Мобилно меню

4.991935483871 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (124 Votes)
1_1.pngБеседа за смирението

Идвайки в този свят, ние носим голям товар със себе си - и този факт е научно доказан. Получаваме много неща по наследство, чрез днк и  всеки един от нас е призван да се бори с негативите на своето наследство. Ако си раздразнителен, тогава си призван да станеш кротък, ако си свидлив, си призван да станеш милостив, ако си разглезен, си призван да станеш подвижник, да се калиш. Както казваше старецът Паисий, ако си бъбривец, трябва да станеш свят бъбривец. Тоест да говориш през цялото време за Бога, да станеш като апостол. Ако си силен, да станеш силен светец. Казваше един подвижник:

-  Много си любопитен! Трябва да направиш своето любопитство свято! Например, научи всички жития на светците. Вместо да  изучаваш клюките в квартала, научи "клюките" на светците, научи живота на светиите, за да знаеш какво е правил всеки един от тях.

Всеки освещава себе си с даденостите, които има. Един има едно, друг друго. Един има една немощ, друг  - друга, един - едно дарование, друг  - друго. Всичко това съставя нашето собствено аз. Ние сме призвани да преобразим всички тези неща в Иисуса Христа. Ще ми кажеш, че едното е по-лесно, а другото по-трудно. Но затова и Бог не съди външно, затова Христос първо на първо ни е забранил да съдим. Той не ни позволява да съдим хората, именно защото не можем да видим сърцето на човека. Той ни казва:  Не съдете другите по външност.

Нашият старец ни казваше - един човек, който по природа е кротък, каквото и да му правиш, не се нервира, той обаче няма венец от Бога за това, че е кротък. Онзи обаче, който и за най-малкото нещо избухва, ако цял ден се бори и когато е трябвало да се ядоса петдесет пъти, се  ядосал само пет пъти - той е човек, който води духовна борба. Докато другият и да искаш да го нервираш - не можеш. Защото той трябва да бъде малко по–енергичен, а не така апатичен - побутваш го, побутваш го -  не се смущава от нищо. Мръдни малко, сине мой, кажи и ти някоя дума, знам ли, протестирай! Кажи нещо! Нищо! Той е като машина, която вместо нафта, има вода. Е, ще запали някога ли с вода? Няма да запали. Той има нещо хубаво в характера си, но няма особена похвала от Бога, защото в действителност е кротък. Но другият, който наистина се бори и се поти, за да не се разгневи, да не смути хората, е подвижник, велик борец.

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата Лавра, е описан един случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много...

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви много повече ядене от обичайното и му наредил:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли една чиния. Св. Атанасий казал на готвача:

- Сложете на всички втора чиния!

Сложили втора чиния и монасите я изяли. Трета чиния. Монасите се опитали, но изяли да речем една трета. Донесли четвърта чиния. Не могли, само двама-трима яли. Пета чиния. Шеста чиния. Седма. Св. Атанасий изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали.  Той казал на братята:

- Вижте, седем чинии изядох и мога да кажа, че сега донякъде се наситих! Усещам, че съм изял толкова, колкото бих поел, ако не пазя въздържание. Затова отците казват: "Вие изяждате една чиния и се насищате и това ви е достатъчно. Аз ям с вас две чинии, никога не се насищам, тъй като ми е необходимо да изям седем. Изяждам само две или една и половина и с много труд се въздържам. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.

Човек вижда това, когато живее с много хора. Наистина има хора, които могат да изядат една шепа храна и да изкарат 24 часа, а другият изяжда една тенджера и не се насища. Не е същото нещо. Има различни човеци. Затова не можем да съдим другия човек по външност - затова и съдът принадлежи само на Бога. Затова дарованията и харизмите, които се предполага, че имаме или изглежда, че имаме, дори и лошите неща, сме длъжни  да възприемаме с голяма любов и с голямо снизхождение, като оставим съда на Бога.

За това е  намекнал Христос  с думите всеки ден носете кръста си. Кое е това, което ежедневно трябва да правим? Да се борим със себе си. Такъв характер съм, завиждам, засягам се, своенравен съм, чепат съм, трябва да се боря с тези неща. Какво да правя. Такъв съм. Виждам го, поставям си собствена диагноза, че съм такъв и от тази диагноза следва и лечението. В монашеството първото, което трябва да претърпиш, е  да понесеш тази страшна диагноза, когато човек чува какво представлява в действителност. Какво е изповедта? Тя е откриване на нашите реални духовни болести, които са нашите грехове, тя е  диагнозата на духовния отец, който ти казва: "Виж, ти си..."

