Мобилно меню

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (36 Votes)

image 2833На 14 септември Църквата празнува Въздвижението (Издигането) на св. кръст на нашия Господ. Всемирното въздвижение на честния и животворящ кръст Господен, каквото е пълното наименование на празника (гр. ῾Η παγκόσμιος ὕψωσις τοῦ τιμίου καὶ ζωοποιοῦ Σταυροῦ, лат. Exaltatios Crucis) е един от дванадесетте Господски празници, който освен в Православната църква се отбелязва още в Католическата и дохалкидонските църкви. Това е единственият празник, който получава своето име едновременно със събитието, на което е посветен.

След като завършили най-величествените събития в историята на човечеството – Разпятието, Погребението, Възкресението и Възнесението Господни, Светият Кръст, който послужил като оръдие за смъртното наказание на Спасителя, бил загубен. След разрушаването на Йерусалим от римската армия през 70 г. от Р. Хр., светите места се оказали в забрава, над много от тях били издигнати езически храмове. Такова се оказало и лобното място на Иисус Христос. Според църковните историци от периода 4-5 в. майката на император Константин Велики – св. равноапостолна Елена, се отправила по молба на своя син в Йерусалим, за да търси места, свързани със събитията от земния живот на Христос, в това число и Светия Кръст, който чудесно се явил на св. Константин, като знак за победа над враговете му.

4.875 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (32 Votes)

1261Днес Църквата празнува раждането на Пресвета Богородица (гр. Γενέθλιον τῆς Ὑπεραγίας Δεσποίνης ἡμῶν Θεοτόκου). Празникът е един от дванадесетте главни празници на Църквата. Сведенията, които Новият Завет ни дава за раждането и земния живот на св. Богородица, са малко и много оскъдни като информация. Ние почти нямаме известия за нейното раждане, нито пък за родителите ѝ. Основният източник за съдържанието на празника е апокрифното Евангелие от Яков, което се появява през 2 в. Според повествованието, изложено там, семейството на благочестивите Йоаким и Анна дълго време било бездетно. Веднъж, когато Йоаким отишъл в храма да принесе жертва на Бога, първосвещеникът му отказал с мотива, че не е създал потомство за Израил – едно тежко обвинение, което според тогавашните разбирания говорело за липса на Божие благословение над този дом. Тогава Йоаким в скръбта си се оттеглил в пустинята и дълго се молил. Съпругата му Анна също се отдала на горещи молитви в дома им. По време на молитвата и на двамата се явил ангел, който им възвестил: „Господ чу молитвите ви, ти (св. Анна) ще заченеш и ще родиш и за твоето потомство ще говори целият свят”. След това благовестие съпрузите се срещнали при Златните врати в Йерусалим и се прибрали у дома. След положеното време св. Анна родила момиченце, което родителите посветили на Бога. Според обичая те отдали своето дете на служение в Йерусалимския храм, докато навърши пълнолетие.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (45 Votes)

PENTHKOSTH 10На Петдесетница празнуваме събитието на Църквата, но в нашата епоха не е лесно да се празнува този факт, защото тя има силно изразен антицърковен характер. Епохата ни е индивидуалистична и антагонистична, епоха, която насърчава нарцисизма в човека и в резултат от това създава предпоставките за откъсването му от другите и води до неговата изолация. Църковността, в противовес на това, е отражение на троичността на Бога, Който, като Бог на любовта, не би могъл, макар и Един, да бъде монада, защото трябва да обича някого другиго. Затова Бог е общност, общение, а Лицата, които участват в това общение, споделят всичко освен Своята идентичност, Своята ипостасност. Бог даде на човека, когото създаде по Свой образ и подобие, църковността, която за него е същото, каквото е троичността за Бога. С отдалечаването си от Бога обаче човекът променя Божията икона в себе си и замества църковността, т. е. основния белег на своята природа, изискващ единство с другите хора, с индивидуализма и нарцисизма, които го отвеждат до смъртта.

Христос, ставайки човек, възстановява човешката природа и така оживотворява отново църковността на човека и я прави реалност с основаването на Църквата. Следователно, Църквата не е администрация, организация или власт, а общност, съ-беседване, съ-ществуване, съ-участие, съ-биране, с-пътничество. Нито пък по презумпция е Църква събирането на хора в храма без връзка помежду им. В Църквата хората споделят с другите себе си, живота си, времето си, безпокойствата си, съзидателността си, радостта си, болката си, огорченията си, разочарованието си, надеждата си, вярата си. Няма Църква там, където всеки се грижи единствено за себе си, където всеки пази за себе си благата си, радостта си, силата си, вярата си, добродетелта си и не ги споделя с другите.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (65 Votes)
1_61.jpgВсички знаем днешното евангелско четиво за блудния син. Аз бих искал да го припомня, за да погледнем на него, бих казал, от една богословско-психологическа перспектива. Преди време публикувах едно изследване, озаглавено „Апофатичната етика на Православната църква”. Този текст завършва с притчата за блудния син. Това, което разбираме, бидейки в Църквата, е, че целият живот в нея е организиран като връзка, като отношения. Нямаме наръчник със задължения, които да определят нашия живот. Няма списък от безлични „трябва”. Разбира се, има хора, и това не е случайно, които имат именно такава представа за църковния живот – че Църквата е една поредица от „трябва” и още една от „не трябва”. За това често пъти сме виновни ние, клириците, а и миряните, че създаваме такова впечатление у хората. Животът в Църквата е една лична връзка. Днешната притча за блудния син ни е дадена, за да направи ясна тази истина по един изключителен начин. Тоест да стане ясно, че животът по Бога, връзката с Бога е напълно неопределима и изцяло лична, а животът на християнина е именно такава връзка, а не последователност от задължения, които трябва безлично да изпълни. Въпросът е много важен. Когато ми представят един списък от задължения, аз се чувствам засегнат, защото съм поставен в положението да бъда един и същ с всички останали. Ако отидете в някоя казарма, ще видите, че там има ред, правилник, който се спазва от всички – в този час ще излезеш, ще отидеш там, ще работиш, ще ядеш. Казармените правила важат за всички без изключение. Църквата обаче не е казарма.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (30 Votes)
1_53.jpgНавлизаме в периода на триода. Започва трудното. Досега от празник на празник добре бяхме, сега да видим с трудното как ще се справим. Известна ви е притчата за фарисея и митаря, която разказва Господ. Двама души отидоха в храма да се помолят – един фарисеин и един митар. Фарисеят се изправил, уверен в себе си и се помолил: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” (Лука 18:11). Вероятно и позата му е показвала голямата му самоувереност... Благодари на Бога и започва осъждането... Това е трагедията на човека. Според св. Максим Изповедник този човек няма никаква благодат върху себе си. Защото, който има дори следа от благодатта, не може да понесе да осъжда така хората. Дори да му кажат, че някой е блудник, той ще отговори: Е, да, но не целият му живот е блудство. Крадец е, да, но същевременно нещо в него има, нещо от Бога, това, което е извършил, не го изразява изцяло. Знайте, че Божият човек не отъждествява греха с грешника, злото със злия, неправдата с неправедния. Едно е грехът и неправдата, друго е грешникът. За грешника не знаем истината. За неправедния не знаем истината.

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.