Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (59 Votes)

1_30.jpgКогато ви говорих за съдържанието на библейските пророчески книги – тази най-важна и в известен смисъл централна част на Стария Завет, ги нарекох „книги на надеждата“, защото те са устремени и винаги ще останат устремени към най-високия връх, към необозримото бъдеще, което след време философите биха могли да нарекат пневмосфера, сфера на духа, която ще замени ноосферата – настоящия период от битието.

Тази надежда сякаш има две посоки. Едната е насочена към вечността, развива се в безкрайността на историята и преминава отвъд пределите на земното време там, където заложените в нас вечни потенции могат да се реализират в пълнота. Втората посока е устремена към центъра и като че в сърцето на историята: това е Новият Завет – най-важната ос в световното развитие.

Въпреки че в самия текст на Новия Завет рядко срещаме указания, че Иисус Назарянина се яви в света „в края на времената“, трябва да помним, че става дума за края на определен исторически отрязък, или, както са казвали в древността, еон – голям промеждутък от време. Можем да попитаме: защо е било необходимо това?

Това става, за да могат заложените в човечеството естествени сили на разума, духа, нравственото съзнание да получат огромен нов импулс за развитие.

Неслучайно Евангелието от Йоан започва по същия начин, както и първата библейска книга – Битие. Евангелистът иска да ни покаже, че се извършва нов творчески акт, създава се новото човечество.

Ще кажете: къде е това ново човечество? Мога да ви отговоря, че от онова време насам, за тези 2000 години в историята нахлуват огромни нравствени сили. Ние не ги оценяваме докрай, както не ценим въздуха, който дишаме. Но има и още един отговор.

Когато в древния океан се появили първите най-примитивни живи същества, нима е  било възможно чрез тях да се предвиди огромното бъдещо разнообразие от растения и животни, с които е заобиколен човекът? Така и от първите стъпки на християнството в историята не можем да предвидим онова, което ще се случи в продължение на много столетия.

То започва – обичам това сравнение, защото се сещам за него винаги щом видя изворите на големи реки – от малко течение, но постоянно се подхранва от този източник, като отива все по-далеч и по-далеч в историята. Ако развитието на човешкия род престане да се захранва от духовните ценности, това няма да бъде развитие, а сериозна деградация. Не е нужно да доказваме тези думи с книги в ръка или да се ровим из древните ръкописи.

Днес всички ние сме свидетели на колосална духовна криза в света – виждаме как тя намира своето отражение във всички сфери от човешката дейност: социална, стопанска, природна, екологична.

Коренът на кризата е в нашия дух, в нашето съзнание. И когато човекът извървява всички пътища – Бог му дава свобода – в определен момент Той се приближава към него, за да действат заедно, за да вървят по общ път; да бъде брат на хората, Син Човешки, като едновременно с това запазва Своята божественост.

Двата Завета. Този е първият Завет, който дава началото, искрата. Той преди всичко ни показва, че човекът може да служи на Бога най-вече чрез спазване на неговите  нравствени заповеди.

Това е огромна революция. Второто, което откриваме в Стария Завет, е устремеността към бъдещето, вярата, че светът се насочва към някакъв величав завършек. И вярата, че човекът не е случаен елемент, а е средоточие и цел на промислителните действия в историята. Но пътят е твърде труден.

В предишната лекция при мен постъпи записка, на която не отговорих: „Защо не акцентирахте върху значението на Книга Йов?“. Умишлено не го направих, за да спра днес вниманието ви върху тази велика книга. Онзи, който не разполага с руския превод на Св. Писание, може да я прочете в прекрасния своеобразен превод на С. С. Аверинцев.

Книгата на Йов е сложна, вътрешно трудна. Ненапразно множество писатели са черпили сюжети от нея. Какво ни казва тя? Тя ни казва, че човек трябва да се раздели с някои от оформилите се в продължение на векове представи за Бога.

Често ми задават въпроса: „Защо Бог допуска злото?“. Ние изграждаме модел, според който Бог е Някой, Който седи отгоре, следи внимателно събитията, протичащи на земята и бързо и своевременно, като някаква свърхаварийна система, гаси началото на злото. Светът би бил ужасен, сляп и изкуствен, ако това беше истина.

