Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Как се гради поместната църква?

Понеделник, 11 Април 2016 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos Ware-2Сред наситените със символизъм видения в Пастир на Ерм от 2 в. има две, които красноречиво и изумително изразяват самото битие на Църквата. Първо, Ерм вижда Църквата като достолепна старица. „А защо е старица?”, пита Ерм и получава следния отговор: „Защото е сътворена първа, преди всичко. Заради нея е сътворен светът” (Видение 2, 8). След това Ерм вижда висока, но все още недовършена кула, в която се вграждат все нови и нови камъни (Видение, 3, 10).[1]

По този начин Пастир на Ерм предава в изумителни образи два същностни, основополагащи и взаимно допълващи се аспекта от мистерията на Църквата. Църквата е стара, но в същото време млада, непроменлива и винаги нова. Тя е пред-съществуваща, вечна, но в същото време динамично съществуваща в свят, който постоянно се променя и исторически еволюира, така че тя винаги е в процес на обновление, приспособяване и неочаквано израстване. Като подчертава точно тези два аспекта – на достолепната старица и незавършената кула – отец Георги Флоровски правилно посочва, че Църквата е живият образ на вечността във времето.

Църквата като „Мистерия”

Да, Църквата наистина е духовното Тяло Христово, без белези или бръчки, по-висше от всеки земен израз и неделима от схизми. Но Църквата на земята е и общност от грешници, белязана от несъвършенствата на хората, които външно са често нищи и слаби, разделени и несъвършени. Винаги трябва по антиномия да настояваме на едновременно видимия и невидимия аспект на Църквата. Както отбелязва Владимир Лоски, към Църквата трябва да приложим Халкидонското определение за двете природи на Христос, Който е Θεάνθρωπος, Богочовек. Трябва задължително да избягваме монофизитската тенденция в еклисиологията, която поставя акцент едностранно върху божествената реалност на Църквата и затова настоява, че църковният живот е напълно свят и неизменен, което води до пренебрегването на въплъщението на Църквата в историята. Но също толкова необходимо е да избягваме и несторианската тенденция, която вижда в Църквата само човешка институция, земна организация, проникната от политиката на силата и юридическите норми. Защото Църквата не е организация, компания или корпорация, тя е жив организъм, тяло, Богочовешко, теантропично тяло, Тялото на Живия Христос.

Нарочно обърнах внимание на мистерията на Църквата, а сега бих искал да се спра на думата „мистерия”. Думата мистерия, μυστήριον, в правилния богословски смисъл, – а това е смисълът, който откриваме в Новия Завет, – не означава енигма или загадка, а реалност, открита за разбиране от нас, но която не е напълно откроена, защото се корени в неизчерпаемите и безкрайни дълбини на Бога. Затова е почти невъзможно да се даде дефиниция на Църквата в абстрактни и теоретични термини. Отец Павел Флоренски го казва по много добър начин: „Не съществува идеята за Църквата, съществува самата Църква, а за всеки жив член на Църквата църковният живот е най-определеното и сетивно нещо, което той познава”. На същото обръща внимание и отец Сергий Булгаков: „Елате и вижте. Църквата може да бъде схваната само чрез опита, по благодат и чрез участие в нейния живот”.

Едно е неоспоримо: ако искаме да изградим поместна църква, не трябва да подценяваме фундаменталния характер на Църквата като мистерия: жива, всеприсъстваща мистерия, мистерия на Божията благодат.

Задачата на Църквата на земята е да отслужва Евхаристията

Преди да се обърнем към темата как се гради поместна църква, е необходимо да отговорим на един друг основен въпрос: „Каква е целта на Църквата? Каква е нейната изключителна и уникална функция? Какво извършва Църквата, което никой друг не може да направи?”. Най-ясният отговор, който православното богословие дава през 20 в., е този: задачата на Църквата на земята е именно да отслужва Евхаристията. Както посочва св. Игнатий Антиохийски, Църквата е евхаристиен организъм, който намира своето осъществяване и изпълнение във времето и пространството чрез отслужването на св. Литургия. Евхаристията създава Църквата, и обратното – Църквата създава Евхаристията. Единството на Църквата не е налагано външно чрез юрисдикционна сила, то е вътрешно присъстващо чрез общението в Тялото и Кръвта на Спасителя. По думите на св. апостол Павел, „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:16-17). Между причастяването с евхаристийния хляб – един-единствен хляб – и нашето църковно общение в едното Тяло Христово апостолът съзира не аналогия, а причинна връзка: след като се причастяваме с този хляб, тогава ние ставаме част от едното Тяло Христово.