Или не ти го казва, защото не можеш да го понесеш, но самият той го знае. Както когато отиваш при лекаря, той те преглежда  и знае какво ти е, какви и колко лекарства да ти предпише, какво лечение да приложиш, за да се излекуваш. Същото е и в духовния живот. Човек веднага вижда какво става, как бива побеждаван, къде пада, къде среща трудност и там се спира и започва да се бори смирено, без стрес, без онези безкрайни: „Защо?! Защо?! Защо?!”, които нерядко са рожба на болен егоизъм.

- Ама защо мисля така, защо правя онова!?..

Добре, а ти какво си мислеше, че си? И защо да не мислиш така? Нима вярваше, че си толкова добър, та се учуди как помисли или изрече това? Човек си, всичко можеш да помислиш и всичко можеш да направиш. Ако човек не внимава или се подчини на страстите, той може да направи всичко и всичко да измисли. Човешката природа има възможности и надолу и нагоре. Огромни възможности.

Да отговорим на следния въпрос:

„Казахте, че болното смирение е най-лошият егоизъм. Какво е това и как да го отличаваме в себе си? Смирението различава ли се  от смиреномъдрието? Къде са границите между човешкото достойнство и недостойнство, смирение и унижение?”

Вижте, деца, смирението, съвършеното смирение означава съвършенство на човека, защото съвършеният човек е смиреният човек, който може истински да обича другия човек и Бога, защото той е единственият, който може да подражава на Христос, да се жертва заради брата си и да действа с абсолютна любов. Само смиреният човек може да обича истински другите и Бога; или съобразно своето смирение да обича в същата степен. Следователно смиреният човек е съвършен човек. Докато стигнем обаче дотам, има много степени, изключително много степени. Чрез своя изцелителен опит, който имат по отношение на човешката  душа, църковните отци разглеждат цялата тази стълбица, която води до съвършеното смирение. Съвършеното смирение  не означава унизяване. Не. Смирението представлява възпълване на твоето битие. Когато го постигнеш, ти вече функционираш с благородство, без страх, без комплекси, без подозрителност, без корист, без лукавство, без нищо. В смирения човек не съществува нищо, което да бъде недостиг. Нито недостиг, нито излишество. Всичко действа в чудесна хармония и равновесие. Затова смирението няма никаква връзка с разни болни неща, с комплексите за малоценност и знам ли какво още. Но ще кажеш: А ние? Добре, онова е съвършеното. А ние къде сме?

Ние се борим да станем смирени по сърце, както ни е казал Христос, и за да станем подобни на  Христос, който е наш Баща, започваме от първото стъпало. То естествено не е съвършеното, но е първото стъпало. Както детето, което трябва да се научи на четмо и писмо, започва от яслите, докато стигне до университета. Е, то не може да бъде съвършено още в яслите. Или още в първи клас, където пишат буквите, изписват по половин страница. Да, но ако не пишеш това, няма да отидеш в университета. Не можеш да прескочиш първия клас, понеже това били детски работи и да кажеш: какви са тези детинщини? Те са за деца, но са основа, затова са нужни. Ще започнеш оттам, ще отидеш в първи, втори, трети клас, ще пораснеш, ще станеш по-голям и телесно, и по ум. Следователно и в духовния живот човек започва от простите, дори от външните неща. Когато човек иска да придобие смирение, той започва с това да отсече волята си. Например проявява търпение към другия човек, не държи на своето, не се кара за едно и друго и започва да се отнася  с околните смирено. Също и  външните неща. Той използва нещата от света с мярка, не влага егоизъм и тщеславие, дори и във външния си вид, в начина, по който живее, по който говори, гледа и се отнася към другите.
 
Авва Доротей разказва, че веднъж се оказал на едно място, където хулели някакъв християнин, който слушал хулите, без да се смущава. И той си помислил: "Браво, този християнин има добродетели, другият го хули, а той не  говори". И когато го доближил и ги попитал:

- Как издържа в мига, когато другият те хулеше и ти не отговаряше?

Той отговорил:

- На тия ли кучета да обръщам внимание?

Тоест, той не им отговарял, не  защото бил смирен по сърце и казвал „Добре, не пречи. Ще проява търпение”, а понеже ги презирал и считал за кучета.

Друг пък ти казва:

- Забрави го! Презри го!

Тъй да бъде, презри го, това е по-добре, отколкото да се биеш с него, но редно би било да гледаш на другия с по-добро око.