Подобни възгледи ми напомнят за романа на американския писател фантаст Айзък Азимов Краят на вечността. Той беше показан на екран у нас. Хората решават да се поставят на мястото на Бога, улавят, пътешествайки напред-назад из историята, всевъзможни бъдещи бедствия, като възпрепятстват появата на светлината, да речем, учените, които трябва да създадат опасно оръжие. По този начин те разпокъсват историята, нанасят огромни щети на човечеството и то само губи от това. Това е дълбокият духовен и, бих казал, богословски смисъл на романа.

И така, кн. Йов ни насочва към сходни теории. Няма да преразказвам съдържанието ѝ. То е познато: един човек е застигнат от многобройни нещастия и всичко това е разказано условно; казвам „условно“, защото авторът, неизвестен за нас, натрупва тези събития едно след друго. Нерядко така става и в живота, но въпреки това случките не са съвсем обикновени. Както в „Кандид“, по волтеровски, всички бедствия се стоварват върху страдащия герой.

Ето, Йов, изоставен от всички, изгубил деца, богатство, здраве, лежи захвърлен на гноището (вън от града). Най-напред той казва: „Господ даде, Господ и взе“. Но това е само пролог. След това разказвачът използва древната повест за търпеливия Йов като отправна точка за спора с Бога.

Поразителен детайл: Достоевски, който преживява в дълбочина тази тема и който в Братя Карамазови, в знаменитата си глава „Бунт“ повдига същите проблеми (спомняте си, Иван Карамазов не иска да приеме този свят поради наличието на страдания в него), както изглежда, не е запознат с този спор. В Братя Карамазови писателят преразказва съдържанието на кн. Йов, но той си спомня само онова, което е слушал в църквата. А в храма се чете именно тази фабулна страна, че Йов претърпял всевъзможни страдания, останал твърд и казал: „Бог даде – Бог взе“. С това приключва темата при Достоевски. Такава е била представата през 19 век. Но най-важното се изплъзва.

В оригинала на книгата при Йов идват трима негови приятели и отначало постъпват необичайно човечно: не започват да го утешават, а сядат до него и дълго, дълго мълчат. За какво размишляват? Йов бил богат, щастлив, придобил онова, което в древността се смятало за Божие благословение, а сега е ненужен като смет. Това е крайната степен на отчаяние, защото старозаветният човек смятал че със земния живот свършва всичко. Къде тогава е висшата справедливост?

Йов се бунтува и страда не толкова заради себе си, колкото заради Бога. Струва му се непоносима, тежка и страшна мисълта, че Бог може да бъде толкова несправедлив. И приятелите му започват да го убеждават. Всеки от тях излага своята гледна точка, представя познати богословски теории, често повтаряни и до ден-днешен.

Единият казва: „Ти сигурно не съзнаваш своите грехове, забравил си ги или си ги извършвал поради невежество, затова те споходиха тези нещастия“. Другият казва: „Ти си твърде горд“. Но Йов им отговаря: „Не искам да ви слушам, защото ми опротивя моят живот, поставен съм в задънена улица“. Той не говори нито за богатството си, нито за децата си, за нищо от онова, което е казано в сюжета на пролога.

Той говори за чудовищния кошмар, който е надвиснал над него, за злото божество, което го притиска като в капан. За него това е непоносимо. Йов знае, че съществува висша сила според библейското учение: „Рече безумец в сърце си: няма Бог“. Този израз стои в славянския превод, а в руския е: „Безумният реши, че няма Бог“ (решил така, защото е безумен). Но какъв е Господ? Каква е тази сила, сътворила света?

Помните ли стихотворението на Уилям Блейк „Тигър“?

Тигър, тигър, лумнал с мощ
като факла в черна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота?
[1]

Кой е създал това най-хищно животно? Каква сила? Висша, необятна, божествена, но дали е добра? Ето кое измъчва Йов. И как завършва всичко? Завършва загадъчно.

Изведнъж се разнася гласът на Самия Бог, Който пита героя дали знае всички Божии тайни. И разгръща пред него цялата панорама на вселената, животните, растенията, след което му задава въпроса: „Къде беше ти, когато създавах всичко това?“.

Колкото и странно да изглежда, това успява да убеди Йов. Той казва: „Аз виках към Тебе, очаквах Те, сега Те видях и нищо повече не ми е нужно“. Случило се онова, което авторът на тази свещена книга не успява да предаде с думи: осъществила се среща с Бога, която за един миг помела всички тези въпроси и съмнения.

А в епилога Бог оправдава роптаещия Йов и осъжда богословските теории на неговите приятели. За да докаже, че справедливостта възтържествува, накрая Господ връща благополучието му и той отново е спокоен и щастлив.

Ще кажем: „Добре, някой, изпаднал в такова тежко положение, би се замислил дали Бог не е сила, безразлична към човека, бездушна или дори зла. Но ако Йов не беше сполетян от подобни страдания? Ако беше живял в благоденствие със своите синове, внуци, камили и магарета – би ли повдигнал тези въпроси?“. Би ги повдигнал.

В Библията съществува и друг Йов, само че името му е различно и животът му никак не прилича на Йововия. Дните му са изпълнени с щастие и благополучие и той живее до старини. Не знаем името му, това е „човек, който говори в събранието“ или казано по нашему проповедник, на гръцки Еклисиаст.

Той разказва за себе си, че бил цар. Това сякаш е литературен образ, тъй като преданието приписва този текст на цар Соломон. Той има всичко: любов, разкош, богатство. И се оказва, че изброеното не носи на човека пълно удовлетворение, че всичко това е суета.

Суета е стара църковнославянска дума, която на руски може да бъде преведена като „безполезност“, „празнота“, т. е. крайна степен на пустотата.

Суета на суетите или гонене на вятър, изнемощялост на духа. В Синодния превод следва да се преведе като „въртене”, „гонене на вятър“.

Така мисли човек, притежаващ всичко, за което мечтаят съвременните еснафи, и дори много повече от това. Но изведнъж се оказва, че това е нищо. Откритието, че само материалната страна на цивилизацията и повърхностните успехи не могат да донесат щастие на хората, че всъщност всичко това е прах, суета и тление, е вторият важен етап от предновозаветния период, това е криза в старозаветното съзнание.

А след нея настъпва още една криза, когато западната цивилизация, произхождаща от Гърция, започва да завладява света, като му налага гръцкият език и мода.

Започва да се разпространява елинизмът. Той съдържа множество прекрасни елементи: Венера Милоска и Аполон Белведерски са елинистични произведения. Фаюмските портрети, вероятно знаете, имаме огромна колекция в Музея на изобразителните изкуства – също. Но в този период има нещо пошло, носещо смърт, което сякаш уеднаквява всички народи.

Елинизмът се придвижва бързо от Гърция, Македония, на изток и на запад, стига до Индия, чак до Средна Азия. Вие знаете, че в нашите части от Средна Азия има градове, някога наричани Александрия в чест на Александър Македонски. Елинистичната култура прониква и тук. Почти целият Стар свят е завладян от нея.

И когато тази култура стига до Йерусалим, тя пленява мнозина. Спортните състезания, прекрасната литература, светската цивилизация – всички те са много привлекателни. Но заедно с тях настъпва и упадък на вярата, защото вярата в Единия Бог не признавала обредите, които по традиция съпровождат спорта, изпълват античната литература и много други области.

Да прибавим и това, че етическите представи са напълно различни. Например, през епохата на елинизма сексуалните извращения са широко разпространено явление. Библията строго ги осъжда. Елинизмът носи в себе си нравствен разпад и дори римляните се страхуват от него. Строгите истински пазители на древното, римляните – онези, които отстояват старите римски традиции, се страхуват, борят се, но напразно – елинистичната култура прониква и в техния живот.

За да разруши старозаветната вяра, сирийският цар Антиох решава да изгради в йерусалимския храм жертвеник, който на сирийски се нарича „небесен господар“. И онези, които се противопоставят, са екзекутирани. Екземплярите на Стария Завет са намирани, унищожавани и изгаряни. Има забрана за практикуването на вярата. Това е безпрецедентен случай.

Религиозната търпимост винаги съществува в историята, но това е езичество. Един бог повече или по-малко – няма голямо значение. Ако твоят пантеон съдържа двеста богове, лесно е да приемеш още пет – аритметиката е проста. Но когато има Един Творец на небето и земята, Бог-ревнител...

Самият термин „антропоморфен“ ни насочва към идеята за несъвместимост с идолопоклонството. Започват репресии, гонения, екзекуции, убийства на жени и деца... Всичко това приключва с въстание и през 164 г. народната война спасява за нас Библията и цялата европейска цивилизация. Войната е оглавена от Юда Макавей.

В онова време, когато мнозина загиват, народът не се предава, не се отрича от вярата си в Бога. Как става това – не знаем, но в книгата на пророк Даниил, писана тогава, вече четем, че праведниците ще сияят вечно като звезди. Те ще възкръснат от мъртвите. Но тези думи ще се изпълнят, когато Сам Бог се намеси в историята.

И историята се движи напред все повече и повече. Витае напрегнато очакване, че нещо ще се случи. Из целия свят се разнасяла легендата или поверието, че от Юдея трябва да дойде онзи, който ще разкрие нов път на човечеството. У персите възниква учение, че спасителят на света ще се яви скоро. Сред индуистите в Индия се заражда учение за боговъплъщението на Калки. Калки е новото въплъщение на бог Вишну, което трябвало да се яви на земята. Сред гърците битува представата, че ще дойде бог Дионис и ще оживи падналия дух на човечеството. И накрая, в Римската империя се разпространяват свитъците на пророчицата Сибила за това, че ще настъпи краят на стария свят.

Велики империи – велики сражения. Идва Александър Македонски, пада империята на персите, а след това падат елинистичните империи. Идва Рим, в него се борят диктатори, републиката се къса по шевовете, един след друг се възкачват галениците на Фортуна, предшественици и праобрази на диктаторите на 20 век. Идват Сула, Октавиан Август, завземат властта. И на хората понякога им се струва, че най-сетне светът се е възстановил, най-накрая човечеството се обединява в голяма империя, където понятието „римски гражданин“ прави всички хора равни.

Малко преди настъпването на нашата ера Вергилий пише, че приближава вечното Сатурново царство, че в света ще се роди дете, което най-сетне ще донесе на човечеството щастие и благоденствие.

Някои средновековни тълкуватели смятали, че тази еклога на Вергилий е своеобразно пророчество за раждането на Христа. Целият свят се намира в състояние на трепетно очакване, както казва св. ев. Лука.

Историкът Йосиф Флавий разказва за многочислени народни движения; появяват се хора, които заявявали, че чрез тях Бог ще говори на света.

Група хора, които смятат себе си за най-чисти, праведни, свети и изпълняващи закона, отърсват праха от нозете си, изоставят гнусното човечество и отиват в пустинята, като създават по крайбрежието на Мъртво море свои селища. Археолозите откриват техни ръкописи и в наши дни. Да, ръкописите от Мъртво море... Тези опити да избягат от живота, като обявяват целия свят за обречен на унищожение, това действително е мъртвото море на духа, колкото и високо да поставят себе си тези хора.

Но забележително е, че те се смятат за предтечи на идващия Избавител. Ние – казват те, – сме „гласът на викащия в пустинята, пригответе път Господу“. Сигурно ви прави впечатление, че този цитат от книгата на прор. Исаия звучи по-особено, защото така нарича себе си друг човек, който проповядвал в същата пустиня и от нея идва в Йорданските земи: Йоан Кръстител. „Аз – казва той, – съм гласът на викащия в пустинята, пригответе пътя на Господа“.
Така всичко се движи в посоката, начертана от прор. Йеремия, който казва: „Ще дам (той говори от името на Бога) на хората нов завет; завет, който ще бъде написан не върху камък, а в човешките сърца“. И това трябвало да се осъществи съвсем не по начин, който всички очакват. Хората си представят, че Божието явяване ще бъде като ураган, като взрив, като съд, а се случва нещо напълно различно.

Когато старецът Симеон взема на ръце младенеца Иисус, изрича: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, защото очите ми видяха Твоето спасение, което Си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля“. Къде изрича тези думи? В дворец? Под звук на тръби? При появата на необикновени знамения от небето и земята? Не, просто бедните хора от Галилея донасят в храма Младенеца, детето, което е като всички други деца. Но в него той пророчески вижда бъдещето.

И в този момент сякаш пред нас преминава заветът на Стария свят. Както казва християнският философ Бердяев, за народите от древността религиозните учения са своеобразен Стар Завет, т. е. подготовка за новото Откровение, за нова фаза в духовното развитие.  Ето виждаме: аскетизмът на Индия, съзерцанието на вечността, жаждата за спасение, които се коренят в будизма; уважението към човека, което съществува в конфуцианството; познанието на висшата истина като върховно благо, което е част от античната философия и драма... Вярата на Библията, разумът на Древна Гърция, мистицизмът на Индия, етиката на Китай – всички те се събират, за да покажат, че в този период човечеството създава най-възвишените, най-прекрасните плодове на мисълта.

Тези учения казват за Бога и за човека максималното, което може да бъде казано. И когато ние с вас днес откриваме нови концепции, нови религиозни, политически и социални доктрини, повярвайте ми, всичко това вече е съществувало. Всичко е съществувало, защото след това човечеството не е създало нищо принципно ново.

Каквото и да вземем за пример: материализма, атеизма, мистиката, високата нравственост, безнравствеността, свободната любов, възвишената любов, уважението към брака, презрението към човека, преувеличаване ролята на материалните блага или обратно: добродетелния отказ от притежание, социалната уравниловка, социалната йерархия, вождизма, терора, тоталитаризма – всичко това вече е съществувало. Естествено, в характерните за съответната епоха форми, но принципно всичко това вече е факт.

Човекът е казал своята дума. Сега трябва да говори Бог. И Той трябва да говори в онзи момент, когато човечеството е достигнало определен етап в духовното си развитие. Следва да си дадете сметка, че този процес не протича равномерно в различните страни, цивилизации, времена и народи. Но равномерното развитие не е възможно. И тук спираме пред някакъв предел, когато чуваме гласа на един от пророците, който казва: „О, ако можеха да се отворят небесата и да слезеш“. Оказва се, че каквото и да сътвори човекът, той не може да се приближи до божествената тайна в пълнота. Ако се потопи в нея, той се разтваря в нея, престава да бъде самия себе си. Или започва да мисли, че светът е фантом, никому ненужна игра на призраци.

Колко прекрасни и мъдри догадки, колко забележителни мисли, колко открития, колко грешки! Това е чудна планина, по която се изкачва човечеството, издигайки се стъпка по стъпка, но на нейния връх стои нещо друго. На върха ѝ стои Кръстът. Ето тук се разкрива и Новият Завет. Той се нарича „Нов“ не само защото идва след Стария, а защото открива на човечеството нова реалност и нов живот.

Ще кажете: нали от онова време са изминали 2000 години, осъществи ли се всичко това? О, не мислете, че божественото семе веднага може да даде кълнове. Защото Творецът винаги зачита човешката свобода. Той винаги се съобразява с нас, въпреки че понякога може би ни се иска насилствено да ни промени. Но насилствената промяна е характерна за тоталитарното мислене.
Замислете се дори не върху миналото на нашата страна или на другите страни, а върху онези мрачни антиутопии, които се появяват сега в литературата и са достъпни за нас. Надникнете в книгите на Замятин, Оруел, в романа на Станислав Лем Завръщане от звездите. Човекът променя света, променя себе си – все му се струва, че Бог не е направил всичко както е редно и че се нуждае от промяна.

В резултат на това – само катастрофи, извращения, гибел. Затова, образно казано, Божиите уроци в историята минават по други пътища, невинаги известни, но са пътища на свободата. Семето, хвърлено тогава, ще израстне след това.

Какво съдържа то и, най-важното, каква е Благата вест, какво ни казва тя, Кого ни яви – за това можем да поговорим следващия път. Сега искам само да ви насоча към онзи невидим мост, който свърза древността на човечеството, цялото мислене на света, и накрая, старозаветната Библия с точката, където свършва старото и изгрява витлеемската звезда, която възвестява: „Днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“.

Превод: Радостина Ангелова



 Лекция, прочетена на 11 март 1989 г. в ДК „Красная Пресня” www.alexandermen.ru (бел. прев.).[1] Преводът на стихотворението е на Кръстан Дянков (бел. прев.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9r6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.