Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (52 Votes)

2Проблемите ти ще се разрешат едва тогава, когато престанат да те занимават по такъв начин, че да те смазват. Проблемът, който те вълнува, не е малък, но нещата не са така, както си ги представяш. Фокусираш се върху погрешна точка на проблема, паникьосваш се, стряскаш се и резултатът е, че не можеш да решиш проблема, именно защото водата на душата ти е мътна. Не можеш да видиш какво става на дъното, не можеш да различиш подбудите на твоите дела, на твоите желания, объркан си. Затова ти е необходимо да постъпиш като подвижниците, когато ги занимава нещо – те го оставят за малко по-късно, защото опитът им показва, че времето носи решения и те кара да гледаш по-хладнокръвно на живота, узряваш, обогатяваш се, помъдряваш, освещаваш се, напредваш духовно и поглеждаш по друг начин на нещата.

Когато имаш проблем, не настоявай да се реши на часа, точно в този момент, защото решението няма да те намери в онзи миг. И не поради някаква друга причина, а защото ти не го оставяш да дойде, защото постъпваш прекалено много съобразно логиката, с паника, прибързано, настойчиво. Искам всичко да разреша сега, да се уреди проблемът с работата ми, в живота ми, в семейството ми, да отмине душевният ми проблем... До два дни всичко да се е оправило!

И тогава идва ред на думата търпение, следва дълго време, необходимо време, когато ще дойдат и други удари в живота ти, но времето минава и виждаш, че проблемът ти се е решил след пет месеца. Следователно не е ли по-добре да имаш по-плавни движения, по-правилни избори, по-бистри и кристални мисли, по-тихо поведение. Всичко това ще позволи на Бога да влезе в живота ти.

Разказвам ви това, защото често пъти съм свидетел, как хората отиват при някой духовник, обръщат се към Бога или четат някаква книга, искайки всички техни проблеми да се решат веднага. В живота обаче се нуждаеш от търпение, да се облегнеш върху Божията сила, върху Божията премъдрост, да не Го съдиш, когато Той позволи в живота ти да настъпят притеснения. Естествено това е трудно изпълнимо, защото оплаквайки се, ние съдим Бога. И какво друго е оплакването освен критика срещу Бога, а именно: Боже, не знаеш какво правиш! Свикнали сме да съдим Бога дори за времето! Идва дъждовно време и започваме да роптаем: Ама какво е това време, Боже! А колко повече съдим Бога за по-сериозните неща в живота ни – за някоя болест, загуба, неуспех, гонение и клевета.

След като казваш, че вярваш в Бога, искам да те попитам нещо. Къде е вярата ти, какво ще рече „вярвам в Бога”? Това означава, че Му се доверявам, че смятам, че Той знае много добре какво прави и Този, Който знае много добре какво прави, оставя да се случи това в живота ми. Нима Той не е мъдър? Тоест, ти какво си, някакво изключение? Нима няма да имаш проблеми в живота? Както всички хора, така и ти ще имаш проблеми. Защо тогава се оплакваш, особено ти, който си вярващ? Няма ли да бъдеш изпитан, няма ли да изпиташ болка, няма ли да поплачеш? Как ще се проявят тези качества на душата ти, които са заровени дълбоко? Трябва да изпиташ болка. Ама, казват, че близо до Бога ще имаш щастлив живот!, така ми казаха. Щастлив, що се отнася до смисъла на живота. Щастлив, понеже ще имаш смисъл и качество на живот, ще имаш знание, което ще те облекчава и утешава, това да. Но комфортен живот никой не ти е обещал.

Бог не е несправедлив. Милиони хора изпитват болка, а ти искаш никога да не изпиташ, никога да не се огорчиш, никога да не те споходи някаква скръб. Но трус ще дойде и в твоя живот, както е дошъл в живота на всички. Понякога виждам хора, които казват, че не вярват в Бога, но са са възприели това отношение, сродили са се с болката, с притесненията и когато им кажеш: Как издържаш?, те отговарят: Е, страхувам се, както всички. Но Бог си знае! Кой Бог, след като казваш, че не вярваш? А, забравих. Този човек всъщност вярва, просто не Го нарича Бог, но  е приел  търпението, което Бог дарява. На думи казва, че не вярва, на дело обаче виждаш, че в живота си проявява смирение. Той не протестира, отива на опашката и чака. Например отива в болницата и чака, няма средства, няма познанства, смирява се, благодари и за най-малкото добро, което по-късно правят за него. Докато ние, християните, много пъти сме глезени, искаме всичко изключително бързо и претендираме: Искам проблемите ми да се решат тук и сега!