Гневът е белег за егоизъм. Една от лампичките, които светват, за да дойде токът вкъщи. Натискаш копчето,  лампата светва. И тъй, искаш ли да видиш дали имаш егоизъм? Гневиш ли се? Ако се гневиш и те хващат нервите, това означава, че нещо не  върви добре, означава, че всички тези нерви не са от това, че другият те е засегнал или те е поставил под съмнение. Това са знаци, тест, който човек може да си направи. Другият идва и те оспорва или те презира, не ти говори или те хули, унижава те и ти се опитваш да не му отвърнеш. Разбира се, в началото е трудно. Отвътре може да кипиш. Добре. Затваряш си устата и казваш, айде, да стисна зъби да не отвърна. Ще ми кажеш, това добро ли е? Добре, не е съвършеното, което би било да се помолиш за този, който те е похулил, но е първото стъпало. Най-малкото не му отвръщай.  Това е  казал Христос, но разбират думите Му погрешно. Той казал зъб за зъб и казват, ама какво означава това, сиреч, ако ти извади зъба, трябва и ти да му извадиш? Или око за око. Не разбират, че Бог е казал това на евреите, защото евреите и хората от онази епоха, ако им извадиш един зъб, те щели да ти извадят цялата челюст, и затова Бог им забранил това и им казал: Извадили са ти един зъб, не му вади 32-та, а само един. Това било подвиг за тези хора. Или ако му извадиш окото, той искал ти отреже главата. Едно око,  му казва Господ, имаш право на едно око. Нито да му отрежеш главата, нито да му извадиш двете очи.  Една плесница – една плесница. А не да го пребиеш от бой. Приложете това обаче към един опърничав народ или към самите нас. Идва някой и ти удря юмрук - ако те хванат нервите, само един юмрук ли ще му удариш? И ще му кажеш, извинявай, дължа ти един юмрук? Не, а му отвръщаш с десет.

Затова човек започва от простите неща,  това е подвигът и борбата. По-късно в живота се появяват много неща, които могат да изглеждат дребни. Чакаш някъде, някой те прережда и ти проявяваш търпение. Отците на Църквата са използвали тези малки неща по превъзходен начин.

В Патерика има много хубави подобни примери. За авва Агатон се разказва, че казал на Бога:

- Боже, помогни ми днес да изпълня Твоята воля!

Решаваш, че днес ще направиш всичко, за да изпълниш Божията воля. Склонни сме да мислим, че това значи да вземем Евангелието и да четем от сутринта до вечерта. Или както ми казваше едно дете.

- Отче, трябва ли цял ден да чета Новия Завет в стаята си?

А аз му бях казал: "Внимавай, чедо, не скитай навън!", пък той си помисли, че трябва да държи Новия Завет в стаята си  и да го чете постоянно.

И тъй, какво направил авва Агатон, за да изпълни волята Божия през онзи ден? Нищо особено. Станал сутринта, както правел всеки ден, и отишъл на мелницата да смели житото си, което щяло да бъде брашното му за цялата година. Слязъл в Египет и си казал, че ще отиде да си върши работите. Стигнал при мелницата и тогава един човек му казал:
- Аваа, няма ли да ми помогнеш да си смеля житото, а след това и  ти?

- С удоволствие, брате!

Знаете, че тогава меленето ставало не както днес с машини, в които поставяш житото да се  смели, а трябвало сам да въртиш камъните. Аз сварих това на Света Гора, защото там, където бяхме, нямаше машини и когато искахме да добием елей, трябваше сами да въртим един голям камък, за да изкараме елея. Разбирате,  че първо излиза собствения ти елей, и едва след това другия елей! Би предпочел никога да не ядеш елей, отколкото . . . И така разбираш колко е ценна капката елей, където днес човек може да хвърли ей така.  Осем маслини дават една лъжичка елей и той се добиваше по толкова труден начин: да носиш маслините на гърба си, да ги мачкаш и знам ли още какво. Така беше, трудно...

И тъй, аввата отишъл и помогнал на човека. Тъкмо свършил и понечил да сложи своето жито, дошъл друг и му казал:

-  Авва, бързам, моля те, няма ли да ме пуснеш?
- С удоволствие!

И на него помогнал.

От сутринта до вечерта той  не могъл да смели житото си. Щом отивал да сложи житото, идвал някой друг, пререждал го и цял ден не можал да си смели житото си, но в патерика пише, че не си позволил ни най-малко да възроптае срещу брата си, и накрая бил известен, че през този ден наистина успял да изпълни Божията воля.

Виждате как в своето ежедневие той  нито се възмущавал, нито обвинявал.

За друг авва се казва, че отишъл да продаде кошниците си и до него седнал един парализиран човек. Той продавал кошниците, които бил изработил, и трябвало да живее от това цяла година, тъй като бил подвижник в пустинята. Болният го питал:
- За колко продаде кошницата?
- За една монета.
- Ще ми купиш ли една баница?
- Ще ти купя!
Веднага щом продал още една, парализираният попитал:

- За колко я продаде?
- За две монети!
- Ще ми купиш ли една кърпа?
- Ще ти купя!

Така било през целия ден – изял му парите. Нищо не задържал за себе си. И накрая му казал:

- Няма ли да ме отведеш вкъщи?
- Къде е къщата ти?
- На другия край на Александрия.
- Е, да те отведа. Как обаче?
- Как ли? Ще ме качиш на гърба си.

Качил го на гърба си, въпреки че бил изморен, а човекът бил много тежък. Той вървял и в един момент започнало да му олеква, обърнал се назад и що да види – Ангел Господен, който му казал:

- Затова твоето име ще бъде велико пред Бога!

Именно, защото е направил това нещо в ежедневието си. Деца, не мислете, че съвършенството на християнина се явява при специални условия. Не сме християни от парниците... Не израстваме в парници.  Живеем в този свят, в нашето ежедневие - там ще станеш съвършен, когато внимаваш в тези обикновени неща, които се случват всеки ден.

За един друг подвижник, който постигнал голями духовни висини, се казва, че в часа на смъртта лицето му заблестяло и го попитали:

- Ама какво си правил през живота си?

А той нямал да разкаже нищо особено. Не бил някакъв велик подвижник.

- Нищо не съм направил в живота си, никакви особени подвизи. Но когато живеех в манастира вече 30 години, в стаята ми живееше и моята крава. Старецът ме сложи заедно с кравата.

Клетият, плетял кошниците, но кравата ги дъвчела и разваляла, тъй като били от трева . . . Представете си да живеете с животно в една и съща стая. Ние с хора не можем да живеем така. Когато бяхме съквартиранти в стаята си - тези от нас, които са били студенти -  имахме разделителни граници. Докъде да бърше пода единият и докъде другият. Колко повече когато живееш с една крава?

- Но 30 години не си позволих да възнегодувам срещу моя старец.

И другият казва – добре, този човек има ли разум да го сложи да живее при кравите? Да не би стаите да са свършили?

Нито срещу животното, нито срещу човека възроптал обаче монахът. Проявил търпение в това, което имал пред себе си, и това нещо го направило съвършен пред Бога, защото правил всички тези неща заради Христовата любов и си казвал:

- Заради Бога ще проявя търпение и ще понеса това животно, ще изтъпря този човек, ще претърпя това затруднение!

Следователно  човек започва от малките неща. Този, който презира малките неща, никога няма да стигне до великите. Този, който презира малките неща, ще падне.  Затова в духовния живот значение има човек да започне просто, спокойно, с това, което животът поставя пред него ежедневно.

Започваш деня си, идва другият и ти пресича пътя, идва втори, хули те и ти казва:

- Ти си виновен!

Това се удобни възможности, които се появяват всеки ден в живота ти. Възползвай се от тях и ще видиш, че ще имаш много възможности да се усъвършенстваш, да стигнеш до съвършенство. Ако всеки път се нервираш и крещиш: "Ей сега ще сляза да ти кажа кой е виновен!".. Е, разбира се, по човешки може да се оправдаеш, но губиш всички тези възможности за усъвършенстване.

Всичко може да се оползотвори, а най-голямата арена  за смирение, ако се оползотвори смирено, е бракът. В брака няма място за егоизъм. Ако има егоизъм, бракът ще се разпадне, ще гърми и трещи. В брака си призван да опразниш себе си, да служиш на децата си, на семейството си. Работиш всеки ден, отиваш вкъщи и идват синът ти, дъщеря ти и ти взема парите,  като ти казва:

- Искам десет лири да изляза навън!

Но ти с такъв труд си изкарал десет лири, но въпреки това с радост им даваш, за да доставиш радост на детето си; или да му купиш нещо хубаво. Или пък цял живот се трепеш да си купиш къща или нещо друго и след това с удоволствие го даваш на децата си - това не е ли себепревъзмогване?  Когато давам на детето ми това, което имам, докато съм изморен, пребит, искам да спя, нямам сили. . или пък се грижа за малките си деца и искам да спя през нощта. Аз съм съсипан от безсъние, не издържам повече, но отивам да ги погледна, да ги утеша с любов. Какво е това? Това е едно всекидневно себепревъзмогване - и за мъжа, и за жената. Смирението не означава да вършиш нереалистични неща, не се случва някъде другаде, а там, където си: на работното ти място, например имаш някакъв опърничав управител, чепат колега, погледни на него с любов, използвай това нещо, оползотвори го по духовен начин. 

