Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Епилог: Бог като Вечност

Петък, 21 Март 2014 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareПомени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си!

(Лука 23:42)

За всички боголюбиви души, т. е. за истинските християни, съществува първи месец в годината, както месец април – и това е денят на възкресението”.[1]

(Из Беседи на св. Макарий)

Авва Мойсей попитал лежащия на смъртен одър авва Захарий: „Какво виждаш?”. А той отговорил: „Не е ли по-добре да не казвам нищо, отче?”. „Да, чедо мое, – отвърнал авва Мойсей – по-добре нищо не говори”.[2]

(Изречения на отците-пустинници)

Езикът е орган на този свят. Безмълвието е тайна на идващия свят.[3]

(Св. Исаак Сирин)

Краят приближава

„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”. Символът на вярата, който е насочен към бъдещето, завършва с мотива за очакването. И въпреки че мисълта за последните времена трябва постоянно да присъства в нашите размисли през земния ни живот, ние не сме в състояние да говорим подробно за реалностите на бъдещия век. „Възлюбени, сега сме деца Божии, но още не се е открило какво ще бъдем” (1 Иоан. 3:2). Чрез вярата си в Христос и сега сме в жива лична връзка с Бога; знаем, не хипотетично, а като истинско и опитно свидетелство, че в тази връзка присъства семето на вечността. При все това имаме само частична представа за това, че животът не е във временната хронология, а във вечното сега – не в условията на грехопадението, а във вселената, където Бог е всичко във всички. Затова сме длъжни винаги да говорим с внимание, да признаваме необходимостта от тишина.

В крайна сметка съществуват три неща, които можем да твърдим без всякаква двусмисленост: че Христос отново ще дойде в слава, че в Неговото пришествие ние ще възкръснем от мъртвите и ще бъдем съдени и че „Неговото Царство няма да има край” (Лука 1:33).

По отношение на първото, Писанието и Св. Предание нееднократно говорят за Второто пришествие. Те не ни дават никакви основания да предполагаме, че поради непрекъснатия прогрес на „цивилизацията” светът постепенно ще се подобрява докато човечеството успее да построи Божие царство на земята. Християнският поглед върху световната история е изцяло противоположен на такъв еволюционистки оптимизъм. Онова, което ни се казва да очакваме, са природни катастрофи, все по-разрушителни войни между хората и вероотстъпничество сред тези, които се наричат християни (виж особено Мат. 24:3-27). Периодът на страданията ни ще достигне своя връх с появата на „човека на греха” (2 Сол. 2:3-4) или антихриста, който според традиционното тълкуване на Православната църква няма да бъде самият сатана, но човек, съвсем истински човек, в когото ще бъдат съсредоточени всички сили на злото и под чиято власт за известно време ще се окаже целият свят. Краткото му управление пък ще завърши внезапно с Второто пришествие на Господа, което този път няма да е тайно, както раждането Му във Витлеем, но ще Го видим „седящ отдясно на силата и идващ на небесните облаци” (Мат. 26:64). Така ходът на историята стремително и драматично ще се приближи към своя край чрез намесата на Божествените сили.

Точното време на това пришествие е скрито за нас: „Не е ваша работа да знаете времената и сроковете, които Отец е положил в Своята власт” (Деян. 1:7). Господ ще дойде като „крадец нощем” (1 Сол. 5:2). Това означава, че даже ако не се опитваме да гадаем за точната дата, сме длъжни винаги да сме готови и в очакване. „А което казвам на вас, казвам на всички: бодърствувайте” (Марк 13:37). Рано или късно ще дойде краят на нашето човешко съществуване и той е абсолютно неминуем; в духовен смисъл той е винаги на прага ни. Длъжни сме да носим в сърцата си чувството за неотложност. Или, казано с думите от Великия канон на св. Андрей Критски, четен всеки Велик пост,

Душо моя, душо моя, стани, защо спиш:

Краят приближава и ти ще се смутиш.

Събуди се, за да те пощади Христос Бог,

Който е навсякъде и всичко изпълва.[4]

Идващата пролет

Като християни ние вярваме не само в безсмъртието на душата, но още и във възкресението на тялото. Според Божествения промисъл при сътворението човешката душа и човешкото тяло са създадени взаимнозависими и нито едно от тях не може да съществува пълноценно без другото. Заради грехопадението тези две части се разделят след физическата смърт, но това разделение не е окончателно, нито е завинаги. При Второто пришествие на Христос ще възкръснем от мъртвите в нашите души и тела и с отново съединени душа и тяло ще застанем пред нашия Господ при Страшния съд.

