Мобилно меню

4.7719298245614 1 1 1 1 1 Rating 4.77 (57 Votes)
възкресениеЗа възкресението на Христос църковният опит не говори на религиозен език. Не е приложим езикът, на който говорят идеолозите на християнството, превърнато в религия. Религията тълкува възкресението от мъртвите като „чудо”. Думата „чудо” не обяснява нищо. Тя насочва към събитие, извършено по „свръхестествен”, магичен начин. „Чудото” на Христовото възкресение предполага човек да приеме (чисто мисловно, без връзка с опита), че съществува някаква висша сила, Бог, който е създател и причина за всичко съществуващо. И че този Бог е дал на първия човек (човека от пещерите, каменния човек) една заповед, която той не е спазил и затова целият човешки род е бил наказан да стане смъртен – от векове за векове.

Езикът на религията предполага също, че някога Бог се е съжалил над хората и им изпратил Сина си да стане човек и да плати чрез Своята насилствена смърт откупа за вината на първите хора. Синът Му бил разпънат, три дена погребан мъртъв и на третия ден Бог Го възкресил с чудодейната Си сила. И след като първородителската вина на човеците била изкупена чрез смъртта на Христос, било отменено и наказанието на смъртта – хората, всички, един ден ще възкръснат със същата чудодейна сила, която възкреси и Христос. Това е езикът на религията.

Църковният опит говори на друг език. Той изключва умозрителните редукции, априорните твърдения, свръхестествените магични сили. Говори за възкресението като за освобождаване на личното съществуване от ограниченията и принудата на природата. А свободата указва на битиен „начин”, а не на „чудо”. Богът на църковния опит бива познат чрез свободата, Той може да бъде доближен само чрез личните опитни търсения: чрез откриването (което никак не е самоочевидно) на красотата на света като причина за личностната различност - причина, която те приканва към участие в една непосредствена връзка-отношение. И чрез вярата – доверие (което също предполага свобода) на свидетелите очевидци на историческото присъствие на Иисус от Назарет.
 
Свидетелството на очевидците-свидетели е предложение за отговор на екзистенциалния проблем: на въпроса за причината и целта на битието и на творенията, за техния „смисъл”. Ако историческата личност на Иисус е въчеловеченият Бог, тогава причинното начало на съществуващото се оказва свободата: Бог е свободен от всяка необходимост и предназначение. Бог не е задължен от Своята природа да бъде това, което е. Може свободен от всяка необходимост да съществува и като човек. Бог е свободен от Своята божественост: Неговото въплъщение разкрива това. И точно толкова свободен е въчеловеченият Бог от битийните ограничения на човешката природа: Неговото възкресение от мъртвите го доказва.

Евангелието на църковния опит, неговото предложение (винаги отворено към потвърждаване от личното дирене) е, че възкресението на Христос открива „начин” човек да съществува свободен от ограниченията на своята природа, свободен от смъртта. Да черпи своето битие не от природата си, която се подчинява на необходимостите, а от връзката си с Бога – точно така, както въплътеният Син осъществява битието Си като връзка с Отец, а не като зависима от Своята божественост инидивидуалност. Преминаването от природа към връзка-отношение е преходът („пасха”) от необходимостта на смъртта към свободата на възкресението.   

С други думи: Христос възкръсва от мъртвите не заради „чудотворната” сила на божествената си „природа”, а заради свободното си себепредаване на любящата воля на Отца. Възкресението не се дължи на природата („всесилната” и „безсмъртна” природа на божеството), а на връзката, на свободата давана от любовта. Не е „чудо” Възкресението, а начин на съществуване.

На равнището на човешкия живот този преход от природата към битието-като-отношение е действието, което съставлява църковното събитие. Църквата се осъществява и разкрива в една Вечеря, където доминиращата нужда на природата, нуждата от ядене и пиене, се претворява в общност на любящивръзки-отношения – общност „божествена” не заради „чудото”, а защото осъществява свободата на любовта. Затова всяко събрание на евхаристийната вечеря е за Църквата празник на възкресението, пасха на радостта.

Нищо от горното не е „обективен” факт, който задължава да бъде приет – екзистенциалната свобода не може да бъде позната чрез умозрителни или психологични принудителности. Затова и езикът на религията (език на идеологията и емоцията, език на властта) не може никога да възвести възкресението на Христос, не може да благовести църковното събитие, което празнуваме. Празникът (поезия, драматургия, живопис, музика) е език на участието: предава знание не окончателно придобито, но активно завършвано. Както знанието, което става надежда, когато влюбените мъж и жена станат една плът.

Участниците в църковното събитие умират, не избягват смъртта. Възкресението е радост и празник, „празник на празниците”, защото е надежда, а не принуждаваща очевидност. Надеждата дава знание, което освобождава: не подчинява, не насилва, не принуждава подобно на „чудото” и „непогрешимата догма”. Според критериите на позитивистичното мислене, надеждата на Църквата е всъщност незнание. Но то е „незнание, превишаващо всяко познание”. Затова е и празник. За тези, които отъждествяват живота със свободата, свободата на изпълващата всичко любов.
 
Превод: Златина Иванова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w8k 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.