Бог като Дух

Защото Духът Божи, даден на тази плът, не подкрепя нито скръбта,

нито потиснатостта.[1]

(Ерм, Пастир, Заповед десета)

Когато Духът Божи се спусне над човека и го осени с пълнотата на изливането, тогава душата му прелива от неописуема радост, защото Светият Дух превръща в радост всичко, до което се докосне.

Царството небесно е мир и радост в Светия Дух.

Придобий вътрешен мир и хиляди около теб ще намерят спасение.[2]

(Св. Серафим Саровски)

Свит юмрук или отворени длани?

На някои места по стените на римските катакомби е изписана фигурата на жена в молитвена поза – т. нар. „Оранта”. Тя гледа към небето, с издигнати ръце и отворени длани. Това е една от най-древните християнски икони. Кой обаче е изобразен на нея – благословената Дева Мария, Църквата, или пък душата в молитва? А може би и трите заедно? Както и да се тълкува, иконата изобразява характерно християнско отношение: на призоваване или ἐπίκλησης – призив към или очакване на Светия Дух.

Дланите могат да заемат три основни позиции и всяка от тях носи символично значение. Могат да са свити в юмруци – като жест на предизвикателство или опит за сграбчване, стискане, изразявайки агресия или страх. Като противоположна крайност, могат и да са отпуснати апатично отстрани – нито предизвикателно, нито приемащо. Или пък, като трета възможност, могат да са издигнати като при Орантата – не свити, а отворени; не апатични, а готови да приемат даровете на Духа. Изключително важен урок по духовния Път е да разберем как да разпускаме юмруци и да отваряме длани. Всеки час и всяка минута трябва да усвояваме действието на Орантата – невидимо да издигаме отворени длани към небето и да казваме на Духа: „Ела”.

Целият смисъл на християнския живот е да бъдем носители на Духа, да живеем в Духа Божи, да дишаме Божия Дух.

Вятърът и огънят

Светият Дух е обвит в тайнственост, което затруднява и говоренето, и писането за Него. Както казва св. Симеон Нови Богослов,

Той взима името си от онова, което осенява, защото не притежава отличително име сред човеците.

На друго място св. Симеон пише – вярно, без конкретно позоваване на Духа, но думите му прекрасно могат да се отнасят към третото Лице на Светата Троица:

Невидимо и недосегаемо;

Неосезаемо, но се чувства навред…

Какво е? О, чудо! Какво не е? Защото име няма.

Поради глупостта си се опитах да го хвана,

Стиснах ръка, мислейки, че съм го уловил,

Но то избяга, не успях да го задържа в ръце.

Наскърбен, отпуснах длан

И веднага пак в дланта си го съзрях .

О, чудо неизразимо!

О, тайнство удивително!

Защо се измъчваме?

Защо се заблуждаваме далеч от пътя?[3]

Тази неуловимост е видна и от символите, използвани в Писанието да сочат към Светия Дух. Той е „като че идеше силен вятър” (Деян. 2:2); самото Му название „Дух” (на гръцки πνεῦμα) означава вятър или дъх. Както Иисус казва на Никодим: „Вятърът (или Духът) духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа” (Иоан 3:8). Знаем, че вятърът е някъде там, чуваме го в дърветата, докато лежим будни нощем, усещаме го по лицата си – докато вървим из хълмовете. Но ако се опитаме да го стиснем и задържим в шепи, той ни се губи. Така е и с Божия Дух. Не можем Го да претеглим, нито да Го измерим, нито да Го задържим под ключ в ковчеже. В един от своите стихове Жерар Манли Хопкинс оприличава благословената Дева Мария на въздуха, който дишаме: по същия начин тази аналогия може да се приложи и към Духа. Също като въздуха, Той е източник на живот, Който е навсякъде и всичко изпълва – винаги около нас, винаги вътре в нас. Също както самият въздух остава невидим за нас, но служи като средата, в която виждаме и чуваме другите неща, Духът не разкрива пред нас собствения Си лик, но винаги ни показва Христовия.