Такова е богословието на отец Георги Флоровски, отец Николай Афанасиев и Пергамския митр. Йоан (Зизиулас). Разбира се, не трябва да развиваме тази евхаристийна еклисиология едностранно, като изпускаме от внимание другите аспекти на мистерията на Църквата. По-конкретно, пълнотата на поместната църква не може да бъде открита във всяко евхаристийно честване, взето поотделно: по-скоро тя може да бъде открита в местната епархия – у всички свещеници и евхаристийни събрания в общение с местния епископ, който от своя страна е в общение с всички останали епископи на Вселенската църква. Още повече че не трябва да пренебрегваме и другите различни изрази на църковния живот като, например, монашеството, личната молитва, исихазма, традицията на Филокалия – макар именно Евхаристията да е източникът и основата на всички други видими аспекти на реалността на Църквата.

Тази евхаристийна еклисиология поражда три важни следствия:

Католичността и универсалността на Църквата са много по-ценни от нашата индивидуална или етническа идентичност

1. Ако основата на съществуването и живота на Църквата е Евхаристията, това означава, че Църквата е организирана на териториален, а не на етнически принцип. Защото светата Литургия сбира на едно място всички вярващи от това място, без значение от тяхната националност или етнически произход. „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28).

Патриотизмът, верността към националната идентичност, е ценно качество, което може да бъде положено пред Бога, покръстено и осветено, както е посочил Александър Солженицин и мнозина други. Но католичността и универсалността на Църквата като Тяло Христово и евхаристиен организъм са нещо много по-ценно от нашата конкретна индивидуална или етническа идентичност. Правилната йерархия на приоритетите е ясно посочена от гръцкия богослов Йоан Кармирис, който пише: „Не трябва да говорим за „национална” гръцка църква” – бихме могли да добавим и за френска или британска „национална” православна църква – „трябва да говорим за една Вселенска православна църква в Гърция, Русия или Румъния” – или пък във Франция, Британия и т. н. „Несъмнено православието не отрича нацията: нациите съществуват, но те са призвани да действат, да бъдат осветени и преобразени в рамката на католичността на Църквата и да бъдат дефинирани от нея”.

Без енория няма Църква

2. Ако основата за живота и съществуването на Църквата е Евхаристията, това означава, че енорията е от основополагаща важност. Дори ако пълнотата на поместната църква се намира в епархията, а не във всяка взета поотделно енория, вярно е също, че светата Литургия се отслужва само на определено място, на конкретен олтар, в конкретна и видима общност (също и невидима, тъй като светците и ангелите винаги присъстват и участват във всяка Евхаристия). Няма „вселенско” служение на Литургията, дори ако всички литургични служения по различните места на света съставляват една и съща литургия; има само служения на определено място – във всяка енория, във всяко местно събрание. Без енорията, без местното събрание, няма Църква!

Важността на енорията в перспективата на евхаристийната еклисиология е изразена красноречиво от гръцкия мислител Христос Янарас. Цитатът е твърде дълъг, но думите му са важни:

За първи път в историята всяка една от православните църкви не се идентифицира с конкретен народ. Етническите бариери са премахнати, колкото и да настояваме да ги пазим с някаква сантиментална наивност. Дори в т нар. православни земи не е възможно да се създаде изцяло етническа културна среда. Винаги принадлежим или сме част от по-широки културни течения. Днес, повече от когато и да било в историята, нашето лично съществуване трябва да бъде обвързано с местната енория. Истината на Църквата, реалността на спасението, победата над греха и смъртта, над ирационалното в живота и историята, всички те за нас, православните, стават възможни благодарение на местната енория, на актуализирането на Христовото Тяло и Царството на Отца, Сина и Светия Дух. Литургичното единство на верните трябва да бъде отправната точка за всичко, на което се надяваме: преобразяването на безличния живот на масите в общение между личности; автентичното и същинско (а не просто теоретично и юридическо) съблюдаване на социалната справедливост; освобождението от оковите на простата необходимост и тяхното преображение в ангажираност на лично съучастие и близост. Само животът на енорията може да придаде свещеническо измерение на политиката, пророчески дух на науката, филантропична загриженост на икономиката, сакраментален характер на любовта. Извън местната енория всички те са само абстракция, наивен идеализъм, сантиментален утопизъм. Но в рамките на енорията съществува историческа актуализация, реалистична надежда и динамично осъществяване.

Проф. Янарас добавя, че за съжаление съществува трагичен разлом, флагрантно противоречие между идеала за енорията като евхаристийна и есхаталогична реалност и това, което виждаме на практика в нашите православни енории. „Днес – казва той – нашите енории до голяма степен представляват социално-религиозно (понякога етническо и шовинистично) явление, а не есхатологично измерение”. Това е вярно, но не напълно. Съществуването на етнически енории е нещо напълно нормално, например, в случаите на скорошни имигранти – тъй като хората искат да се молят на своя собствен език, на езика, който познават най-добре. Ненормално е обаче, когато тези енории останат затворени в своята етничност и по този начин прекъсват истинското общение с другите. Разбира се, също така е ненормално, когато националният език (често мъртъв) се превърне в препятствие за предаването на Словото Божие през поколенията. Но и в много западни страни сега наблюдаваме появата на православни енории, които са не просто етнически, а същински междуправославни единици, в които е налице сътрудничество между верните от различни националности, между „родените” (или по-скоро „откърмени”) в православието и „обръщенците” – които съзнателно са станали част от общността на Православната църква. Точно в тези междуправославни енории се крие бъдещето на православието на Запад.

Дългосрочна обща цел

3. Ако настояваме на евхаристийния характер на Църквата и вярваме, че видимата и земна организация на Църквата следва да се основава на териториален, а не на етнически признак, от това следва, че на всяко определено място може да има само един епископ. Настоящото положение на Запад, където Православната църква е разделена между различните юрисдикции, а във всеки голям град има множество епископи, представлява не просто неудобство и пречка пред нашата пастирска и мисионерска дейност; това състояние е не просто теоретично антиканонично, а на много по-дълбоко равнище фундаментално противоречи и на самото битие на Църквата като евхаристиен организъм; това е еклисиологичен грях, абсолютно престъпване и нарушаване на Църквата като Тяло Христово.

Струва ми се, че всичко това е до голяма степен ясно и неоспоримо. Онова, което е по-трудно разбираемо и което води до объркващото ни деление като западни православни, е въпросът как да преодолеем настоящето антиканонично и грешно състояние и да изградим същинска поместна църква. Имаме съгласие за природата и самото битие на Църквата, а, следователно, и за нашата посока и дългосрочна цел: един епископ на всяко място и всички епископи от една страна или регион, обединени около местния митрополит, според принципите на Апостолско правило 34. Но нямаме съгласие за пътя, по който трябва да поемем, за да постигнем тази цел.

Единството ще дойде едновременно отгоре и отдолу

На прагматично равнище мога да говоря само с големи колебания. Нямам конкретен план и готово решение, които да предложа. Нямам нито властта, нито опита, за да мога да изкажа ясно и категорично мнение за вашето положение тук във Франция, нямам и желание да се впускам в полемики. И ако се осмелявам да изложа пред вас някои практически размисли, го правя само като наблюдател – но като наблюдател, който не е нито далечен, нито безразличен, а който е искрен приятел на православието, развиващо се във Франция, който познава Православната църква в тази страна от петдесет години и който поддържа братски връзки от дълги години с хора, като например сем. Лоски, отец Борис Бобрински и манастирите в Лесна (Провемон) и Бюси на От. Днес по-скоро съм готов да слушам другите, отколкото да говоря самият аз. Но нека все пак да повторя това, което казах преди малко повече от година на Първия православен конгрес на Великобритания. Ако се запитаме: „Отгоре или отдолу ще дойде православното единство?”, единственият правилен според мен отговор е: „И по двата начина!”.