Евангелието според Йоан ни казва, че съдът продължава през целия наш земен живот. Когато и да изберем доброто – било то съзнателно или не – ние предварително влизаме във вечния живот; по същия начин и когато и да изберем злото – се оказваме пред портите на ада. Страшният съд се осъзнава най-добре в момента на истината – тогава, когато всичко се изяснява, направеният избор се открива в цялото свое значение и с абсолютна яснота осъзнаем кои сме и в какво се състои най-дълбокият смисъл и цел на живота ни. След това последно проясняване ще влезем със съединени душа и тяло в небесата или в ада, във вечния живот или във вечната смърт.

Христос е съдията, но, от друга страна, ние сме тези, които произнасяме своята присъда. Когато някой попада в ада, то не е защото Бог го е затворил там, а защото той самият го е избрал за място на своето пребиваване. Попадналите в ада са осъдили сами себе си, поробили са се и, както правилно е казано, вратата на ада е затворена отвътре.

Как е възможно Бог на любовта да се примири с това, че дори едно сътворено от Него същество трябва завинаги да остане в ада? Тук има тайна, която от перспективата на настоящия живот ние не можем да постигнем. Всичко, на което сме способни, е да поддържаме в равновесие двете истини, които изглеждат противоположни, но и не си противоречат. Първо, Бог е дарил човека със свободна воля и затова до края на века той има възможността да отхвърли Бога. И, второ, любовта означава състрадание, участие, затова и когато има някой, който завинаги остава в ада, в някакъв смисъл Бог също е там с него. В Псалтира е написано: „Сляза ли в преизподнята, и там си Ти” (Пс. 138:8). Св. Исаак Сирин пък казва: „Не бива да мислим, че грешниците в ада са откъснати от Божията любов”.[5] Божествената любов е навсякъде и никого не отхвърля. Ние обаче от своя страна сме свободни и да отхвърляме Божествената любов, макар че не можем да вършим това, без да си причиним болка и колкото по-радикално е нашето отхвърляне, толкова по-голямо е нашето страдание.

„При възкресението – пише в Беседи на св. Макарий – всички членове на тялото ще възкръснат и нито косъм не ще погине”.[6] В същото време се казва, че възкръсналото тяло е „духовно” (1 Кор. 15:35-46). Това не значи, че по време на възкресението нашите тела някак ще се дематериализират, но трябва да имаме предвид, че материята, която познаваме в този паднал свят с нейната инертност и непроницаемост, не съответства на материята от Божия замисъл. Като се освободи от грубостта на нашата греховна плът, възкръсналото тяло ще придобие същите качества като човешкото тяло на Христос в Преображението и след Възкресението. Дори преобразено обаче, нашето възкръснало тяло ще остане видимо същото като това, което имаме сега: между двете тела ще има приемственост. Св. Кирил Йерусалимски пише:

Това е същото тяло, което е възкръснало, но вече не е безсилно както сега, защото „ще се облече в нетление” (1 Кор. 15:53) и така ще се преобрази. То няма да има нужда от храната, която употребяваме сега, за да живеем, нито ще се нуждае от опори, защото ще стане духовно и толкова удивително, че ние не сме в състояние изцяло да го опишем.[7]

А св. Ириней Лионски свидетелства:

Нито субстанцията, нито същността на творението се унищожават. Но „образът на този свят отминава” (1 Кор. 7:31), т. е. светът, в който е извършено престъплението. Когато премине този образ и човекът се обнови и укрепне за нетление така, че вече да не може да се разпада, тогава ще дойде „новото небе и новата земя” (Откр. 21:1), където ще пребивава новият човек, който винаги ще разговаря за новото с Бога.[8]

Ново небе и новата земя – човек се спасява не от тялото, а в него, спасява се не от материалния свят, а с него. Тъй като човекът е микрокосмос и посредник в творението, спасението на самия него предполага и примиряване и преобразяване на цялата жива и нежива природа – освобождаване от робството на тлението и влизане в „свободата на славата на Божиите чеда” (Рим. 8:21). Разбира се, върху новата земя на бъдещия век е приготвено място не само за човека, но и за животните: в и чрез човека те ще споделят безсмъртието; същото ще се случи с камъните, дърветата, растенията, с огъня и водата.

