Смеем ли да се надяваме на спасението на всички?

Грехът е неизбежност, но
всичко ще бъде наред
и всичко ще бъде добре.

Имаме ли право да се подпишем под тези думи на Юлиана от Норич (бенедектинска монахиня, светица на Римокатолическата църква, 1342-1416 г.), както прави това Т. С. Елиът в края на своите Четири квартета?

Нека поставим въпроса по-ясно, като се позовем на думите на един руски православен монах от 20 век, и след това насочим вниманието си към Глава 1 на кн. Битие. Дилемата, пред която сме изправени, е добре синтезирана в разговора, предаден от архим. Софроний (Сахаров), ученик на св. Силуан Атонски: „Това беше много характерно за стареца Силуан – да се моли за починалите, страдащи в ада от разделението си с Бога... Той не можеше да понесе мисълта, че някой ще чезне във „външна тъмнина“. Спомням си един разговор между него и един инок, който заявяваше с нескрито задоволство: „Бог ще накаже всички атеисти. Те ще горят във вечен огън“.

Видимо натъжен, старецът Силуан му отговори: „Кажи ми, да предположим, че ти отидеш в рая и оттам погледнеш долу и видиш някой да гори в огъня на ада – ще бъдеш ли щастлив?“.

„Не може да им се помогне. Това е било тяхна собствена грешка“, отговори монахът. Старецът отвърна със скръбно изражение: „Любовта не може да понесе това. Трябва да се молим за всички”.¹

Точно тук пред нас се изправя основният проблем. Старецът Силуан се обръща към божественото милосърдие: „Любовта не може да понесе това“. Инокът подчертава значението на човешката отговорност: „Това е било тяхна собствена грешка“. Изправени сме пред два принципа, които очевидно си противоречат: първият – Бог е любов; и вторият – човешките същества са свободни. Как да оценим безпристрастно всеки от тези принципи? Първият, че Бог е любов и тази Негова любов е благородна, неизчерпаема, безкрайно търпелива. Той няма никога да престане да обича разумните създания, които Сам е сътворил; Той ще продължи да се грижи за тях в Своята нежна милост, докато един ден евентуално, вероятно след безброй векове, всички те свободно ще се обърнат към Него. Но в този случай какво се случва с нашия втори принцип: човешките същества са свободни. Ако триумфът на божествената любов е неизбежен, какво е мястото на свободния избор? Как ние можем да бъдем истински свободни, ако при Второто пришествие няма да има какво да избираме?

Нека погледнем на въпроса от малко по-различен ъгъл. На първата страница от Библията е написано: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). В началото, съгласно този библейски пасаж, всичко е било в единство, цялото творение е участвало напълно в добротата, истината и красотата на Създателя. Трябва ли тогава да допуснем, че накрая няма да има вече единство, а двойственост? Ще продължи ли тогава вечното противопоставяне между доброто и злото, между ада и рая, между радостта и мъчението? Ако започнахме с твърдението, че Бог е създал света напълно добър, но същевременно утвърждаваме, че значителна част от Неговото разумно творение ще свърши в непоносими мъки, отделено от Него завинаги, това със сигурност ще означава, че Бог се е провалил с творението и е бил победен от силите на злото. Можем ли да бъдем удовлетворени от това заключение? Или, ще посмеем ли да погледнем, макар и неуверено, зад тази двойственост към пълното възстановяване на единството, когато „всичко ще бъде наред“?

Отхвърляйки възможността за всеобщо спасение, К. С. Луис заявява: „Не всички ще се спасят. Няма друго учение, което, ако беше по силите ми, с огромно желание бих премахнал от християнството. Но то има пълната подкрепа на Писанието и на думите на Нашия Господ; то винаги е било утвърждавано от християнския свят и има причина това да е така“.² Прав ли е Луис? Действително ли универсализмът противоречи на Писанието, на Преданието?

Против надеждата за всеобщо спасение

Аргументът на свободната воля. Защото хората са свободни, те имат свободата да отхвърлят Бога. Даровете на Бога са неотменими; Бог никога няма да ни отнеме правото на свободен избор и така ние сме свободни в избора си да кажем „не“ на Бога във вечността. Такова безкрайно отхвърляне на Бога всъщност е същността на ада. Тогава, щом свободната воля съществува, трябва да съществува и възможността за ада, като място за вечни мъки. Премахнем ли ада, ние отхвърляме правото на свободен избор. Никой не може в противоречие със свободния си избор да бъде насилствено вкаран в рая. Както отбелязва руският богослов Пол Евдокимов, Бог може да направи всичко, освен да накара насила някой да Го обича, защото любовта е свобода и там, където няма свобода на избора, няма любов.³ По този начин, докато позоваването на силата на божествената любов е най-силният аргумент в полза на всеобщото спасение, то позоваването на свободната воля е най-силният аргумент против това спасение. Забележително е, че привържениците и на двата тезиса в дебата, макар и по различен начин, търсят подкрепа за своята правота във факта, че Бог е любов.

Критичната точка, след която няма връщане назад. Може да се възрази: нима доказателството на свободната воля не е предостатъчно? Ако Бог никога не отнема от нас свободата на избора и ако намиращите се в ада запазват свободната си воля, не е ли винаги открит пътят за покаянието? На това противниците на универсалното спасение обикновено отговарят, че има един момент, след който е невъзможно връщането назад, след който покаянието е невъзможно. Бог не лишава осъдените на адски мъки от тяхната свобода, но неправилната употреба на дадената им свобода е вече толкова дълбоко вкоренена в тях, че те не са способни на промяна и така остават завинаги свързани с принципа на отхвърлянето на Бога. Бог не е престанал да ги обича, но те са направили себе си неспособни да отвърнат на тази любов.

