Слово и безмълвие във Филокалия

Проф. Брадли Насиф[1] току-що разказа за новата книга, посветена на Филокалия, която ще бъде публикувана тази есен. Това издание е вълнуващо и важно събитие едновременно за православните и за християните от други традиции. Намирам за привилегия да бъда сред тези, допринесли за публикуването на тази книга.

Както проф. Насиф току-що обясни, Филокалия (бълг. „Добротолюбие“) е сборник от текстове с духовен и мистичен характер, писани от тридесет и шестима автори, които са работили между четвъртото и петнадесетото столетие и които всичките, с изключение на един, принадлежат на Християнския изток. И какво е онова, за което говорят всичките тези автори? Техните теми са много, но преди всичко те говорят за вътрешната молитва, за търсенето на Бога в скритото царство на сърцето – в онова царство, за което е говорил Христос, когато казва: „царството Божие вътре във вас е“.[2]

И така, тази вечер аз определено няма да се опитвам да обобщавам в подробности съдържанието на Филокалия, вместо което, използвайки Филокалия като свой водач, бих искал да ми позволите да говоря върху една специфична форма на вътрешната молитва – Иисусовата молитва или призоваването на светото име. И макар Филокалия да е много повече от наръчник за практикуването на Иисусовата молитва, призоваването на името обаче формира една витална свързваща нишка – лайтмотив, привеждащ всяко действие към живо единство.

Като въведение, позволете ми да сложа пред вас, като икона, един от решаващите моменти в Стария Завет: Моисей пред неизгарящата къпина – така, както това е описано в Глава 3 на кн. Изход.[3] Докато той стои пред горящия, но неизгарящ храст в пустинята, Бог му казва две неща. Същите тези две неща Той говори и на вас, и на мене, и на всекиго, който се стреми да влезе в тайнството на непрестанната молитва.

Първо, Бог казва на Моисей: „събуй обущата от нозете си“.[4] Според тълкуванието на гръцките отци – например, на св. Григорий Нисийски – обувките, изработени от кожа на мъртви животни, означават безжизнеността на повторяемостта, на еднообразието, на невнимателността. „Събуй обущата си“, следователно, символично означава: „Освободи се от онова, що не е живо, от поробването си спрямо несъщественото, механичното, това, което е едно и също. Отърси се от мъртвостта на отегчаващото. Събуди се. Ела в себе си. Отвори духовните си очи. Очисти дверите на своето възприятие. Погледни и виж! Чуй!“.

Терминът, употребяван в православното аскетическо и мистическо богословие за този опит от събуждането, е νῆψις, което означава „трезвост“, „бдителност“, „будност“. Този опит от νῆψις е засвидетелстван в оригиналното гръцко заглавие на Филокалия. Там сборникът е наречен „Φιλοκαλία τῶν Ἱερῶν Νηπτικῶν“, а това означава „Филокалия на светите ниптически отци“ или „на отците, които са учили на будност“.

Събуди се! За мене това винаги е било проблем. Още от детството си аз заспивам без никакви затруднения. Веднъж дори заспах на една от моите лекции. Бях прекалено неразумен да изнасям лекцията си седнал. Доспиваше ми се все повече и повече и когато се унесох в сън започнах да чувам монотонен глас, докато изведнъж не осъзнах, че това е моят собствен глас. И нямах никаква представа какво съм говорил.

Разбира се, нашият основен проблем не е, че ние сме злонамерени, независимо че почти всички от нас понякога са и такива. Много повече нашият проблем е в това, че ние сме отегчени и затова израстваме фрагментирани и разпилени. Използваме само много малка част от нашите духовни ресурси. Прекарваме живота си с пет процента от пълния си потенциал. Караме на прекалено ниска предавка. Няма ни истински там, където сме – събрани тук и сега, участвайки в онова, което беше наречено „тайнството на настоящия момент“.

