Мобилно меню

4.7446808510638 1 1 1 1 1 Rating 4.74 (47 Votes)

1ddВреме е Господ да действа: Твоя закон разориха (Пс. 118:126-131).

Време е Господ да действа може да означава, че е време да направим нещо за Господа. Правилното тълкувание обаче е – време е и Ти да действаш, Господи. Човешкият опит потвърждава това: Давидовите псалми, но и нашият всекидневен живот ни разкриват, че всеки човек познава през живота си опитно една тайна – тайната на мълчанието на Бога. Твърде много пъти в живота ни се струва, че Бог сякаш  мълчи. И още по-точно, сякаш Бог отсъства. Много пъти търсим или искаме от Бога да действа, но Той не действа и оставя нещата да се развият така, както се развият, а това развитие за нас може да е драматично, да е трагично, да ни задушават неправдата, затруднението и въпреки това Бог мълчи. Не се намесва и не действа. Естествено е човек да чувства протест в себе си, сякаш иска да каже на Бога: Защо не правиш нещо?! Защо не действаш!? Защо не се намесиш и не спреш това, тази неправда, след като я виждаш и след като това върви дори срещу Твоя закон?

Бог обаче мълчи. Бог винаги е действал така. Бог е направил Своите дела в мълчание и се явявал в света, но същевременно сякаш отсъства от нещата на този свят и не само в личния живот на човека, а дори в живота на Църквата. Когато четем житията на светците и особено на мъчениците от първите векове, но и до наши дни, виждаме, че е имало християни, които са били преследвани, пострадали са мъченически и са заплатили с кръвта си за вярата в Христос. Имало е периоди, когато изглеждало, че Църквата буквално щяла да рухне, че враговете на Църквата достигат апогея на своята мощ, сила и слава, а Църквата стига до най-ниската граница на безсилието и унижението. Някой би казал: защо Бог не се намеси, защо еретиците да триумфират, защо при враговете на Църквата нещата да вървят добре, а при нас да няма нищо добро и вместо към по-добро, да вървят от зле към по-зле? Защо трябва да ставаме „последните хора на този свят”, както казвали апостолите? Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци. Последните хора, най-унижените се оказахме ние, апостолите.

Бог така действа в нашия живот. Защо? Защото Той иска да промени начина, по който мислим, иска в нас да се отключи покаянието, промяната на ума, на начина на мислене, да се отдалечим от светския начин на мислене и да влезем в начина на мислене на Бога, който е жертва, любов и кеносис заради другия човек. Помислете и ще видите, че Сам Господ в Своя земен живот е приложил този начин: когато бил заловен и се предал в ръцете на човеците и се унижил по най-лошия начин. Когато св. ап. Петър, движен от човешки критерии, тръгнал да отреже ухото на слугата, за да прояви юначество и да наложи своята воля, Христос го порицал и му казал:

- Чакай, мислиш ли, че не мога да защитя Себе Си? Ако искам, ще защитя Себе Си и мога да явя тук 12 хиляди Ангели да ме защитят, но не искам и нямам нужда от човешка защита. Аз доброволно предавам Себе Си на смърт без съпротива срещу това, което става.

Естествено това става  в живота на всички нас без изключение и в душата ни действително поражда чувството, че Бог вече не може да мълчи: Боже, най-накрая направи нещо! Вдигни се, пробуди се!

При нас в Кипър мнозина мислят, че службата на Велика събота сутринта е Възкресението, когато пеем: Вдигни се, Господи, да съдиш земята! Това не означава, че Христос е възкръснал (тогава), а е молитва на Църквата, където молим Бога да възкръсне. Вдигни се, възкръсни най-накрая, не бъди така мълчалив, унижен, скрит в един Гроб. Това е човешкото очакване, желанието ни нещо да се случи. Добре, че ние не сме богове. Ако ние бяхме богове, за две минути щяхме да объркаме света изцяло! Щяхме да осъдим всички и да ги сложим на подсъдимата скамейка! – по човешки...

Сещам се, един път, когато бях млад дякон, случи се нещо и реагирах така, по човешки:

- Но какви са тия работи?! Този трябва да бъде наказан, да бъде поставен на място, да понесе еди-какво си наказание!

Старецът естествено ме слушаше, клатеше глава и нищо не казваше. Казах няколко неща от обичайните, когато ни прихване чувството за несправедливост. На другия ден по време на Литургията се четеше Евангелието, в което се разказва, как веднъж изгонили Христос от един град, Той си тръгнал, а учениците Му казали:

- Учителю, искаш ли да се помолим да падне огън и да ги изгори? След като Те гонят?

