Мобилно меню

4.8970588235294 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (68 Votes)

806507433В тази беседа митр. Атанасий коментира откъси от книгата на стареца Софроний за св. Силуан, давайки обяснения за това как Божията благодат действа в човека, какво е духовната борба и защо се налага тя да се води.

„У св. Силуан започнали различни промени в духовното състояние: веднъж посещение на благодатта, друг път богооставеност, трети път дори демонични нападения и всичко това предизвиквало болка в душата му и направило борбата му още по-болезнена и трудна. Цялото състояние на духовна борба обаче има конкретен смисъл и цел: чрез него се придобива разсъдливост за това как помислите на различните страсти безшумно приближават и как действа благодатта. Св. Силуан влиза в етапа на съзнателния подвижник и към основните изследвания на живота му спадат въпроси, като това как се придобива благодатта, как се опазва, защо и по коя причина тя напуска душата”.

Много често казваме, че целта на християнския живот, въобще на живота на всеки човек, и особено на тези, които се намират в лоното на св. Църква, е придобиването на Светия Дух, т. е. обитаването на Бога в нас. За съжаление, ние често смятаме – под влияние на училищното образование, на неделното училище, на други обстоятелства – че когато влезем в Църквата, като четем различни духовни книги или вършим духовни подвизи, правим всичко това, за да станем добри хора. Този начин на разглеждане на духовния живот обаче е напълно чужд на православния опит от живота в Христос, защото св. Отци не са ни предали духовния живот като нравствена или моралистична система, а като опит от благодатта на Светия Дух. Затова те не са се занимавали с това кои дела са добри и кои лоши; кои дела трябва да правим, за да сме добри и кои трябва да отбягваме, за да не сме лоши, а са се занимавали със същността на духовния живот, а тази същност е именно това, което се казва в този параграф: как се придобива благодатта на Светия Дух.

Това е цяла наука, опитът, който се предава в Църквата от род в род. Можем да кажем, че този опит от боговидението, от вселяването на Бога в човека, започва от първия човек – Адам, продължава в старозаветните патриарси, в Моисей, пророците, апостолите, св. Отци и до днес. Голямо благословение за нас, православните християни, е че нашата Църква – апостолската Църква – държи  непоклатимо и неизменно това завещание на опита от Светия Дух.

И така, продължаваме напред с конкретен начин на духовна борба, с конкретна цел, с конкретен метод и с конкретни резултати. Всяко дело в Църквата, в духовния живот, което е абстрактно, има абстрактна цел и неопределени и тъмни резултати, духовно не е здраво, защото знаем много добре, че цел и край на всички наши състояния е Божията благодат, Самият Христос, където се постига лично общение, връзка и обитаване на Бога в човека. Но за да може човек да стигне там и реално да стане храм на Светия Дух и Христов член, както казват Отците, това е цялостно пътуване. В това пътуване човек трябва да се научи на изключително много неща, а това духовно знание е в много малка степен гносиологическо, т. е. много малко се научава от книгите и дори от беседите, които всъщност са описания на този опит. Но то се превръща в жизнено знание поради множеството разнообразни духовни състояния, които настъпват в душата на човека, който поставя духовно начало и започва да се подвизава. Трябва да знаем, че непременно ще минем всички през всички тези промени на състоянията: напускането на благодатта, идването на благодатта, опасността от нашата гибел във всеки момент, което е изключително трудно състояние. Неуспехите в нашия живот са необходими, за да може нашата душа – в нейната  дълбочина – да се научи на смирение. Защото не е възможно човек да се смири по друг път. Вътрешно, в нашия ум можем да мислим смирено, да знаем, че сме смирени, немощни, че имаме недостатъци, че имаме нужда от Божията милост. Тази дълбочина на смирението, като опит до дълбините на нашето битие, обаче не можем да придобием нито с изследване, нито с различни наши теории, които развиваме в нас, а само чрез изключително много и опасни изкушения, т. е. чрез промени и противоположни състояния, които много пъти ще ни се случат в пътуването на духовния живот.