И така, връщайки се към Моисей, да видим какво се случва нататък – след като сме свалили нашите обуща? След това Бог казва на Моисей: „мястото, на което стоиш, е земя света“.[5] Какво се случва след като ние свалим обущата си и започнем да ходим необути? Изведнъж ставаме чувствителни, особено чувствителни. Уязвими по един положителен начин. Земята под краката ни става нещо живо. Чувстваме прашинките между ходилата си. Чувстваме структурата на тревата. Същото е и по отношение на духовното. Свалили обущата си, освободили се от вътрешната мъртвост, ние започваме да осъзнаваме, че Бог е много близо. Че светът около нас е свет. И обновяваме усещането си за благоговение и за учудване пред всяко нещо. Всяко нещо, всеки човек се превръща за нас в едно тайнство на божественото присъствие, в средство за общуване с Бога.

Нека сега приложим историята, разказана ни в Глава 3 на кн. Изход, към нашата молитва. Да се молим с дух и с истина, това е като да стоим с Моисей пред неизгарящата къпина. Да свалим обущата си, да свалим от себе си нашата мъртвост, да се събудим, да изпитаме всички неща като свежи и нови, да признаем, че стоим на света земя, да знаем, че Бог е непосредствено пред нас и вътре в нас.

Тук някои от вас биха били подтикнати да попитат: „Как? Как аз да постигна тази непрестанна молитва, това живо усещане за непосредствената светост? Молитва не само на думи, а вътрешна молитва, молитва на дълбокото „аз“, молитва на сърцето?“.

Спомням си за една история, разказвана за големия викторианец Томас Карлайл.[6] Връщайки се от църква една неделна утрин, след като седнал да обядва, той раздразнено казал на майка си: „Не мога да разбера защо проповядват с тези толкова дълги поучения. Ако аз бях пастор, щях да се изкача на амвона и да кажа само това: Добри хора, вие знаете какво трябва да правите. Сега вървете и го правете!“.

„Да, Томас“ – рекла майка му. – „А би ли им го казал сега?“.

И така, как ние можем да влезем в непрестанната молитва? Отговорът, предлаган от мнозина от православните и който по-специално предлага Филокалия, е: употребявай Иисусовата молитва, краткото прошение „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме“. На гръцки: „Κύριε Ἰησοῦ Χριστέ, Υἱέ τοῦ Θεοῦ, ἐλέησόν με“. На славянски: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме“. Има много варианти. Можете да завършите, казвайки: „Помилуй мене, грешния“. Или можете да кажете, включвайки и останалите: „Помилуй нас“.

Може би помните историята от Фьодор Достоевски, която ви разказвах, от неговия шедьовър Братя Карамазови – историята за старицата и лука. Това е един от анекдотите, които винаги разказвам. Тази история не е измислица на самия Достоевски. Той я е чул да се разказва в едно село и я е вплел в романа си:

„Имало веднъж една старица и тя умряла. За нейна голяма изненада, събудила се в едно огнено езеро. Поглеждайки навън, забелязала своя ангел-хранител да се разхожда по брега. И извикала: „Тук е станала някаква грешка. Аз съм много уважавана стара жена и не трябва да съм тук, в това огнено езеро“.

„О, – рекъл ангелът-хранител – а спомняш ли си някога да си помогнала на някого другиго?“.

Старицата помислила за известно време и казала: „Да, Веднъж, когато работех из градината, една просякиня дойде при мен и аз ѝ дадох един лук“.

„Отлично! – казал ангелът. – Случи се така, че този лук е в мене сега“. И бръкнал в дрехата си и го извадил. И рекъл на старицата: „Нека видим какво ще направи този лук. Ще хванеш другия му край и аз ще те дърпам“. Вероятно това не е било глава лук, а стрък пресен лук.

След това, с помощта на лука, ангелът постепенно започнал да изважда старицата от огненото езеро. Ала тя не била единствената там. Когато останалите забелязали какво се случва, струпали се около нея и се хванали за нея, с надеждата също да бъдат извадени. Това не се понравило на старицата изобщо. Тя започнала да рита и да крещи: „Пуснете ме! Пуснете ме! Не вас дърпат, а мене! Това не е вашият лук, той е мой!“.

И когато рекла „той е мой“, лукът се скъсал на две и тя паднала обратно в огненото езеро, и там, доколкото ми е известно, се намира и досега“.[7]

Такава е историята на Достоевски, а аз ще допълня нещо към нея. Колко жалко е, че старицата не е казала „това е нашият лук“. Казвайки обаче „това е моят лук“, тя се е отрекла от своята естествено вродена човещина, защото да бъдеш наистина човечен, това е да бъдеш свързан с другите, да ги обичаш и да сътрудничиш с тях. Ето защо, ако искате да бъдете верни на историята за старицата и лука, вие можете да завършвате Иисусовата молитва с думите: „Помилуй нас!“.

И така, призоваването на светото име – в Иисусовата молитва – представлява един път навътре; това е молитва, която може да ни даде възможността да свалим обущата си, да се събудим, да осъзнаем, че стоим на света земя, да се съберем в Божието присъствие, тук и сега, в този именно момент. Обърнете внимание на това, което казах – тя е един възможен път навътре. Това не е единственият път. Молитвата е личен разговор, разговор лице-в-лице, диалог между един особен субект – мене, и друг особен субект – Бога, Светата Троица.

Хората са безкрайно различни. Всеки от нас е уникален, неповторим. Във всекиго от нас може да се открие характерно само за него съкровище, което не може да се открие при никого другиго. Ето защо, в кн. Откровение (2:17) е казано, че в бъдещия век на всеки от спасените ще бъде дадено бяло камъче. И на това бяло камъче ще бъде написано ново име, което никой не знае, освен този, който го получава. Във всяка човешка личност има скрита, единствена по рода си тайна. Всъщност, когато бях дете, веднъж имах сън, в който ми беше казано какво ще бъде името ми на бялото камъче. Но няма да ви го кажа (смях).

В Хасидски разкази от Мартин Бубер има едно изречение от някой-си рави Зусия, който казва: „В бъдещия век, на Страшния съд аз няма [да бъда питан „Ти защо не беше] Моисей? Защо не беше Илия? Ще бъда попитан: „Ти защо не беше Зусия?“. Това е, което всички ще бъдем питани на Страшния съд – защо не сме станали уникалните личности, които Бог е предвидил да бъдем?

И така, след като личностите са безкрайно различни и молитвата е лична, от това следва, че и пътищата на молитвата са различни. Няма нито една форма на вътрешната молитва, която да е без изключение подходяща за всекиго, навсякъде и винаги. Всеки от нас, под водачеството на Светия Дух, под ръководството на своя духовен отец или майка, на своя авва или своята амма, – а духовното ръководство е нещо, което е от изключителна важност в православието, за което имаме свидетелството и на Филокалия, – всеки трябва да открие своя път в молитвата. Винаги вземайте предвид свободата в молитвата. Както казва св. Варсануфий от Газа, който пише през шестото столетие, „аз не искам да бъдеш под закона, а под благодатта“.

Ето защо, по отношение на Иисусовата молитва ние не следва да казваме, че тя е единственият молитвен път, нито че тя е най-добрият път. Следва просто да кажем: „Тя е помогнала на мнозина. Тя помогна на мен. Може да помогне и на теб“.

Център и сърце на Иисусовата молитва е самото свето име „Иисус“. Името, дадено на Сина Божи при Неговото раждане като човек във Витлеем от св. Богородица, Неговата Дева-майка, от Йосиф – човека, който Го е отгледал като свое дете. По този начин, това е име, което събира в едно двойната реалност на Христос: това, че Той е изцяло и наистина Бог, и другото – че Той е изцяло и наистина човек. Самото име „Иисус“ пък означава по-специално „Спасител“. Както ангелът казва на Йосиф, „и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21).

Така, означавайки „спасение“, името „Иисус“ ни говори не само за Въплъщението на нашия Господ, но още и за Неговата смърт, и за Неговото Възкресение. В Стария Завет божественото име се е усещало като извор на благодат и на сила. Същото е било с името „Иисус“ и в Новия Завет. Със светото име са били изгонвани зли духове. Предизвиквани са били чудеса. По израза на един текст от второто столетие – Пастир на Ерм, – името на Сина Божи е велико и необятно, и то поддържа целия свят.

По този начин ние, православните, усещаме Иисусовата молитва, съдържаща това велико и необятно свето име, като предаваща ни благодатта и силата на Иисус, на Самия Спасител. Тази молитва има своята светотайнствена стойност. Тя е външен и видим знак за вътрешна и духовна благодат.

Налице са два начина, по които можем да ползваме Иисусовата молитва. Първият е този, който можем да наречем нейно свободно използване – във всеки момент от деня, който може да бъде иначе прахосан, веднъж или неколкократно във времето, в което сме заети с обичайните си задачи за деня, можем да повтаряме Иисусовата молитва. Другият начин е този, който можем да наречем установена употреба – когато казваме Иисусовата молитва като част от нашето редовно време за молитва, в условията на вътрешен покой – тогава, когато желаем единствено да се молим и не сме ангажирани с каквато и да било друга дейност. Възможно е също така да използваме Иисусовата молитва по първия, по свободния начин, без непременно да я използваме като част от редовното ни молитвено време, по установения начин. Така, целта на свободната употреба на Иисусовата молитва можем да резюмираме с думите „Намери Христа навсякъде“. Целта пък на установената употреба може да бъде обобщена с фразата „Сътвори безмълвие“.

Първо тогава, да кажем за свободната употреба: ние можем да казваме Иисусовата молитва преди да заспим, с първото си събуждане, докато се обличаме, разтребваме или почистваме стаята си, докато перем, докато ходим от място на място… Аз не карам кола и затова казвам Иисусовата молитва докато си чакам автобуса, а оксфордската автобусна система предоставя много възможности за молитва. Ако обаче вие шофирате – е, можете да казвате Иисусовата молитва докато изчаквате в задръстване. Когато светофарът светне червено точно пред вас, можете да кажете: „Добре! Възможност за молитва“.

За мен Иисусовата молитва е особено полезна и на различни събрания. Да – тя помага също така, когато давате съвети на хората. Често чувствате, че, по някакъв начин, говорейки с другия, вие не сте достигнали до равнището на смисъла. Че нито един от вас не е успял да каже онова, което е искал да каже. В такива случаи намирам за по-полезно да кажа Иисусовата молитва веднъж или три пъти тайно в сърцето си, и това нещо често преобразява разговора, въздига го на едно ново и по-творческо равнище на значението. Иисусовата молитва е полезна и в периоди на изкушения, когато чувствате вътре във вас да се надига гняв. Полезна е и във време на крайна физическа или ментална болка.

Ценността на Иисусовата молитва в тази нейна свободна употреба се състои в това, че тя е, от една страна, мощна, а от друга – несложна и пряма. Гъвкава е и приспособима. За да кажеш Иисусовата молитва не се изисква никаква специална подготовка. Можем просто да започнем. По този начин, това е молитва за всяко време; молитва, която може да се ползва в условия на напрегнатост, на обърканост – тогава, когато други, по-сложни начини да се помолим са невъзможни. Така, аз виждам Иисусовата молитва като нещо, което е особено подходящо за нашата настояща епоха на тревожността. Всъщност днес Иисусовата молитва се използва по всяка вероятност от много повече хора в сравнение с преди – както от православни, така и от неправославни. Обяснението за това нейно широко разпространение е, че тя съединява нашето молитвено време с работното ни време. Превръща работата ни в молитва. Прави секуларното – свещено. Във всичко, което правим, довежда Христа при нас. Позволява ни да Го откриваме навсякъде.

Има една поема от Джордж Хърбърт,[8] която често се използва като славословие – наречена е „Еликсир“:

Научи ме, Господи, Царю,
във всичко Теб да виждам
и всичко, що творя,
за Теб да сътворявам.

Иисусовата молитва ни помага да осъществим това. Както говори о. Александър Шмеман в своята възхитителна книга За живота на света – книга, която препоръчвам на всички, идващи при мен, за да научат за православната вяра – „християнин е този, който, където и да гледа, навсякъде вижда Христос и се радва в Него“. Ето какъв може да бъде ефектът от казването на Иисусовата молитва по свободния начин: виж Христа навсякъде.