Отгоре, защото категорично решение на антиканоничното състояние на православните църкви на Запад може да дойде само от „Велик и свят събор”, на който да бъде представен целият православен свят. Но кога, се питаме, може да бъде свикан такъв събор? Междувременно, докато очакваме свикването на този „Велик и свят събор”, трябва да работим в пълно сътрудничество с нашите църкви-майки, в рамките на епископските събрания в тази страна. Ала това не е достатъчно. Необходимо е в същото време да търсим и решение отдолу. Дори ако Великият и свят събор наистина бъде свикан един ден, той ще постигне малко или нищо, ако не е подкрепян от цялата църковна общност, от клира и миряните във всеки конкретен регион. Както подготовката на такъв събор, така и търсенето на единство на поместно равнище са отговорност на всеки един от нас без изключение. Ако бъдещето на нашата Църква е в много отношения мистерия, това е мистерия, която засяга всеки един от нас. Както написаха патриарсите на Изтока в отговора си до папа Пий ІХ (1848 г.): „Пазител на вярата е самото Тяло на Църквата, т. е. народът (λαος)”.

Единството не е само дар, но и цел, която да бъде постигната

Не можем да очакваме православното единство на Запад да слезе готово от небето като deus ex machina. Единството е не само дар, но и цел, която да бъде постигната. Каноничното единство, създаването на истинска поместна църква, ще се случи само когато има изгарящо желание за него, могъщо, неустоимо усещане и очакване за него сред всички верни на всяко място. То е отговорност на Божия народ в неговата пълнота – на всички кръстени, които съставляват „царствено свещенство” (1 Петр. 2:9), които имат „помазанието от Светаго” (1 Иоан. 2:20) – и които, както са казали източните патриарси, колективно и индивидуално представляват „пазители на вярата”. Една поместна църква ще има тогава, когато всички ние се почувстваме лично съпричастни към търсенето и изграждането на тази църква.

Нека помним, че нито Вселенският събор, нито Константинополската или Московската патриаршии, нито друга църква-майка, могат да създават поместна църква. Най-многото, което те могат да сторят, е да признаят такава църква, но актът на нейното създаване трябва да стане на място, поместно. По-висшите власти могат да водят, изследват, утвърждават и възвестяват, но творческата дейност може да бъде извършена само на местно равнище, от живите евхаристийни клетки, призвани да създадат постепенно тялото на новата поместна църква. Необходимо е следователно да работим не само отгоре, но и отдолу.

Какво можем да кажем за посланието на Московския патриарх Алексий ІІ от 1 април 2003 г.[2]? По принцип, като призив за поместно единство, това послание е нещо позитивно. Но както и много други наблюдатели, и аз съм объркан и дори смутен, че никъде в посланието на Руския патриарх не се споменава Вселенският патриарх като primus inter pares в световното православие. Никъде на Запад – нито тук във Франция или във Великобритания или в Америка – не е възможно да бъде изградена поместна църква без участието на Вселенската катедра.

Задълбочаване на дългия опит в сътрудничество между енориите и епархиите

Както отбелязва отец Борис Бобрински (наред с много други), посланието на патриарх Алексий показва наличието на две противоречиви, разногласни визии. Според първата визия не трябва да се полагат усилия за единението на руските юрисдикции в Западна Европа под предстоятелстващия митрополит, подчинен на Москва, след което да може да се открие възможност за постепенното установяване на поместна мултинационална църква, подкрепена от Москва. Другата визия, която лично на мен ми се струва далеч за предпочитане, се основава на факта, че в лицето на Екзархията на руските православни църкви в Западна Европа под юрисдикцията на Константинополската патриаршия вече е заложено обещанието за поместна мултинационална църква.

