Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (41 Votes)

karagiannis

Религиозността е свързана с несигурността на хората. Тя представлява агонизиращ опит за покриване на страховете от осъзнаването на смъртта. Затова тя включва първосигнални чувства като страхове, угризения, гняв, безсилие. Религията е човешко изобретение и затова правилно е написано, че боговете са създадени по такъв начин, че да приличат на хората, които са ги създали. Проектирането на човешките черти върху боговете в крайна сметка води човека до по-голяма несигурност.

Религиозният човек не по свободно душеразположение проследява религиозните ритуали, но за да получи омилостивение. За него религията представлява битка със злото. Той чувства силата на злия господар в живота си, страхува се от тази битка, но в същото време бива привлечен от нея.

Той смята дявола, изразителя и властителя на злото, за всемогъщ, който може да проникне в живота му във всеки един момент. Затова постоянно се занимава с него и му придава съдържание, като му приписва своето безсилие, неуспехи, мисли и помисли и така сам се чувства безволево  същество, което във всеки един момент рискува да бъде увлечено от злото. Той прибягва към Бога, не защото е почувствал непреодолимо привличане от Неговото лице, а като скривалище-убежище от силите на злото.

 

Той не доближава Бога с доверие в Неговата безкрайна милост, а със страх и угризения, защото  се чувства привлечен от злото. Затова той редовно участва в религиозните ритуали и строго спазва своите религиозни задължения като ритуали на очистване от нравствената сквернота.

Въпреки това той не чувства мир, защото, прехвърляйки  усещането за личното си безсилие върху битката със злото, той чувства като главен елемент у Бога справедливостта – неумолимата, наказваща, садистична, унищожителна справедливост. Бог става балансиращият елемент на съществуването на злото и се  бори с него чрез  съответните оръжия.

Като не преживява Божията милост, религиозният човек развива у себе си вътрешна жестокост – той става жестокосърдечен към другите хора и ги презира. Той е укорителен към всяка тяхна немощ и безмилостен към тяхното несъобразяване с нормите и задълженията.

Нуждата му от информация за определени елементи, свързани с присъствието на злото в света, е неудържима и принудителна. Той издирва „обсебени от зли духове”, които да докажат неговата вяра и безкрайно се гневи, ако неговата диагноза бъде поставена под съмнение. Той събира материал и елементи за дейността на някои сатанисти, защото така получава възможност да си въобрази безкрайното опиянение на живота като абсолютна наслада, а не като непоносима мизерия.

Той се занимава с катастрофологията, края на света, появата на Антихриста. Той очаква наказанието на злите като награда за това, от което е бил лишен. С други думи, смятайки за „късметлии” хората, които не се съпротивляват на злото, които си прекарват по-хубав живот от него, той очаква тяхното наказание, за да може сам да бъде оправдан. Затова такъв човек търси „знамения”, които потвърждават неговите разбирания. Затова той се увлича от религиозни общности, които се ръководят от съответната идеология, където отговорникът на групата култивира атмосфера на безмилостно наказание спрямо всяко непослушание и проповядва съответния  наказващ бог.

Атмосферата в тези религиозни общности, които приличат на затворени клубове, първоначално е подкрепяща. Те са отворени към привличането на нови членове, които увеличават множеството и авторитета на общността естествено с предпоставката да отхвърлят своето безнравствено минало.

Новите членове на тези общности чувстват, че се намират в едно семейство, което ще ги обгради със своята грижа. Те с благодарност приемат загрижеността на духовния отговорник на групата, в чието лице проектират идеалния родител. Натоварени с проблемите от всекидневието, които се затрудняват да преодолеят, те копнеят за защитна прегръдка, която ще ги обгради и предпази. Затова, когато срещнат или смятат, че срещат това идеално семейство, те безусловно се предават.

Те се отричат от своето минало до такава степен, че не могат да открият нещо, което да си струва да се запази в техния нов живот. Те усвояват поведението, обноските и дори естетиката на другите членове. В рамките на групата стават много чувствителни и се опитват да се изразяват нежно. Тяхното поведение към тези, които са извън групата, е различно. Първоначално се опитват да ги посветят и да ги доближат по учтив начин. Но ако те откажат, тогава променят своето отношение, негодуват, атакуват ги изразно и накрая прекъсват отношенията си с тях.

Разговорите вътре в групата са емоционално натоварени и винаги силно укорителни спрямо хората извън групата. Насърчава се обмяната на новини, които потвърждават, че светът върви към разруха, което чрез развиващите се страхове води до сплотяването на групата и до фокусирането върху нейния ръководител, който ще защити членовете от всички опасности.

В тези рамки се е загубила личната свобода. Много по-късно, когато ръководителят многократно бъде опроверган и на повърхността се яви поредица от неговите постъпки, които със сигурност не могат да се определят като духовни, само тогава някои членове ще започнат да търсят своята свобода.

Богът на Православието не е някаква идея, а конкретно битие, с което може да осъществи лична връзка. Той е Същество, Което никога няма да бъде разбрано напълно. В хода на вековете и с натрупването на научните знания обаче човечеството с удивление ще установява присъствието на Неговата безкрайна мъдрост, а чрез преживявания личен опит ще става причастен на Неговата животворяща грижа.

Човекът, който вярва, се чувства привлечен от красотата и любовта на Бога. Той се чувства изумен от присъствието на Бога, Който му се открива независимо дали в красотата на природата, в съществуването на другите хора или определени мигове лично в него самия.

Човекът на вярата живее същностно и автентично своето доверие към безкрайната и неизразима с човешки определения Божия любов. Той преживява животворната милост на Бога, Твореца на всичко, който повторно и трайно съживява падналата природа. Той търси справедливостта и съда на Бога, след като я отъждествява с непонятната за човеците Негова милост, която търси причини не за да накаже, а за да утвърди, спаси и прояви човешката личност.

Човекът, който преживява Божието присъствие в живота си, не очаква живота след смъртта, за да получи оправдание. Той не се лишава от нещо, за да чака въздаяние.Напротив, той се чувства задължен към благодатта, която му е била дарена. Тази благодат, която изчезва, когато я сметне за своя индивидуална придобивка, и която се умножава, когато я споделя с другите.

Човекът, който вярва и общува с Бога, знае, че злото няма битийност. То е мракът, т. е. отсъствието на светлина. Затова не съществува никаква сила и никаква съдба пред Този, Който казва: „Аз съм светлината”, защото присъствието на светлината „пропъжда мрака”. Вярващият човек не осъжда другите човеци, защото живее думите „помени грешниците, от които пръв съм аз”. Човекът на вярата познава своето несъвършенство. Той преживява своето неверие като  загуба, като дисхармония, като дезориентация. Опитвайки се да бъде автентичен, той установява своята неадекватност, но истински и напълно се радва във всеки момент, когато, преоткривайки своята насока, отново може да преживее красотата на живота.

Бог за човека на вярата е неизчерпаемият извор за възпълване на неговия недостиг, „съкровище на благата и Подател на живота”, Който винаги присъства за този, който Го желае...

Превод: Константин Константинов

* Димитриос Караянис е професор по детска психиатрия, участник в програмата „Психиатрията и богословието в диалог” в Гърция, създател на център за психическо здраве и семейни консултации, член на множество международни организации. В основата на практиката си той поставя православните антропологични принципи за изключителността на всяка отделна личност и предлага евхаристийния начин на живот като контрапункт на тлението на ежедневието. За читателите на Двери предлагаме откъс от книгата му „Пукнатини и докосвания”, посветен на същностните и малко осъзнавани разлики между религиозността като човешко творение, лишаваща човека от личната му свобода, и вярата като откриване на личния Бог към човека, която може да бъде преживяна в Православната църква.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xqkx4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.