Мобилно меню

4.9480519480519 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (77 Votes)

СмирениеСтарите светогорци казват за тези, които ходят на Света Гора, без да извличат никаква духовна полза: Жалко за билета! Жалко за разходите! Големият проблем на всички нас, които се представяме за църковни хора, било то миряни или духовници, е, че понякога правим неща, които изумяват хората около нас и те си мислят: „Възможно ли е този човек да ходи на църква? С това поведение, с тази язвителност, с тези разбирания да ходи на църква?”. За такива хора нашият старец казваше: „Този човек чел ли някога е Евангелието?!”. А той имаше предвид хора, които бяха чели Евангелието десетки пъти, но какво бяха разбрали от него. Когато виждаш у себе си и у другите толкова дребнавост, егоизъм, пороци, наистина се питаш, какво остава в човека от прочетеното...

Трагедията на духовния човек е това, че докато почти всичко започва добре – обичаме Бога, искаме да се изповядваме, молим се, тичаме насам-натам да чуем нещо полезно, т. е. в началото имаме благодат от Бога, Той ни посещава, а и в нас има копнеж за Него, след това, когато тази дарувана благодат се скрие от нас, изпадаме в тежко  състояние. С нас се случва онова, за което Христос казва, че когато демоните се върнат обратно, се връщат седем пъти по-зли. За съжаление, често срещаме това в хора, които се подвизават духовно, а и в самите нас. Ако искаме да разберем, защо угасваме по пътя и изгаряме, трябва да си дадем сметка, че причините са много, при това те са различни за всеки човек. Общо можем да кажем, че основните причини са две. Първата е нехайството. Човек постепенно започва да нехае. Втората и по-главна причина е егоизмът.

Нехайството възниква, когато постепенно започваме да оставяме това, което досега сме правили, оправдавайки се: остави го сега, не прéчи! Добре, подмини го, нищо не е! Остави едно, остави друго, трето за по-късно... Човек постепенно се отпуска. Нехайството е много коварен враг, който не усещаме как може да ни умъртви. То прилича на леко убождане. Когато отидем на лекар, той може да ни сложи инжекция с много леко убождане, но то влива в нас силни лекарства, които влияят върху целия ни организъм. А, ако е отрова, лекото убождане може да доведе дори до смърт. Нехайството е неосезаема примка на сатаната, която канализира в нашия организъм духовната смърт и човек постепенно – а не рязко – и неизменно върви към духовно умъртвение и, естествено, след това се предава на страстите, на греха.

Втората врата, през която човек пада в капан, е по-голяма и също много опасна, а именно егоизмът и самохвалството. Мнозина от нас губят Божията благодат не защото са нехайни, те не са нехайни. Тук да внимават малко повече жените. Жените не изпадат лесно в духовно нехайство, но лесно се възгордяват. Мъжете падат в нехайство – в това нашият пол е пръв! Мъжът трудно спазва духовното правило. Жените обаче са стриктни. Жената може да „обърне” целия кораб (беседата е изнесена на кораб по време на поклонническо пътуване) за една лъжица олио, може да направи цяло разследване, дали в салатата има олио и при най-малкото подозрение, няма да я изяде. Мъжът ще я изяде. Тя обаче няма. Но ще изяде другите с езика си, с думите си. Нея не я смущава, че яде другите със своите остри думи и осъждане, но я дразни капката олио. Тя спазва стриктно духовното правило, но другите неща не я дразнят.

Гордостта лесно обхваща тези, които са стриктни в своето духовно правило. Те не го пренебрегват, но вместо това да породи смирение и съкрушение в тяхното сърце, правилна молитва и себеукоряване, за съжаление, има обратен ефект и храни егоизма, тщеславието, самохвалство. Изпълнява молитвеното си правило, а се отнася жестоко с хората, с братята си, колегите, семейството си и лесно осъжда другите, има високо мнение за себе си и така се разбива най-вече в плътските страсти. Първият знак за появата на плътските страсти при църковни хора навярно не е естественото влечение към плътския грях, а егоизмът. Егоизмът разбива човека, той ще го хвърли в нечистота на страстите, за да си „строши главата”. По-добре да си грешен, но смирен и да се покайваш, отколкото да си „свят”, но горд и да не се покайваш, защото мислиш, че си съвършен. Този е по-лош от всички. Папа-Тихон Руски казваше, че адът е пълен със „свети” горделивци, т. е. с такива, които са си мислели, че изпълняват всичките си задължения, били са формалисти, но са имали толкова голям егоизъм и гордост, че никога не са се покаяли, никога не са плакали, не са укорили себе си, винаги са намирали оправдание. Външно може да са казвали, че са грешни, егоисти, но дълбоко в себе си никога не са приемали това, а винаги са се самооправдавали. Винаги са казвали наяве: Да, отнесох се лошо с моя брат, но в себе си са мислели друго: Ама и той на какво ме направи?! Нима това е нормално поведение? Така ли трябва да прави? Аз говорих зле, но и той е виновен!