Има едни думи, приписвани на Христос, макар в действителност те да не могат да бъдат открити в евангелията, но разпространявани сред ранните християни – ἄγραφον или незаписано: „Вдигни камъка и ще откриеш Мен; срежи дървото на две и там ще съм Аз“.

Така че ето я целта на свободната употреба на Иисусовата молитва: открий Христа навсякъде. А резултатът е, че, ако ние казваме Иисусовата молитва често, дори и когато сме изцяло ангажирани с някаква неотложна задача, дори когато реално не я изговаряме – при все това обаче на едно дълбинно равнище, дълбоко вътре в нас молитвата въпреки това продължава. Вътре, дълбоко в нас съществува едно постоянно съзнание за Бога. Св. Григорий Нисийски използва израза „усещане за присъствие“, αἴσθηση τῆς παρουσίας, и това е ефектът от честото казване на Иисусовата молитва. Това усещане за присъствие ще остава дори и когато нашето съзнание е изцяло погълнато от някаква сложна задача. По този начин ние започваме да изпълняваме предписанието на св. ап. Павел от 1 Сол. 5:17: „Непрестанно се молете“. Аз не мисля, че, казвайки това, апостолът е имал предвид „изговаряйте“ молитви през цялото време. Разбирам го като да е имал предвид „пазете дълбоко в себе си постоянно усещане за божественото присъствие“.

А сега нека се обърнем съм устойчивата употреба на Иисусовата молитва, където ние се опитваме да казваме тази молитва без да правим нищо друго. Обичайно, предвид външните условия, Иисусовата молитва е молитва, която човек казва сам, макар и да има изключения. Основният православен манастир във Великобритания – това е манастирът „Св. Йоан Кръстител“ в Толесънт Найтс, Есекс, основан от руснака св. Софроний, ученик на атонския монах св. Силуан. В този манастир, с изключение на дните събота и неделя, богослужебните последования са заменени от обща Иисусова молитва. Населниците на манастира се срещат за по два часа сутрин и два – вечер, при което игуменът, вероятно пръв, казва Иисусовата молитва сто пъти, подир него друг от монасите я казва други сто пъти и така – всички поред. Те не я изричат всички заедно. На висок глас я изговаря един, а останалите се молят с нея в сърцата си.

Това обаче представлява изключение. Обикновено Иисусовата молитва е молитва, предназначена за усамотение в скришната стая[9] и която се казва от седнало положение. Византийските текстове казват да се седне на нисък стол, висок около девет инча,[10] но аз нерядко съветвам хората да сядат просто на нормален стол с облегалка. Най-често тя се казва със затворени очи. Ако обаче тръгнете да заспивате, можете да станете и след всяка Иисусова молитва да правите по един земен поклон, след което отново да се изправяте. След като направите това около двадесет пъти, вероятно вече няма толкова да ви се спи. Обичайно молитвата се изговаря, вместо да се изпява, макар че в гръцката и славянската форма съществува определен ритъм, вътрешна музика на Иисусовата молитва, което не е толкова забележимо в английските текстове.

Скоростта, с която можете да я казвате, е в широк диапазон: по-бързо при гърците и по-бавно – при руснаците. Не е задължително тя да се изговаря гласно – може да бъде просто вътрешно артикулирана. Съществуват начини тя да бъде свързвана с дишането, а нерядко се използва и молитвена броеница. Като за начало, аз предлагам на хората да я казват сами – от пет до десет минути, което е напълно достатъчно, а с натрупването на опит времевият интервал може да бъде удължаван.

Вътрешната цел на това, което наричам устойчива употреба е, да – да се сътворява безмълвие, и тук се сещам за гръцката дума ἡσυχία, една ключова дума във Филокалия – безмълвие по смисъла на покой на сърцето. Както казва Сьорен Киркегор, „… ако аз бях лекар и ме попитат за моя съвет, бих отговорил просто: творете тишина“. Със сигурност съвременният свят изпитва огромна необходимост от такъв лекар.

