Интервю с д-р Свилен Тутеков, преподавател в Православния богословски факултет на Великотърновския университет "Св. Кирил и Методий".
- Кажете няколко думи за последната книга на Пергамския митрополит Йоан Зизюлас “Общение и другост”?- Книгата е сборник от осем отделни текста, посветени главно на онтологията на личността и еклисиалния (църковния) начин на съществуване, обединени от общата тема за общението и другостта. Наред с вече публикуваните текстове книгата съдържа и три нови текста: “Да бъдеш друг: към онтологията на другостта” (глава І), “Отец като причина: персоналността, създаваща другостта” (глава ІІІ) и “Църквата като мистично Тяло Христово: към църковния мистицизъм” (глава VІІІ). Останалите текстове разглеждат основната за богословието на автора тема за онтологията на личността в контекста на триадологията и антропологията и са публикувани с някои добавки.
Още в предговора на книгата авторът отбелязва, че тя трябва да се разглежда като продължение на друга негова основна книга: “Битието като общение”, където се подчертава, че истината за битието извира от събитието на общението. Сега авторът обръща внимание на реалността на личностната другост и търси богословските и философските основания за неслитното и неразделно единство между общението и другостта. Общението конституира битието, но то винаги е събитие, в което се проявява другостта на личността и обратното – личностната другост винаги предполага събитието на общението.
Така другостта се отнася към самата онтология на личностното съществуване и е немислима извън събитието на общението, което от своя страна предполага участието на уникални и неповторими личности - принцип, който става жизнено важен в богословието и църковния живот. В различните текстове от книгата митрополит Йоан обосновава богословски тази истина в контекста на триадологията, христологията, пневматологията, еклисиологията, антропологията и аскетиката и показва дълбокото екзистенциално-сотириологично значение на това, човекът да съществува в общение по образа на Света Троица, като утвърждава своята личностна другост.
Тази тема е особено актуална за еклисиологията и антропологията, защото тайната на общението и другостта открива истината за човека като уникална и неповторима личност (=другост), но винаги в общността на Църквата, която съществува по образа на Света Троица като конкретно евхаристийно Тяло Христово в Светия Дух. Така общението и другостта са две страни на двуединната реалност на църковното събитие, което се осъществява в тайнството на божествената Евхаристия, а това позволява на богословието да види битието като евхаристиен начин на съществуване (=евхаристийна онтология). Според автора тази евхаристийна онтология открива нови хоризонти на екзистенциалната истина за другостта в общението, а оттам и за свободата – тайна, която открива уникалното лично преживяване на Христос в съборния опит на Неговото евхаристийно църковно тяло.
Както и в останалите си богословски съчинения митрополит Йоан обосновава своето богословие в контекста на евхаристийната еклисиология – автентичен израз на православното еклисиологично съзнание; което означава, че неговото богословие не е плод на отвлечени философски спекулации, а извира от светотайнствената реалност на църковния опит. Но истинското общение и другост са възможни в рамките на евхаристийния начин на съществуване само като есхатологичен дар на Светия Дух, Който създава Църквата като евхаристийно Тяло Христово и прави вярващите негови членове. Така евхаристийната онтология е възможна само като есхатологична онтология, защото истинското съществуване и живот (т. е. истинската онтология) са възможни, само когато имат вечно измерение, а това означава: ако бъдат “въведени” в Царството Божие, където Христос "изпълва всичко във всичко". Тук обаче не става дума за някаква “далечна” трансцендентална есхатология, а за конкретен начин на съществуване в Тялото Христово, т. е. реалността на Христовото присъствие, което се осъществява чрез Светия Дух и се преживява още тук и сега в опита на евхаристийното общение. В евхаристийния опит на Църквата общението и другостта престават да бъдат философки проблем, а се преживяват по светотайнствен начин като предвкусване на есхатологичната пълнота на съществуването и живота в Христос, т. е. като истинско общение на истински личности в Христос чрез Светия Дух.
- Темата на книгата звучи по-скоро философски; какво мислите за това?
- Това е напълно разбираемо. Нещо повече, книгата не може да бъде разбрана, без да се има предвид цялостното богословско творчество на автора, което в същността си е уникален за нашето време богословски синтез в духа на светоотеческото богословие, главно на кападокийците и св. Максим Изповедник. Такъв богословски синтез предполага диалога с философската мисъл на съответната епоха, за да може богословието да артикулира вярата и опита на Църквата и да бъде актуално.
В новата си книга митрополит Йоан продължава диалога си със съвременната философия и преди всичко с философията на екзистенциализма, персонализма и интерсубективизма, с автори като М. Хайдегер, М. Бубер, Е. Левинас и др. Той открива нови хоризонти пред православното богословие, като го насочва към наистина екзистенциалната тема за общението и другостта - тема, която позволява да проникнем още по-дълбоко в тайната на човешката персоналност и да осъзнаем дълбокия кинониен (=общностен) характер на църковния начин на съществуване. Днес проблемът за свободата, общението и другостта, за онтологията на персоналността и интерперсоналното (междуличностното) общение, за утвърждаването на личностната идентичност в другостта и общението с другия е основна тема и предизвикателство пред философската мисъл и въобще в съвременната постмодерна култура. Богословският синтез на Пергамския митрополит Йоан Зизюлас е уникален пример за това как православното богословие може да освободи тази проблематика от нейните традиционни философски интерпретации и - като даде нов хоризонт на самата философия - да открие нейното дълбоко богословско съдържание и смисъл.
В новата си книга митрополит Йоан продължава диалога си със съвременната философия и преди всичко с философията на екзистенциализма, персонализма и интерсубективизма, с автори като М. Хайдегер, М. Бубер, Е. Левинас и др. Той открива нови хоризонти пред православното богословие, като го насочва към наистина екзистенциалната тема за общението и другостта - тема, която позволява да проникнем още по-дълбоко в тайната на човешката персоналност и да осъзнаем дълбокия кинониен (=общностен) характер на църковния начин на съществуване. Днес проблемът за свободата, общението и другостта, за онтологията на персоналността и интерперсоналното (междуличностното) общение, за утвърждаването на личностната идентичност в другостта и общението с другия е основна тема и предизвикателство пред философската мисъл и въобще в съвременната постмодерна култура. Богословският синтез на Пергамския митрополит Йоан Зизюлас е уникален пример за това как православното богословие може да освободи тази проблематика от нейните традиционни философски интерпретации и - като даде нов хоризонт на самата философия - да открие нейното дълбоко богословско съдържание и смисъл.
- Обикновено се говори за връзката между теорията и практиката, между богословието и духовния живот в Църквата. Може ли тази книга да бъде полезна и в това отношение?
- Залогът за това единство според митрополит Йоан несъмнено е фактът, че православното богословие – и поставената в тази книга тема за общението и другостта – извират от евхаристийния опит на Църквата. Така например той поставя въпроса за другостта във връзка с аскетическия и евхаристийния етос на Църквата и показва, че целият църковен живот има за основа общението в любовта с Д/другия – с Бога като Друг и с ближния като друг. Смисълът на аскезата се състои в неегоистичното приемане на другия/ближния в любовта, а пълнотата на тази любов е в евхаристийния начин на съществуване на Църквата, където събитието на общението открива истинската тайна на личната другост.
Не случайно единственият критерий за участие в евхаристийното общение в древната Църква е примирението с ближния (=брата=другия), т. е. любовта към ближния, който в евхаристийния опит на Църквата се преживява като условие за моето лично съществуване. Само така може да се разбере мисълта на апостол Павел, че църквата е едно тяло, а поотделно всички ние сме членове и никой не може да каже на другия “не ми трябваш” (1 Кор. 12 гл.). Затова всеки подвиг и всяка добродетел имат църковен характер, а това означава, че имат смисъл – само когато са заради ближния (другия) и от любов към ближния (другия). Мисля, че този пример ясно показва как от една страна богословието формулира “оросите” на църковния живот, а от друга страна животът в Църквата трябва опитно да потвърди тези принципи. И още нещо! Митрополит Йоан дава пример за едно автентично евхаристийно богословие (израз, който не трябва да разбираме идеологически), което търси смисъла на съществуването и живота в евхаристийния опит на Църквата – факт, който означава, че това богословие е жизнено и практическо. Това обаче е възможно, само ако евхаристийното богословие бъде критерий за практиката на църковния живот, а усилието в тази посока не е романтична носталгия по миналото или идеалистичен утопизъм, а истински богословски и църковен подвиг.
Вярвам, че и с тази своя книга Пергамският митрополит Йоан Зизюлас остава автентичен свидетел на православното богословско предание, а нашата задача може би е да направим неговото свидетелство по-близко до българския читател.
Не случайно единственият критерий за участие в евхаристийното общение в древната Църква е примирението с ближния (=брата=другия), т. е. любовта към ближния, който в евхаристийния опит на Църквата се преживява като условие за моето лично съществуване. Само така може да се разбере мисълта на апостол Павел, че църквата е едно тяло, а поотделно всички ние сме членове и никой не може да каже на другия “не ми трябваш” (1 Кор. 12 гл.). Затова всеки подвиг и всяка добродетел имат църковен характер, а това означава, че имат смисъл – само когато са заради ближния (другия) и от любов към ближния (другия). Мисля, че този пример ясно показва как от една страна богословието формулира “оросите” на църковния живот, а от друга страна животът в Църквата трябва опитно да потвърди тези принципи. И още нещо! Митрополит Йоан дава пример за едно автентично евхаристийно богословие (израз, който не трябва да разбираме идеологически), което търси смисъла на съществуването и живота в евхаристийния опит на Църквата – факт, който означава, че това богословие е жизнено и практическо. Това обаче е възможно, само ако евхаристийното богословие бъде критерий за практиката на църковния живот, а усилието в тази посока не е романтична носталгия по миналото или идеалистичен утопизъм, а истински богословски и църковен подвиг.
Вярвам, че и с тази своя книга Пергамският митрополит Йоан Зизюлас остава автентичен свидетел на православното богословско предание, а нашата задача може би е да направим неговото свидетелство по-близко до българския читател.