В Библията Светият Дух се оприличава още и на огън. Когато Утешителят слиза върху първите християни в денят на Петдесетница, това е в образ на „езици, като че огнени, които се разделяха” (Деян. 2:3). Също като вятъра, и огънят е неуловим – жив, свободен, движещ се непрестанно, без възможност да се измери, претегли или да бъде хванат натясно. Чувстваме жегата на пламъците, но не можем да ги хванем и задържим в ръце.

Такива са отношенията ни и със Светия Дух. Съзнаваме присъствието Му, знаем Неговата сила, но не можем да си представим личността Му. Второто Лице на Светата Троица се въплъти и живя на земята като човек; Евангелията ни разказват за Неговите думи и дела, образът Му ни гледа от светите икони и затова не е така трудно да си Го представяме в сърцата си. Но Духът не Се е въплъщавал, Неговата божествена Личност не е разкрита пред нас в човешки облик. По отношение на второто Лице на Троицата използваните термините раждане или родèн – за да посочват Неговия извечен произход от Отца, за да извикват в ума ни определена представа, конкретно понятие, макар и да сме наясно как това понятие не трябва да се разбира буквално. Но терминът, използван да обозначи извечната връзка на Духа с Отца – изхождане от – не извиква никаква ясна и конкретна представа. Той е като свещен йероглиф, отбелязващ още неразкрита тайна. Терминът посочва, че връзката между Духа и Отца не е същата като тази между Сина и Отца, но какво може да е точното естество на тази разлика, това не ни се казва. Това е неизбежно, защото действието на Светия Дух не може да се определи с думи – трябва да се живее и да се изпитва непосредствено.

И все пак, – въпреки тази мистериозна особеност на Светия Дух – Православното предание твърдо учи две неща за Него. Първо, че Духът е Личност. Не е просто някакъв „божествен порив” (както веднъж чух някой да Го описва), нито е просто неодушевена сила, а едно от трите извечни Лица на Троицата – затова, при все цялата Му привидна неуловимост, можем и действително влизаме в лични аз-Ти взаимоотношения с Него. Второ, като третото Лице на Светата Троица, Духът е равно-божествен и съ-пред-вечен с останалите две. Той не е просто зависеща от Тях функция, нито пък е използван от Тях посредник. Една от главните причини, поради която Православната църква отхвърля латинската добавка filioque към Символа на вярата – също както и западното учение за „двойно изхождане” на Духа, което лежи зад тази добавка – е тъкмо нашето опасение, че такова учение би подвело хората да обезличностят и да подчинят Светия Дух.

Съпредвечността и равнобожествеността на Светия Дух е повтаряща се тема и в православните песнопения за празника Петдесетница:

Дух Светий от вечност бе, е и ще бъде

Безначален и безкраен,

Но винаги с Отца и със Сина пребъдващ:

Живот и Жизнеподател,

Светлина и Светоподател,

Сам от Себе си Благ и източник на благост –

Чрез Него Отец бива познаван,

Чрез Него Синът се прославя и биде познаван от всички.

Една сила, едно съчетание,

Едно поклонение на Светата Троица.[4]

Духът и Синът

Между „двете ръце” на Отца – Неговият Син и Неговият Свети Дух – съществува реципрочно отношение, връзка на взаимно служение. Често се наблюдава тенденцията отношението между Двамата да се описва по едностранен начин, който не показва тази реципрочност. Казва се как Христос идва първи, а после след възнасянето Си на небето на Петдесетница Той изпраща Духа. В действителност, обаче, взаимните връзки са по-сложни и по-уравновесени. Христос изпраща Духа на нас, но в същото време Духът е Този, Който изпраща Христос. Нека си припомним и проследим някои от Троичните модели, описани по-напред.

1. Въплъщение. При Благовещението Светият Дух осенява Дева Мария и тя зачева Словото – според Символа на вярата, Иисус Христос се „въплъти от Светия Дух и Дева Мария”. Тук Светият Дух е Този, Който изпраща Христос в света.

2. Кръщение. Отношенията са същите. Когато Иисус излиза от водите на Йордан, Духът се спуска върху Му под вид на гълъб – така че Духът е Този, Който упълномощава Христос и Го праща на обществено служение. Това става пределно ясно от събитията, които следват непосредствено след Кръщението. Духът отвежда Христос в пустинята (Марк 1:12), за да премине четиридесетдневен период на изпитания, преди да започне да проповядва. Когато Христос се завръща в края на тази борба, това е „със силата на Духа” (Лука 4:14). Още най-първите слова на Неговата проповед се позовават пряко на факта, че го изпраща Духът: Иисус прочита Ис. 61:6, като прилага текста към Себе си – „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните” (Лука 4:18). Титлата му Христос или Месия означава тъкмо, че Той е помазаният от Светия Дух.

3. Преображение. Още веднъж Духът се спуска върху Христос, този път не под вид на гълъб, а като облак от светлина. Също както преди Духът праща Иисус в пустинята и след това на обществена проповед, така и сега Духът Го праща на Неговия изход или себепожертвувателна смърт в Иерусалим (Лука 9:31).

4. Петдесетница. Отношението тук е обърнато. Досега Духът е пращал Христос, а сега Възкръсналият изпраща Духа. Петдесетница – по думите на Вл. Лоски – е цел и завършек на Въплъщението: „Словото прие плът, за да можем ние да приемем Духа”.[5]

5. Християнският живот. Реципрочността между „двете ръце” обаче не свършва тук. Както Духът изпраща Сина при Благовещението, Кръщението и Преображението, и както Синът на Свой ред изпраща Духа на Петдесетница, така след Петдесетница да свидетелства за Христос е дело на Духа, Който прави възкръсналия Господ винаги да присъства посред нас. Ако целта на Въплъщението е била изпращането на Духа в деня на Петдесетница, то цел на Петдесетница е продължаване на Христовото Въплъщение в живота на Църквата. Тъкмо това върши Духът при епиклезата на евхаристийното освещаване; и тази освещаваща епиклеза служи като модел и парадигма за това какво се случва по време на целия ни живот в Христос.

„Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм [и] Аз посред тях” (Мат. 18:20). Как присъства Христос сред нас? Чрез Светия Дух: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Как Христос е винаги с нас? Чрез Светия Дух – поради присъствието на Утешителя в сърцата ни, ние не просто знаем за Христос от четвърта или пета ръка, като далечна фигура отпреди много отдавна, за Когото имаме фактологически данни от писмени сведения, но и Го познаваме непосредствено – тук и сега, в настоящето, като наш личен Спасител и наш приятел. Заедно с ап. Тома можем да потвърдим: „Господ мой и Бог мой” (Иоан 20:28). Казваме не просто „Христос е бил роден” – някога много отдавна, а Христос се ражда – сега, в този миг, в собственото ми сърце. Не просто „Христос умря”, а Христос умря за мен. Не „Христос е възкръснал”, а Христос възкръсна – Той живее сега, за мен и в мен. Тази непосредственост и тази лична близост в отношениета ни с Иисус е дело именно на Духа.

Светият Дух, следователно, не ни говори за Себе си, а за Христос: „А кога дойде Оня, Духът на истината” – казва Иисус на Тайната вечеря – Той „ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори… от Моето ще вземе и ще ви възвести” (Иоан 16:13-14). Това е причината за анонимността, или по-точно за прозрачността на Светия Дух: Той сочи не към Себе си, а към възкръсналия Христос.

Петдесетният дар

Три неща по отношение Дара на Утешителя в деня на Петдесетница са особено впечатляващи:

Първо – това е дар за целия Божи народ: „И всички се изпълниха с Дух Светий” (Деян. 2:4). Дарът или харизмата на Духа се дава не само на епископите и свещенството, но на всеки от кръстените. Всички са Духо-носци, всички са – в истинското значение на думата – харизматици.

Второ – това е дар на единство: „Те всички в единомислие бяха заедно” (Деян. 2:1). Светият Дух прави от многото едно Тяло в Христос. Слизането Му на Петдесетница обръща ефекта на Вавилонската кула (Бит 11:7). Както се казва в едно от песнопенията за празника Петдесетница:

Когато Всевишният слезе, смеси езиците и раздели народите,

а когато раздаде огнените езици, тогава всички призова към единение,

и ние единогласно славим Всесветия Дух.[6]

Светият Дух носи единение и взаимно разбирателство, като ни прави способни да говорим с един глас. Той превръща индивидите в личности. За първата християнска общност в Йерусалим, непосредствено след Петдесетница се казва, че „всичко им беше общо” и как „имаха едно сърце и една душа” (Деян. 2:44, 4:32) – а това трябва да бъде и белегът на петдесетната общност на Църквата във всяка епоха.

Трето, дарът на Духа е дар на разнообразие: огнените езици се „разделят” (Деян. 2:3) и се дават непосредствено на всекиго. Светият Дух не само ни прави едно, но прави всеки от нас различен. На Петдесетница множествеността на езиците не се прекратява, но спира да бъде повод за разделение – всеки говори като преди на собствения си език, но чрез силата на Духа всеки може да разбира другите. Да бъда Духо-носец означава да реализирам всички отличителни характеристики на своята личност, да стана истински свободен, истински себе си, в своята неповторимост. Животът в Светия Дух притежава неизчерпаемо многообразие – не светостта, а злотворството е скучно и е еднообразно. Както уморено отбелязваше един мой приятел свещеник, който изповядваше по доста часове дневно: „Колко е жалко, че няма нови грехове!”. Затова пък винаги има нови форми на святост.

Духовни отци и юродиви

В православната традиция прякото действие на Духа в християнската общност се откроява ярко в две духоносни фигури – на стареца, или духовния отец, и на заради Христос юродивия.

Старецът – на гръцки γέρων – не трябва непременно да е стар на години, но да е мъдър в опита от божествена истина и благословен с благодатта на бащинството в Духа, с харизмата да води други по Пътя. Онова, което той поднася на духовните си чеда, е не на първо място нравствени инструкции или правила за живот, а лична връзка. „Старец – казва Достоевски – е онзи, който взема душата ти, волята ти, в своята душа и своята воля”.[7] Учениците на о. Захария казвали: „Той сякаш носеше сърцата ни в ръцете си”.[8]

Старецът е човекът на вътрешния мир, покрай когото хиляди могат да намерят спасение. Като плод от неговата молитва и себеотрицание Светият Дух му е дал дара на различаването или проникновението, което го прави способен да чете тайните на човешките сърца; така той отговаря не само на задаваните му въпроси, но (което често е много по-важно) и на онези, които хората не са си и помислили да зададат. Съчетан с дара на проникновението, той притежава дара на духовното изцеление – властта да възстановява човешката душа, а понякога и тяло. Той върши това духовно изцеляване не само чрез думите и съветите си, а и чрез безмълвието си и самото си присъствие. Но колкото и да е важен неговият съвет, много по-важна е застъпническата му молитва. Той изцелява чедата си като непрестанно се моли за тях, като се отъждествява с тях и приема радостите и скърбите им като свои собствени, като поема върху плещите си бремето на тяхната вина или тревога. Никой не може да бъде старец, ако не се моли настойчиво за другите.

Ако старецът е свещеник, служението му на духовно водителство обикновено е тясно свързано с тайнството на изповедта. Но старец в пълния смисъл, както го описва Достоевски или какъвто е например о. Захария, е много повече от само един свещеник-изповедник. Старец в пълния смисъл не може да бъде назначен като такъв от някой по-висшестоящ. Така се случва, че, като говори непосредствено на сърцата на вярващите, Светият Дух им дава ясно да разберат как този или онзи човек е бил благословен от Бога с благодатта да напътства и изцелява другите. В този смисъл, истинският старец е пророческа фигура, а не представител на някаква институция. Макар и най-често да е йеромонах, той може да бъде и семеен енорийски свещеник, или пък обикновен монах, – не ръкоположен в свещенство – или пък дори – макар и не така често – монахиня или някой мъж или жена от миряните, живеещи в света. Ако самият старец не е свещеник, след като изслуша нечии проблеми и предложи съвет, той често ще изпрати човека при свещеник за тайнството на изповедта и освобождаване от грехове.

Взаимоотношенията между чеда и духовен отец варират в голяма степен. Някои посещават старец може би едва веднъж или дваж през живота си – в мигове на особена криза, докато други са в редовна връзка със стареца си и го виждат ежемесечно и дори ежедневно. Никакви правила не могат да се определят предварително – връзката расте сама под непосредственото водителство на Светия Дух.

Връзката е винаги на личностно ниво. Старецът не прилага абстрактни правила, научени от книга, – като в казуистиката на контра-реформаторския Римокатолицизъм – но във всеки отделен случай той гледа конкретния мъж или жена пред себе си и, просветляван от Духа, търси как да изяви неповторимата Божия воля конкретно за този човек. И понеже истинският старец разбира и уважава собствения характер на всекиго, не потиска вътрешната свобода, а я подкрепя. Не се стреми да предизвика механично послушание, а води чедата си към точката на духовна зрялост, където те могат сами да решават за себе си. Той показва на всеки неговото или нейното истинско лице, което допреди това е било до голяма степен скрито от тях; словото му е съзидателно и животворящо, като помага на другия да извърши неща, които преди са изглеждали невъзможни. Всичко това старецът е в състояние да постигне единствено защото обича всекиго лично. Нещо повече – отношението е взаимно: старецът не може да помогне другиму, освен ако другият не желае наистина да промени начина си на живот и не отвори сърцето си към стареца в изпълнено с обич доверие. Който отива при старец, воден от критично любопитство, вероятно ще се върне невпечатлен и с празни ръце.

И понеже връзката е винаги лична, определен старец не е в състояние да помогне еднакво на всеки. Той може да помогне единствено на онези, които са му изпратени от Светия Дух конкретно при него. Затова човек не бива да казва: „Моят старец е по-добър от всички останали”. Трябва да казва единствено: „Моят старец е най-добрият за мен”.

Когато напътства другите духовният отец внимава за волята и за гласа на Светия Дух: „Давам единствено онова, което Бог ми казва да дам, – казва св. Серафим – вярвам, че първото слово, което ми идва, е вдъхновено от Светия Дух”.[9] Очевидно, никой няма право да действа по този начин, освен само, ако чрез аскетични усилия и молитва не е постигнал изключително наситен усет за Божието присъствие. Подобно поведение би било превзето и безотговорно за всеки, който не е достигнал това ниво.

О. Захария говори по същия начин като св. Серафим:

Понякога човек сам не знае какво ще каже. В устните му проговаря сам Господ. Човек трябва да се моли така: „О, Господи, живей в мен, говори чрез мен, действай чрез мен”. И когато Господ заговори чрез нечии устни, тогава всичките думи на този човек са действени и всичко, казано от него, се изпълва. Сам човекът, който говори, се изненадва от това… Единствено, човек не бива да разчита на мъдрост.

Връзката между духовен отец и чедо се простира при това отвъд смъртта до деня на Страшния съд. О. Захария уверява своите последователи: „След смъртта аз ще бъда много повече жив, отколкото сега, затова не скърбете, когато умра… В деня на съда пък старецът ще каже: Ето ме мен и чедата ми”.[10] Св. Серафим е поискал на надгробния му камък да бъдат изсечени следните забележителни думи:

Когато умра, идвайте при мен на гроба ми и колкото по-често, по добре. Каквото и да ви е на душата, каквото и да ви е сполетяло, идвайте при мен, както когато бях жив, и коленичейки хвърляйте всичката си горчивина на гроба ми. Кажете ми всичко, а аз ще ви слушам и всичката горчивина ще ви напусне. И както ми говорехте, докато бях жив, така правете и сега. Защото аз съм жив и винаги ще бъда.[11]

Далеч не всеки православен има свой духовен отец. Какво да сторим, ако търсим водител и не можем да открием? Разбира се, можем да се учим от книги – независимо дали имаме старец или не, ние се обръщаме към Библията за постоянни напътствия. Трудността с книгите е да знам точно кое е приложимо лично за мен в тази конкретна точка от моя път. Освен книгите и освен духовното старчество, съществуват и духовното братство или сестринство – помощта, която ни се дава не от наставниците ни в Господа, а от собствените ни спътници. Не бива да пренебрегваме възможностите, които ни се предлагат под тази форма. Но онези, които сериозно се посвещават на Пътя, трябва, в допълнение на това, да положат всички усилия да открият свой отец в Светия Дух. Ако търсят със смирение, несъмнено ще им бъде дадено необходимото водителство. Едва ли често ще открият старец като св. Серафим или о. Захария. Но трябва да внимаваме да не би в очакванията си на нещо по-впечатляващо на външен вид да пренебрегнем помощта, която Бог всъщност вече ни е предложил. Някой незабележим в очите на останалите, навярно ще се окаже тъкмо духовният отец, който може да говори на мен, лично – огнените слова свише, които трябва да чуя преди всичко останало.

Друг пророчески духоносец в християнската общност е глупецът ради Христос, наричан на гръцки σάλος, а на славянски – юродив. Обикновено е трудно да се разбере доколко „глупостта” му е съзнателно и преднамерено избрана и доколко е спонтанна и непреднамерена. Вдъхновяван от Духа, той докарва акта на μετάνοια-та или промяната на ума до краен предел. Най-радикално в сравнение с всеки друг обръща пирамидата с главата надолу. Той е и жив свидетел на истината, че Христовото царство не е от този свят и свидетелства за реалността на анти-света – за възможността на невъзможното. Практикува абсолютно доброволна нищета, като се отъждествява с унижения Христос. Както пише Юлия де Бособр: „Той не е ничий син, ничий брат, ничий баща, и си няма дом”.[12] Като се отказва от семейния живот, юродивият е странникът или поклонникът, който се чувства еднакво у дома си навсякъде, но и не се установява никъде. Облечен в дрипи дори в зимния мраз, спящ под навеси или под църковната стряха, той отхвърля не само материалните придобивки, но и онова което останалите смятат за нормалност и психическо равновесие. И все пак, по този начин той става проводник за по-висшата мъдрост на Духа.

Едва ли е нужно да се добавя, че юродството заради Христос е и изключително рядко призвание; също така не е лесно и да се различат фалшивите от действителните, „пропадналото” – от „пробива”. В крайна сметка остава една проверка: „По плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:20). Престорено юродстващият е безполезен и рушителен – както за себе си, така и за останалите. Истински юродивият заради Христос, като има чисто сърце, упражнява върху общността около себе си обогатяващ живота ефект. От прагматична гледна точка, нищо вършено от юродивия не изглежда да е с ползотворна цел. И все пак, чрез някое изненадващо действие или загадъчна дума, често откровено провокативни и шокиращи, той събужда някои хора от тяхното самодоволство или от фарисейството им. Макар сам да остава неангажиран, отприщва реакции в останалите, като кара подсъзнателното да се издигне на повърхността и така му дава възможност да бъде очистено и осветено. Юродивият съчетава дързост и смирение. Отхвърлил всичко, той е истински свободен. Като юродивия Николай Псковски, който сложил в ръцете на цар Иван Грозни парче кървящо месо – той е способен да порицава могъщите от този свят с кураж, който при останалите липсва. Юродивият е живата съвест на обществото.

Стани какъвто си

Малцина християни във всяко поколение стават духовни старци, а още по-малко стават юродиви заради Христос. Но всички кръстени без изключение са Духоносци: „Не съзнавате ли и не разбирате ли собственото си благородство?” – се пита в Проповедите на св. Макарий. „Всеки от вас е бил помазан с мирото небесно и е станал Христос по благодат; всеки е цар и пророк на небесните тайни”.[13]

Онова, което се е случило с първите християни в деня на Петдесетница, се случва и с всеки от нас, когато непосредствено след нашето кръщение ни помазват със св. миро. (Миропомазването, като второ тайнство на християнското посвещение, съответства на конфирмацията в западната традиция.) Новокръстеният, независимо дали е възрастен или новородено, се помазва от свещеника по челото, очите, ноздрите, устата, ушите, гърдите, ръцете и стъпалата с думите: „Печат на дара на Светия Дух”. За всекиго това е лична Петдесетница – Духът, Който слиза видимо върху апостолите във вид на огнени езици, слиза и върху всеки от нас невидимо, и все пак с не по-малка реалност и власт. Всеки се превръща в помазания, в един Христос по образа на Месията Иисус. Всеки бива запечатан с χαρίσματα на Утешителя. От мига на нашето кръщение и миропомазване Светият Дух, заедно с Христос, идва, за да живее във вътрешния храм на нашето сърце. Макар да казваме на Духа ела, Той вече е в нас.