Това показва, че никога не си разбирал, какво означава покаянието. Защото човекът, който се покайва, никога не обвинява другия за това, че сам е съгрешил. Той поставя себе си под всички. Затова покаянието е велико дело. Затова и егоистът по принцип никога не се покайва и не знае да се покайва, защото винаги оправдава себе си. Той може да не допуска това да се прояви навън, нито да има смелостта да го приеме в ума си, но ако слезе дълбоко в себе си, ще види, че там винаги се самооправдава. Затова няма покаяние, а след като няма покаяние, тогава Божията благодат не може да се приближи и тогава нашето сърце остава мъртво. Затова в даден момент усещаме, че сме загубили ревността, машината е угаснала, останали сме в открито море и просто сме формалисти. Толкова години сме свикнали да ходим на църква, да постим, да се изповядваме и да се причастяваме. Нашият живот вече е такъв. Не го променяме, правим тези неща, но духовно сме мъртви. Ако се обърнем към себе си, ще видим умъртвяването на нашата душа, която вече не се движи към Бога. Тези неща са страшни микроби, които тровят цялото ни същество. Тези микроби влизат през тези две врати: през нехайството и през егоизма.

Как се изцелява човек?

Изцеляваме се, като влезем отново там, откъдето сме излязли. Научи се да съкрушаваш себе си. Този, който не съкрушава себе си, ще дойде момент, когато ще се съкруши, когато обстоятелствата на живота ще му строшат главата. Ще „отрие главата си” в пода, но ще е много болезнено и тежко, защото в нашия живот, независимо дали сме святи или грешни, каквито и да сме, има много обрати, има много трудности. Затова и светият ще „отрие главата си” в пода, и грешният също. Разликата е как човек ще възприеме това събитие. Светецът оползотворява това унижение в своя духовен живот със смирение, търпение, дълготърпение, надежда и голяма вяра в Бога. А другият го посреща с ропот, нерви, викове, хиляди неща, които вместо да му помагат, влошават неговото състояние.

Ние обаче не трябва да чакаме да стигнем дотам, а какво правим? Правим това, което казват отците – чрез доброволната болка, чрез доброволни подвизи човек започва да поставя като собствени граници акривията в духовния живот и правилната изповед, която идва от дълбокото себеукоряване, т. е. стои над себе си като диктатор и казва: Не! Няма да кажеш това нещо! Няма да правиш другото! Няма да отстъпиш! Твоят помисъл ти казва да вършиш хиляди неща – да се възпротивиш, да говориш, да се оправдаеш, да се скараш с хората, но ти стоиш отгоре и държиш твоето „аз” за гушата и му казваш: Думичка няма да продумаш! Абсолютно нищо. Ставаш като пазач над себе си и не си позволяваш да престъпваш границите, които трябва да имаш, за да намериш отново това, което си загубил, а  след това трябва да започнеш да се молиш на Бога със самоукоряване и болка. Себеукоряването бие безмилостно по егоизма и тщеславието. Така човек се съкрушава пред Бога и само тогава може да Го помоли да го помилва. А когато неговото сърце се съкруши напълно и стане на пихтия, там ще срещне Бога. Там ще срещне кроткия и смирен по сърце Иисус Христос и ще започне да разбира какво означава да си християнин, какво означава Евангелието, какво означава Църквата, какво означават Тайнствата и всички тези неща, които всекидневно живеем.

Затова Христос казва, че този, който вярва в Него, няма да бъде съден – той няма да бъде съден при Второто пришествие, защото вече е бил съден в този живот. Кой го е съдил? Самият човек съди себе си чрез Евангелието и ако съдим себе си в този живот въз основа на Божиите заповеди и слово, тогава Бог наистина няма да ни съди, защото вече сме се осъдили и сме минали през съдилището и мъченичеството на съвестта, плакали сме, изпитали сме болки, заболяло ни е, смирили сме се и сме влезли в обетованата земя. В противен случай, Божият съд ще бъде безмилостен към нас, защото в нашия живот никога не осъдихме себе си, а винаги сме се оправдавали.