Разбира се, това не е лесно. Нито пък всички пребиваваме постоянно в такова духовно бодърстване, че веднага да използваме възможността и да постъпваме както трябва. Най-малкото обаче там, където не успяваме, светнали са лампичките и е започнало да дими, там..., когато угасне това зло, да се смирим пред Бога и да кажем:

- Боже мой, прости ми!  Не успях - пак се разгневих, пак избухнах, пак се карах, загубих възможността, която имах.

Смирението или изповедта ми помага, за да поправя това, което съм направил, или възможността, която съм загубил. Така човек постепенно придобива смирение чрез цялото възпитание, което получаваме в Църквата. Смиреномъдрието означава да мисля смирено за себе си. Идва ми някакъв помисъл – например:

- Няма друг като тебе!

И ти казваш:

- Замълчи, бре, детето ми! Да няма друг като мене! Какво съм аз?
Това е  смиреномъдрието.

Или пък помисълът ти казва:

- Аз зная всичко!

Но ти си казваш:

- И откъде съм толкова сигурен? Не съм ли правил толкова грешки в живота? Не казах ли толкова много неща, които бяха погрешни? Как ще знам всичко?

Може и другият да има право. Оттук разбираш, че едно е смирението, друго е смиреномъдрието, което означава да се опитваш да се подвизаваш, да имаш смирени помисли. Да не мислиш, че ти си център на света, че ти знаеш всичко. Когато те бори помисълът, че дадено нещо е така, ти трябва да се възпротивяваш сък смирени помисли, докато уравновесиш себе си.

Мислиш, че всички те гледат и затова си казваш: "Не ходя на църква, защото веднага щом вляза, всички се обръщат и ме гледат".

Добре, дъще, нима цялата църква се обръща и те гледа веднага щом влезеш? Как става това? Светва някаква лампа, че ти си влязла вътре и всички се обръщат да те видят? Никой не те е видял. Нито пък имат желание за това. Но ти имаш такава идея за себе си и си мислиш, че си центърът на света.
 
Кой си мислиш, че си, чедо? Нима вярваш, че където и да се появиш, привличаш погледите на хората? Та другият е отишъл на църква не за да гледа теб. Какво толкова ценно имаш, че другият да трябва непременно да го види? Истината е, че той дори не те забелязва!

Ако обаче в такава ситуация, вместо да се притесняваш, си кажеш: "Никой не ме гледа! И защо да ме гледа? Защо трябва да ми обръщат внимание?" Е, тогава се смиряваш.

Същото се отнася и за срама, който имаме понякога. И той има подобни белези на егоизъм. Защо се срамуваш? Срамуваш се да отидеш някъде? Защо? Мислиш, че ще загубиш репутацията  си? Отците смело атакували това. Когато някой отивал да стане подвижник, те му казвали:

- Не можеш да станеш! Ако искаш да станеш, върви в родния си град, сложи си вехти дрехи, живей 40 дена като просяк пред църквите и след това ела да поговорим!

Разбираш, че е трудно, но това поразява в самия център егоизма на човека. Разбира се, даваме краен пример, за да видим това, което ние можем да правим. Започваш от това да кажеш на другия едно „Извинявай!”. Иди и му го кажи!

- Не, няма да му го кажа!

Притисни себе си да се смириш и да кажеш на сестра си:

- Извинявай, направих грешка!

Не очаквай от другия да ти се извинява. Не му казвай:
-  Виж, скарахме се на обед, извинявай, но и ти не се отнесе добре с мен.
Това не е извинение, то е като „Извинявай, но и ти грешиш”.

Или пък казваме:

- Ако те наскърбих. . .

Междувременно сме смачкали другия, както се казва, на кайма сме го направили, но в същото време лицемерим: "Ако съм те наскърбил, прощавай!"

Е, деца, това не е искане на прошка. Търсенето на прошка означава да кажеш на другия:

- Виж, брате, прощавай, направих грешка, смутих те, прощавай!

И да изречеш тези думи съзнателно. Това са първите неща, които отхвърлят токсините на егоизма от нас и ни помагат да придобием смирение. И така смирено приключихме!

Превод: К. Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xxp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.