Колкото и невнимателни и безразлични да са кръстените в последвалия техен живот, това вътрешно присъствие на Духа никога не се оттегля напълно. Ако обаче не сътрудничим на Божията благодат – ако чрез упражняване на свободната си воля не се стремим да изпълняваме заповедите, съвсем вероятно е присъствието на Духа в нас да остане скрито и неосъзнато. Като поклонници по Пътя, следователно, нашата цел е да напредваме от състоянието, при което благодатта на Духа е налична и действа в нас по скрит начин, към състояние на осъзнатост, в което познаваме силата на Духа открито, непосредствено, с пълното усещане на сърцето си. „Огън дойдох да туря на земята” – казва Христос – „и колко бих желал да беше вече пламнал!” (Лука 12:49). Петдесятната искра на Духа, която е във всеки от нас от кръщението ни, трябва да бъде разгоряна в жив пламък. Трябва да станем каквито сме.

„А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост…” (Гал. 5:22). Осъзнатостта на действието на Духа трябва да е нещо, проникващо целия ни вътрешен живот. Няма нужда всеки да преживява разтърсващо „обръщане във вярата”. Още по-малко е необходимо всеки да говори „на езици”. Повечето православни днес гледат с дълбока резервираност на тази част от „Петдесятното движение”, за която „езиците” са решителното и задължително доказателство, че някой е наистина Духо-носец. Разбира се, дарът на „езиците” е бил чест в апостолската епоха, но откъм средата на 2 век става далеч по-рядък, макар никога да не е изчезвал. Във всеки случай, св. Павел настоява, че това е един от по-маловажните духовни дарове (виж 1 Кор. 14:5).

Когато е автентично духовно, говоренето на езици като че представлява действие на „отказване от контрола” – решаващият момент в разпадането на греховната ни самонадеяност и заместването ѝ от воля да позволим на Бога да действа вътре в нас. В православната традиция събитието на отказване от контрола по-често приема формата на дара на сълзи. „Сълзите, казва св. Исаак Сирин, бележат границата между телесното и духовното състояние, между състоянието на подвластност на страстите и състоянието на чистота”. А в един впечатляващ откъс той пише следното:

Плодовете на вътрешния човек се начеват единствено с проронването на сълзи. Когато стигнеш до сълзи, тогава знай, че духът ти е излязъл от затвора на този свят и е стъпил на пътеката, която води към новия век. В този миг духът ти започва да диша тамошния чист въздух, и започва да пролива сълзи. Мигът на раждането на духовния младенец е вече близо и родилните болки се усилват. Благодатта, нашата обща майка, бърза да роди тайнствено душата – Божия образ – като я извежда в светлината на идещия век. И когато времето за раждане настъпи, разумът започва да долавя по малко от нещата на този друг свят – като тънко благоухание или като дъха на живота, който новороденият младенец получава в телесната си обвивка. Но ние не сме навикнали на подобни преживявания и като ги намира трудни за понасяне, тялото ни изведнъж бива надмогнато от плач, примесен с радост.[14]

Съществуват, все пак, много видове сълзи и не всички те са дар на Духа. Освен духовните сълзи има и сълзи на ярост и безсилие, сълзи, проливани от самосъжаление, сантиментални и емоционални сълзи. Нужно е да се прави разлика, оттук и важността от търсене на съдействието на опитен духовен водач – старец. Различаването е още по-наложително в случая с „езиците”. Често чрез езиците говори не Божият Дух, а твърде човешкият дух на самовнушение и масова истерия. Има дори случаи, когато говоренето на езици е само форма на дяволско обсебване: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан. 4:1).

Ето защо, православието, като настоява върху необходимостта от непосредствен опит в Светия Дух, също така настоява и на необходимостта от различаване и трезвост. Плачът ни, както и участието ни в другите дарове на Духа, трябва да бъде очистен от всякакво фантазиране и емоционална възбуда. Истински духовните дарове не бива да се отхвърлят, но никога не трябва да преследваме получаването на такива дарове като цел сама за себе си. Целта ни в молитвения живот е не да постигнем усещания или „чувствени” преживявания от какъвто и да е вид, а просто и единствено – да съобразим волята си с Божията. „Аз търся не вашето, а вас” – казва св. ап. Павел на коринтяните (2 Кор. 12:14); същото казваме и ние на Бога. Търсим не даровете, а Подателя.

*   *   *

Призоваване на Светия Дух

Ела, Ти, истинска Светлина.

Ела, Животе вечни.

Ела, скрита Тайна.

Ела, Съкровище без име.

Ела, Действителност извън думите.

Ела, Лице отвъд разбирането.

Ела, Радост непрестанна.

Ела, незалязваща Светлина.

Ела, неизменно Очакване на спасените.

Ела, Ставане на падналите.

Ела, Възкресение на мъртвите.

Ела, Всемогъщи, Който неспирно твориш, преобразяваш и изменяш чрез Своята воля само.

Ела, Невидими, недостъпен за допир и досег.

Ела, Ти, пребъдващият все неподвижно и, при все това, непрестанно в движение; Който се приближаваш до нас лежащите в ада, като оставаш по-горе от небесата.

Ела, защото Името ти изпълва с копнеж сърцата ни и е винаги на устните ни, макар да не можем да кажем или узнаем Кой Си и от какъв род си.

Ела, Ти Сам при самия.

Ела, защото Ти Сам си желанието в мен.

Ела, мой Живот и Дихание.

Ела, Утешение на смирената ми душа.

Ела, моя Радост, моя Слава и безкрайна моя Наслада.[15]

Св Симеон Нови Богослов

Дух Свети е светлина и живот. Той е и жив духовен източник: дух на премъдрост, дух на разум, благ е, справедлив, свръхестествен; има власт и очиства грехове; Бог е и обожествява. Той е огън, който непрестанно произхожда от огън. Чрез Него – вещаещият, действащият, разпределящият дарбите, се увенчават всички пророци и божествените апостоли заедно с мъчениците. Необикновено е това, което (днес) се чува; необикновено е това, което се вижда – огънят се разделя в раздаване на дарбите.[16]

Из вечерня на Петдесетница

(Втора и Трета стихира на Всякое дихание на Петдесетница)

Всеки православно кръстен е получил тайно благодатната пълнота и ако след това изпълнява заповедите, ще придобие явно осъзнаване на тази благодат в себе си.

Ала колкото и да напредва човек във вярата, колкото и благословенията, които ще постигне да са велики, той никога не открива, нито някога ще може да открие каквото и да било повече от онова, което вече е придобил тайно чрез кръщението. Христос, като съвършен Бог, дарява на кръстените съвършената благодат на Духа. От своя страна, ние няма как да добавим към тази благодат, но тя се проявява и ни се разкрива в нарастваща степен, в съответствие с нашето изпълняване на заповедите. Следователно, каквото и да Му предлагаме след възраждането си, то вече е било в нас и е дошло първоначално от Него.[17]

Св. Марк монах

Божествените Лица не предявяват собствени претенции, но Един свидетелства за Другия. Тъкмо по тази причина св. Йоан Дамаскин казва, че „Синът е образ на Отца, а Духът – образ на Сина”. От това следва, че Третото Лице на Троицата единствено няма своя образ в друго лице. Като Личност, Светият Дух остава неизявен, скрит, като се прикрива в самото Си изявяване…

Светият Дух е суверенното помазание върху Месията и върху всички християни, които са призвани да царуват с Него в идещия Век. Именно тогава тази божествена Личност, която е непозната сега, – като няма образ в друг от Троицата – ще прояви Себе си в обòжените личности – защото множеството на светците ще бъде Неговият образ.[18]

Владимир Лоски

Всичко дава Дух Свети: източва пророчества, свещеници поставя, неграмотните научи на мъдрост, рибарите яви като богослови, събира целия църковен събор. Единосъщен и съ-престолен на Отца и Сина, Утешителю, слава Тебе![19]

Из вечерня на Петдесетница

(стихири на Господи воззвах на Петдесетница)

Превод: Цветан Биюков

Превод на светоотеческите цитати: Златина Иванова