Път към висините (Очерк за живота и творчеството на майка Мария) 5

Раждане в смъртта

„Майка Мария жадуваше за едно „неудобно” (по нейното собствено определение) християнство, където да не би имало какъвто и да било комфорт. Нейното християнство и нейното монашество бяха обърнати с всички свои помисли и действия към света. Все в този апостолник и с расото, с което тя се молеше, тя влачеше от пазара чували с риба и зарзават, а рибата, размразявайки се от слънцето, измокряше расото ѝ. Упрекваха я в това, че в дома на ул. „Лурмел” живеят старата ѝ майка и нейният син – значи тя не се е отрекла от семейството си. Нима обаче щеше да е по-добре и по християнски примерно, ако за старицата и за детето си беше взела от чужди хора бедна квартира (та тя нямаше пари)? Та нали въпросът не е в това дали ще живеят в различни домове, а как съблюдават завета Христов, как един-другиму понасят теготите си.

Майка Мария е автор на много статии, посветени на Христовата заповед за любовта към ближния. Тя самата беше жив протест и даже съблазън, и в страстта на полемиката понякога престъпваше границите – особено когато ѝ се струваше, че едностранчивото възприемане само на Първата заповед – за любовта към Бога – затъмнява и измества от съзнанието Втората – за човекообщението! Тя направо пише: „Само тогава православният човек изпълнява в пълнота заветите на своята вяра, когато ги и възприема като някаква двуединна заповед за любов към Бога и към ближния… Човек трябва непрестанно да си повтаря думите на св. Йоан Богослов за лицемерите, които казват, че обичат Бога, без да обичат човека. Как те могат да обичат Бога, когото не виждат, а да ненавиждат брата си, който е около тях”?”.[1]

Класическият принцип на монашеството се състои в противопоставяне собствения подвиг на обичаите на грешния свят. За инока затворът е бил и остава сред най-висшите проявления на подвижничеството. Но ето че на определена степен на подвижничеството Божията майка извежда йером. Серафим Саровски от затвора за старческо служение на народа – на света. Затворът е само школа, етап на духовна събраност, но не е самоцел, не е гнездо на личното спасение. Затворът е време за молитви, за размишления и път към действие, към дèлание. И това става очевидно на границата между 19 и 20 век, когато в света се чувства приближаването на обществените бури.

„Ние, православните, имаме много свидетелства за това, как руските подвижници от 19 век (същият този Серафим Саровски, епископ Игнатий Брянчанинов и оптинските старци) са предвиждали новата епоха на сблъсъка на световните сили, на светогледите – манастирите от стария образец доживявали своето време; над тях вече била надвиснала ръката на историята”.[2]

Възприела в себе си културата на 19 век, бунтар и максималист по природа, майка Мария приветства революционните настроения и промени, които донася февруари 1917 г. Тя изцяло споделя идеите на „прогресивната интелигенция”. Както знаем, тя бързо е отрезвена от разочарованието и даже от отчаянието от това, че всичко се случва не както е било мечтано, от това, че страната е вкарана в гражданската война, от червения терор. Селячеството, което в нейните представи в Русия е било най-важният, основен източник на православието, е подложено на разорение. Интелигенцията, чиято душа и мисъл към началото на 20 в. вече са се сраснали с европейската култура, напуска страната. Мнозина от тези, които остават, заплащат с живота си. Духовенството, „над което се е надигнала ръката на историята”, вече и не изобразява такова тотално изкореняване на „опиума на народа”, каквото е събарянето на църкви и затварянето на манастири, които започват да се превръщат в затвори и каземати на смъртта.

Спасявайки своя живот и живота на близките си, майка Мария, както и още хиляди други руснаци се оказват в емиграция, в чужбина. Огромен пласт от представителите на руската интелигенция, дворянството, военните, духовенството и казачеството се опитват да свикнат със съвършено непознати за тях обстоятелства, а най-често просто да оживеят – да не умрат от глад. През 20-те и 30-те години в Париж се печатат няколко всекидневни руски вестника, формират се партии („евразийци”, „младоруси”), има руска гимназия, Кадетски и Казачески корпус, където младежите се възпитават, има „руски” райони и ресторанти, провеждат се изложби и концерти, на които блестят руски знаменитости и, разбира се, заработват първите руски православни енории.

За майка Мария, остро и болезнено преживяла „само-изкореняването” си от Русия, смъртта през 1926 г. на малката Настя, гибелта на Гаяна в СССР през 1936 г., бедността и страданията на околните, светът не се затваря в личното. Тежките изпитания разкриват „манастирските стени на душата”. Тя, разбира се, е богословски дълбок човек и нейният обзор, разбирането ѝ за случващото се в света, отива далеч отвъд насъщните всекидневни проблеми – световното зло и неговото стълкновение с Доброто за нея е нещо очевидно. Към началото на Втората световна война чувството за отчаяние от невъзможността да се спре приближаването на катастрофата изпълва цялото ѝ същество. Вече през 1938 г. това предчувствие се превръща за нея почти в реалност и в тези години нейният собствен съд над себе си, за собствените ѝ нарушения на устава (в което мнозина са я обвинявали), за греховете достига крайна мяра:

До смъртта още ще бъде съдът,
собственият мой и безпощаден,
когато ще вземат и ще отнесат
монашеският ми наряд изящен.

Сама тя, оказала се в емиграция, търси именно тези пътища в монашеството, които в Русия, особено след революцията, са били недостъпни и невъзможни. Струва ѝ се, че свободата, която в емиграция получава руското православие (Църквата), дава огромни възможности. „Нашата църква никога не е била така свободна – казва тя на Мочулски – такава свобода е, че ти се завива свят. Нашата мисия е да покажем, че свободната църква може да твори чудеса. И ако ние пренесем в Русия нашия нов дух – свободен, творчески, дръзновен – мисията ни ще бъде изпълнена. В противен случай ще погинем безславно”.[3]

През 1940 г., преди началото на войната, тя мечтае да замине за Русия: „При първа възможност ще замина за Русия – някъде на Волга или в Сибир. В Москва ми трябва да прекарам само един ден – да ида на гробища, на гроба на Гаяна. След това ще странствам някъде из Сибир, ще мисионерствам сред обикновените руснаци”.[4]

Можем само да се удивяваме от наивността, с която майка Мария бленува за своето мисионерство в тогавашния СССР. В сталинската Страна на съветите не е могло и дума да става за свободна църква, нов дух и „странствания по пътищата”. Подобно на мнозина други, тя също е щяла бързо да завърши краткия си път в ГУЛаг.

Какво означава този странен, постоянно появяващ се в нея в продължение на целия ѝ живот порив към „бягството”, желанието едновременно и да се скриеш от хората, и да отидеш при тях? Тази нежна любов към света и природата, и почти самоубийственият стремеж към жертвен край? Да се отговори на този въпрос е определено трудно и почти невъзможно. Тук са и дълбоко личното, и разрушителните сили на историята на 20 век. Самата майка Мария е била човек „на всички времена”; с всички възможни връзки тя е била привързана към трагичната руска история. Бидейки универсално одарена рускиня, тя преживява и отразява в живота си, в своето творчество, съдба и жертвен край, цялата история на Русия – на тази така необикновено универсална страна, с трагичната ѝ съдба.

Знаковите съдби на двете ѝ деца са като резки в паметта ни. Гаяна, тази увлечена от марксизма двадесет и двегодишна девойка, отива в сталинския СССР, където година по-късно загива. Синът Юрий, идеалист и дълбоко вярващ двадесет и четиригодишен млад човек, помощник на майка си в Съпротивата, е арестуван от Гестапо и загива в Бухенвалд. Колкото и да е странно, смъртта и на двете ѝ деца е белязана от сталинизма и нацизма – тези двама сиамски близнаци от апокалиптичното двадесето столетие!…

Голгота

Започвайки от 1932 г. в майка Мария се натрупват противоречия с РСХД (Руското студентско християнско движение). Учреденото през 1935 г. „Православно дело”,[5] което получава благословението на митр. Евлогий, започва да живее на принципа „помогнете на по-малките братя”.

В деня на нападението на хитлерова Германия над СССР (22.6.1941 г.) в Париж са арестувани около хиляда руски емигранти, сред които много приятели на майка Мария и нейни съратници в организацията „Православно дело”: Ф. Т. Пьянов, Л. А. Зандер, И. И. Фондамински…

Руските арестанти попадат в лагера в Компиен, където сред задържаните се намира И. А. Кривошеин.[6] Той е освободен в началото на септември 1941 г., а неговите другари по килия го молят да организира помощ – както за тях, така и за техните семейства. От това време започва неговото приятелство и сътрудничество с майка Мария, продължило година и половина.

На ул. „Лурмел” (където е адресът на „Православно дело”) е организиран комитет, в който влизат майка Мария, С. Ф. Щерн, И. А. Кривошеин и о. Димитрий Клепинин.

В кратки срокове те успяват да организират помощ за нуждаещите се от такава. Те събират и пренасочват колети, помагат с пари, набавят документи за лица, преследвани и криещи се от немската администрация. Освен това, на „Лурмел” даряват кръв и храна за всички нуждаещи се. Хората живеят в пристройки, в плевни или просто се разполагат на пода в залата. Започвайки от 15.7.1942 г., след указа на Хитлер за задължително носене на жълта звезда от евреите, майка Мария и нейният комитет се решават на рискованата стъпка да издават на евреите лъжливи свидетелства за кръщение. По думите на Игор А. Кривошеин, „въпросът вече беше не само за насъщната помощ и покрива над главата – работата стигна дотам, че известно време в лурмелската кухня, до прехвърлянето му при партизаните, работеше един от първите съветски военнопленници, при което не беше и последният.[7] Дълго време там се укриваха и двама американски летци, които успяхме да снабдим с подправени документи и да ги прехвърлим в безопасна зона. Подправени документи трябваше да се доставят и за участниците в Съпротивата, и за евреите, които се криеха на „Лурмел” и в Нуази. От тези центрове беше уредена сложна верига из цяла Франция – за спасяване и бягство на хора…”. В резултат от това майка Мария и нейната организация се оказват в самия център на истинска антифашистка борба, със свои добре уредени връзки, които успяват да се съхранят чак до февруари 1943 г.

След кончината на Гаяна (в 1936 г.) и до началото на войната майка Мария все по-често говори и, в своите стихове, пише за смъртта. Нейните блянове – почти наяве – за собствената ѝ гибел, за изчезването ѝ в огъня („подобно на искри ще се издигна в стаята златна”) удивяват със своето прозрение. Последните дни и часове, които тя ще прекара в лагера Равенсбрюк, са почти буквално описани от нея няколко години преди това:

На тази ето, Господи, постеля
(та друга аз нали и не ожидам)
ще пролежа чак до последната неделя
и бавно ще умирам.

И продължава в друго стихотворение…

Тържествен, ослепителен подарък –
дарувал си ми смърт. Да изнемогна в нея.
Душата, на пожара в огъня изпепелена,
Бавничко, ала завинаги в нощта отива.

На дъното ѝ само въглен черно-червеникав
Да притаи се трябва тя, да помълчи.
Ала в сърцето огън Ти предвечен си запалил
На смъртното кръщение печат.

В периода между 1940 и 1941 г. тя бродира голямо платно-гоблен „Тайната вечеря”, с което иска да украси Царските двери в лурмелския храм. Изборът на тази евангелска тема именно в този период от живота ѝ не е обикновена случайност.[8]

Още в Русия, едва започвайки своите опити в живописта, тя рисува акварела „Аз съм истинската лоза”.[9] Колкото и да би изглеждало странно, но това е едно от първите неща на младата художничка, съвършено логично и паралелно по време и символика с почти предсмъртната бродерия „Тайната вечеря”.

В Стария Завет символът на лозата е символ на Семейството, което принася много плод, предобраз на Църквата, раждаща множество чеда (нещо, което е много близко на майка Мария!). Лозата – това е образ на Божия народ (в Стария Завет – Ис. 3:14). Самото пък название на акварела се обяснява с думите „Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят” (в Новия Завет – Иоан 15:1-8).

В Новия Завет символът „Аз съм лозата” придобива още по-особено значение във връзка с Евхаристията, извършвана с виното, което идва от лозата! Лозата се превръща не само в символ, но и в реалност от църковният живот, без която спасението във вечния живот е невъзможно. Тъй като Господ и Църквата са неразделими, а Тялото и Кръвта на Христос съставляват същността на Църквата, то отъждествяването на лозата и Христос е нещо съвсем естествено.

От тук следва верига от богословски реалии и асоциации: Семейството, Общината, Църквата, Евхаристията, Христос, Бог Отец – като Лозарят, Който се грижи за лозето. Всички тези паралели и асоциации имат пряко отношение към творчеството на майка Мария.