Виждаме пътя на старец Силуан – въпреки че от началото той видял Христос и получил от св. Богородица като харизма дара на непрестанната молитва, той обаче непременно трябвало да мине през целия този лабиринт на разнообразните промени на духовните състояния. Разбира се, това че състоянията са се променили, не означава, че са проява на някаква форма на грях или трябва да води светеца или дори нас до отчаяние и безнадеждност и страх, т. е. да се питаме какво ли ще стане?! Трябва да знаем много добре, че непременно ще минем през тях и не трябва да се безпокоим и да се страхуваме от тези неща, защото знаем, че в духовния живот никога не сме сами. Човекът никога не е сам, а от първия момент, в който реши да влезе в тази духовна борба, Бог непременно винаги ще е до него, с него ще са благодатта на Светия Дух, ангелите, всички светци, молитвите на Църквата, които го крепят и водят.

По тази причина човек никога не трябва да се отчайва или да се страхува, а да върви напред, имайки пълно доверие в Божия промисъл. Нито пък трябва да мисли: Ами ако се проваля? Дори този помисъл не е добър, защото, след като тръгнем в духовния живот, имайки убеждението, че Бог ни и е поставил в духовното пространство на Църквата, и това, което правим, е духовно дело, което Бог иска, тогава не съществува никаква вероятност за прекъсване на нашето пътуване. Защото, само да помислим, че вероятно ще се провалим, и вече започва маловерието. Това е деликатен момент. Тогава – ще каже някой – защо някои се провалят? Те се провалят не защото Божията енергия е сгрешила да ги постави в Църквата или Божият промисъл е безсилен да ги защити, а се провалят, защото те самите са се поколебали. Виждате примера в евангелието, където св. ап. Петър се намирал в кораба, настъпила буря в морето и той повикал Христос, когато Го видял да ходи по водата и Му казал: Господи, позволи ми, дай ми сила да дойда при Тебе! И Господ му казал: Дойди! Той веднага скочил с устрема на вярата, която имал, и вървял по водата. Но след това изчезнала вярата и нейният първоначален устрем и дошла логиката, която му казала: какво правиш? Стоиш върху бурни вълни, в нощта, в морето! – и той веднага започнал да потъва, но Христос го грабнал и му казал: маловерецо, защо се усъмни! Виждаме, че безсилието не е било в заповедта на Христос, а в колебанието на св. ап. Петър. Това се случва и с нас. Когато влизаме в този океан на духовната борба, непременно имаме като придобивка в нашите ръце Божия призив, защото както Сам казва: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил” (Иоан 6:44). И призивът на небесният Отец е отправен към всеки човек.

Ние влизаме в Църквата с нашите немощи, недостатъци, болести, терзания, всички тези състояния, които всички носим със себе си. Църквата е духовна лечебница. Влизаме болни, но всички, без изключение, сме призвани там от Божия глас. Знаем, че Бог никога не прави грешки, не прави погрешни действия и затова Неговият призив към нас не е бил грешка. Също знаем, че Бог не оставя незавършени Своите дела. Божиите дела са съвършени и Той ги върши докрай. Защото Той има сила, мъдрост, любов, промисъл, благодат, която отменя ограниченията на природата. Следователно, Той довежда Своите дела докрай и така не съществува вероятност да остави по средата Своето духовното дело, което е започнало да се извършва в нашата душа и затова от страна на Бога всичко е завършено. И призивът, и пътуването, и краят. Сега, ние сме тези, които трябва да свършим нашата част от делото, да покажем дали ще останем верни на Божия призив и ще продължим към Христос, или ще проявим маловерие, ще се поколебаем, ще започнем да потъваме в насрещните вълни, които ще срещнем пред себе си. Знаем още, че целият този път на обожението, цялото това състояние на освещението, на обожението на човека не може, нито трябва да става по магически начин, т. е. веднъж щом Бог ни е призвал, веднага сме се променили.