Еволюцията на вашата екзархия, в който немалка част от енориите вече не са от руски произход – а дори и тези, които са, вече имат много членове от други националности или изцяло французи – ми се струва многозначителна и обнадеждаваща за бъдещето. Съгласен съм с мнението на отец Борис Бобрински, който смята, че бъдещата поместна църква е „вече очертана в ембрион” в лицето на вашата екзархия и че не е необходима промяна на каноничното подчинение от Константинопол към Москва: особено като се има предвид, че доколкото съм запознат с положението, всички останали епархии – независимо дали гръцки, румънски, сръбски или към Московската патриаршия, изживяват повече или по-малко същата еволюция като вас, дори и това да се случва с различна скорост или растеж. Във всички епархии – и според мен това е напълно естествено – освен първоначалните енории има и френскоговорещи енории или манастири, или енории, които включват верни от всички националности. А в допълнение – и това ми се струва много важно – във Франция вие имате богат опит на сътрудничество между различните енории и различните епархии, които са част от различни патриаршии. Началото на това сътрудничество е поставено със срещата на Междуправославния комитет в Гръцката църква в Париж през 1939 г. То продължава с Постоянния комитет, създаден през 1943 г. по инициатива на румънския архимандрит Теофилос (Йонеску). Накрая, след 1967 г., вие имате и Междуепископски комитет, известен сега и като Събрание на православните епископи на Франция. Това е вече дълъг опит на сътрудничество!

Църквата е постоянно чудо

Трябва да призная, че съм разтревожен от акцента в посланието на патриарх Алексий върху специфично руския елемент на вашия църковен живот във Франция. Струва ми се, че това противоречи на евхаристийната еклисиология, за която говорих. В нашите усилия за изграждане на поместна църква трябва да настояваме не толкова на етническия, а по-скоро на териториалния принцип. Служението на светата Литургия трябва да събира всички православни християни от едно място; това вече се случва в много от енориите от вашата екзархия (както и в други епархии), енории, които са не моно-, а мултиетнически. И ако очаквате да чуете моето мнение, личното ми мнение, топло бих ви посъветвал да продължавате вашата пастирска дейност под омофора на Вселенската патриаршия, която никога не се е опитвала да ви „елинизира” и която ви дава цялата възможна свобода да продължите да следвате вашето призвание, призванието да работите за установяването на поместна църква, единна в молитвата и действието с всички православни в тази страна.

В заключение бих искал да припомня думите на Оливие Клеман: „Нека се опитаме да работим заедно, като всеки един обогатява другите чрез собственото си наследство, в границите на православието, което е смирено, открито, евангелско, съзнателно за своята вселенскост и убедено също, че Преданието, за да бъде живо, трябва да бъде творческо”. Нека също така припомня и думите на св. Йоан Кронщадски: „Евхаристията е постоянно чудо”. Можем да кажем същото и за Църквата като евхаристиен организъм: „Църквата е постоянно чудо!”. С възхита и благодарност за това, което ни дарява Бог, нека открием очите на нашите сърца за чудото, което е Църквата – стара и достолепна, но и винаги млада, винаги същата и винаги нова.

Превод: Момчил Методиев



 

Kallistos (Ware), metropolitan of Diokleia “How to Build the Local Church” – изказване пред първата епархийска конференция на Екзархията на енориите от руската традиция в Западна Европа (Вселенска патриаршия), проведена в парижкия Православен богословски институт „Св. Сергий” на 1 октомври 2005 г. За първи път преводът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (109), 2016, с. 11-18 (бел. ред.).

[1] Св. апостол Ерм, Пастир – в превод от оригинала на Никола Антонов. Текстът е достъпен на адрес: http://www.pravoslavieto.com/books/Pastir_Erm.htm.
[2] Текстът на посланието на руски и английски е достъпен на: http://orthodoxeurope.org/page/14/9.aspx.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wa6ck 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме