Иронизираме Божиите неща, мислейки, че нямаме нужда от Бога, но забравихме, че отдалечаващите се от Тебе погиват. Това е реалността. Подчинихме се на консумацията. Сметнахме, че сме ценни, когато консумираме много. Когато пазаруваме много неща, за да покажем, че имаме пари. Наблюдавам дори днес, когато понякога отивам в супермаркета, какво слагат хората в кошницата – не в кошницата, а в количката. Пълна е с излишни неща. Опитваме се да покажем, че сме важни, че още не сме обеднели и затова можем да напълним количката. Повечето от тези неща ще отидат на боклука. Докато ги изядем, ще изтече техният срок на годност, но не даваме милостиня на нашия ближен. Кой е антидотът на консумацията? Аскезата. Използвам това, което ми е нужно. Ние обаче повярвахме, че смисълът на нашия живот е да консумираме. Забравихме, че смисълът на нашия живот е да станем богове по благодат, да победим смъртта, защото, ако не я победим, ще останем безумни хора. Значи, ще живеем живот без смисъл. Горко ни, ако пръстта е смисълът на нашия живот и стремежи. Ние сме призвани да живеем аскетически, което означава да живеем с истина и с любов, да бъдем свободни от нещата, които рушат нашето сърце и душа, които рушат нашите човешки отношения.
Двама млади се женят, но не след дълго се карат. Скоро чух един разговор в самолета. Един човек от Кипър разговаряше с някого другиго. Той му казваше, че и двете му деца са решили да не се женят. Девойката – защото момчетата са мамини детенца. Синът му пък – защото тези от неговите съученици, които са се оженили, са се развели. Значи? Провалили са се в съществените неща от живота. Провалили се, защото не са били способни да обикнат и да бъдат обикнати. Защо се проваляме? Именно защото изгубихме мярата и се научихме на егоизъм, а не и на любов. Това какво означава? Означава, че в сърцето ни няма място за другия. Искаме той да бъде наш слуга, да удовлетворява нашите искания и желания и да не му признаваме правото и той да има желания. Той трябва да свежда главата пред нашата воля. С това какво показваме? – че сме неспособни да задържим един човек до нас. Защо? Защото нашата душа е пълна със смърт, самохвалство и егоизъм. Между другото, можем да седим в кафенето и да иронизираме Църквата и вярата. Кои? Духовно фалиралите, неспособните да доставят радост на едно дете.
Църквата чрез своя аскетически опит иска да ни изцери, да ни покаже защо се провалихме и да ни помогне да намерим нашия път. От какво се нуждае сърцето на човека? От Божията благодат. Тя се дава щедро в Църквата – с участието в св. Тайнства, в богослужението. Как иначе ще разберем, че е Велик пост? С нашия псевдо-пост или с усърдността на нашата молитва? Със себеизследването, с огледалото, което поставя пред нас молитвата на св. Ефрем Сириец: „Дарувай ми дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов“. Това е аскезата, това придобива човек чрез нея, когато са чисти умът, сърцето, тялото, когато е смирен. Внимавайте, смиреният е умен, егоистът е самохвалко и безумен. Смиреният иска хората да бъдат до него, за да стане широката основа, върху която да се облегнат. Защото така привлича благодатта на Бога, Който се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. Какъв би могъл да бъде смисълът на нашия живот? Смисълът на нашия живот не е да имаме едно добро жизнено равнище, а да осветим нашата душа и сърце. Св. Григорий Паламà ни показва пътя на живота с три стъпала, които трябва да изкачим. Първото е очистването на сърцето. От какво? От страстите. Как се постига това? С отсичането на нашата воля. Отказвайки да върши своята воля, подвизавайки се да изпълнява Божията воля, човекът изкоренява страстите от сърцето си. Ние чувстваме съпротивата. Казахме, че търпението е добродетел, но много пъти сме нетърпеливи, не търпим другите, не ги понасяме.
