Мобилно меню

4.9090909090909 1 1 1 1 1 Rating 4.91 (44 Votes)

AΓΙΟΙ ΤΟΠΟΙ 2008 433Беседа при кръщението на Мариам

Авва Исаак Сириец, чието аскетично творчество за монасите е като пето Евангелие, дава един много мъдър съвет: „Бъди много внимателен, когато съветваш някого, защото този, към когото е отправен съветът – и да го съветваш, и да го ругаеш – ще се чувства еднакво. Затова не съветвай с лекота. Но когато се наложи да дадеш съвет, тогава понижи себе си, покажи му първо, че си малък и когато другият се почувства по-добър от теб, ще приеме и съветите ти по-лесно”.

Един друг светец обаче, св. Исайа Отшелник, е дал още по-мъдър съвет: „Когато искаш да посъветваш някого, никога не го прави директно, защото ще се възпротиви и може дори да те намрази. Първо го нахрани. Тогава той ще стане великосърдечен, възприемчив, ще те слуша с готовност и ще се съгласи лесно”.

По-добро ядене от това, което ни предложиха Урания и Коста, не си спомням. Такова разнообразие със завършек прекрасния бабин десерт, ни дава правото да помолим за търпимост към думите ни и по възможност за благоприятно отношение.

Когато бях на 25 години, вече монах, заедно с другите книги четях и Костас Паламас. Спрях до „Дванадесетослова на циганина”. Беше тежка поема и предвид, че и другите не се четяха лесно и не те разтоварваха, спрях дотам. Запазил съм някои спомени и мога да кажа, че в доста свои стихове Паламас беше оригинален и находчив поет. Когато се ражда дъщеря му, той търси по един наистина запомнящ се начин отговор на въпроса, защо гърците предпочитат да имат син пред дъщеря. Както и проблемът, който постави в една друга своя поема – за чудно красивото момиче, което пренебрегвало всички момчета и накрая трябвало някой да я целуне, за да я смири. Разбира се, най-разтърсващите и запомнящи се негови стихове са посветени на смъртта на детето му. Между неговите стихове има и един, в който говори за очаквания пророк на гръцката литература. С една дума, той казва, че някога ще се яви гръцки писател, който ще изведе гръцката литература на световната сцена. Кого е имал предвид? Мисля, че понеже усещал, че самият той не може да отговори на най-високите очаквания на един цял народ, прибягнал до малък трик, казвайки: „Аз съм предтечата. Оправям малко нещата за големия, който ще дойде скоро”. И знаем, че който проявява смирение, обезоръжава и най-суровите свои критици.

Защо споменавам тук за пророчеството на Костас Паламас? Защото и аз споделям неговата болка. Очакваме пророка в нашата църковна общност, за да допълни нашата недостатъчност и да изправи нашия неуспех. Папа-Антонис Гикизас в момент на просветление и вдъхновение ни каза: „Не се тревожете, че в Гърция намаляват хората, които обичат Бога. За тази последна част в историята на човечеството Бог е запазил четири милиона вярващи в Европа. Така че не сте сами. Да го помните. Не сте сами, въпреки че хората около вас, които действително обичат Бога, намаляват”.

Имам една молба към Бога – да изпрати при нас един Свой човек, който ще стане за нас това, което е писателят-пророк за Костас Паламас и гръцката литература. Един такъв човек би оправдал изцяло нашата общност, ще направи Бог благосклонен към нашия провал и тогава мисията на нашата общност, в църковен смисъл, би се изпълнила изцяло. Както става например в един манастир: 90% от монасите живеят посредствено. Малцина придобиват лична връзка и знание на Бога. Достатъчно е обаче манастирът да даде една духовна личност и този манастир пред Бога се счита за изцяло успял за следващите сто години, макар и да не направи нищо духовно значимо през следващото столетие.

Мнозина ми казват, че Мариам притежава нещо особено, което я различава от другите деца. Нейната изразителност, преданост и особената връзка, която развива с хората, показват, че има по-силен характер, отколкото повечето деца. Повечето деца, макар и на по-голяма възраст, запазват своята ангелска невинност, но не могат да разкрият характер, както прави Мариам. Аз вярвам, че тези наблюдения отговарят на действителността. Докъде обаче ще се разпростре тази действителност? Иска ми се да вярвам, че ще стигне до онези жени, които описва Златоуст: „Във времето на апостолите, казвал, имало с тях няколко жени с лъвски сърца. Не само се осмелили да отидат до гроба и да установят Възкресението на Христос, но останали и с апостолите, като им сътрудничели на равна нога и приемали своята мисия, където и да ги изпратели. Но и които последвали апостолите, ги следвали не като прислужници, но като сътрудници, участвайки еднакво и в опасностите и в цялата останала мисия”. И така, искаме и Мариам да бъде с лъвско сърце.

За да се довери обаче Бог на някой човек в нашата общност, ще трябва да види в нас три основни неща:

Първо, истината за нас. Вече сме говорили за това, че общото състояние на нашата общност е твърде отчайващо. Ще трябва да кажем искрено на себе си: „За съжаление, друже, колко жалко, оплескахме я. Разочаровахме и Христос, и хората Му, но не трябва да оставаме такива”.

Казвайки това, някой ще ми възрази: „Но така ще стигнем до отчаяние. Подобно отчаяние е само на крачка разстояние от психическия срив”.

Това е истина, но само наполовина. Действително, подобна истина без Бога води до меланхолия, униние, душевен срив. За нас обаче подобно нещо е недопустимо. Същата истина, точно същите думи, същата констатация, когато се изрича пред Бога, става покаяние и възраждане. За нас преди всичко важи казаното от Христос в Евангелието: „Истината освобождава”, стига да се казва пред Христос. Тогава Христос слага ръката Си под душата, която пада и я държи там, където трябва, докато завърши своето покаяние в радостната си тъга. Без Христос, тоест без Неговата предпазваща ръка да контролира и ръководи нашето съкрушение, човек за пореден път ще преживее провал, както толкова пъти през живота си, и неговото съкрушение ще се превърне в разруха и отчаяние.

Тази истина за нас самите трябва да бъде съпроводена от великолепните думи на св. Мария Скобцова: „Като не успяхме духовно, нека поне станем тор в градината на Христос, за да разцъфтят Неговите цветенца”.

Второто необходимо, за да бъдем полезна тор, а не вредна, е, че ще трябва да имаме една особено важна отличителна черта – себеотрицание, както в личната ни връзка с Бога, така и при всяка наша връзка с хората. Христос като личност имал Своите характеристики. Когато Го познаеш отблизо, някои от тях може да ти се сторят като странности. Едно от тези богословски качества, а за нас - странност, е, че Той се отличава с дълбок перфекционизъм. Той е в състояние да спре на едно място хората, които искат да Го приближат, и да ги държи там дори десет години, докато извадят от себе си всяка користност, скрити цели, себелюбие. Ако обаче изминат десетте години и човек не се съгласи да стане безкористен и себеотрицателен, тогава променя тактиката. За да не губи повече време, го хваща за крака, вдига го високо-високо, чак до небето и го хвърля долу на земята, както се удря октопод. Това вярващите го наричат кръст, изкушение, дяволска завист и много други.

Но ние, за да бъдем буквалистични, ще го наречем тайнство на болката, което освобождава човека от старото му „аз”. По един странен и необясним начин, когато Христос е хванал Своя човек за крака и го запрати с любов към земята, човекът разбира Неговата хитрост и започва да мрази себе си. Разбира каква е била причината за това поведение на Христос към него и започва да желае да изваде своето „аз” от себе си, да го притисне до стената и да му изпразни в главата един револвер. Така, по този начин, човек започва своя път към себеотрицанието.

Третото, което трябва да притежаваме, за да убедим Бога да ни изпрати някой Свой човек, богословски се нарича любов, любов към Бога, Божествен ерос, горящо и любящо сърце...и т.н. Тези неща обаче се отнасят до светците. Ние ще кажем: „Дано имаме поне малко честност пред Него и малко добро разположение”.

Знаем, че човешката природа боледува. И основно боледува от своето себелюбие. По-просто тази болест се нарича егоистичност. Ако нашата връзка с Бога е истинска, тя изисква да победим егоистичността и да променим сърцата си. От каменно и затворено, каквото е сега, да стане жива плът, та да може да усеща поне малко съчувствие към другите и съкрушение пред Бога. Нашата далечна цел е да култивираме още повече качеството на сърцето си, така че да придобием духовно сърце, което естествено ще има като център, като сърце в сърцето, любовта. Как става това?

Упражнявайки умното действие на сърцето си. Човекът има два центъра: логиката, която резидира в мозъка и се задейства чрез него, и умното действие (νοερά λειτουργία), което задвижва сърцето и чиято основна цел според замисъла на Твореца при сътворението е било да съедини тварното с нетварното до момента на откровението на Бога в човека. Тези две пространства – логиката и умното действие, не бива да се бъркат. Логиката се стреми към оцеляването на човека, тоест към справяне с всички трудности на окръжаващия го свят. Умното действие има за своя цел нетварния опит. Катастрофа е, когато логиката чрез рационализма или религиозното съзерцание влезе в сърцето и го завладее. Човешката личност остава инвалид.

На практика това означава, че трябва да говорим на Христос със сърцето си, докато то се задвижи. Хубав опит е, когато сърцето се освободи от многото свои помисли и силата му стане достатъчна, за да контролира неговото пространство, за да може човек да се наслаждава на всяко споменаване на Христос! Може да се случва на всеки две-три секунди и всеки път спомнянето на Иисус предизвиква нова вълна на сладост, която облива сърцето.

Невежеството, според св. Максим Изповедник, се счита за един от тримата великани на страстите. Страшно е какви духовни разрушения може да предизвика нашето непознаване на истинския Бог. В общи линии знаем, че Бог е благ. Но в своето ежедневие Го преживяваме като строг и безразличен, защото не знаем какъв е Бог и как действа.

Един пример: Казахме, че Христос е благ. И често пъти, когато животът ни поставя на колене, се обръщаме коленичили към Христос и търсим Неговата подкрепа или Неговото утешение – и повечето от нас в една или друга степен имат опита на тази утеха. Но чуваме за Второто пришествие и се изпълваме с ужас. Ще дойде Христос с ангелите Си да съди хората – и ни обхваща ужас. Този Христос, който ще дойде, различен ли ще бъде от Този, който бе разпнат и пред Когото коленичим съкрушени и Който ни утешава? Не, разбира се. Ще бъде същият, със същата доброта ще ни гледа, със същото съчувствие. Достатъчно е тогава да кажем една правилна дума и всичко може да се обърне към по-добро: „Христе мой, изповядвам Ти – провалих се! Но какъвто съм глупак, нима очакваше нещо добро от мен? Покрий с милостта Си и със съчувствието Си моята глупост и моя грях и ме остави да дойда близо до Теб. Защото някъде дълбоко в сърцето си, в крайна сметка, малко Те обичам”.

Някога вървяхме със стареца Паисий на Синай и му показах палатки на номади бедуини в далечината. „Отива им раят – му казах. – Жалко е да не бъдат в рая тези хора”. След кратък разговор, който проведохме, старецът заключи: „Да, ще имаме и много от тях в рая”.

По този повод говорихме как ще бъдем в рая. Както винаги той започна със скромния израз: „Помисълът ми казва...”. И продължи: „... че ще бъдем на групи, на групи с всички хора, които ще бъдат в рая. Разбира се, връзката с Бога ще бъде лично дело на всяко сърце. Знанието на Бога и опитът от връзката с Него ще бъдат различни и другите няма да знаят кой в каква степен живее Бога, защото иначе и в рая би се появила завист”.

И ще подължим с думите на стареца Порфирий. Когато едно момиче отишло неспокойно при него и го попитало: „Умря леля ми, но без да се изповяда накрая и без да се причасти. Тя беше добра жена и много се притеснявам за нея”. Старецът й казал: „Ела утре”.

Когато отишла отново, старецът я попитал: „Леля ти е в една хубава компания в рая. До нея е една Харалампия”. „Ааа,  възкликнало момичето – това е сестра й. Много се обичаха!” „И един Андрей”. „Ааа,  господин Андрей, много я обичаше, грижеше се за нея много. Наистина я обичаше”. Старецът изредил пет-шест имена на роднини и приятели на покойната. Момичето обаче имало едно недоумение: „Добре де, а леля ми Антония, другата й сестра, къде е? И тя почина!”. Старецът я погледнал сериозно: „Тя не е в тази компания. Не е в рая”.

Разказах това, защото и нашата компания тук има много хубави сърца, наистина добронамерени и уважаващи Бога. Раят им подхожда. Особено сега, когато правителството ще ни вземе колите и къщите и ще живеем на палатки, раят ще ни подхожда още повече, както казваше старецът Паисий, като гледаше палатките на бедуините. Надявам се от цялата ни компания в рая да не липсва нито един. Защото не знам как се преодолява това в рая, но със сигурност ако някой от нас не е заедно с нас там, нещо ще ни липсва. Нека следователно се погрижим да сме точни за срещата си, за да не направим непълна радостта на приятелите си.

А сега ще ви кажа най-силния аргумент, че Мариам може да изпълни тези очаквания. След като само няколко месеца, живеейки с майка си, тя успя да я направи толкова мила и усмихната, ни дава основание да се надяваме, че нещо подобно ще може да направи и с нас.

Превод: Златина Каравълчева



Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kchqr 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб