Деветият век е бил може би най-светлият в цялата история на източното християнство през византийския период – преди всичко заради обръщането на славяните към християнството чрез мисионерското дело на св. солунски братя Константин-Кирил и Методий. Това го признават всички.[1] Дейността на великия св. Фотий, патриарх Константинополски, създал епоха в средновековното християнско богословие, чрез неговите ученици е получила разпространение и сред славянските народи. А тези ученици наистина са били също не по-малко велики. Сътрудниците им благоговеят пред техния подвиг на учени, духовници, мисионери:
„За една нощ той създаде буквите. Разпространи словото по цялата земя и доказа в Рим, че освен на латински, гръцки и еврейски, народите могат да четат и пишат и на славянобългарски език“. Така св. Климент Охридски възпява делото на св. Константин-Кирил Философ в пространното си житие за него. Защото той е впечатлен за цял живот от това, как учителят му е победил т. нар. „триезична ерес“. Тази победа е помогнала много по-лесно и по-успешно да се приобщят славянските народи към Христовата вяра, отколкото ако са им проповядвали на неразбран език, който и да бил той.
Следваме ли обаче ние, днешните славяни, техния пример?
Позволявам си тук да се отклоня по напълно нестандартен начин. Да кажем, че отправя предизвикателство към видните слависти, които присъстват тук: могат ли да преведат тропара на св. Йоан Златоуст,[2] един текст от 4-5 реда, от църковнославянски на български без помощта на гръцкия оригинал?
Бих бил любопитен да видя резултата. Той няма да е лесен, нито еднозначен. И то не поради недостатъчна подготовка на славистите с отлична квалификация и световна известност, а заради не-българския, не-славянския синтаксис на преведения от гръцки тропар. Просто обяснение на сложността на един само случай. А такива случаи има хиляди в многото хиляди страници на десетките богослужебни книги на Православната ни църква: минеи, октоиси, триоди и т. нат. И ако тези текстове са достатъчно трудни за специалистите, то какво да кажем за хората, неизучавали старобългарски или църковнославянски? Дали те разбират всичко от църковнославянските богослужебни текстове, когато ги чуят четени или разпявани във или извън храма?
Разбира се – не!
Тези текстове не ги разбират сигурно 99% от нашите духовници дори. Изводът какъв е? Че следваме завета на св. братя Константин-Кирил и Методий, славянските просветители?
Разбира се – не!
Ползването на родния, говорим език от православните славянски народи наистина е труден въпрос днес, единадесет века и половина след епохалното дело на славянските просветители. Приятно се изненадах, когато преди време прочетох в мрежата следното съобщение:
„На 1 април 2003 г. Московският и на цяла Русия патр. Алексий ІІ се обърна със специално послание към „архипастирите и всички православни общини от руската традиция в Западна Европа“ (изборът на датата е възможно да не е много подходящ, но Църквата си има свой календар... – отбелязва малко сконфузено авторът на новината): „Освен това църковните общини, основани от руси и с руска традиция, през изминалите години придобиха многонационален характер и въведоха в широка богослужебна употреба местните езици, което от времето на равноапостолните Кирил и Методий е неизменна черта на православната пастирска и мисионерска дейност“.[3] На фона на случилото се в Русия преди 15-ина години, когато църковното началство забрани на московски свещеник да служи на съвременен руски език и за малко да го низвергне, сега сякаш нещата изглеждат по-добри. Само че това, нали разбирате, е „за експорт“, а „в России все по-прежнему“!...
Добронамерено искам да вярвам, че запазването на църковнославянския език в богослужението в славянските православни църкви (в Беларус, България, Македония, Полша, Русия, Словакия, Сърбия, Украйна, Чехия)[4] не се дължи нито на мракобесие, нито на нещо друго отрицателно, а по-скоро на хубавия сам по себе си стремеж да се запази „традицията“. Но традицията не трябва да е в мъртвите форми, а в живия дух. Иначе такова отношение, първо, е крайно противоположно на духа на св. Кирил и Методий и, второ, е в разрез с пастирските и мисионерските задължения на Православната църква като цяло – и днес, и винаги.
Защитниците на неразбираемия църковнославянски език твърдят, че:
1) Църковнославянският език е свещен.
Отговор: - На това може да се отговори само едно – няма свещен език, има свещен текст; свещено е съдържанието, а не формата.
2) Църковнославянският език е много по-красив от българския.
Отговор: - Най-малкото е несериозно да се твърди, че българският език не е красив.