Големият римокатолически духовен водач барон Фридрих фон Хюгел[11] е казвал, че „човекът е това, което прави със своята тишина“. Тишината, следователно, е основен компонент от нашата човешка личностност. Без нея ние не сме истински човеци. Колко безмълвие има във вашия и в моя живот? Това е друг начин да се попита: „Колко човеци сме вие и аз?“.

Иисусовата молитва следователно е път за навлизане в истинското безмълвие, във вътрешния покой или исихѝя. Какво обаче имаме предвид, когато казваме „безмълвие“? Дали то е просто външно отсъствие на шум, пауза между думите? Базисно негативно ли е то, или по-скоро е вътрешно и позитивно: не отсъствие, а присъствие? Не празнота, не пустота, а пълнота? Не означава ли безмълвието – в истински духовния смисъл на думата – усещане за Другия? По думите на Жорж Бернанос, „тишината е присъствие, в сърцето на което е Бог“.

В книгата на Псалмите, в Псалом 45 (съгласно еврейската номерация – Псалом 46), четем: „Замълчете и познайте, че Аз съм Бог“ [ст. 11]. Псаломският стих не казва просто „Замълчете“,[12] а продължава нататък като говори за присъствието на Бога. Знайте, че Бог съществува. Безмълвието, тишината – това е усещане за Бога. В молитвата, следователно, истинското безмълвие, разбирано в неговия положителен смисъл, означава не отделяне, а връзка. Означава възприемчивост, откритост, среща. Означава изгубване и намиране в Другия – чрез любовта.

В молитвата следователно безмълвието означава „да бъдеш с“ – по един бдителен, внимателен начин. Безмълвието – това е съзидателно вслушване. И, като образ на онова, което безмълвието означава, се сещам за фигурата, която често забелязваме в апсидата на византийския храм – на Божията майка, с ръце, издигнати в молитва, фигурата на св. Богородица Πλατυτέρα – „Ширшая небес“, или Оranta – „в молитва“. Тъкмо този древен жест – на вдигнатите в молитва ръце – изразява за мене представата за безмълвието като очакване за Бога.

Веднъж, когато бях на около десет, в храма на Англиканската църква, който моето семейство посещаваше, чух едно поучение върху молитвата, което много ясно запомних. Онези от вас, на които им се случва да проповядват, бъдете много внимателни какво ще казвате: сред слушателите ви може да има деца, а децата могат да бъдат много прецизни слушатели. В онзи случай проповедникът разказа история, която, мисля, беше свързана с Кюрето от Арс,[13] но той не го спомена поименно:

Някога в едно село живеел старец, който всеки ден ходел в църквата и дълго стоял там. Приятелите му го попитали: „Какво правиш през цялото това време в църквата?“.

А той отговорил: „Моля се“.

„Молиш се“ – казали му те. „Значи трябва да има твърде много неща, за които да молиш Бога“.

С известно раздразнение той отговорил: „Аз не моля Бога за нищо“.

„И какво правиш тогава?“ – попитали те.

А той отговорил: „Аз просто седя и гледам Бога, и Бог седи – и гледа мене“.

Когато бях на десет това ми изглеждаше много добро определение за молитва. За мене то остава такова и сега. То е същото, което цели да постигне и Иисусовата молитва. Това е молитва на слушането, молитва просто на втренчването, съзерцателна молитва.

Бедата тук е, че, ако ние се опитваме да бъдем безмълвни в молитвата, ако просто стоим или седим, без да казваме нищо, ние ставаме жертви на разсейващите ни мисли. Не можем да изгасим вътрешния телевизор, настроен от самия акт на волята. Мислите идват и идват – не непременно лоши мисли, но ирелевантни мисли, които нямат нищо общо с нашата молитва. Както казва еп. Теофан Затворник – един от руските учители от деветнадесетото столетие, – „… нашите разсейващи мисли са като жужащи мухи в лятна вечер“. Според Рамакришна[14] пък, те са като маймуни, подскачащи капризно от клон на клон.

