Мобилно меню

4.9425675675676 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (296 Votes)

K KrivosheinaПрез лятото на 2017 г. издателство „Алетейя” отпечата най-новата книга на Ксения Кривошеина, озаглавена Размразеното време или изкушението на свободата („Оттаявшее время, или Искушение свободой”). С автора на тази книга поговорихме за съветската и постсъветската Русия и за това, защо не трябва да се забравя миналото.

- Как бихте определили жанра на Вашата книга: като мемоари, като публицистика или като художествена проза?

- Моята книга Размразеното време или изкушението на свободата съдържа спомени и названието ѝ точно отразява същността на описваните събития. Родена съм в Ленинград, заварих сталинските години, затоплянето през хрушчовските и застоя на брежневските години, а за пръв път от емиграция се завърнах вече в Санкт Петербург. Двадесетият век в Русия се превърна в тежко изпитание и за света, и за всеки руски човек: на изкушение бяха подложени всички, във всички слоеве на обществото излязоха наяве и подвизите, и предателствата. Изглеждаше като че ли народът никога няма да се оправи. Новата емиграция от 70-те се отличаваше от „старата руска емиграция”, терзала се от носталгия и седяла върху куфарите чак до 1939 г. В своята голяма част „третата вълна” изоставяше родината завинаги, без да изпитва никакви илюзии за възможно завръщане. Трудно бе да се повярва, че Съветите ще паднат – още повече че това се случи почти за миг. Много бавно, но тревичката започна да пробива изпод асфалта – след краха на СССР се възроди живото слово, а творческата енергия във всички области показа, че надеждите за възраждане не са били напразни.

- Действието в книгата се случва в съветската епоха, за която, по Вашите думи, „не е необходимо да тъгуваме, но и не следва да забравяме. И двете части на определението ми се струват важни. Първата („не е необходимо да тъгуваме) – във връзка със засилващата се в обществото носталгия по СССР. Как Ви се струва, откъде са се взели тези настроения, тази идеализация на съветското минало?

- Практически всяка година след 1990 г. ние идваме в Русия. Съжалявам, че в книгата не са описани годините от 2005 до 2017 – да се променят започнаха не само хората, но и настроенията. Оптимизмът изчезваше, корозията започна да разяжда всички слоеве на обществото, постепенно ориентирите изчезнаха. Добре помня как през 90-те в средите на писателите, художниците и учените всички се надяваха на бързи промени: едва ли не че ще минат една-две години и у нас ще бъде като в Париж! Тогава сред хората се натрупа много енергия, независимо от брежневския застой и от пълното обедняване към края на 80-те. В „трудното десетилетие на 90-те години”, което сега е прието да се ругае, не само се мечтаеше, но и се вярваше в това, че с два скока може да бъде преодоляна пропастта, да се разруши желязната завеса на собствената менталност, да станем руски европейци.

В крайна сметка това се отдаде на страните от Варшавския блок, макар в Германия, например, чието обединение се извършваше с голямо скърцане, и до днес „източните” немци да живеят по-бедно, и в подсъзнанието им все още да дреме СССР (да не говорим за Русия, където в продължение на 80 години се провеждаше истинска антиселекция във всички слоеве от обществото). Но така или иначе, за целите тези 45 години социализъм в ГДР на Съветите не им се отдаде да посеят и да отгледат вътрешносемейната вражда и, колкото и те да искаха да възпитат „други немци”, Берлинската стена падна. Източникът на идеализация на Съветите е свързан не толкова с неосъществената мечта „три години по-късно като в Париж”, но и с нарастващата в последно време (и активно насаждана от страна на властта) носталгия: „Каква страна развалихме!”. Всичко започна с връщането на химна – авторът на текста е все същият този Сергей Михалков (с неголеми поправки съобразно с новите реалности), музиката е старата.

Осъждането на комунизма не се случи, паметниците на чекистките палачи и досега украсяват страната, на главния площад на столицата, редом с църквите на Кремъл лежи и Ленин – в своя мавзолей, а на кремълските стени е бронзовият бюст на Сталин, който комунистите редовно отрупват с червени карамфили. Изброяването на носталгичните завръщания към „светлото бъдеще” може да бъде продължено. Тази заблатена ситуация постепенно води до практически пълна апатия – даже в средите на мислещите руснаци, а в стана на комунистите вече върви подготовка към стогодишнината на Октомврийската революция, която, както по всичко личи, действително ще бъде отбелязана през 2017 г.

- Да се върнем към Вашето определение на епохата, към неговата втора част („не следва да забравяме). Защо Ви се струва важно ние да пазим паметта за това време? Може би точно обратно – следва да го забравим?

- Струва ми се, че само чрез паметта и чрез отговорите на въпроса „кое е добро и кое – зло” можем да разберем не само себе си, но и страната. Амнезията е болест, и ако тя бъде въведена в училищната програма, то смятайте, че песента ни е изпята! Няма да е трудно историческите факти да се заменят с лъжливата пропаганда, но това ще работи само докато гледате телевизия или слушате радио. След това обаче в мислещия човек се включва мозъкът, той влиза в интернет или отваря някаква книга… В СССР всички бяха заложници на системата, а веднъж изтръгнали се от официалната линия се превръщаха в низвергнати. Съветската интелигенция беше различна. Тези, които вървяха „в крак и в строя”, получаваха добри поръчки, домове, коли, вили и прочие блага, само че трябваше да ги заработват, заплащайки всичко това със съвестта си. Веднага след Октомври новата власт бе разбрала как и с какво може да купи и прекупи интелигенцията.

Мнозина революционни поети, писатели и актьори бяха убедени ленинци, а след това – сталинисти (вярно, някои от тях и така по-късно ги разстреляха). Имаше и такива, които „прозираха”, някои не искаха или не можеха да отстъпят от себе си, други живееха двойствен живот. Опитът да бъдеш поне малко свободен водеше до сериозни изпитания. Органите на държавната сигурност не дремеха – всички държаха на отчет, не спираше и борбата с „формализма”. И не на всеки достигаше смелост да се откаже от предписания метод и от писател да се преквалифицира в огняр. Годините минаваха и стана ясно, че мнозина живеят в сговор със съвестта си, в постоянен страх и притворство.

- От какво, според Вас, се определя историческата епоха – от политическия строй, от културата, от хората, живели в тази епоха, или от нещо друго?

- Независимо от тоталната цензура, в СССР се появиха художници, литератори и музиканти, които се опитваха да изпробват силите си в нещо друго – различно от соц-реализма. Творците, които съчиняваха „не както трябва”, а работеха „на тайно” и без да се надяват на публикуване, като цяло живееха бедно, в комуналки, без да ги допускат до командировки зад граница. А хрушчовските години „на затопляне” завършиха по руски – със зимна киша. Вятърът обаче, задухал след смъртта на Сталин, донесе промените. От моя страна това може да звучи необмислено, но ми се струва, че днес светът е встъпил в опасен и непредсказуем период. Нашето бъдеще вече не зависи нито от политическите интриги, нито от личности и изобщо не зависи от съблюдаването на правата на човека. Ние вървим по минно поле. Ако ни провърви, то светът ще премине през това поле без загуби. Ако обаче избухне – тогава ще гледаме от небесата как преминават изборите в САЩ или в Руската федерация.

- Къде мислите, че се намират сходството и различието между дисидентското движение и днешния протест?

- Ще Ви разочаровам, но ми се струва, че в Русия няма никакъв сериозен протест. И не защото опозицията я забраняват, залавят и затварят, а просто затова, защото ги няма истинските лидери, а и самият народ не желае промени. Има добри, честни хора – хора образовани и искрено желаещи развитието на страната, а не изолацията и насъскването на брат срещу брата, независимо от границите и нациите. Последните 10 години имаше много надежди; изглеждаше, ще се появи човек, който ще успее да обедини протестното движение. Ала ето че подобен лидер (ако изобщо се появи) ще трябва да говори с целия народ за наболялото, за главното: ето че на него ще му е необходима площадка – както в средствата за масова информация, така и навън. Популисти от типа на Жириновски вече не съблазняват никого, а скоро и Навални ще прахоса ентусиазма си да извади на чисто корупцията, да разори богатите и да раздаде на бедните. Така или иначе политическият лидер трябва да бъде по-широк от задачите на ОБХСС (Отдел за борба с разхищаването на социалистическата собственост). Гении като Вацлав Хавел или Лех Валенса в страната ни няма, пък и ситуацията тук е различна. Преди краха на СССР хората нямаше какво да губят, те бяха доведени до стрес, а затова и отидоха при барикадите. Сега обаче това се е променило и никой не би рискувал… В мнозинството си народът започна да живее по-добре; за разлика от съветските времена той може да ходи или да не ходи на избори или на митинги, да пътува до Крим или в Турция.

- За кого е предназначена Вашата книга? Какъв виждате Вие своя читател?

- Не мога да отговоря на този въпрос. Надявам се само, че на различни хора ще им бъде интересно да я четат, независимо от възрастта, и че това ще им помогне да излязат от амнезията, от хипнозата на „зомбатора”. А засега повтарям, след Александър Галич: „Екрана гледам като очистително[1]… Всичко това са, крещя, работи марксистки!”.[2]

Превод: Борис Маринов

Интервю на Анна Спивак с автора относно книгата Размразеното време или изкушението на свободата (М.: „Алетейя” 2017). За първи път интервюто е публикувано в пражкото списание Русское слово, бр. 9, 2017 г. Настоящият превод е извършен според публикацията на текста в страницата mere-marie.com (бел. прев.).

[1] В оригиналния текст „рвотное” – буквално „лекарство”, „средство за повръщане” (бел. прев.).
[2] Из „Баллада о прибавочной стоимости”: „Я гляжу на экран, как на рвотное… Это все, я кричу, штучки марксовы” (бел. прев.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua3ay 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имайте непресторена любов помежду си, пазете Преданието, и Бог на мира да бъде с вас и да ви утвърди в любов.
 
Св. Павел oт Обнора
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.