3) На български се ругаем, а на църковнославянския славословим Бога.
Отговор: - И на езика на св. Братя хората са се ругаели, но те на този език преведоха Книгата на книгите – Библията! Проблем не е средството, оръдието, а начинът на употребата му, както и с ножа, да речем.
4) Църковнославянският език си е разбираем за хората.
Отговор: - Това не е истина или, да се изразя по-кратко – това е лъжа.
5) Съзнателните православни християни трябва да изучат църковнославянския език, ако са наистина православни.
Отговор: - Нека първо клирът научи църковнославянския, „па видя щем по-подир“, както казва поетът.
Има и друго едно съображение срещу запазването на неразбираемите за народа богослужебни църковнославянски текстове. Богослужебните текстове не са безредно натрупани слова, нито несмислени словосъчетания за запълване на някаква си норма-време за молитва на полуграмотни заблудени хора, както се твърдеше в атеистичните клишета едно време. Те са високохудожествени поетични произведения на най-добрите богослови и химнографи в двехилядогодишната история на Църквата. Тези текстове съдържат висини на християнската философия, дълбочини на догматическото учение, върхове на поетичния изказ. Старобългарските и старославянските преводачи са стоели в изумление пред тези текстове. Отлични познавачи на гръцкия оригинал, те сигурно са се измъчвали пред дилемата: как да предадат най-вярно съдържанието на високопоетичните и богословски дълбоките молитви и песнопения? Кое да съхранят и кое да пожертват? За жалост обикновено те следвали разпространеното още в ранните Средни векове начало: да се превежда дума за дума (verbum de verbo), а не смисъл за смисъл (sensus de sensu).[5] Така те жертвали преди всичко синтаксиса на речта, стремейки се да съхранят нищо не значещия за старобългарския език гръцки словоред, обусловен и оправдан от метриката на онзи език. Затова се стига до често неразбираеми поради объркания им словоред църковнославянски текстове, които затрудняват специалистите, а за обикновените християни са „стена необорима“.[6]
Преди 30-ина години по решение на Св. Синод на Българската православна църква беше преведен служебникът[7] – онази богослужебна книга, по която самите свещеници извършват богослуженията. Замисълът беше: да могат поне свещениците да разбират, какво се молят от името на вярващите. Парадоксът беше, че повечето от свещениците не желаеха да преминат на български език, защото... били свикнали с църковнославянските молитвени текстове. А истината по-скоро беше, че на български не могат да се произнасят погрешни думи и изрази, както твърде често става, за жалост, при ползването на църковнославянски текстове.
А нещата поначало са прости. Днес не се е променила задачата на Христовата Църква от 1, 4, 9 или 15 в., поставена ѝ от нейния Основател: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух, и ги учете да спазват всичко, което съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). Но за да се учат хората, те трябва да разбират. Те трябва да разбират смисъла, трябва да възприемат и художествената страна на текста. Това обаче може да става само „на език разбран“, както се изразява най-големият проповедник от апостолите – св. Павел, оправдано наричан „апостолът на народите“: „Но в църква предпочитам да кажа пет думи на разбираем език, за да поуча и други, отколкото – безброй думи на непознат език“ (1 Кор. 14:19). Не е случайно, че още папа Адриан, оценявайки равноапостолното дело на св. Константин-Кирил и Методий, заявява, че те са изпълнили дело, равно на ап. Павловото.[9]
Днес живеем в доста либерално време. Понятието ерес почти не се среща, освен в исторически контекст. Но все пак като просветено общество не трябва да ни убягва от вниманието, че настояването за три само „свещени езика“,[10] известно като „триезичната ерес“, е било в основата си наистина една еклезиологична ерес, защото е воювало срещу определящия за Църквата дух на Петдесетница с нейните дарове на разни езици, като се е стремило да подчини църковната мисия на някакви културни съображения.[11]
И така, независимо от по-свободния дух на времето ни онзи пример свещен и онази ревност свята на славянските просветители трябва да са завет за вярващите и особено за духовенството, което е отговорно за дейността на Христовата църква днес и довека. Дори никой никого да не обвинява в четириезична ерес, те трябва да имат съзнание не само за „правата вяра“ (православие, ορθοδοξία), но и за „правилното постъпване“ (ορθοπραξία). Двете са неразривно свързани, както са доказали с живота, делото и саможертвата си св. братя Константин-Кирил и Методий.
[1] Β. Ν. Τατάκη. Μελετήματα Χριστιανικής Φιλοσοφίας. Αθήνα, 1967, σ. 103.