Обръщайки се към апостолите, Христос казва: „Аз съм лозата, вие пръчките”.[10]

Много важни тук са думите за пръчките, които не пребивават в единение с лозата и затова изсъхват. Такива пръчки ги събират и ги хвърлят в огъня. Оттук и смирението на майка Мария, която, както и подобава на истински християнин, смята себе си за най-нищожния от Неговите ученици, тъй като не е принесла достоен плод, и е предсказала своята жертвена кончина в огън (и от разказите на София Борисовна е известно, че още като момиче Лиза често е говорила за това).

Ние обаче знаем, че, изгоряла в огъня на крематориума, принесла себе си в жертва в подражание на Христос, тя не е изгоряла „като ония пръчки”, които не били с Господа. Защото този огън на служението, в който е изгоряла майка Мария, я е свързал навеки с Христос!

Помощта, която майка Мария и нейните приятели от „Православно дело” започват да оказват на хората в окупирания Париж, е свързана с опасността от арест. За нея обаче това изглежда добре дошло, тъй като сякаш са ѝ поникнали криле и не чувства никакъв страх, а като птица лети без да се обръща назад, към всичко изгарящата огнена опасност, заради спасението на ближния и на преследваните иноверци! В предвоенните години на своята мисионерска дейност, окръжена от хора не само бедни и бездомни, но и паднали, тя си навлича много упреци, а понякога има и стълкновения с властите и с френската администрация. При така оформилата се след юни 1942 г. около дома на ул. „Лурмел” обстановка неприкритите и невнимателни действия са предизвиквали съсредоточеното внимание на Гестапо и на колаборационистите. Спасяването и оказването на помощ за евреите приравняват за майка Мария живота със смъртта. Мнозина от онези, които са я познавали отдавна и отблизо, не са одобрявали тази ѝ безогледност. Един от тези стари приятели е бил Д. Д. Бушен – същият този ДДБ, на когото през 1911 г., в Скитски чирепи, е посветено стихотворение. В спомените си той описва колко рисковано и как не винаги внимателно действа в онова време майка Мария.[11]

През февруари 1943 г., след битката за Сталинград, немците устройват погром над „Православно дело”. Сутринта на 8 февруари на ул. „Лурмел” пристигат гестаповци и започват обиск. Сред вещите на Юрий Скобцов те откриват компрометиращи документи, които говорят за помощта за евреите, с която той се е занимавал.

По време на ареста на сина си майка Мария се намира в околностите на Париж (във Фелярд,[12] при Д. Е. Скобцов). На 9 февруари, след завръщането ѝ, арестуват и нея. Заедно с нея същата участ сполетява и о. Димитрий Клепинин. На рязкото обвинение в помощ към евреите, отправено от немския офицер по адрес на майка Мария, София Борисовна отговаря: „Дъщеря ми е християнка и за нея няма нито елин, нито юдеин, а съществува само нещастният човек. Ако и Вас Ви грозеше беда, щеше да помогне и на Вас”. Нататък София Борисовна си спомня: „В последните минути на прощаването ние се прегърнахме и аз я благослових. Ние прекарахме цял един живот почти неразлъчно, по приятелски. Прощавайки се, тя, както винаги в най-тежките минути от моя живот (когато ми съобщи за смъртта на моя син, а след това на внучката ми), каза: „Дръж се, мамо”!”.[13]

Майка Мария попада в лагера Равенсбрюк, където ѝ е било съдено да прекара две години. По своя характер и със способностите си да понася бедността, винаги нехаеща за личния си „комфорт”, оказала се в лагера тя изцяло се обръща към бедите и нуждите на затворниците. Умее да намира думи на утешение, да запазва своята веселост, често да се шегува и никога да не се оплаква. В лагера успява да устройва „дискусии”, събирайки около себе си най-различни по възраст и вяра хора. Разказите на оцелелите от този лагер на смъртта и познавали майка Мария, свидетелстват, че тя им е помагала да възстановят изгубените си душевни сили и разказват как им е чела цели откъси от Евангелието и от апостолските послания.