Св. Йоан Златоуст казва: Ако искаш да си пръв, стани последен и тогава ще си пръв. Така човек се подвизава да очисти своето сърце. Когато го очистим, тогава Христовата светлина блести в сърцето и човек вижда истината на нещата. Преди много години, когато бях в моята стара енория, една зимна вечер бях оставил печката да гори и отидох да си купя вестник, но по пътя ме срещна един брат, започнахме да говорим и се забавих. Когато стигнах вкъщи, отворих вратата и веднага натиснах копчето, за да пусна лампата, но светлина не видях. Виждах само гъст дим от запалената печка. Въпреки че лампата беше запалена, нищо не се виждаше. Направи ми страшно впечатление, че когато отворих вратата и влезе малко въздух, сред дима започнах да виждам малко светлина. В онзи момент осъзнах нещо. Това беше една поучителна картина. В сърцето ни много пъти изобщо не се вижда Христовата светлина. В него има задушаващ дим, страсти, гняв, егоизъм, самохвалство, неправди, гняв – как да видиш Светия Дух, Когото си приел в деня, когато си се кръстил и си бил миропомазан? Той е покрит, не се вижда, а се вижда само чернилка и дим в душата ни. Когато обаче проникне Божията благодат, Христовата светлина сияе. Това е второто стъпало в нашия духовен път: просветлението на нашия ум от благодатта на Светия Дух. Тогава виждаме истината, виждаме нашите немощи, тогава можем да видим нещата не както изглеждат, а такива, каквито са. Това е благодатният дар на древните и на по-новите светци. Например, преп. старец Порфирий не е имал някаква магическа способност – той просто е очистил пространството на своето сърце. Затова, когато гледаше някого, той не гледаше лицето му, а душата, нагласата, и затова той можеше да изцери човека. Човек отива с лъжливо добро лице, а той го приземява и му казва неговите немощи и състоянието, в което се намира. Когато човек бъде просветлен, тогава той живее по различен начин вкъщи, в квартала, на село, навсякъде. Той е друг човек, като тези свети хора, които, когато ги срещаме, нашата душа наистина чувства покой.
Третото стъпало е нашето участие в Божията слава. Обòжението на човека. За това единствено живеем. За да станем богове. Аз казах богове сте вие, всички сте синове на Всевишния! Ние сме създадени по Божи образ, за да стигнем до богоподобието. За да явяваме в нашето всекидневие живота на Христос в нашата смъртна плът. Както са го явявали всички светци през вековете. И ние сме призвани да Го явяваме в нашия дом. Как иначе ще възпитаме нашите деца? – когато те виждат свят пример, свят живот, те се повлияват. Не се увличат, знаят, че съществува и другото, знаят, че съществува и злото, и дори леко да се увлекат, ще знаят и едното, и другото, както го е знаел и блудният син. Колко слуги на баща ми имат хляб в излишък! А аз умирам от глад, ядейки рожкови. Детето ще вижда нещата около себе си, но ще помни баща си, бащинския дом, борбата за добродетелта на своите родители и тогава ще казва: „Ще стана и ще отида при баща си!“.
Някога казах на една млада жена: „Хайде, детето ми, дойде време да се ожениш“. Отговори ми: „И аз искам! Искам обаче да създам семейство като бащинското ми семейство!“. И кое било това бащинско семейство? Семейство, където баща ѝ казвал: едно нещо пожелах в живота ми: да бъда заедно с жена ми и обичам децата ми, защото са нейни деца. И св. Йоан Златоуст казва това: така да говориш на жена си: има ли нещо, което е мое и да не е твое? Ние обаче, с нашия егоизъм и гняв, какво казваме? Видя ли какво направи синът ти? Ако казваш така, значи не е твой, лукави човеко! Затова той го е направил, защото в твоето сърце си се отрекъл, че си негов баща. И се опитваш да прехвърлиш върху жена си грешките, които се дължат на тебе.
Виждате колко сме изкривени, когато оставим Божията благодат. Въпросът е: не си ли заслужава трудът да станем красиви хора? Не си ли заслужва трудът нашата смърт да стане Пасха, празник и празненство? Животът ни да има смисъл по-мощен от пръстта? Смисъл, който води до Царството Божие, до небето. Великият пост се опитва да ни припомни всичко това. Той ни припомня с какво се сдобила св. Богородица чрез своята аскетичност – да стане Богородица, да стане красив човек. От друга страна, когато живеем в свят, където на единия „му пука“ за другия с любов, а не с любопитство, тогава превръщаме света в част от Царството Божие.
В Църквата ние не водим частен живот. Белег на Църквата е, че сме заедно. Не можем всички да вярваме в Христос, и да не споделяме нашите материални блага. Ние ги имаме, за да преживяваме любовта и аскезата. Тогава няма да има бедни в нашите енории. Защото единият ще мисли за другия. Ще иска да доставя радост на другия, ще го подпомага.
Преди известно време на Месни заговезни в нашия град почина един юнак. На другия ден, понеже всеки понеделник имах среща с млади хора, един млад човек ми каза: „Отче, заради това дете и семейството му не трябваше ли да се отменят всякакви празнични прояви?“. Той говореше повече за някои, които ходеха да се забавляват и аз му казах: „Радвам се, че те слушам, че имаш такава чувствителност, защото зная случаи, където хора сутринта може да са отишли на погребение на едно дете, а вечерта да гуляят“. Това са „тенекиени“ хора. Лъжливи хора. Къде е причастността към проблема на другия? Към траура на другия? Към скръбта на другия? Виждате колко безчовечни ставаме. Защо? За да нахраним нашите страсти, да ям, да гуляя, да се напия, да лудея една вечер. До такава степен сме мъртви. Ако обаче това ставаше в неговия дом, навярно щеше да негодува защо другите гуляят.
Светът е този, който ние ще създадем и който създаваме. Кое е уникалното благословение, което имаме? Ние имаме свободата сред ада да създадем райски кът. Това е в нашите ръце. Можете да превърнете вашата енория в райски кът. С дух на единство, любов, разбиране, подкрепа да чувствам радост – не танцувайки и смеейки се, което също има своето място и час, а защото виждам усмивката върху лицето на другия. Тогава това отношение и любов привлича Божията благодат в живота ни. Тази, която сме изгонили. И докато в нашата страна потъваме, някои още се опитват да махнат иконите от училищата.
Затова ви казах да не правите същите грешки като нас. Тук подхождат думите да стоим добре, да стоим със страх. Ние имаме това решение: или ще се обикнем, ще се покаем и ще се върнем при Бога, или ще изчезнем от картата на света! Дотам доведохме нашата страна. Затова на всички нас ни е нужно покаяние, за да се събудим и да видим отново себе си.
Нека се молим нашето сърце винаги да бъде отворено за Божията благодат. Да се подвизаваме, за да имаме любов, и да стоим един до друг и в радостта, и в болката; да чувстваме, че другият не е чужд, а е моето аз; че неговото щастие ще донесе и моето. Нека станем истински социални хора, където единият състрадава на другия и неговия проблем. Божията любов ни дава Църквата и нека в нея се подвизаваме да живеем, за да бъдем винаги готови за нашето излизане от този свят, т. е. за нашата пасха.
Когато човек умира, но е живял благословено в своя живот, тогава по човешки може да скърбим, че се лишаваме от него, но смятам, че той празнува и трябва да се зарадваме за неговия празник. Тази промяна правим в Църквата. Не оплакваме героите, не плачем за светците, а се радваме, защото са се осветили, защото са влезли в Царството Божие. Ние преобръщаме даденостите на този свят, който скърби за това, което не би трябвало да скърби, и се радва за неща, за които отново не би трябвало да се радва. Една такава перспектива ни дарява Божията любов. Нека се помолим сами себе си и един други винаги да бъдем Христови, човеци на любовта, на мярката, на истината, да не се подчиняваме на лъжи и най-вече да не се измамим дори за миг. Докато дебне смъртта, две неща са постоянно пред нас: нашият живот, нашият рай, и нашият ад. Те започват от този свят. Но не спират тук. След всичко това можем да разберем колко поразително е прошението във великия прокимен Господи, не отвръщай лицето Си от Твоето чедо, защото скърбя. Побързай да ме чуеш, погрижи се за душата ми и я избави.
С това очакване ви желая да преминете останалите дни от Великия пост и да стигнем до Христовото Възкресение, до нашето лично възкресение!
Превод: Константин Константинов