Днес има много системи, школи, теории, философии и много ереси, които ти казват – само повярвай! И когато повярваш, че Христос те обича и те вика, веднага ще се промениш! И тези хора се променят, как да го кажем – за един час. Парадоксалното обаче е, че не само не се променят, а преживяват огромна духовна измама, т. е. в тези системи егоизмът и самомнението толкова много нарастват, че вече от тщеславие и егоизъм тези хора стават кротки, приветливи, въздържатели, „благочестиви” и смятат, че от момента, в който повярвах, всичко това стана веднага! Една магическа промяна. Виждаме, че нито в пътя на апостолите, нито на пророците, нито на светците има такива състояния. Да, те са приели Божия призив, послушали са го, но са започнали огромна духовна борба, опасна борба, която ги е превеждала през изключително много трудни пътечки, докато стигнат до определено духовно състояние. Но дори когато стигали там, те отново съзнавали, че станалото не е от тях самите, а от Божията благодат. Затова виждате, че Христос ни казва: Дори да направите всичко заповядано, казвайте, че сте непотребни слуги – нищо не сме направили, абсолютно нищо, защото, ако Бог не е бил с нас, дори една крачка не можем да направим. И да знаете, че дори само това, че сме тук и идваме да чуем Божието слово, и стоим в храма, и се чувстваме добре и не ни обхваща тревога и стрес, защото искаме да си тръгнем, това е знак, че в душата ни съществува искрата, искрата на Божието слово. Защото, ако човек няма тази искра в себе си, дори една минута не може да остане в църква, дори половин минута не може да изслуша нещо, което засяга Христос, и в него се създава такава съпротива, че се разгневява. Виждали сме това много пъти, т. е. хора, които са отишли на св. Литургия, да излизат навън и да са като демонизирани, как да го кажем, да са така изнервени, да са с такова вътрешно смущение, че дори сами не знаят какво правят. Защото целият техен вътрешен свят се е възпротивил. Ясно е, че съществуващият в човека дух не е в съгласие с Божия Дух, Който съществува в духовните пространства.

И след като говорим за пространства, трябва да кажем, че ние сме същества материални и духовни, имащи душа, но и тяло. Затова пространството в Църквата се освещава. Виждате един храм, който е построен и осветен чрез Тайнствата на Църквата, чрез присъствието на св. икони, чрез постоянното слушане на Божието слово, на песнопенията, славословието и благославянето на Бога. Това пространство е силно наелектеризирано и натоварено с благодатта на Светия Дух. И когато влизаме в храма, където може в този момент да не се извършва Литургия, а просто да е отворен, влизайки в него чувстваме друг свят, усещаме друга атмосфера, защото душата ни чувства обитаващия Бог, Светия Дух, Който е там. Същото става и когато влизаме в места, които нямат Светия Дух, в места, където вместо да се чуват молитви, песнопения и славословие на Бога, се чуват хули, възпявания на греха, песни към сатаната, към неща, противни на Бога, и цялото онова място е наелектризирано и натоварено с дух, противоположен на Божия. Божият човек не може да остане на това място, не издържа, ще се почувства толкова зле, че няма да издържи и ще поиска да си тръгне. Затова е необходимо да знаете, че ние, християните, трябва да имаме подходящи места, където да се срещаме. Не е случайно, че се събираме, затова се казва еклисия (църква) – т. е. събрание на народа на едно място, за да служим на Бога и да се молим. И дори, както казват св. Отци, нашият дом трябва да е църква. Но как? Създавайки в нашия дом условия и такава среда, че да съществува духовната атмосфера, която ще породи молитвата, мира, усещането за Божието присъствие. Знаете, че ако отидете в манастир, в монашеска килия, ще видите, че тези места са пълни със св. икони, с духовни символи, с духовни книги и дори само да стоиш в стаята си, където има икона на Христос, на св. Богородица, на светците, това носи осезаемото присъствие и на Христос, и на светците. Това обаче не е идолопоклонство, в каквото някои обвиняват Църквата. Една икона ще е идол, ако кажа, че дървото, на което е изписана, е Бог. Ние не казваме такива неща. Понеже Бог стана Човек и е приел човешки образ, ние можем да Го  изобразяваме като Човек, да виждаме Неговото лице и по този начин да сме в общение с Него. Разбира се, това не е нещо духовно съвършено, но е необходимо за нас, които се намираме в начална духовна възраст.

С това отклонение исках да кажа, че трябва да знаем, че дори мястото, където се намираме, движим се и живеем, трябва да е чисто в духовен аспект – място, напоено с благодатта на Светия Дух. Затова, ако в нашите домове виждаме смут, трудности, неразбории, тогава трябва да се стремим да превърнем нашия дом в място на мир, на духовен мир чрез нашата молитва и присъствието на освещаващите средства на Църквата: Тайнствата, св. икони на Христос, на св. Богородица и на светците.

Отново към текста:

В тази борба и опазването на благодатта монахът Силуан стигнал до мяра, която на други се виждала неприемливо жестока и навярно би предизвикала мисълта, че такова немилосърдие към себе си е изопачение на християнството. Разбира се, това не е правилно. Душата, която е познала Бога, възвисила се е в съзерцание на света на небесната светлина и след това е загубила тази благодат, се намира в такова състояние, което дори не може да си го представи този, който не е го е познал лично. Мъчението и скръбта на такава душа е неизказано”.

Виждате, че това преживяване на Бога е толкова мощно, това усещане за Бога е толкова силно, че побеждава всеки друг опит от този живот. Човекът, който се намира в това трудно състояние на оттегляне на благодатта, много пъти прави неща, които за нас изглеждат непонятни, сурови, немислими, и дори както казва тук старецът – могат да изглеждат дори като изопачение на християнския дух. Затова много пъти чуваме християни, които разглеждат духовния живот като философия, като академизъм, и питат: защо е било нужно този светец да отиде да се затвори през целия си живот в една дупка, или да прави толкова трудни неща? – това са болни състояния. Не е така, защото тези, които са правили това, са имали своята причина. Те са чувствали толкова голяма болка в душата си поради това, че Бог си е тръгнал, поради това, че са били изоставени от благодатта и не можели да постъпят по друг начин. Тази болка ги е подтиквала да направят всичко, което могат да направят, за да придобият отново благодатта. Защото, както казахме  преди, това е била тяхната цел. Нищо друго не ги е интересувало. Знаете ли, има светци в нашата Църква, които са правили неща наистина щури. Например юродивите за Христос, за които, ако чете някой „порядъчен” християнин, ще се скандализира. За известно време много кръгове от православни християни изтегляли от обращение житията на юродивите заради Христос, защото не можели да разберат как е възможно един светец да прави лудории? За тях това е било немислимо, защото са искали всичко да бъде подчинено на логиката. Тяхното благоговение минава първо през тяхната логика, вместо да правят обратното – логиката да се кръсти в благоговението и в благодатта – те се опитвали да сложат благодатта и благоговението в логиката. Църквата, която естествено има здрава мисъл, поставя юродивите заради Христос във висините на духовния живот и имаме юродиви светци, т. е. щури, това означава, щур човек, които са правили неща несъответстващи нито на правилата за социално поведение, нито на външните правила на морализма, т. е. тези хора са доказали, че в себе си имат свободата на Духа, за да се подвизават с всичките си сили, за да придобият реално Христос в сърцето си.

Тази болка от усещането за напускането на благодатта предизвиквала страшно страдание и напрежение както в душата на св. Силуан, така и естествено във всяка душа, която се намирара в такова състояние, до степен действително да ги накара да забравят, че живеят, че може да съществува самосъжаление. Те стигали до краен предел в духовната борба, обръщайки се срещу страстите, срещу греха, които виждали да съществуват живо в тях. Съпруг, който губи жена си, много скъпо същество, или майка, която губи единородния си син, могат да разберат донякъде и отчасти страданието на човека, който е загубил Божията благодат.