По време на войната, когато съюзните войски се сражават рамо до рамо заедно със съветската армия и когато победата е вече близо, укрепват и надеждите, че след края на войната животът ще бъде друг. Може да се предполага, че със своето слово, с участието си, със своите разкази за други страни „странната монахиня” от Франция разкрива пред съветските военнопленнички цял един свят, а може би посочва и пътя към вярата…

Хора загиват всеки ден, комините на крематориумите постоянно димят, а веднъж, посочвайки с ръка излизащия от комините тежък дим, майка Мария казва: „Той е такъв само в началото, около земята, а нататък, по-нависоко става все по-прозрачен и по-чист и, накрая, се слива с небето. Така е и в смъртта. Така ще бъде с душите…”.[14]

Смъртта тя отдавна възприема като раждане в друг, духовен свят. Ето какво пише тя в статията си „Раждане в смъртта”: „И ние вярваме. И ето че по силата на тази наша вяра ние чувстваме как смъртта престава да бъде смърт, как се превръща във вечност, как земните мъки се превръщат в мъки на нашето раждане…”.[15]

Приближава краят на войната, а условията в лагера стават все по-непоносими. По думите на бившата затворничка И. Н. Уебстър, „последните месеци на 1944 г. и първите на 1945 г. за мнозина, включително и за майка Мария, се оказаха фатални”.[16]

В лагера тя продължава да бродира. Даже в тези нечовешки условия творчеството продължава да поддържа силите ѝ. Нейната другарка по лагер Розан Ласкру, която след освобождаването си живее в Париж, дълго време съхранява една бродерия, чийто сюжет е навеян от знаменития старинен гоблен от гр. Байе, изобразяващ сражението от 1066 г. между норманите, начело с Вилхелм Завоевателя, и англичаните при Хейстингс.[17] Тази бродерия представлява лагерна забрадка, по чийто краища с шев рибена кост, заедно с текст, е изобразен средновековен рицарски бой…[18] Розан Ласкру свидетелства така: „Тя бродираше по време на проверките, почти без да вижда, без рисунък… с „киевски” шев. Нейният материал беше моята лагерна забрадка… Боите ѝ доставяше една приятелка – полякиня, която работеше по багренето на есесовските рубашки. Конците добивахме от намотките на електрическите проводници, разрязани и оголени с помощта на лагерните машини Сименс. Иглата ѝ бе отмъкната от немската шивашка работилница на палача-мъчител Биндер Ул. За да може да бъде създадена тази бродерия-шедьовър, всичко това сълагерниците пренесоха с опасност за живота си”.[19] Текстът на забрадката е изписан на старинен английски език. Разбира се, изборът на сюжета не е бил случаен, а е безусловно символичен – непосредствена аналогия със събитията, случващи се на фронта, тъй като всички са очаквали съюзническия десант (състоял се на 6.6.1944 г. в Нормандия), въпреки че майка Мария се е надявала много на изпреварващи действия на Съветската армия.

Победата е била толкова близка и очевидна, че канонадата на съветската артилерия и взривовете на бомбите са се чували вече в лагера. И лагерният апарат по унищожаване на хора започва да работи с повишена скорост.

В лагера пък майка Мария започва да бродира икона. Нейната последната работа. Независимо от нечовешките условия на живот, от недояждането, от изтощението и от болестта, тя се старае да избродира изображението на Божията майка. Изображението, което някога ѝ е било навеяно от фреската на Марсел-Леноар. По-рано тя често заменя бродериите си за хляб, но тази икона не желае да даде за нищо на света. Е. А. Новикова, нейна другарка по лагер, предава следните нейни думи: „Да се върнем в Париж, там ще я подаря, но не тук. Ако успея да я завърша, тя ще ми помогне да изляза жива от тук, а ако не успея – значи, ще умра”. И тя не успява да я завърши, тъй като скоро заболява – започва да се оплаква от черен дроб и лежи неподвижно цели дни. Скоро, подобно и на много от останалите затворници, майка Мария се разболява от дизентерия и престава да се храни, надявайки се, че „диетата” ще я спаси, от което бързо започва да губи сили.[20]

За съжаление, ние не знаем какво се е случило с тази бродерия. Иска ни се да можем да се надяваме, че ще стане чудо и отнякъде тя ще се появи. Самият сюжет на иконата е стигнал до нас чрез описанието на Е. А. Новикова. Иконата е пресъздадена от парижката художничка-изограф С. А. Оцуп (Раевская), която се е опитала да осмисли богословски замисъла на автора. По-късно по нея е направен рисунък (копие) от иконописец – сестра Йоана (Рейтлингер).[21] На иконата Божията майка прегръща кръст, на който е изобразен разпнатият Христос. Може би, в този неочакван символ на алфата и омегата, на началото и края на живота, на раждането на Христос и Неговото разпятие на кръста за всички нас, за нашите грехове, за последен път майка Мария е искала да ни напомни за страшното време, в което живеем:

Нищо, нищо няма да запазиш,
опустошена съм и гола веч.
О, ти, двуостър меч,
какво се бавиш, а не ни накажеш?

Без план какъвто и да е, стъкмен,
без тънка философия в живота,
за своята тържествена Голгота,
бълнува моят дух ням и смутен.

Пуст е небосводът мъртъв, а тогава
пустиня е и мъртвата земя.
На вечната Голгота своя Син сега
вечно майката отдава.

[22]

В сборника си Стихове (1937 г.) – в полетата към това стихотворение – майка Мария рисува майка, държаща в скута си своя мъртъв син.

В статията „Раждане в смъртта” пък тя призовава към усилване на мъките: „… тъй като духовното тяло желае да се изправи, тъй като аз искам да се родя във вечността, тъй като в тази поднебесна на мен ми е тясно, тъй като искам да изпълня предназначението си, тъй като искам у дома, при Отца, затова и всичко готова съм да отдам, и с всякакви мъки да заплатя за този Бащин дом на моята вечност”.[23] И ето че този ден на раждането във вечността за майка Мария настъпва.

Месец март на 1945 г. е последният от живота на майка Мария. Тя загива на Велики петък от Страстната седмица (по Западната пасхалия), 31 март, след като вечерта на този ден я изпращат в газовата камера.

Искаме да завършим този наш разказ за живота, творчеството и съдбата на майка Мария с думите на майка ѝ, София Борисовна Пиленко: „В последните години в нашата църква цареше някакъв особен мир и даже във времето на войната и на всевъзможните ужаси там имаше нещо високо духовно. Любов към ближния, желание да се помогне на нещастните (което се и вършеше)… Немците отведоха майка Мария, о. Димитрий, Юра и макар войната да беше прекратена, с тях от нас изчезна нещо светло, любящо и добро, сред хората настъпи мрак, злоба, ненавист, осъждане и ругатни и въобще мракобесие. Да даде Бог всички да се опомнят и милосърдният Господ да се върне в нашите души”.[24]

*   *   *

Образът на майка Мария като художник, нейното изобразително изкуство не могат да бъдат ограничени в рамките на анализа на едното само творчество. В работите ѝ са заложени и здраво слети три главни понятия, между които следва да се постави знак на равенство: живот = творчество = съдба. Няма да се побоим да кажем, че във всичко, което е създала, майка Мария е била по-скоро не художник, а Артист. Тази дума (изписана с главна буква!) определя най-точно същността на универсалния и синтетичен неин талант, за който е писал А. Блок.

Запазените до наши дни художествени произведения на майка Мария – рисунки, акварели, бродерии – било то в музеи или в храмове, трябва да станат достъпни на по-широк кръг зрители, защото, пронизани от високия дух на вярата, любовта и доброто, те могат да „изправят” закоравелите човешки души. А чрез тях – да способстват за подобряването (и спасението) на окръжаващия ни суров (и даже жесток!) свят.

В заключение ще приведем стихотворение на инока Всеволод, което е посветено на монахиня Мария и което в пълна мяра я характеризира:

Победата на Красотата

Всичко отминава, но не всичко тук е суетата.
Смъртта е граница; зад нея са градините
на Бога – там, де управлява Красотата.
Това познаваш ти сега.

На огъня отмина изпитанието,
зад теб остана на живот и смърт борбата;
и твоята душа сега е като дом,
където свети Красотата.

За това и трябваше ти да живееш, да търпиш,
да пееш и да пазиш верността, та в теб, която
на Кръста опозна скръбта, в теб – във душата,
да може да възтържествува Красотата.

[25]

Следва

Превод: Борис Маринов

* „Рождение в смерти; Голгофа; Победа Красоты” – В: Кривошеина, К. Мать Мария (Скобцова). Красота спасающая, СПб.: „Искусство” 2004, с. 70-82 и на страницата Азбука.ру – тук. Публикуваните досега части от книгата – тук (бел. прев.).

[24] Из спомените на С. Б. Пиленко.

[25] Всеволод (Филипьев), ин. Ангел Апокалипсиса. Духовные сочинения, М. 2002, с. 74.