Пътешествие към безкрая

И трето, възкръсналото царство, в което ще се намираме по Божията благодат с отново единени душа и тяло, няма да има край. Неговата вечност и безкрайност са отвъд греховните ни представи, но можем да сме сигурни в поне две неща. Първото от тях е, че съвършенството не е еднообразно, а разнообразно. И второ – усъвършенстването не е статично, а динамично.

Първо, вечността не е неизчерпаема множественост. Ако е вярно, че светостта не е монотонност, но постоянно изменение, което отговаря на опита ни в този живот, не трябва ли това да е вярно и за несравнимо по-високата степен, отнасяща се до бъдещия живот? Бог ни обещава: „На оногова, който побеждава… ще му дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава” (Откр. 2:17). Даже в бъдещия век същността на моята уникална личност ще остане завинаги тайна между Бога и мен. В Божието царство всеки един е с всички останали и въпреки това всеки е различен, притежавайки същите черти, които е имал в този живот, но вече изцелени, обновени и прославени. Ако използваме думите на св. Исай Отшелник,

По своята милост Господ Иисус дарува на всеки според делата му – на великия според величието му, на малкия според мярата му, защото е казал: В дома на Моя Отец има много жилища (Иоан 14:2). Макар че Царството е едно, и в едното Царство всеки ще има свое собствено място и свое собствено дело.[9]

Второ, вечността означава безкрайно развитие, непрекъснато движение. Както е казал Дж. Р. Толкин, „пътищата вечно отиват напред”. Това е вярно за духовния път не само в този живот, но и в бъдещия век. Ние се движим напред без прекъсване. Именно напред, а не назад. Идващият век е не просто връщане към началото, възстановяване на първоначалното състояние на съвършенство в рая, но и началото на нещо ново. Трябва да видим нови небеса и нова земя, и последното време ще е много по-важно от първото.

„Тук, долу, да живееш, означава да се променяш, – казва Нюман – а да станеш съвършен означава нееднократно да се промениш”. Но нима това важи само за живота долу? Св. Григорий Нисийски смятал, че даже на небесата усъвършенстването означава растеж. Той пише за забавния парадокс, че същността на съвършенството се състои във вечната непостижимост на съвършенството и в постоянното придвижване напред към все по-високо. Тъй като Бог е безкраен, постоянното придвижване напред или ἐπέκτασις, както го наричат Гръцките отци, също е безкрайно. Душата придобива Бога и заедно с това непрестанно Го търси; радостта ѝ е пълна, но едновременно с това тя нараства. Бог става все по-близък до нас, но остава Друг; виждаме Го лице в лице, но продължаваме да проникваме все по-дълбоко в Божествената тайна. Престанали сме да сме чужденци, но не сме престанали да бъдем странници. Движим се „от слава в слава” (2 Кор. 3:18), а след това в още по-голяма слава. Никога във вечността няма да достигнем до точка, в която ще сме извършили всичко, което има да се извърши, или ще сме открили всичко онова, което има да се открие. Св. Ириней Лионски пише: „Не само в този век, но и в бъдещия Бог винаги ще притежава нещо повече, с което да поучи човека, както и човек винаги ще има още нещо, което да познае у Бога”.[10]

Превод: Венцислав Каравълчев

Превод на светоотеческите цитати: Златина Иванова



 

“Epilogue: God as Eternity” – In: Bishop Kalistos (Ware) The Orthodox Way, Crestwood, N.Y.: “St. Vladimir’s Seminary Press” 1998, p. 133-138. Уводът към книгата и глави от Първа до Шеста виж тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук (бел. прев.).

[1] The Homilies of St Macarius 5, 18, tr. Maloney, p. 73.
[2] The Sayings of the Desert Fathers (alphabetical collection), Zacharias 5, tr. Ward, p. 68.
[3] Ascetical Homilies 65 (66), tr. Holy Transfiguration Monastery, p. 321.
[4] Цит. по: The Lenten Triodion, p. 399.
[5] Ascetical Homilies 28 (27), tr. Holy Transfiguration Monastery, p. 141.
[6] The Homilies of St Macarius 15, 10, tr. Maloney, p. 112.
[7] Catechesis 18, 18.
[8] Against the Heresies 5, 36, 1.
[9] Ascetical Homilies 21, 10, ed. Monk Avgoustinos, p. 131.
[10] Against the Heresies 2, 28, 3.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9x48u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме