Светът е изоставил християнството – такъв е основният факт на „новата история”. Епохата на властта на християнството над света е приключила с „освобождаването” на света от тази власт. Средновековният синтез, в който е направен опит за разрешаване на изначалния антагонизъм между Църквата и „този свят”, се е разпаднал. Но този нов разрив не е просто завръщане към ранното, доконстантиново положение на нещата. Тогава християните са вървели към победа. Сега вече победата е останала в миналото и се обръща в поражение. Тогавашният свят все още не е вярвал в християнството, докато сегашният вече не вярва в него[1]. Наистина, сегашният свят би съхранил това-онова от християнското си минало – християнските „принципи”, „основи”… Ние живеем в свят, който е пълен с християнски „паметници”. И когато светът не се бори с християнството открито, той дори е готов да признае своите „източници” за християнски. И все пак, трябва да сме слепи, за да не виждаме, че това, което вече истински вдъхновява, което истински „движи историята”, са нови и съвсем не християнски „откровения”, че в тях човешките тълпи влагат неумиращата си вяра в земния прогрес, в земното щастие, а така наречените „християнски принципи” се оказват все повече безсилни пред заплашващата да ни задуши вълна от груба сила, цинизъм и лъжа. Уви, големият път на историята вече преминава покрай християнството.
Живите души и незаспалите умове с болка и тревога преживяват този разрив и все по-мъчителен става въпросът: как да върнем християнството в света, какво да направим, че то да престане да бъде дял само на уморените души, благочестивите бабички и редки избраници? В отговор повсеместно възникват движения, организации и съюзи, поставящи си за задача действието, вдъхновявани от идеята за повторно „завоюване” на света за Христос, за ново апостолство, а, ако това се налага – и за ново мъченичество.
Колкото по-мрачна е нощта около нас, толкова по-силно през християнството се движи този нов ток на надеждата, вярата и възможността за новата победа.
Уместно е обаче да поставим въпроса: каква точно победа чакаме ние и по какъв път смятаме да стигнем до нея? Урокът от една неуспешна победа не трябва да пропада за нас напразно. А победата я е имало. Едва ли бихме отказали да признаем великата и непреходна красота на Християнското средновековие – както на източното, така и на западното. Едва ли не бихме се развълнували от спомена за тази свята мечта – целият земен град, целият човешки живот да бъде осенен от купола на „Света София” или от сянката на готическата катедрала. И ако тази победа не е успяла, ако се е разпаднала, то за каква нова победа мечтаем ние?
И тук се оказва, че сред християните няма един общ отговор на този въпрос, че те го разрешават диаметрално противоположно.
Едни от тях смело прехвърлят вината за разрива между Църквата и света върху самото християнство. Християнството затова е загубило света, защото християните не са успели да разкрият цялата истина за човешкия живот, да утолят човешката потребност от земна правда, от земна красота и земно щастие. Защото в името на Христос е било извършено твърде много зло, защото твърде често са тържествували неправдата, насилието и лъжата. Затова и Възраждането е представлявало въставане на хора, не намерили в християнството „оправдание” и изцеление на своя земен живот. Затова и новите „активисти” ни призовават поне сега да приемем света, да влезем в него истински, да почувстваме отговорност за всички въпроси, пред които е изправено човечеството и да направим това не „символично” (като отслужваме своите молебени преди началото на една или друга работа, която от това не става повече християнска), а „действително”…
На това други отговарят: християнството не е от този свят и не е негова работа да се занимава с делата на този свят. Сферата на Църквата и тази на света са принципно различни и не трябва да бъдат смесвани. Божието Богу, кесаревото – кесарю. Църквата си има своя вечна грижа – спасяването на душите, лекуването на греха и на немощите на духа, а тази задача може да бъде изпълнявана при произволни условия, в какъвто и да било земен град. Царството Божие е вътре в нас и затова разривът между Църквата и света не вълнува настроените по подобен начин християни. Напротив – те признават този разрив за нещо неизбежно и дори естествено.
Кой обаче от тези два отговора е правилният?
Ние всички много често разсъждаваме така, като че ли освен Църквата, редом с нея или независимо от нея, съществува някакво „християнство въобще”, „в светлината” или „в духа” на което може да бъде решавано или създавано нещо. Ето тази съблазън на абстрактното християнство трябва да бъде преодоляна на първо място. От самото си начало християнството е било, е и ще бъде Църква, няма християнство вън от Църквата или пък, ако има, то е фалшификация и жалка карикатура „според стихиите световни, а не според Христа” (Кол. 2:8). Да бъдеш християнин от самото начало е означавало да влезеш в Църквата, да станеш неин член, и това влизане се е извършвало чрез тайната на смъртта и възкръсването в кръщелния купел. Да бъдеш член на Църквата съвсем не е означавало „индивидуален” религиозен живот, а преди всичко принадлежност към цялото, живот в единния живот с братята.
Самият Христос е събрал Църквата и ѝ е подарил Своя живот, и ние имаме този живот единствено в степента, в която сме включени в тайнствената действителност на Църквата. Да живеем в Църквата обаче не означава да приемем някакъв общ мироглед, да почувстваме някаква „идеологическа” солидарност, като в политическа пария или в профсъюз. Уви, твърде често пред очите ни Църквата бива превръщана именно в такъв идеологически съюз, в който именно „идеологията” обединява хората. Да, Църквата е единна в своето учение, в своята вяра, и надежда, и любов, но източник и цел на това единство е Самият Христос, а не е нещо човешко. Нито един израз не се среща толкова често у апостол Павел, колкото изразът „в Христа”. И тези думи не са образ, те не са метафора, а посочват онова, което е представлявало самата сърцевина на християнския опит в ранната Църква: действителното единство с Христос, единния живот с Него, така че, по думите на апостол Павел, „вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Отново обаче, това единство с Христос е дарувано в Църквата и представлява същност на всички нейни тайнства и преди всичко – на Тайнството на тайнствата, Евхаристията. И е дарувано не на всеки поотделно, а на всички заедно – на всички, които са събрани в Неговото име и съставят едното Негово Тяло. Христос е дошъл не само затова, щото да съедини поотделно всеки от нас с Бога, но и за да ни съедини един с друг в Бога, „за да събере наедно и разпилените чеда Божии” (Иоан 11:52).
Да бъдеш свидетел не означава нищо друго, освен да познаваш онова, за което възвестяваш, вече опитно да си преживял онова, към което призоваваш. И точно това е Църквата. Ако проповядваме Христос, а сами нямаме новия живот в Него, тоест в Църквата, ако зовем света към Христос, а сами не знаем къде е Той, то и проповедта ни е ненужна и безплодна. Христос е в Църквата и Църквата е Христос и само в Църквата и от Църквата можем да бъдем свидетели, а не просто хора, които преразказват чужди думи. Само в благодатния опит на Църквата и сега можем да повторим апостолските думи: „Което… сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна” (1 Иоан. 1:1-4). Тези думи не представляват нищо друго, освен описание на Църквата, а за какво би свидетелствал, с какво би побеждавал света някой, който макар и в малка степен не е вкусил от тази съвършена радост от живота в Църквата?
Вярвам, че само в този изначален опит от Църквата ние ще намерим и отговора на мъчителния въпрос за отношението на Църквата към историята, за призванието ни в съвременния свят. Църквата живее в историята, в това вечно движение, в изменението – възникването и „смъртта, и времето царуват на земята”[2]. Само Църквата обаче знае, че в историята вече е влязла вечността, че вече е намерен Камъкът, Който ни позволява да излезем от това безкрайно текучество, да го победим и му придадем смисъл. Защото самата Църква е този камък и е утвърдена върху „неподвижния камък на Христос”. В Църквата живее Христос, а Христос „е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8), и – като живее чрез Неговия живот – тя вече живее живот, който е не само човешки, но и Богочовешки. Тя е едновременно на път, изнурена от зноя и прахоляка на дългия друм, но вече и в своето отечество. Все още е на земята, но вече е и на Небесата.
Да, целият свят подлежи на спасение, освещаване и преобразяване. Но това ще бъде само тогава, когато тези, на които вече е даруван новият живот, ще живеят с него, когато Църквата стане град, който не може да се укрие на връх планина (срв. Мат. 5:14). Преди да мислим как да победим света и как да го устроим по християнски, ние трябва отново и отново да се потопим в пълнотата на Църквата, да я направим за самите себе си действително едното потребно (срв. Лука 10:42), да бъдем докрай свободни от този свят и от неговата власт над нас. Ние още не знаем каква ще бъде тази победа, но затова и не знаем, защото не сме се отдали докрай на Църквата и не живеем в нея.
На Петдесетница Духът се е излял над Църквата, връщайки ни обратно Христос. „И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света…” (Мат. 28:20). И само чрез свидетелството за Него и за действителното Му присъствие сред нас – само чрез вярата, надеждата и любовта – ние отново ще намерим пътя към победата.
Превод: Борис Маринов
* Шмеман, А. „Церковь и история” – В: Вольная мысль, № 2, Мюнхен, январь 1960 (бел. прев.).
[1] Курсивът е мой (бел. прев.).
[2] Из стихотворението на В. Соловьов „Бедный друг, истомил тебя путь…”.