Така че присъствието на Бога в нас е толкова реално и силно, че когато го загубим, тогава това страдание вече с нищо не може да се опише. То е по-голямо от болката на майката, която губи детето си. Представете си тогава колко голяма болка е това. Трябва винаги да имаме предвид, че в пространството на Църквата, в нашето духовно пътуване, непременно ще минем през изключително много скърби и с голяма болка, непоносимо много голяма болка. Затова трябва да бъдем готови, за да не се скандализираме, когато виждаме много скърби в живота си. Знаете, че Юда е предал Христос – разбипа се, че е той е имал злоба в себе си, но причината, по която отстъпил от Христос е била, че се е скандализирал, когато видял, че Христос не станал цар, а отишъл и им казвал, че ще бъде разпнат. Юда се намирал в кръга на Църквата, на ранната Църква, на Христовите ученици, но имал погрешно впечатление и мислел, че намирайки се там, един ден и той ще царува заедно с Христос, Който ще стане земен цар и ще възстанови царството на Израил. Когато обаче видял, че Христос нямал такова намерение, нито се занимавал със земното щастие и с бляновете за „възстановяване на мира, социалността, реда и здравето на хората”, а говорил за други неща и просто посочвал това затруднение на хората, за да им даде възможност за тяхното спасение, тогава Юда реално се разочаровал и се обърнал, и предал Христос. Подобно нещо се случва с много хора, които влизат в Църквата, но когато дойде часът на болката, когато настъпват обрати, трагични неща, болести, смърт, нещастия, страдания, телесни, духовни, душевни, тогава веднага започват да казват: защо Бог прави това, защо не прави онова? Защо при онзи, който не ходи на църква, всичко върви добре, а при мене всичко е наопаки? И започват да се скандализират, защото са влезли по погрешен начин, т. е. очаквали са, че влизайки в Църквата всичко  им ще върви добре. Христос обаче не ни е казал такова нещо. Той ни е казал, че ще имаме скърби, ще имаме трудности, ще бъдем като овци сред много вълци. И естествено, знаете, че когато пет овци са сред 500 вълци, участта на овцете е преодпределена. Кое обаче е утешителното: че всичко това се оценява в царството Божие, вечното царство Божие, което възстановява човека реално в неговото място.

На Сретение Господне св. Богородица 40 дена след раждането на Христос Го взела и завела в Храма, за да Го представи на Бога. Праведният Симеон, този велик светец и пророк, който имал известие от Светия Дух, че няма да умре преди да види Христос, когато Го взел и разбрал, че Той е Този, Когото очаквал, казал онези страшни думи, с които Го предал на св. Богородица. Той не й казал: Поздравления! Браво! Роди Бога, щастлива жена си! Най-важната жена на света! Той не й казал нищо подобно, а само това: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца” (Лука 2:34-35). Двуостър меч ще прониже душата ти. Естествено, когато меч прониже сърцето ни, това е ужасна болка. Христос, св. Богородица и всички светци са страдали по неописуем начин и тяхната болка е била огромна. Тази болка изпитваме всички, естествено всеки според мярката на силите си. Така и св. Силуан се намирал в този стадий на личната болка чрез усещането за богооставеността. Трябва да ви припомня, че това, което наричаме оттегляне на благодатта, не е буквално оттегляне на благодатта, а благодатта просто се скрива, свива се, т. е. там е, крепи човека, укрепва го в неговата борба, но не действа, не изглежда, че действа, както е действала, когато за първи път влизаме в духовния живот и чувстваме радост, духовна еуфория в нас и всичко ни е толкова хубаво в църковното пространство. Когато дойде часът на изпитанието, тогава всичко ни изглежда трудно, Църквата ни дотяга, духовната борба ни се струва неблагодарна, всичко върви срещу нас, не чувстваме никаква утеха и не само вътрешните и лични неща вървят накриво, а много пъти имаме  много изкушения, противопоставяне и неодобрение от нашите близки, дори от хора, които досега са ни крепили и утешавали, но виждаме, че вече не ни крепят, не ни утешават. Всичко това е в плана на Божия промисъл, за да може човек да пребъдва почти сам, пребъдвайки в този хаос на духовната борба. Той обаче трябва да знае, че благодатта се намира скрита в него и очаква именно болката да проникне в дълбината на битието му, за да може сърцето да се отвори колкото се може повече, за да влезе Христос, Бог, вътре и оттам да започне да гледа нещата с напълно различни очи, със здраво духовно зрение, с което разглеждаме събитията от света и от нашия собствен живот.