Духовният човек си проличава в подробностите, а не в грубите неща. Защо св. Дионисий от Закинтос станал свят и нетленен? Казваме: защото е простил на убиеца на своя брат. Защо му е простил обаче? Ако не беше извършил духовен труд в себе си, щеше ли да му прости? Не. И един човек, който не върши духовен труд, ще си проличи не в грубите неща – със сигурност никой тук не е убиец, не е крадец, не върши груби грехове, така да се каже. Както някои хора казват по време на изповед: нито откраднах, нито убих, нито прелюбодействах, следователно добре съм, какво липсва? Със сигурност никой от нас не прави тези неща. Духовният живот обаче не си проличава в тях, а в подробностите. Проличава си в часа, когато излееш отровата си срещу другия. Ще разбереш това най-вече чрез езика си. Езикът изразява сърцето. Това е първото. Няма да набиеш другия, няма да го ритнеш, няма да го ухапеш, но ще му наговориш разни неща. Може да не му кажеш нещо особено обидно. Но начинът, по който ще го кажеш и онази дума, която ще кажеш, е толкова тънка – като скалпела, с който хирургът разрязва тялото – същият ефект може да има и една дума.

Духовният човек особено днес си личи по тази подробност, по своите думи, а след това по своите действия. Нашите думи ни разкриват. Това, което имаме в себе си, ще го изразим с нашите думи, т. е.  нашите пороци, недостатъци, комплекси, болести. След това ще ги изразим и с нашите дела, но едва след като сме ги „разработили” в нашите помисли. Другите обаче не знаят какво мислим, само ние знаем. Когато седя и съм пълен с помисли, например до теб седи някой, който мирише лошо и си казваш: Пресвета Богородице, какъв човек! Не се е къпал, мирише, ял е чесън, не го понасям! Идва ти да го изгониш. Ти обаче се усмихваш и му казваш: Здравей! Не му казваш нещо лошо, но помисълът в теб работи. Другият не знае какво мислиш, а само ти и Бог знаете твоя помисъл.

Духовният труд се вижда от нашето смирено мнение, от думите към другия. Вижте как разговаряте с другия. Но вижте, не когато всичко е мирно и тихо, защото, когато сме добре, всички сме благи като мед! По любезност никой не може да ни надмине! Но когато сме притиснати в някакво затруднение, тогава се вижда съдържанието на сърцето, защото, както казва Христос, съдържанието на сърцето излиза от устата. Ако в сърцето ти има себеукоряване, духовна скръб, болка, плач за твоето състояние и грехове, тогава няма да изречеш горчиви думи, с които да пронижеш другия, защото нямаш тези неща в теб.

Но ако в себе си имаш всичко това, ще дойде час, когато отровата ще излезе, ще я изкараш навън, както змията, която, когато дойде час, ще те ухапе един път, но това е достатъчно да те убие. Затова човек трябва да се труди в себе си, да влиза в сърцето си, да бъде строг към себе си, да не се съжалява, да не се оправда, да не си прощава. Разбира се, ще правим грешки, но в тези грешки хващай твоето аз и го съкрушавай не пред хората, а пред Бога и ако е нужно, разбира се, и пред хората. Ако си наранил брата си с твоите думи, върви, поклони му се доземи и му кажи прощавай! Научи се да казваш прощавай! Трудно е, не е лесно. Веднъж в манастира дойде един човек от един остров в Гърция, където хората се гордеят със своята смелост и храброст. Той използва една тежка дума срещу друг човек и старецът  му каза:

- Върви да му се поклониш и да му кажеш „Прощавай”!

- А-а-а! Никога в живота си не съм казвал „Прощавай”!

- Е, ама тук казваме „Прощавай”!

- Ама аз не съм го казвал досега!

- Тогава си тръгвай! Тук няма място за този, който не казва „Прощавай”!

Защото, ако ти не казваш „Прощавай!” на твоя брат, ако не съкрушиш себе си пред брата си, как ще се съкрушиш пред Бога? Ако животът на християнина е постоянно търсене на Божията милост и на прошка на греховете, как ще потърсиш прошка от Бога, когато от брата си не я искаш? Когато нямаш смелостта да смириш твоя помисъл и да кажеш на другия: прощавай, направих грешка! Разбира се, в началото може да го кажеш с хиляди мъки и в себе си дори да хулиш. Не прéчи, върви и го кажи макар и по този начин. Постепенно ще се научиш да търсиш прошка, стига да не стигнеш до другата крайност на безчувствеността, където казваш „Прощавай!”, но в теб си напълно безчувствен, не те интересува, защото не си се научил да го казваш. Отиваш и казваш: прощавай брате, наскърбих те!, но без никакво чувство в теб. Това вече е безчувственост, това е безбожие, този човек има име, че е жив, но всъщност е мъртъв. Просто е непогребан.