И какво да правим с този безспирен поток от мисли, картини, който минава през умовете ни тогава, когато се опитваме да бъдем безмълвни, за да можем просто да стоим пред Бога? Е, ние не можем да спрем потока на мислите просто като си кажем „Спри да мислиш“. Със същия успех можем да си кажем и „Спри да дишаш“. Това нещо не може да бъде сторено просто с усилието на волята. Това обаче, което можем да направим, е да дадем на нашия постоянно активен ум една много обикновена задача – повтарящото се призоваване на светото име: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме.

По този начин Иисусовата молитва е словесна молитва, но тъй като нейните слова са прости, многократно повтаряни, тя е молитва, водеща от словата – към безмълвието. Говорим, но в същото време слушаме.

Разбира се, някои от вас биха изразили определени възражения против подобен начин на молене: многократното повтаряне на една къса формула на призоваване. Нима в Проповедта на планината Господ не ни е предупредил срещу празните на съдържание повторения? На това аз отговарям, че Иисусовата молитва е наистина повтаряне, но ако бъде казвана с дълбока вяра, с пламенна любов към Спасителя, тогава тя няма да е пусто повторение, а повторение, което е изпълнено със значение.

Понякога хората отправят и едно по-различно възражение. Какво става с нашата обществена отговорност? Какво става с нашата загриженост за страданията на света? Не обръщаме ли гърбове на това, когато се молим в уединение, със затворени очи, казвайки едно след друго „Помилуй ме“? Не е ли егоистично това, не е ли то насочване навътре и отричане на света? Моят отговор на това е да поразсъждаваме върху два цитата. Първият от тях е от великия руски светец на деветнадесетото столетие Серафим Саровски, който казва: „Придобий вътрешен мир, и хиляди около тебе ще открият спасението“. Нататък, сещам се и за едни думи на някогашния генерален секретар на ООН Даг Хамаршьолд,[15] от неговата забележителна книга Бележки,[16] където той пише: „Разбирай чрез мълчание. Действай от мълчание. Побеждавай в мълчание“.

„Придобий вътрешен мир и хиляди около тебе ще открият спасението“. Целта на Иисусовата молитва е тъкмо придобиването на вътрешен мир. То обаче не е егоистично, защото по Божията благодат и милост ни прави инструменти на мира по отношение на другите. Защото ние сме се молили сами, по думите на Господа – „при затворени врата, скришом“,[17] което може да бъде за не повече от петнадесет минути всеки ден. След което, в течение на всичките останали минути и часове от деня, ние ще бъдем на разположение на другите, открити за техните безпокойства, обичащи, христоподобни, по начин, който в противен случай би бил невъзможен.

„Разбирай чрез мълчание. Действай от мълчание…“. Тези думи описват с точност целта на Иисусовата молитва. Помагат ни да разбираме в мълчание, така че след това да можем и да действаме, тръгвайки от мълчанието.

Св. Игнатий Богоносец използва следната паметна фраза: „[Бог е един, Който яви Себе Си чрез] Иисус Христос, Който е Негово Слово, произлязло от мълчание…“.[18] Тъй като Христовите думи идват от мълчание, те са били слова огнени и целителни. Тъй като Христовите действия идват от мълчание, те са били мощни и преобразяващи. Съвсем не рядко нашите думи и действия са безсъдържателни и неефективни, тъй като те не идват от мълчание. В случай обаче, че те имаха своя източник в молитвата, в живата, вътрешна молитва – такава, каквато е Иисусовата молитва, те биха принасяли плод далеч по-голям от всичко, което можем да си представим.

„Действай от мълчание“. Иисусовата молитва е съзерцателна молитва, но тя е още и молитва, която ни позволява да съчетаваме съзерцанието с действие – молитва, която прави нашето съзерцание действено, и нашето действие – съзерцателно. Благодаря!

Превод: Борис Маринов

* Kallistos (Ware), metr. of Diokleia, „Word and Silence in the Philokalia“ – лекция, изнесена в Университета „North Park“, Чикаго, на 22 февруари 2011 г.; в оригинал е достъпна на страницата на „Ancient Faith Radio“ – тук (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (174), 2022, с. 8-19 (бел. ред.).