Не си разбрал, че чрез този проблем Бог ти изпраща послание, дава ти урок и ако не го приемеш, ще дойде друг проблем, защото Бог ти казва: въпросът не е да ти реша проблема, а да разбереш, че тук, например, трябва да научиш думата смирение, думата любов, думата прошка, думата откриване на душата, милостиня, поправяне на характера и ако не ги научиш сега, ще дойдат други мъки, където ще научиш тези неща по-късно. Това са тайните на живота.

Ти идваш и казваш:

- Искам да се занимаете с моя проблем, искам да ми дадете решение!

А другият вижда, че решението на проблема е нещо много по-дълбоко от това, което търсиш, че имаш някои черти в себе си, които се нуждаят от още много труд. Огнището на проблема не е там, където ти мислиш. Ти гледаш в друга посока. Затова бъди търпелив, не бъди претенциозен и Бог си знае, довери се на Бога. Той ни каза да гледаме птиците, които не оставя, цветята, как се грижи за тях, и тази дума „Божи промисъл”, грижа, мъдрост, – нима Той не е премъдър? Нима Той не знае и най-малките подробности? Нима Бог не ни обича? Той обича и теб. Това, че изпитваш болка, не означава, че не те обича. Зъболекарят ти е помогнал, оправил е зъбите ти и сега пак гледаш ведро на живота, но какво е предшествало тази радост? Притеснение на зъболекарския стол, страх, болка, дори кръв. Но накрая казваш: Благодаря ви изключително много! Бяхте много добър. Така казваме на зъболекаря, нали? Но този добър човек ни е накарал да изпитаме болка. Той обаче знае какво прави. Това доверие трябва да придобием в Бога, да не преставаме да Му казваме истината: Боже мой, боли ме, Боже мой, не мога, боли ме много, ще ти Го кажа! Кажи го! Не казах да си лъжец и да говориш на Бога: Ах, колко ми е хубаво! Никак не ме боли!

Не разбирам хората, които в скръбта никога не плачат или на погребенията никога не плачат. Не си ли човек? И ще плачеш, и ще те заболи, и ще извикаш, и ще приемеш, че всичко това, през което минаваш, е  болезнено, но е полезно, благотворно, необходимо, не може без него. Нужно е да мина през тези неща в живота, ще изложа себе си, ще ме заболи, ще се открия, ще открия моите рани. Но след това нещата ще се оправят.

Защото чрез Кръста дойде радост в целия свят. Чрез болката, през която ще минеш, ще дойде щастието. Ще минеш през изпитания и когато това, което сега те мъчи и което смяташ за най-важно в своя живот, се уреди – било след 5 месеца или след 5 години, ще дойде нещо ново. Сякаш Бог ти казва: Не протестирай, не викай, не хващай ръката Ми в мига, когато тръгвам да Си върша работата, не я дърпай извън устата си, трябва да работя свободно, предай Ми се!

Това предаване ни липсва, това доверяване. Кръстът изисква доверяване. При всеки идва моментът на болката, когато се оголваме, както Господ, Който на Кръста бил гол, но не се боял от Своята голота, защото това била голота като на Адам, голотата на невинността. Христос нямало от какво да се бои. Той нямал врагове пред Себе Си, за да чувства, че трябва да се отбранява, или още повече да атакува. Той се предал, оставил се. Можеш ли да правиш това в живота си, да се предадеш? На Кого ли? На Бога, на хората, които са близо до теб, на твоето семейство... За да се случат тези процеси между вас, за да излезе нещо добро, трябва да довериш живота си на Бога, Който ще доведе нещата до нещо добро.

Не се крий, Христос не се е посрамил да се открие, отворил е ръцете Си, Целият станал прегръдка, възкачил се от земята на Кръста, защото Кръстът не е земя, а възвишение, той се намира между земята и небето. Ти си на границата, с отворени ръце, гол, изложен, вече дишаш друг въздух, уязвим си за всеки, който те гледа, който може да те удари, да те доближи, да те погледне, да полюбопитства и тогава започваш да разбираш и казваш: Трябва да преодолея хорското мнение! Сега, когато съм разпнат, когато ме боли, трябва да спра да се питам какво казват другите за мене, как ме гледат, какво мислят за моите проблеми... Чак сега мога да кажа: да, този съм, такъв съм! И ще се доближиш до думата истина, до автентичността на характера, ще покажеш в действителност кой си.

Болката, през която минаваш, кръстът, който сега носиш, ти помагат да направиш това – тоест, да съблечеш своя фалш и да видиш истината, своята вътрешна стойност. И ако съществува такава, да видиш къде съществува, че тя е някъде дълбоко в теб.

Христос станал една прегръдка и казал: „Дойдете близо до Мене, можете и да Ме заплюете, но можете и да Ме прегърнете така, както стоя. Можете да изкарате горчивина и злоба към Мене и да хвърлите копие, защото съм незащитен и лесна жертва. Но можете, ако искате, да станем и приятели, да Ме прегърнете, да Ме целунете, да се погрижите за Мен така, както съм”.

Нужна е смелост да отидеш да говориш, например, на духовника си, на своя човек в семейството си, на баща си, на майка си, на жена си, на приятеля си, на съседа си, нужна е смелост да разтвориш ръце и да станеш и ти една прегръдка, както е станал Христос, бидейки разпнат. В човешките взаимоотношения постоянно се появяват кръстове, болки и не можем лесно да открием себе си, не можем лесно да кажем: Ревнувам те! Искам те и ме е страх да не те загубя! Чувствам невероятна самота и малоценност! В действителност не те обичам много, а имам голяма нужда от тебе! Не че те обичам толкова много, но не мога без теб. Не можеш лесно да кажеш на детето си и на себе си, че, например, причината, поради която не искаш то да учи нещо, не е, че то не е за него, а че не искаш да го загубиш, че искаш да остане близо до теб. В такива случаи започваме да лъжем.

Докато болката, истинската болка в една връзка и истинският кръст са безусловно свързани с това „оголване”, в което откриваме себе си, за да бъдем винаги не доволни, а истинни, с достойнство и честност към другите, към техните сили. Ние не сме истинни и затова изпитваме болка, без получим полза от нея.

Всички изпитват болка, ти също ще изпиташ болка. Не зная такъв начин никой никога да не изпитва болка, но ти показвам начин – не аз, а Църквата чрез опита на светците, чрез който от болката може да се роди нещо много истинно, сладко и хубаво. Това ви казвам.

И в човешките отношения има болка, но ти се срамуваш да се откриеш, не се осмеляваш да се оголиш, да се качиш на кръста, защото казваш: Как ще разтворя така ръце? Ако хвърлят камък по мене? Аз искам да сложа ръцете си пред лицето, защото, ако не ги сложа, ще ме ударят! Но Църквата ти казва: Не, остави ръцете си отворени, дори да се принудиш да извикаш и да кажеш: „Страхувам се, срам ме е и искам да заплача!”. Ама, казват, че мъжете не плачат, нито на жените им отива да плачат и трябва да имаш характер, защото, ако плачеш, те мислят за слаб. И ако се смириш, ще сметнат, че могат да те използват.

А това какво е, ако не лъжа? Не е ли лъжа да показваш едно и да чувстваш друго? Христос е бил истинен на Кръста и ще видиш, че когато чрез болката се откриеш, когато болката стане причина да процъфти това, което криеш в себе си, своята душа с нейните страдания и копнежи, тогава ще говориш истината. Тогава ще кажеш не „Махни се!”, а „Много те искам и много те обичам!”...

Кажи истината. Изрази себе си, отвори се, бъди себе си! Не е ли трагично да има съпрузи, женени вече 20 години и да не са се опознали, да не са се открили? Единият да не е отворил обятия за другия душевно, не само телесно, но и душата ти да се открие и другият да разбере кой си, какво искаш, какво търсиш, какво всъщност те занимава. В човешките отношения постоянно се явяват кръстове и не знам дали настъпва Възкресение. Възкресението не идва от само себе си, трябва да го поискаш, да, нужно е да претърпиш тази болка и да отидеш да кажеш истината на себе си, на твоя човек, да кажеш посланието, което реално искаш да чуе. Така мисля.

Когато направиш това, не ти казвам, че ще излезе нещо съвършено – може да има тръни, но е много хубаво, когато другият знае кой е пред него. Ако намериш смелост да го кажеш, тогава другият трябва да е много коравосърдечен, за да не се трогне и да не каже и той: Знаеш ли, и аз съм като тебе. И аз същото чувствам в себе си, и аз изпитвам болка, и аз чувствам несигурност, и аз се страхувам, и аз ревнувам, и аз треперя пред смъртта – това състояние вече ни обединява, обединяват ни истините, които споделяме, обединяват ни тръните на душите ни. Отиваме при Христос, Който превръща нашите тръни в рози и казва: Много е хубаво това, което виждам у вас, вашата истинност и правдивост!

Не е възможно да си на кръста и да лъжеш. Когато се качиш на кръста, ще извикаш, ще заплачиш, ще се изпотиш, ще се изцапаш, ще имаш кръв, не е приятна гледка, но е истинна картина и автентично откриване на твоята душа. Затова ще видиш, че обикновено в часа на голямата болка човек става истинен и крещи. Казва неща подобно на малките деца, които, когато играят и се ударят и заплачат, тогава казват истини. Това ще рече кръст в човешките отношения, кръст, от който изгрява възкресение, от който накрая изгрява любов, сладост, красота. Това е единствената разлика.

Не казано, че когато си близо до Бога, няма да минеш през кръстове и няма да изпиташ болка, а че чрез болката ще стигнеш до виждане на твоето истинско аз. Виждаш твоята болка, притеснение и не казваш през цялото време, например: уволниха ме, уволниха ме, уволниха ме! нямам пари! А отиваш по-дълбоко и казваш: В крайна сметка, това, което сега ме занимава, не е уволнението само по себе си, а е безумната несигурност, която чувствам; Не  че нямам пари, защото в този миг не гладувам, хладилникът е пълен, но се страхувам, изпълнен съм с неверие, несигурност, чувствам самота, не чувствам, че Бог ме обича, не съм осъзнал Божията любов в себе си.

Ето как кръстът сам по себе си не ти помага да се усмихнеш и предизвиква болка, но ако поровиш в себе си, узряваш, задълбочаваш се, търсиш какво реално те притеснява. Едва след това започва да се появява красота и признаваш: Чрез този кръст разбрах, че не обичам Бога. Разбрах, че съществува океанът на Божията любов към мен и не съм опитал още капка от него и затова чувствам тази подлудяваща несигурност. Разбрах, че ми липсва любов, а не пари, че ми липсва милувка, а не ястия. Разбрах, че ми липсват други неща, а не това, което казвам, че ми липсва. За да разбера всичко това, ми помогна кръстът, който Бог ми даде.

А ако не искаме да го приемем, крещим, негодуваме, караме се, мърморим и годините минават без да имаме духовна полза. За съжаление, можеш да видиш това и в манастири, и в християнски домове, енории, семейства, в мене, в тебе, т. е. не е достатъчно да изпитваш болка и годините да минават. Понякога виждаш поведение на хора, които години наред се подвизават в духовния живот и си казваш, добре, този човек какво е научил толкова години? Тези бдения, например, не са ли разкрасили малко неговата душа, какво е възприел от всичко това?

Това е така, понеже кръстът не благотвори от само себе си, а е нужно да го погледнеш през очите на Христос, през погледа на Христос, да те лъхне този вятър на Христос на Кръста, да отидеш близо до Него там, на Голгота и да вземеш дихание от Неговото дихание, от Разпнатия. И ти да дишаш с Него, за да се настроиш към туптежа на Неговото сърце, към Неговия мир, мъдрост, святост и тогава ще дойде нещо добро. В противен случай навярно ще стане това, което ми каза един приятел, 85-годишен монах, в миг на искреност и ме накара да го заобичам още повече:

- Повярвай ми, както бях, когато влязох в манастира, така съм и сега. Същите страсти. Същите грешки, същите слабости, същият характер.

Той не говори лъжи, това не беше смиренословие, защото го виждах. И в човешките взаимоотношения съществуват затруднения. Оцених изключително много честността и истинността на този човек, че не ми представи някакъв имидж на несъществува святост, да го играе свят, не се правеше на свят, но ти казва истината. Естествено това не беше абсолютната истина, защото човекът е направил определени стъпки, напреднал е и се е променил чрез Христос, но каза думи, които показваха нещо. Гледах иконите там в манастира, стенописите, и когато отците влизат в манастира, ги целуват веднъж сутрин, втори път след „Всякое дихание”, преди да се причастят, когато отидат на Вечерня, когато излизат на Повечерието, тоест 7-8 пъти дневно. Гледаш нозете на Господ, ръката на Света Богородица, цветовете са се олющили и казваш: толкова целувки, толкова прегръдка и тази целувка и милувка нищо ли не направиха в тебе? Не те ли смекчи, промени, отпусна, не те ли направи по-смирен? Може и да не те направи по-смирен.

Зависи как отиваш при светеца, при Света Богородица, при Господ. Когато отиваш и целуваш иконата с чувството, например: Добре сме, забогатяхме. Богат съм, богат душевно имам предвид, нямам нужди. И целувам иконата достолепно, като господар”... Какъв господар си ти? Ако продължаваш така и не разбереш реалното си състояние и не видиш истината в себе си, ще се побъркаш. Не казвай нищо лъжовно, кажи истината, какво чувстваш, какво мислиш, какво желаеш, какво си представяш, какво копнееш. Ако видиш тези неща и ги признаеш, се смиряваш и не се подлудяваш.

Веднъж един човек ми прати имейл, че имал помисли, които го побърквали и искаше да се самоубие. Отговорих много просто. Така започнах:

- Добре, не си ли разбрал, че си един много нормален човек? И че преди да станеш свят, ще трябва да разбереш какво е човекът. А човек означава, че носи в себе си всичко.

- Това боли, обаче – ми казва той.

- Разбира се, това е кръст, затова ти казвам – това е кръстът на себепознанието, на виждането на твоето аз.

Той получи по-голяма полза, когато му казах, че и аз много пъти се чувствам така.

 - И-и-й, и вие?

- Да и аз! И знаеш ли? И много други хора, свети, не само аз, но и свети хора го казват, пишат го в своите книги, обсъждат го, изповядат го, приемат го.

- Ама не е възможно човек да мисли и чувства такива неща – ми отвръща той. – Да искаш, например, да извършиш зло. Възможно ли е една майка да помисли нещо лошо за детето си? Да й мине през ума като помисъл, като безумна мисъл нещо лошо за него, за мъжа й.

Това обаче са мисли, които показват нещо, а именно че „ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми”, т. е. човек е  заквасен с такива вътрешни противоречия. Ама Църквата не означава ли святост? Святост е да видиш своята реална природа, реалното тление, което съществува в тебе, да се помириш със себе си, да вземеш всички тези чували с мръсотии, безпорядък да ги положиш пред Христос и да Му кажеш: „Господи мой, това е моята истинска картина, това съм! Прости ми, обичаш ли ме така, както съм?”. Да. Какво тръгваш да разкрасяваш, да прикриваш и да криеш? Истината за душата ни? Затова се терзаеш. Докато би било толкова просто и в крайна сметка крие толкова щастие разкриването на истинското ни аз. Щастието не е в това какво ще разкриеш, а в това, че се осмеляваш и го правиш.

Дори написах на този човек: „В същия казан врим всички, всички същото мислим, всички сме еднакви!”. Много просто, достатъчно е да помислиш как се изповядваш и ще разбереш какво си, освен ако не си някой светец, разбира се, не зная. Но последния път, когато се изповяда, нима каза свети неща, за нетварната светлина ли говореше само? Как е била нетварната светлина, която си видял последния път? Не. Мисля, че отдавна не си говорил за нетварната светлина, която видя. Минаха години. Ти не я ли видя? Нито пък аз. Но го казвам, защото някои човеци, когато слушат, така се сепват, чудят се и създават лъжлива картина за себе си и за другите. Но когато един млад човек те слуша и ти казва:

- Леле, всички тук са съвършени, аз какво да правя? Ако си открехна душата и кажа всичко, което чувствам, всички ще избягат оттук! Тези са светци!

Не, не са светци. По друг начин се наричат, така ги е нарекъл Христос, а не аз: Казваме се лицемери, казваме се фарисеи, казваме се лъжци!

Някога един духовник беше казал за друг духовник като съвет на един човек:

- Махни се от него, не ходи при него, той не е добър човек!

Аз познавах този духовник и не знам какво ще рече, че не е добър човек. Не знаех нищо лошо за него. Добре си беше човекът, т. е. както всички духовници, нормален, води своята борба, както всички. Но си помислих в себе си – този другият, който даде такъв съвет, можеше ли да ни предложи нещо по-добро; и какво означава добър за него? Този, който го каза това, нима сам е добър? Това мислене не е ли фалшиво? Защото, когато обсъдих това с един старец, знаеш ли какво ми каза? Той ми каза:

- Отче, всички сме едни и същи! И ти сега, ако кажеш това за онзи, който обвиняваше другия, и ти ще направиш същата грешка. Ще го обвиниш.

Тази категоризация на хората, тези кутийки, които поставяме в нашите отношения: това е добро, те са добри хора, онези са лоши, ние сме по-прави, те по-малко!, но идва Христос и гледа дали нашите ръце са хванати помежду си. Дали излиза думата единство и ни казва: Добре, забравихте ли молитвата, която отправих на Елеонската планина? Вие, добрите и злите, по-скоро злите ги помнят по-лесно, защото подават ръката си и казват: ние сме скитници и скверни. А вие, добрите, можете ли да ни подадете ръката си? Подайте ни ръка вие, добрите, чистите, светите! А-а-а – казва другият – аз не мога да те докосна!

А Христос казва: Отче небесни, моля Те всички да бъдат едно! Обичащи се, съединени, побратимени. Отдалечени от злобата на хората, но не от хората, а от техните пороци. Християните – се казва – са в света, но живеят в друг свят. Това обаче не означава, че не доближават света, че аз, видиш ли понеже съм християнин, съм нещо специално, а  всички други са в тинята. Защото аз съм по-дълбоко в тинята, след като другият, когото например завчера чух да крещи и да се кара със съседа си, хулеше и изложи себе си, показа кой е и какъв е. Това беше истината, а аз държа всичко в мене, всичко е скрито старателно под килимчето, нищо не се вижда в моя хол, но когато повдигнеш килима, виждаш залепнали дъвки, загасени цигари, всякакви неща! Е, това става във всички души. Това е  кръст – да се осмелиш да повдигнеш килима и да видиш какво става вътре в теб, да се осмелиш да го кажеш в себе си.

Един свещеник ми разказваше колко се опитва да развали представата, която другите имат за него. Хората мислят, че цялата традиция на Църквата е събрана в нас, че ние сме я асимилирали и сме последния израз на тази традиция. Че всичко най-добро, което съществува и циркулира, сме ние. Това, казваше моят приятел духовник, не е истина. Поне за мен, за тебе не знам. Казах му, че и аз така мисля, че не съм автентичен израз на традицията. Но хората ме доближават и мислят друго и затова нямам право нито да говоря малко по-остро пред другите, нито да се ядосвам, нито да се нервирам, и не че не трябва да се подвизавам за това, но това не е моето реално настоящо състояние. Друг въпрос е, че ще се опитвам да стана по-добър; но едно е да се опитвам да стана свят, а друго постоянно да се правя на свят, създавайки в другите комплекси, душевно потискане, психологически натиск, неврози. Създал съм в себе си напълно лъжлив свят, но колкото и да подтискаш твоето аз, то ще иска друго.

Сещам се, че един човек се раздели с една девойка, много я обичаше, но тя не го искаше и се разделиха. Той каза, че иска да се подготви да се причасти. Причасти се, след 10 минути взе нафора, после дойде и ме намери:

- Какво ще стане, отче, с това момиче? Какво?...

Понечих да му кажа: „Добре, де, детето ми, сега се причасти!”. Но му казах:

- Седни, седни, успокой се! – понеже той поне беше искрен.

А иначе щях да му кажа: След като сега се причасти, дръж се подобаващо! Натисни копчето да се направиш малко на свят! Най-малкото, не ми говори за такива неща – житейски, биологични, емоционални, престори се малко, след като се причасти!

Но след като не му идва? Не му идва. Това беше истината, т. е. той каза: причастих се, но пак мисля същото, защото съм човек...

Може би ще ми възразиш и попиташ, нима не трябва да се откъснем от нашите проблеми и да отидем близо до Бога? Да, но това не става с лицемерие. Днес ти разказах за един кръст, който виждам и в себе си, странен кръст. Кръстът да можеш да не си лъжлив в твоята борба, в приемането на твоето аз, във вглеждането в собственото си аз. Защото в противен случай настъпват много проблеми и с тях се натоварват свещениците, психолозите, психиатрите, психотерапевтите, болниците, и накрая се пълнят психодиспансерите. Затова трябва  да бъдем колкото се може по-истински, защото пред нас има една прегръдка, която ни очаква. А ако се боиш от някой духовник, върви при друг, от който не се боиш. Отвори душата си, след като първо си я отворил в себе си. Обикни своята измъчена, страдаща, болна душа – каквато е и моята...

Нека просто кажем на Христос: Искаме да сме по-искрени пред Тебе и между нас. Единственото, което можем да направим, е да открехнем малко душата си, да влезе малко повече светлина и от този кръст на човешките отношения, да излезе нещо сладко. Това е смелостта на споделянето, откриването и любовта, която накрая преживяваме между нас. Тогава знаеш, че никой не те отхвърля. Колко прекрасен е нашият Бог! Пълен с любов. Желая ти да Го живееш и в теб постоянно да нараства усещането, че си силно възлюбен от Него!

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xy68a 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.