Мобилно меню

4.9789473684211 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (95 Votes)

1_29.jpgИли проклятие ли е анатемата?

Най-често историята ни служи за оправдаване на собствените ни грешки и почти никога за поука

В последните няколко години думата „анатема“ отбеляза сериозно присъствие в аргументацията на един митрополит и на няколко свещеници в диалога им с отдавна секуларизираното ни общество. Особено интересен беше един от последните призиви за „анатема“, отправен към политик, за когото не е известно дали въобще е член на Църквата. Объркването идва от това, че мнозина смятат, че отлъчването и „анатемата“ са две различни наказания и, докато отлъчването е канонично наказание, приложимо вътре в Църквата и за нейните членове, то „анатемата“ е църковно проклятие, употребявано преди всичко срещу нехристияни, т. е. това е един вид тайнствено църковно оръжие, което се употребява тогава, когато противникът е непримирим и е последен аргумент, който трябва да го накара да отстъпи, ако не иска да понесе последиците от това проклятие. Проклятие ли е в действителност „анатемата“? Може ли да бъде използвана спрямо нехристияни? Какво представлява всъщност анатемата?

Терминът анатема е с гръцки произход и има значение на „полагам отгоре, отделям“, т. е. нещо, което е отделено от кръга на всекидневната употреба, и е посветено на Бога. В този смисъл древногръцките класически автори Омир, Софокъл, Херодот и др. обозначават с него отреденото за божеството, това, което се принася в дар, приношението в храма, пожертвованието. Гръцкият термин „анатема“ е познат в гръцкия превод на Стария Завет (Септуагинта) в две сходни, но различни форми – „ανάθεμα“ и „ανάθημα“. „Ανάθημα“ обозначава нещо, което е посветено на Бога. Всичко, което някой принася на Бога, е „ανάθημα“. Съществува обаче и думата „ανάθεμα“, която съответства на еврейското „херем“ (срв. арабско-турското харам), използвано за отлъчване от Синагогата. Отначало е означавала „рязане“, после „откъсване“ и, накрая – нещо, което е „посветено на Бога окончателно“. В какъв смисъл? В смисъл, че това, което е било „посветено на Бога“ по този начин, не е можело да се използва за нищо друго и от никого другиго, и затова е трябвало да се унищожи, да се изгори, за да остане изцяло посветено на Бога. Всичко, принесено на Бога като ανάθεμα, одушевено или не, се е унищожавало. За разлика от нещата, които са били посветени на Бога като „ανάθημα“ и са могли да бъдат изкупени обратно, ако на храма се плати съответната цена. Посветените Богу неща като „ανάθημα“ са били приятни Нему, угодни дарове, а като „ανάθεμα“ са се принасяли Богу нещата, които били опасни за народа и затова е трябвало да бъдат унищожени.

В този смисъл на отлъчване от общността, поради опасност за нейното здраве, терминът анатема преминава и в Новия Завет.

Показателно е, че последната дума на Стария Завет в книгата на св. прор. Малахия (4:5-6; в еврейската и западната християнска подредба на само 39 канонични книги – бел. ред.) е „анатема“: „Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен – велик и страшен. И той ще обърне сърцата на бащите към децата, и сърцата на децата към бащите им, та, след като дойда, да не поразя земята с анатема“. Наистина, страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог за крайния съд! „Анатема“ е заслужавал нашият свят, който упорито и съзнателно все повече се е отдалечавал от Бога. Заслужавал е пълно отлъчване от Божията благодат, като неспособен да я вмести и пожелае. Вместо това обаче четем първите думи от Евангелието според Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото... Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина“. Вместо отлъчване от Бога, нашият свят е въздигнат до небесата. Вместо „анатема“ за онзи, който изневери на призванието си и вкара смъртта в света, човекът беше облечен в благодатта на Единородния Син на Отца.

В какъв смисъл използват апостолите старозаветния термин?

Св. ап. Павел, страдайки за отлъчването на евреите от познанието на явената Божия любов, казва в Рим. 9:3: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа (букв. да ми бъде анатема от Христа) за братята си, мои сродници по плът“. В подобен смисъл е използван изразът и в Гал. 1:8-9, както и в 1 Кор. 16:22, където ап. Павел прибавя и арамейското „маран-ата“, сиреч „Господ е близо“, за да подчертае, че участта на грешника ще бъде решена при бъдещото идване на Христос. Св. Йоан Златоуст също тълкува като отлъчване употребата на „анатема“ от ап. Павел. И, тъй като според православната еклисиология (учението за Църквата), Христовата църква е Тяло Христово, общност на всички вярващи в тайнството на Евхаристията, то отлъчването от Тялото Христово, отлъчването от Евхаристията, е равносилно на отлъчване от Христос. Няма друг начин да станеш причастен на Христос, освен чрез причастяването с Неговите св. Тайни, с Тялото и Кръвта Му.

С това значение думата „анатема“ е преминала от апостолите в съборите на Църквата. Първата формална употреба на термина е отбелязана в каноните на Елвирския събор (ок. 300 г.), а каноничната формула: „ако някой... да бъде анатема“ започва своята употреба с Гангърския събор (ок. 340 г.).

На отлъчване са били предавани членове на Църквата за много тежки грехове, преимуществено – за отпадане от вярата или ерес, при това само след като предварително са взети всички мерки и направени всякакви опити за връщането на заблудилия се във верния път. Показателни са в този случай думите на св. Амвросий Медиолански: „Със скръб отрязвам частта от тялото, която е изгнила. За загнилата част се грижат дълго време и употребяват всичко, което може да послужи като средство за изцерение. Но ако лекарят, при цялото си изкуство, не може да я изцери, тогава я отрязва. Такова трябва да бъде и старанието на епископа: той трябва да желае да излекува този, чиято душа е болна, да премахне язвите, които се образуват, без да изрязва части. Но накрая, ако види, че няма друг начин злото да се излекува, той с печал отрязва частта...“.

От направения кратък преглед може да се обобщи, че анатемата означава отлъчване на член на Църквата от общение с верните в св. тайнства, крайна църковна мярка, приложима при особено тежки прегрешения, които престават да са лични, но представляват опасност и за цялата общност – вероотстъпничество, ерес или разкол. Анатемата се произнася съборно. При нея имаме пълно отлъчване на провинилия се от Църквата. И по-точно да кажем, предаването на анатема констатира факта на нечие отпадане от Христос, прави го видим за всички и по този начин изпълнява и вероучителни функции. Въпреки това, пълното отлъчване, анатемата, продължава да носи неотменимите качества на останалите църковни наказания – лечебния ефект. Противно на разпространеното мнение, анатемата не е вечна и ако провинилият се принесе искрено покаяние, Църквата е длъжна да го приеме обратно. В този контекст достатъчно силно и ясно стои Апостолско правило 52, което казва, че ако епископ или презвитер не приемат обърналия се от греха, но го отхвърлят, да бъдат низвергнати. Като коментира това правило, византийският канонист Валсамон пише: „Няма грях, побеждаващ Божието човеколюбие. Защото Господ приема всички каещи се и обръщащи се от злото в добро... И така епископ или презвитер, който не приема обръщащите се по този начин, но подобно на Новат* се гнуси от тях, трябва да бъде низвергнат, като противящ се на волята Божия“. Друг е въпросът, че според духовните закони ожесточението в греха, което неминуемо предшества подлагането на анатема, прави изключително трудно покаянието поради пълното заслепение на отлъчения.

Анатемата е позната още с името „голямо отлъчване“. Често се прави грешка и се смесват анатемата с онова отлъчване, наричано също „малко“, за което говорят каноните на Църквата. Афоресването (букв. отделяне) е временно отлъчване от св. Причастие за грехове като блуд, симония, кражба, убийство и т. н., през което време отлъченият от св. тайнства са кае за греха си и моли Бога да му дарува истинско покаяние за стореното, т. е. такъв човек продължава да бъде част от църковната общност, чрез покаянието си търси Бога, а това не може да направи никой, който е чужд на благодатта. За разлика от анатемата, която се огласява на събор като засягаща цялата Църква, афоресването е по преценка на духовника, който го налага с лечебна цел. То не се оповестява непременно публично.

Като основание за анатемата се смятат Христовите думи: „... ако не послуша и Църквата, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:17), както и думите на св. ап. Павел, приведени по-горе. Анатемата винаги е насочена към човек или група от хора, чиито мисли и действия застрашават чистотата на вярата и единството на Църквата. Анатемата е оздравителен акт на изолиране на провинилия се от общение с Църквата. Снемането на анатемата става след покаяние. Тя може да бъде снета и след смъртта на провинилия се – в такъв случай се възстановява и правото за неговото поменаване в панихиди и заупокойни служби.

От казаното дотук става пределно ясно, че анатемата се използва само спрямо човек, който е член на Църквата, спрямо учение, което се е откъснало от църковното и претендира да заеме неговото място. А не спрямо всеки богоборец и всяко безумие, което роди човешкият „гений“ през вековете. Няма как да отлъчиш от църковно общение някого, който не е в общение с Църквата. По същия начин наказанията в исляма или в която и да е друга религия са насочени само и единствено вътре в собственото изповедание и не могат да санкционират изповядващите друга религия. Нещо повече, анатемата не може да бъде надконфесионална, тя може да бъде произнесена и е действена само вътре в общността, която е в общение помежду си.

В православната богослужебна традиция съществува особен чин „Тържество на православието“, датиращ от 843 г., когато се възстановява иконопочитанието. По време на ежегодното отслужване на този чин се произнасят (всъщност повтарят) освен спасителните догмати на вярата, също и анатеми над еретиците.

Опити анатемата да бъде използвана за нецърковни цели – като средство за принуда – са правени многократно в хилядолетната история на Църквата, така че това в никакъв случай не е нов български феномен. В условията на сближаване между църква и държава във Византия, в периода на т. нар. „симфония“, а по-късно и при опита този модел да бъде копиран в Русия, се е стигало до произнасянето на анатеми по политически причини. Анатемите в този случай са продължавали да играят „педагогични функции“, но са обслужвали целите на държавата и са били провокирани от нейните интереси. Всички обаче трябва да си дадем сметка, че нейното използване извън Църквата, за частни и политически цели е неканонично и няма основание в църковното право. Нещо повече, такава анатема не може да бъде валидна и тя не само не допринася за издигането и утвърждаването на авторитета на Църквата, но напротив – вреди.

Св. отци обичат да казват, че несправедливата анатема се превръща в благослов за онеправдания, ако той е пострадал за Христовата истина. Има много светци на Църквата, които през живота си по една или друга причина са били анатемосвани. Има дори светец, чиято анатема не е била снета. Факт е, че българинът св. Киприан, митрополит Киевски и на цяла Русия, анатемосва княз Дмитрий Донски. До нас не са достигнали никакви сведения някой да е снел през вековете анатемата от княза. Напротив, общоприето е мнението в научните среди, че анатемата си стои. Въпреки това княз Дмитрий Донски е светец на Църквата и едва ли някой подлага на съмнение светостта му. И до днес продължават спекулациите със съборното осъждане от 1918 г., произнесено от св. патр. Тихон (Белявин), предаващо на анатема съветската власт в Русия. Мнозина, без дори да са виждали документа, си служат с него като доказателство, че Църквата може да анатемосва всички, в смисъл да ги проклина като богоборци, а не само членовете си. В действителност обаче през 1918 г. св. патр. Тихон и Всеруският църковен събор предават на анатема всички християни, които са станали богохулници и христогонители. В този документ много ясно и точно е казано: „С дадената ни от Бога власт ви забраняваме да пристъпяте към Христовите Тайни, анатемосваме ви, ако и да носите още християнски имена и по своето рождение да принадлежите на Православната църква“.

И на Изток, и на Запад се е утвърдило мнението на бл. Августин, според когото тайнството на св. Кръщение възпрепятства пълното отлъчване на човека от Църквата и дори и за намиращия се под анатема пътят към спасението не е окончателно затворен. Това е несъмнено, като се изхожда от семантиката на думата „анатема“, намираща потвърждение в казаното от ап. Павел, а именно, че анатемосаният е отделен за Бога. Въпреки това обаче, първо на Запад в епохата на Възраждането, а в последствие и на Изток се затвърждава мнението, превърнало се едва ли не в традиция, че анатемата е някакво проклятие, предаващо човека на вечна погибел. Римокатолическата традиция (а и мнозина ултра-православни) продължават да смятат, че анатемата е проклятие, лишаващо провинилия се от всякаква надежда за спасение. Редно е всеки християнин, който изповядва, че „Бог е любов“ (1 Иоан. 4:8) да осъзнае, че Църквата не може да кълне. Любовта не може да проклина. Херсонският архиеп. Никанор много вярно и само в две изречения изчерпва същността на проблема: „Анатема не означава проклятие (а само отлъчване). Този смисъл на анатемата (като проклятие) е придаден впоследствие и то поради недоразумение, поради раздразнение на човешките сърца, поради отдалечаването на някои от духа Христов, поради неразбирането на смисъла и духа на словата Христови“.

Затова нека всички ние, които сме в Църквата и които искаме да преминем от смъртта в живота, да си дадем сметка за дара на благодатта, който ни се откри в Новия Завет. И да не го пренебрегваме, нито да пречим на другите да го намерят. Защото времето е кратко, дните са лукави и вместо на брачния пир, можем да озовем пред заключените порти на Царството. А от другата страна е анатемата.

* Новат е презвитер в Картагенската църква по времето на св. Киприан Картагенски, противопоставял се на снизходителното отношение към отпадналите от Църквата по време на гоненията и дори създал разкол на тази основа; накрая е осъден на Картагенския събор от 251 г. (бел. ред.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x9r9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.