Понеже те вече били направили няколко чудеса като Христови апостоли и мислели, че понеже Христос няма да го направи, е по-добре те да помолят Бог да падне огън и да изгори жителите на онзи град, след като били грешни и неправедни, а те били „по справедливостта”. „Случи се” това евангелско четиво. Христос им отвърнал:

- Не знаете от какъв дух сте! Не сте разбрали още от какъв дух сте вие, и ние от какъв дух сме. Не дойдох да погубя душите на хората, а да спася хората.

Веднага щом прочетох Евангелието, старецът ме спря в църквата и ми каза:

- Прочети го отново два-три пъти да разбереш смисъла първо ти, а след това другите!

Наистина, велико нещо е да се промени начинът, по който мислим, да се отдалечим от светската справедливост и да влезем в Божията справедливост, където Бог действа по съвсем друг начин, като Баща, Който иска да спаси всички хора, дори дявола. Ние пък функционираме като хора, които искаме нашата си справедливост:

- Виж, той ме мъчи, тиранизира, заплашва моя живот, стига вече! Не издържам, не мога повече, затвори му устата! Или хвани го за гушата! Или добре, не казвам „убий го”, но дори да умре, няма да се оплача.

В житието на св. ап. Карп, който живял в Рим и преподавал Евангелието, се казва, че имало един еретик-измамник, който се правел на християнин и бил толкова голям ритор и шарлатанин, че постоянно поставял пречки пред апостолите и те не можели да проповядват. Християните искали да направят нещо духовно, но той отивал, осуетявал всичко и те като хора възнегодували. Молейки се, св. ап. Карп имал видение в Светия Дух. Видял една бездна, в чието устие висял онзи еретик, който буквално рушал делото на Църквата. Еретикът треперел, станал трус и всеки момент бездната можела да го погълне. „Е, – си казал св. ап. Карп – най-накрая! Да падне вътре да мирясаме! Колко време да ни терзае, измъчи ни!”. Веднага щом казал тези думи, той видял пред себе си разпнат Христос, Който му казал: „Виж, Аз съм готов да се разпна отново за този човек, докато ти, ако продължаваш така, ще те изпратя в бездната! Ако продължиш да мислиш по този начин и не си разбрал Кой е Моят Дух и кой дух трябва да имаш!”.

Това наистина е трудно, но Църквата чрез своя изцелителен процес извършва тази промяна и най-вече Сам Бог, Който действа, както Той знае и в крайна сметка това ни помага. Понякога минават дълги години и Бог изобщо не говори, а оставя човека да се терзае, докато промени своя начин на живот и нас ни задавя това чувство, т. е. Бог да се вдигне най-накрая и да сложи край на нашето терзание.

Пред мен имам един непубликуван текст: веднъж едно семейство отишло при стареца Софроний (Сахаров) – този свят човек в Есекс, Англия, този светогорски старец, който описа живота на св. Силуан, действително съвременен светец. Тези хора имали голям проблем с детето си, то имало вродена неизличима болест и наистина носели тежък житейски кръст. Едно им било детето. Животът им наистина бил мъчение. Те отишли при стареца, плакали, изказали своята болка и затруднение, помолили го да им каже няколко думи и след молитва той с голямо съсъстрадание им казал нещо от своя живот, което те веднага записали. Показали му го и старецът се подписал отдолу: Точно така говорих. Той е руснак и говореше безупречно гръцки, катаревуса. Това е малък текст, в  който говори от своя жизнен опит. Ще ви го прочета, за да видите колко драматично светците са преживявали това мълчание на Бога в своя живот, но в крайна сметка това е бил ключът, помогнал им да стигнат до святост. Старецът им казал:

„57 години нося расото и ми се струва, че не исках да бъда нехаен към моето спасение и винаги с голям страх и сълзи молех Бога да стане слънце за мене, да ми прости всички грехове и да не ме отхвърли от подножието на Неговите нозе”.

„Опитах се, според силите ми, да не онеправдая нито едно лице на земята и по-скоро Бог да ми даде мъжество да служа на колкото се може повече човеци, без да очаквам от тях никаква награда, нито материална, нито духовна, а очаквайки само от Бога благодатта на опрощението на греховете и с всичко това през цялото това време (повече от половин век), не познах периоди на мир и безопасност, а винаги чувствах около мене заплахи, или най-малкото неблагоприятно разположение (към мене)”.

Наистина, животът на този старец бе белязан от голямо отхвърляне от страна на човеците, но и от голямо удостояване от страна на Бога.

„Каквото и да започвах да създавам, и най-малкото дело, почти винаги срещах непреодолими пречки. Вратите на този свят – почти всички – винаги са затворени пред мене”.

Представете си един човек, който 67 години се опитва да върши Божието дело и всички врати на този свят да бъдат затворени за него. Каквото и да тръгвал да прави, срещал огромни препятствия.

„Остарях и не разбрах значението на всички тези изпитания – тоест, дали те са проява на Божия гняв към мене, грешния, или става нещо друго? Всичко това, което си патя: пречки, скърби и т. н. се случва, защото Бог ми е разгневен, че съм грешен или става нещо друго в живота ми? Не можех да разбера. Молих много пъти Бога да ми открие защо нещата винаги вървят така, но Бог винаги ми отговаряше с мълчание”.

Този старец, който говорел с Бога лице в лице, като приятел с приятел, и имал такива големи състояния на благодатта, уникални и редки, молил Бога да му открие защо нещата в живота вървят така, защо има толкова трудности и пречки, всичко да е затворено, но Бог винаги отвръщал с мълчание. Бог никога не му отговорил. Затова старецът казал на тези хора:

„От всичко това, което ви казах, ще разберете, че не съм в състояние да ви дам обяснение за драматичното изпитание, което имате, но ще ви споменавам винаги в моите молитви с любов и състрадание”.

И завършва:

„Трудно е за нас да обвиним Бога и да оправдаем себе си”.

Тоест, много трудно нещо е да кажем, че Бог е виновен или Бог е разгневен, че всичко в живота ми върви наопаки, а аз не съм виновен. Не е лесно за нас да кажем тези думи, да хвърлим вината върху Бога и да оневиним себе си.

„Но също така не е лесно да направим противоположното, подобно на приятелите на Йов, които поискали да станат защитници на Божията правда, забравяйки страшните мъчения, през които минал Йов”.

Но отново – казвал старецът – не е лесно да кажем: вие сте виновни, а Бог не е виновен! Да станем адвокати на Бога и да кажем на страдащия човек:

– Знаеш ли, Бог е невинен, ти си виновен и затова теглиш всички тези неща!

„С други думи, има две положения: първото, аз не съм виновен, а Бог е виновен, Който ме мъчи и терзае, защото е ядосан! И втората: – Аз съм виновен, а Бог не е виновен! Но и двете са трудни. При първото не можеш да припишеш на Бога затруднението, през което ти минаваш, но от друга страна не можеш да го припишеш само на себе си, и бидейки страдащ човек, да понесеш допълнително бреме върху себе си, а именно, че ти си причината и виновен за всички тези неща, т. е. да станеш адвокат на Бога”, казал старецът Софроний.

И свършва със следните хубави думи:

„Затова мълчи Бог, мълчим и ние”.

След като Бог мълчи, тогава мълчим и ние и не можем да направим нищо, освен да се споменаваме един други в молитвата с любов и състрадание.

Мисля, че това е много силен текст. Всички текстове и думи на този старец са толкова силни, но това слово, което било лично слово към хората, аз просто го намерих, защото го имаха в манастираза лична употреба и помолих да ми дадат копие.

Наистина, колко характерно е това за нашия живот. При всички ни без изключение идва час, когато минаваме през тези трудности, когато не знаем какво да кажем. Ние ли да понесем тежестта на отговорността? Не го издържаме. Не можем да я понесем. Имаме толкова тежести върху нас, че не издържаме други тежести и трудности. Да ги припишем отново на Бога? И това е тежко, нито това можем да правим. Е, какво правим тогава? Правим това, което казва старец Софроний: „Бог мълчи, мълчим и ние”. Оставяме живота си в ръцете на Бога с голямо доверие. Това, което казваме в Светата Литургия: „Един други и сами себе и целия наш живот на Христа Бога да предадем”. Себе си, всички наши неща, целия си живот да предадем в ръцете на Христос, за да имаме мир, да спрем да се ядем помежду си, да водим битки, да се борим с Бога. Защо на мене да се случват такива работи? Колко трудности? Колко мъки? Колко обрати? Защо нищо не върви добре в живота ми? Защо при мене всичко да е наопаки? Не направих нещо, което да върви добре! Всичко е наобратно! И старецът така казвал: „Всички врати бяха затворени и никога не се отвори една врата за мене". И човекът се задушава, естествено е, човешко е. Задушаваш се в този въпрос, в това „защо на мене?!”.

Въпреки това въпросът защо? няма отговор или поне отговорът, който ти искаш. Защото Бог ти отговаря с мълчание, за да те накара да разбереш, че трябва да утихнеш, да придобиеш мир, когато оставиш всичко в ръцете на Бога, когато съумееш, макар и уморен от всички тези неща, да се предадеш в Божията прегръдка, да се отпуснеш в Божията прегръдка, тогава ще разбереш защо са станали всички тези неща. Тогава Бог ще ти отговори.

Сещате ли се за примера със старец Ефрем в Катунакия? Този старец бил послушник на един много жесток старец, труден, капризен, в пустинята. 42 години проявявал послушание към този тиранин, към този човек, който бил много труден характер и пазел пълно послушание. Пазел себе си да не осъди стареца и да не се обърне срещу него. Много пъти се задушавал в помисъла си и си казвал: Не мога повече,  ще се махна, ще го оставя, ще отида другаде! Човек не може да живее с него в такива условия! Всеки път, когато решавал да тръгне и казвал: Тръгвам, край! Бог го оставял и той виждал (след като бил богоносец) как благодатта го изоставя. Нещата обаче не ставали по-добре, той се връщал обратно, плачел и търсел прошка от Бога за това, че решавал да избяга, да измени на послушанието и да се махне оттам, където бил. Минали 42 години, молейки се да види какво да прави в това състояние. Накрая неговият старец загубил разсъдъка си и станал непоносим. Животът на стареца Ефрем вече бил мъчение. Както и да е, в даден момент неговият старец починал. Дошло погребението и както е обичаят на Света Гора, преди да свалят тялото в гроба, папа Ефрем отишъл да вземе последно благословение от стареца, да го целуне, бидейки  вече мъртъв и да го погребат. В часа, когато се навел  над стареца си, за да вземе неговото благословение, Бог в Светия Дух му отговорил: Това, което направи и остана послушник на този човек, 42 години, беше Божията воля! В онзи миг той получил това духовно известие от Бога. И самият той казва, отговорил на Бога в благодатта: Сега ли ми го казваш? Когато старецът умря и го свалят в гроба? Толкова години защо не ми го каза? И ме остави 42 години? Той отишъл на Света Гора на 20 години и бил 62 години, когато старецът починал. Цели 42 години – млад човек дошъл на Света Гора и  остарял, преминавайки през това мъченическо подчинение. Какво значение има за мене сега, когато той умря? И Бог му отговорил: ако беше тръгнал (по-рано), щеше да се погубиш! Бог така му отговорил.

Разбира се, това, което ви казвам, не е насърчително и естествено ние нямаме тези мерки. Не всеки ден стават такива старци, нито старец Софроний, нито папа-Ефрем, нито тези велики старци, чийто жития четем, не мислете, че са прекарали безбурен живот, напротив. Животът им е бил мъчение, всекидневно, труд, болка, скърби, сълзи, пот и борба. Тези хора не видели покой в живота си. Нито това, което правели, вървяло добре. Това, което в очите на хората изглеждало, че е вреда и унижение, в очите на Бога обаче било тяхна слава. В крайна сметка, те били прославени от Бога, защото изминали този път на безславието, търпението, вярата, отхвърлянето на утехата, надеждата само в Бога и в никой друг. В крайна сметка, това е посланието на Бога чрез всички тези неща. Не се надявай на нищо друго, освен на Бога! Там да бъде твоята надежда и само в това ще имаш утеха и благодат.

И продължаваме с текста от псалома:

Но аз обичам Твоя закон повече от злато, и то от чисто злато.

Тоест, сред всички тези неща открих, че Твоите заповеди са най-драгоценното сред всички неща от този свят, сред златото, бисерите, диамантите, най-ценното нещо си Ти и Твоите заповеди, Твоето слово. Затова Те възлюбих повече от всяко друго нещо и затова не сметнах, че другите неща заслужават любов и открих, че Твоята любов  превъзхожда всяка друга любов от този свят.

Всички Твои заповеди – всички признавам за справедливи; всички пътища на лъжата мразя. Дивни са Твоите откровения; затова душата ми ги пази.

Както, когато влизаш в един магазин и виждаш хубави, прекрасни неща, харесват ти, стоиш и ги разглеждаш едно по едно, отделяйки цялото си време, защото са толкова  ценни и достойни за удивление – не на това ли се оприличава човекът, който внезапно е отворил очите на душата си и е видял чудните Божии дела и ги е изследвал? Виждате, че дори Старият Завет, не Евангелието, Божието слово и Светият Божи Дух възхвалява човека, който изследва и никъде не се казва: Вярвай и не изследвай!, а трябва да  изследваш чудните Божии дела. Както пророк Давид казва толкова хубаво в този псалом: с голямо удивление, изумление и желание ги издирих, изследвах, открих и видях колко са дивни и многоценни чудните Божии дела.

Откровението на Твоите слова просвещава, вразумява простите.
Отварям уста и въздишам, защото жадувам за Твоите заповеди.

Нека тук си припомним думите на Христос: И тъй, турете си на сърце да не обмисляте отрано, що да отговаряте, понеже Аз ще ви дам уста и премъдрост, на която не ще могат противоречи, нито противостоя всички ваши противници. Не си казвай, чакай да седна да видя какво ще отговоря на този  въпрос, който ще ме питат. Нищо! Христос казва, нищо да не правим, а да отидем без никаква подготовка. Защо? Защото в онзи час Светият Дух ще те  научи какво трябва да кажеш. Сякаш Христос ти казва:

- Ако евентуално седнеш да се подготвиш сам,  ще оплескаш всичко, няма да кажеш нещата, както трябва! Остави нещата изцяло, остави си на Бога и Светият Дух ще те просветли какво да кажеш.

В противен случай, ако отговориш по човешки, може да кажеш хубави неща, но няма да имат силата на Божието слово. С други думи, отворих устата си и тозчас се изпълни със Светия Дух и така отговорих и казах каквото  трябваше да кажа.

Виждате, ние казваме хиляди неща и нищо не се получава. Говори един Божий човек, слушат да речем 50 човека и всеки казва:

- Знаеш ли, това, което той каза, за мене го каза! 

- Не! – казва другият – За мене ги каза!

- Ама, след като за мене ги каза!

- Не, за мене!...

Всеки мисли, че Божият човек е говорел за него, но не е така, а Светият Дух е този, Който дава на всеки да разбере това, което има нужда да разбере в този момент.

Случи се да чуя хора, които ходиха да видят един добродетелен човек и след това казаха: отидохме там, ама пред всички ни каза това, което мислехме и се обидихме. Докато старецът идея си е нямал, той си отворил устата и казал пет думи, за които Бог го просветлил. Тези пет думи обаче били за всеки това, от което имал нужда и възприели това, което трябвало да възприемат. Както ставало при евреите, където всички яли манна, която била еднаква за всички, но при всеки тя  ставала това, от което имал нужда.

Така е и св. Причастие. Както хубаво се казва  на едно място в св. Литургия – според нуждата на всеки – молим Бога причастяването със светото Тяло и Кръв на Господа да стане за всеки това, от което той има нужда. При тези, които имат нужда, да се превърне в задоволяване на нуждата. Светлина за тези, които имат нужда от просветление. Опора за тези, които са немощни. За всеки един Бог да стане това, от което той има нужда. Бог така действа, Божието слово така действа.

С други думи, предай се на Божиите ръце, както детето се оставя на майчинската прегръдка. Не ритай Бога, не удряй Бога, Който те държи в Своята прегръдка, защото ще чуеш, което чул св. ап. Павел, когото Бог държал в Своята прегръдка, въпреки че той гонел християните. В онзи ден, когато Христос сложил преграда по това надолнище, по което св. ап. Павел вървял, бидейки гонител на християните, Христос му казал: Трудно е да риташ срещу ръжен.

Много тежко нещо е да риташ с твоите голи пети срещу гвоздеи. Представете си един човек, който  рита срещу ръжен с гол крак. Има ли по-страшна болка и безумство от това? Не става. Тежко е да се съпротивляваш на Божията любов, да отритваш Бога, когато те държи в Своята прегръдка. Съумей да се оставиш на Божията прегръдка. Когато постигнеш това и утихнеш, тогава  ще намериш покой, ще се успокоиш, тогава от теб ще излезе една дълбока въздишка и ще се оставиш на голямата любов и мир, които Божието присъствие дава на човека.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xfhy3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.