Започва се от прошката, от вътрешния труд на покаянието, от духовната скръб и самоукоряването. Така постепенно започва духовният живот, т. е. човек пази своята съвест и с нейна помощ вижда своите грешки, пропуски, рани, осъзнава се и вика към Бога, както се казва за пророк Йона, извиках с цяло сърце към човеколюбивия Бог и Той ме послуша! Трябва  се обърнем с все сила и да извикаме с мощен вик към Бога да ни помилва. Но това чувства има само този, който е слязъл до  преизподната земя, само този, който се е лишил от себеоправданията и е захвърлил себе си в ада на смирението, себеукоряването и липсата на оправдания и утеха. Само той може да извика към Бога и Той да го чуе. Всички други неща са болни неща. Бог е добър Лекар и иска да ни излекува правилно и затова Той не ни дава нито аспирин, нито бонбони, а иска да ни изцели правилно, до дълбочина, до крайния предел на нашите сили. Затова Бог много пъти сякаш мълчи, сякаш се крие, сякаш отвръща лицето Си от нашите молитви, защото иска да слезем по-дълбоко в нас – до смирението, да стигнем до дълбокото смирение, където човек среща Бога. Един монах в манастира в Есекс стигнал до такова състояние и казал на стареца Софроний.

- Геронда, не мога повече, стигнах до дъното. Не издържам!

А онзи го попитал:

- Стъпи ли?

- Да, стъпих!

- Върху моята глава стъпваш! – му отговорил старецът.

Искал да му каже, аз съм още по-надолу оттам, където ти се намираш. Сещам се и за друг много свят старец, който казваше: „Хората мислят, че съм свят. А всекидневно се боря с отчаянието, защото се страхувам да не загубя надежда и да се отчаям за моето спасение, защото виждам себе си на косъм от ада – и не само на косъм, а в дълбините на ада и единственият косъм, който ме държи, е Божията милост”. Нищо друго. Само Божията милост.

Такива са били светците, така са те просияли, станали са съвършени християни, такива трябва да бъдем и ние. Не мислете, че човекът в света не може да постигне това. Може. Аз ви казвам, че в света имате повече възможности за смирение, отколкото в един добър манастир. Защото в добрия манастир, ако братята са добри и свети, те няма да ти кажат нещо, което да те подразни. Те са свети. В Патерика се разказва за един човек, който отишъл в манастир със свети хора и след три дена казал: Махам се оттук! Ще си погубя душата! Защо? – го попитали. Ама, тук всички са свети! Никой не ми казва дума, с която да ме нарани, никой не ме смирява, никой не ми отсича волята, никой не ми нарежда, никой не ме унизява. Как ще се спася? След като всички тук са свети! Единият е по-добър от другия. Отивам някъде другаде. И къде ще отидеш? Там, където има безчестене, където те хулят, унизяват, онеправдават. В света имаме повече възможности, защото в света нещата са жестоки, другият лесно ни обвинява, лесно ни осъжда, лесно ни мачка, лесно ни унизява и онеправдава. Ако оползотворим всички тези възможности, знаете ли те какви златни сечива са за нашия духовен труд? Това са златни възможности, както казват, да работиш в себе си и да оставиш всичко това да се превърне в духовен труд в дълбините на твоето битие. Когато ги оползотворяваш, тогава наистина вършиш духовен труд в себе си. Затова трябва да използваме тези неща правилно, красиво и смирено, те да работят в нас и да се научим да ги оползотворяваме. Хората днес ни дават много такива възможности. Мога да кажа, че тези всички възможности са преимущество на християните, които се подвизават в света, за да могат да извършват духовния труд, който ще доведе и до вътрешно очистване, но и най-вече ще пробуди тяхното сърце и съзнание за Бога.

Така, след всяко духовно начинание като поклонение, беседа, прочетена книга, посещение на манастир, тези неща трябва да действат вътре в нас като критерии, с които да съдим себе си и си направим равносметка, за да ни помогнат да не се поколебаем, да не изпадаме нито в нехайство, нито в егоизъм, а да задържим благодатта в нас. Това, което ще ни спаси, е благодатта на покаянието, която се ражда само в смирените хора. Покаянието е това, което ще задържи Бога в сърцето ни и то се ражда в смирени сърца, които са се научили да оползотворяват по духовен начин различните житейски обстоятелства.

Влизайки в морето на живота, нека да плуваме, да се борим и постоянно да призоваваме Божието име и помощ в сърцето ни, но и да се трудим непоколебимо в духовния труд, който ще ни преобрази „в Христос”, ще ни обнови и това ще се проявява в нашето благо отношение и в подробностите от нашия всекидневен живот.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94333 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.