Може да бъде направен паралел между светците на небето и осъдените в ада. Светците не са загубили своята свобода, но за тях е вече невъзможно да се отдалечат от Бога и да съгрешат. Те имат свободата да избират, но винаги избират доброто. По същия начин намиращите се в ада съхраняват свободата на избора, защото те не престават да бъдат личности. Но техният избор е злото и те повече не са способни да се изкачат в небесното царство. Дяволът притежава свобода – но не свободата на покаянието. Следователно след Страшния съд ще има „голямо разделение“ и пропастта между небето и ада ще стане завинаги непреодолима.

Аргументът на справедливостта. Това е в противовес на божествената справедливост. Често се правят опити да се твърди, че грешниците трябва да се радват на същата отплата като праведниците. Но ако престъпниците не получават заслужено според делата си, нравствената хармония във вселената ще бъде нарушена. Аз намирам този аргумент далеч по-уязвим, отколкото предишните два аргумента. Както св. Исаак Сирийски правилно утвърждава, нашите човешки представи за овъзмездяваща справедливост са съвършено неприложими спрямо Бога.⁴

Бог е Бог не на отмъщението, но на всеопрощаващата любов

Неговата справедливост не е нищо друго освен Неговата любов. Когато Бог наказва, целта Му не е да отмъсти, а да изцели. Моралният и пастирският аргумент. Накрая, от страна на антиуниверсалистите може често да бъде чут аргументът, че универсализмът лишава Христовото послание от неговата неотложност и недооценява настойчивостта на предупреждението, което идва от целия Нов Завет. Христос започва своята обществена проповед с думата „днес“ (Лука 4:21). „Ето, сега е благоприятно време“, казва св. ап. Павел, „ето, сега е спасителен ден“ (2 Кор. 6:2). „Днес“, „сега“ – тези слова визират настоящия живот, който е нашата възможност и решение, нашето кризисно време, времето (καιρóς), когато правим своя избор, който ще определя нашето положение във вечността. Ако ние, от своя страна, допуснем един неограничен брой бъдещи възможности след смъртта ни и ако наградата на всички ще бъде еднаква независимо от делата ни в настоящия живот, то тогава какъв е смисълът на Христовото послание и защо е необходимостта от обръщане и покаяние „тук и сега“? Ако триумфът на Божията любов е неизбежен и в края на краищата пред нас не стои дилемата на избора между ад и рай, то не се ли превръщат нашите дела тук, на земята, в напразни и безсмислени?

Ориген съзнава тази трудност. Учението за апокатастиса (всеобщото спасение и единение в Бога, включително и това на дявола) той съветва да бъде пазено в тайна, защото, ако започне да се проповядва открито на неукрепналите във вярата, това ще доведе до тяхното безгрижие и безраличие.⁵ Няма съмнение, че по тази причина пиетистът богослов Кристиан Готлиб Барт отбелязва: „Ако някой не вярва в универсалното спасение (апокатастиса), е говедо, но ако някой открито го проповядва, е магаре“.⁶ Св. Исаак Сирийски подхожда към този проблем различно. Той подчертава, че има несъизмерима разлика за нас, ако отговорим на божествената любов „тук и сега“ или го направим след неизброим период от време. Защото мъките на ада дори и да не бъдат вечни, са неописуеми: „Въпреки това (Геената) е мъчителна – даже и пределно ограничена: кой е в състояние да я понесе?“.⁷

Ако най-силният аргумент в полза на всеобщото спасение е позоваването на божествената любов и ако най-силният аргумент на другата страна е позоваването на човешката свобода, то тогава пак се връщаме към въпроса, с който започнахме: Как да приведем в съгласие тези два принципа: „Бог е любов“ и „човешките същества са свободни“? Засега не можем да направим нищо повече от това да се държим здраво и за двата, признавайки същевременно, че пътят към тяхното пълно хармонизиране е тайна отвъд нашата днешна компетентност.

Това, което св. ап. Павел казва за помирението на християнството и юдаизма, е приложимо също към крайното помирение на цялото творение: „О, колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби, и неизследими пътищата му!“ (Рим. 11:33). Когато на гарата в Оксфорд ми се налага да чакам влака за Лондон, понякога се разхождам по дългия северен край на перона, докато не стигна до надписа:

„Забранено е на пасажерите да преминават тази линия. Глоба 50 паунда“. В дискусията за надеждата в бъдещето ние се нуждаем от подобно предупреждение: „На богословите се забранява да преминават зад тази линия“ – нека моите читатели определят подходящата глоба. Несъмнено грешката на Ориген е тази, че се е опитал да каже твърде много. Това е грешка, на която аз по-скоро се възхищавам, отколкото я ненавиждам, но при всички случаи това е грешка.

Нашата вяра в човешката свобода означава, че ние нямаме право категорично да заявим, „Всички трябва да се спасят“. Но нашата вяра в Божията любов ни кара да дръзнем да се надяваме, че всички ще се спасят.

Има ли някой там? Попита пътникът,
чукайки на залятата от лунна светлина врата.

Адът съществува като вероятност, точно защото съществува свободната воля. Ето защо, уповавайки се на неизчерпаемото привличане на Божията любов, ние си позволяваме да изразим нашата надежда – нищо повече от надежда, че накрая, подобно на пътника от стиха на Уолтър де Л'Мар, няма да намерим никого зад онези порти. Затова нека оставим последната дума на св. Силуан Атонски: „Любовта не може да понесе това... Ние трябва да се молим за всички“.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Със съкращения: „Dare we hope for the salvation of all?“ из книгата The Inner Kingdom; за първи път преводът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (28), 2008 (бел. ред.).