Борейки се, подвизаващата се душа стига до изчерпването на силите си, но не постига жадуваното. Благодатта само в определени моменти и за малко свидетелства, че се намира наблизо и отново си тръгва. Подвижникът страда ужасно под мрака на богооставеността”.

Разбирам, че тези неща навярно за повечето от нас са непознати и не можем да ги разберем, но поне да вземем от това, колкото можем и това, което съответства на нашата духовна мяра. Тук се казва, че въпреки че направил каквото могъл и положил всякакви усилия, но въпреки това нямало резултат. И защо нямало резултат? За да разбере, че в крайна сметка идването на благодатта не зависи от нашите сили, техники и методи, а от Божията милост, която се излива към смирения човек. Бог никога не понизява Себе Си в методи и когато чувате: ако направиш това, ще получиш това! – да знаете, че то е чуждо на пътя на благодатта. Не са такива нещата, нямаме техника за придобиването на благодатта, нито метод, а имаме път, пътят на покаянието, на смирението, на търпението спрямо навярно много големи и множество изкушения и скърби, които ще срещнем в пътуването на живота. Всички скърби, които се случват в живота на един християнин може да се използват в борбата на неговия духовен живот. Някой може да попита: ако имам съпруг или съпруга, който е жесток човек и превръща живота ми в мъчение, значи ли, че това е духовна борба и че засяга моя духовен живот? Или имам дете, което ми причинява терзания, или някаква болест, или съм беден, не вървят добре моите работи? Всички тези неща могат да станат част от борбата на духовния живот чрез търпението. Когато човек търпи, моли се, благодари на Бога и слави Божието име, тогава насажда всички тези неща в духовния си живот. По какъв начин? Болката обработва душата. И когато я обработва, й дава сили да надскочи оковите на материята, да се отлепи от този свят, от материалните неща и оковите на обкръжението, от оковите на своята логика и сила и да напредне с голям устрем към Бога, който е Единственият, Който никога не разочарова човека. Да знаете, че накрая ще се разочароваме от всички и от всичко. Кога? В часа на смъртта ни. Тогава ще ни разочарова всичко, дори нашето собствено аз, защото ще видим, че е свършило неговото пътуване в този живот. И най-скъпите ни хора ще отминат и всичко, което около нас ни е утешавало, ще отмине, всичко ще ни изостави, и остава само едно – Бог. Затова вярата в Бога е основата на цялото пътуването на духовния живот, дори мога да кажа и на целия човек. Виждаме, че в крайна сметка цялата тайна се състои в този факт.

Вяра и неверие. Човекът, който има вяра, прилича на този, който стои на скала и идват изкушенията, изпитанията, разочарованията, но той остава върху камъка на вярата в Бога и не се поклаща. Той може да скърби, да се огорчава, да проявява нетърпение, но не се погубва и не пада. Докато човекът, който не познава вярата в Бога, гради върху неща, които един ден от само себе си са осъдени да се срутят. Защо ли? Защото, когато градиш живота си върху едно лице – независимо дали се казва съпруг, дете, приятел, учител в училище, или полагаш зданието върху твоите пари, слава, ум, здраве, върху себе си, ще дойде час, когато всички тези неща вече няма да са мощни и ще станат много слаби; и още повече ще дойде неизбежният час, в който всичко ще се срути и човек ще стигне до пълно разочарование. В онзи миг, човек трябва да се е научил да постави за основа на зданието на живота си вярата, която побеждава смъртта. Именно вярата в Бога е силата, чрез която можем продължим напред и да правим всички неща, които е правил св. Силуан и е стигнал до края на духовния живот.

За разбирането на Божията воля в духовната борба

Много е трудно да разберем Божията воля, защото Бог открива волята Си на човека, който е готов да я приложи и малцина имат готовност да приложат съвършената Божия воля. Затова Бог от любов много пъти не я открива, за да не ни направи по-гузни, когато след това видим, че не искаме да Го последваме, не че не можем, можем, всичко мога чрез Христос, Който ме укрепва, казва св. ап. Павел, можем да пазим Божията воля, обаче не искаме – по много и различни причини. Поне засега, по-късно може да искаме. Но сега не искаме. Оттук, Божията воля се скрива от бащинска любов от страна на Бога.

Най-сигурният път са  въпросите – човек да пита духовния отец за това как трябва да върви в духовния си живот и имайки послушание, което е Тайнство в живота на Църквата и става в името на Иисус Христос и на Божията любов, той получава от духовния наставник отговор, който приема като Божия воля и Бог благославя този път. Това е най-сигурният път, друг за нас не съществува, освен този, както и пътят на търпението сред много пречки – там се вижда Божията воля. Не можем да познаем непосредствено Божията воля, както са правели светците, защото не сме мъртви за греха, както са били те, защото имаме много желания в нас и нашата воля ни отделя от Божията воля.

Как човек идва в Църквата?

Бог иска всички хора да се спасят и да дойдат до познание на истината. Той иска всички хора да дойдат при Него и затова Христос е дошъл в света, разпнал се и е казал, че когато бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си, и е направил всичко това, което е направил, за да ни трогне. Един  светец пита: защо е било нужно Христос да бъде бит, да претърпи жажда, да пострада  всички тези неща? Не е ли можело да Го убият един път и да не страда, минавайки през мъчения? Защо е измъчвал Себе Си? За да даде основания на нашата мъртва душа да се трогне по-силно пред делото, което Той е извършил в света. Кога човек идва при Бога е тайна, която не можем лесно да разберем, затова имаме заповед да говорим за Божието слово, да се опитваме да помогнем на нашите братя да се доближат до Бога, а след това да не ни обхваща тревога и страх защо не влизат в Църквата. Да оставяме всичко на Божия промисъл, ще дойде часът, когато Бог ще използва това, което правим, както Той знае. Имаме много примери: защо Той не призвал св. ап. Павел по-рано, а го е оставил да направи всички онези злодеяния? Защото тогава Павел не е бил готов. Бог, Който познава човека, ще говори в сърцето му, когато той е готов. Това е тайната. Той иска всички хора да отидат при Него, защото това е целта на човека, това е осъществяването на земното ни присъствие – да тръгнем и да срещнем Бога.

Относно гносиологическия характер на духовния живот

Духовният път има гносиологически характер, т. е. попада в описанието на живота на светците, на ученията на св. Отци. Знаем приблизително как ще вървим, но духовното познание, което получаваме, когато вече вървим по този път, не засяга ума, а сърцето, и е опит, т. е. познанието е опит. Когато казваме знание в Църквата, имаме предвид опит, а не както разбираме някое философско определение за свободата, за любовта, за справедливостта, когато казваме, че справедливостта означава еди-какво-си, свободата еди-какво-си и ги разбираме с ума си, доколкото можем. В Църквата обаче всичко това е опит и понеже е опит, никой не може да се лиши от това духовно знание – и най-необразованият, и най-простоватият, и интелектуално най-немощният може да приеме това духовно познание. Затова в тропара на Петдесетница казваме: Рибарите си направил премъдри. Бог ги направил премъдри! Какво означава премъдър? Нима ги е направил математици, физици и астрономи? Те не са имали представа от тези неща, а след Петдесетница станали премъдри, защото придобили Божията мъдрост като опит – опит от Светия Дух. Това е опитното знание и всички останали неща – описанията за духовният живот – ги знаем от думите на светците и от учението на нашата Църква.

Превод: Константин Константинов

На изображението: Ходенето на св. ап. Петър по водата – арменска икона


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xrup6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.