Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Път към висините (Очерк за живота и творчеството на майка Мария) 2

Сряда, 01 Март 2017 Написана от Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВ света на изкуството

В 1909 г. Лиза Пиленко завършва гимназия, получава диплома със сребърен медал и през лятото заминава за имението си в Анапа. След завръщането си в Петербург на 1 септември 1909 г. става слушател във философския отдел на Историко-филологическия факултет на Бестужевските курсове.[1]

Няколко месеца по-късно, на 19 февруари 1910 г., неочаквано за обкръжението си, 18-годишната Елисавета Пиленко, се омъжва за Д. В. Кузмин-Караваев (1886-1959), след което животът ѝ рязко се променя.

Дмитри Владимирович Кузмин-Караваев вече блестящо е завършил Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет, притежава множество таланти и голяма художествена чувствителност. В света на изкуството той е у дома си, дружи с литератори, художници и актьори, близък е до кръга на естетстващите модернисти. Благодарение на него Лиза се потапя изцяло във водовъртежа на художествения живот на Петербург. По онова време революционната нагласа на епохата, бунтарството и брожението в сърцата и умовете на интелигенцията, търсенето на незнайния „нов” герой (за който е писала и самата тя) намират пълно отражение в идеите и художествените методи на модернизма. В живописта, в поезията, в театъра се появяват нови методи на пластичното изразяване. Възникват течения с понякога неочаквани наименования: акмеизъм, неопримитивизъм, лъчизъм, футуризъм, късен символизъм, дадаизъм – всички те дали немалко блестящи имена в „руския авангард”. „Руският авангард” от 1910-те пък клони към примитивната картина, към иконата, към фолклора. В този стил тогава работят практически всички авангардисти, включително Н. С. Гончарова, М. Ф. Ларионов, А. А. Екстер, О. В. Розанова и др.

Впрочем светът, в който въвежда Лиза нейният съпруг, се оказва не съвсем чужд за нея. Още преди да се омъжи, нея я свързва приятелство с художничката Н. С. Войтинская (1888-1965), която през 1907 г. се завръща от чужбина, а през 1908 г. завързва контакти с редакцията на известното списание Аполон.[2] Колкото по-дълбоко обаче Лиза прониква в този свят, толкова по-трудно ѝ става да открие в него свое душевно място. Отблъсква я „нелепият начин на живот” на новото ѝ обкръжение, който преднамерено не съвпада с ритъма на реалността. Още тогава нейната първа и напълно естествена реакция е било желанието да излезе от „словесността” и да премине към действието.

И все пак, независимо от всичко, 1910-те се оказват много плодотворни за Кузмина-Караваева. От печат излизат: първата ѝ книга Скитски чирепи, философската ѝ повест Юрали, втората нейна стихосбирка Рут. Това са първите нейни опити с поетично слово да изрази своето разбиране за пътя, за „тясната пътека” – в християнското ѝ разбиране.

Поетесата се увлича не само от литература и общува не само с литераторите, които се събират на „кулата” на Вячеслав Иванов и в „Бездомното куче”.[3]

Рядко бурният в онези години художествен и изложбен живот привлича Кузмина-Караваева съвсем не по-малко от литературният. „Най-културните” живописци – както пише С. Маковски – художниците от старото поколение, са обединени в групата „Светът на изкуството”, а младежта – все повече привличана от авангардното, формалистичното направление, създава свои обединения и пише свои програмни „манифести”. Младите художници от столицата, противопоставящи се на „Света на изкуството”, през февруари 1910 г. основават свое общество – „Съюз на младежта”. И, чрез изложби, аукциони и срещи, възнамеряват гръмогласно да отстояват „Новото изкуство”. Това е било, може би, най-лявото от всички формални направления и съюзи от онова време.

Художниците от „Съюза” са до голяма степен солидарни с футуристите – те дори издават съвместно списание; признават също и кубизма, и лъчизма. За определянето на своя стил и направление те предлагат нов термин – „пуризъм”, подчертавайки с това, че целта им е чистотата на линията и на формата, пълнотата и яркостта на цветовата гама.

Пуристите смятат за свой дълг да създадат музей на „най-новата руска живопис, в който да биха се намирали картините на преживяванията на нашите дни”, а не платна, ласкаещи взора на еснафа.[4]

Произведенията на художниците от „Съюза” предизвикват много и незаслужени ругателства и насмешки, смятат изкуството им за „неизживяно декадентство”, а самите тях – за „бездарни простаци”. От „Света на изкуството”, начело с А. Бенуа, се възмущават от „вандализма на „съюзната” младеж”.[5] Естетическото кредо на новото изкуство – във всичките му видове – формулира поетът Сергей М. Городецки: „Най-накрая красотата се демократизира и красивото се превръща в некрасиво – понякога дори уродливо, което е напълно възможно само при пълно обновяване на увехналата, изпростяла съвременна душа… Никога формата не е стояла толкова далеч от съдържанието, както в наши дни… И така, погледнете по-съсредоточено „Магарешкия бодил”, обоготворете новаторите в поезията и в музиката и все още ще ви бъде възможно да живеете”.[6]

Същото повтаря и активният член на „Съюза на младежта” – художничката О. В. Розанова: „Представата за красотата сред по-голямата част от публиката, възпитана от лъжехудожниците с копия на природата, почива в понятията „познато” и „понятно”. И ето че когато изкуството, създадено на нови начала, я [публиката] изважда от рутината, от заспалото състояние на веднъж и завинаги установените възгледи, то този преход към другото състояние в нея, която не се е подготвила за него чрез развитие, ражда и протест, и вражда. Само с това може да се обясни и чудовищността на упреците, отправяни към цялото Младо изкуство и към неговите представители”.[7]

Изложбите на „Съюза” са ежегодни. Участват не само петербургски живописци, но и московчани: Н. С. Гончарова, М. Ф. Ларионов, Д. Д. Бурлюк, К. С. Малевич, В. Е. Татлин и др. На тези изложби преобладават натюрмортите, приказната символика; място има и за религиозни сюжети.

Явно не без влиянието и на Н. С. Войтинская, Кузмина-Караваева се присъединява към „Съюза на младежта”, чийто идеи особено импонират на нейните собствени.

Забележителна роля във формирането на естетическия и на художествения вкус на Елисавета Юриевна в този период изиграва София Ивановна Бодуен де Куртене (дъщеря на известния езиковед). Тя е в приятелски отношения с Войтинская, участва в „Съюза” и сама взема участие в изложбите.

През лятото на 1911 г. Елисавета Юриевна е на почивка с мъжа си в неговото родово имение Борисково, Тверска губерния. По съседство, в имението Слепнево, живеят Анна Ахматова и Николай Гумильов. Те често общуват и дори се оформя своеобразен „летен поетичен кръжок”. Елисавета Юриевна рисува много и с увлечение.

Братовчедът на нейния мъж, в бъдеще известният театрален художник Д. Д. Бушен (1893-1993), в залеза на дните си, си спомня как заедно са „живописвали” в едно ателие. В Скитски чирепи има едно стихотворение, посветено от поетесата на „ДДБ” – на Бушен, нейния по-млад събрат по живопис, в което звучат характерните за нея „рискови” ноти:

Как радостно, как радостно е над синеещата бездна
по въжето да вървиш, боейки се надолу да погледнеш…

[8]

Най-вероятно именно тогава, в Борисково, Елисавета Юриевна създава картината „Змей Горянин”, с която дебютира на третата изложба на „Съюза” в края на декември 1911 г.[9] Трябва да се каже, че тази изложба е открита едновременно и в едно от зданията с експозиции на петербургското „Общество на художниците”. И това съвместяване на несъвместимото, естествено, е веднага представено в пресата: „Твърде пикантно би било съпоставянето на тези изложби – крайно лявата и крайно дясната!”.[10] След откриването на изложбата на „Съюза” наблюдателят отбелязва, че „с привидните си крайности тя плаши до смърт… с някакво преднамерено варварство”.[11]

Хвърленото от автора обидно за младежта от „Съюза” прозвище „варвари” е било подето от Кузмина-Караваева, която му придава друг смисъл: варварите – това са не само разрушителите на старото, но и носителите на новата култура. В очерка си Последните римляни тя съчувства на „варварите”, причислявайки и себе си към тях.

Интересното е, че и съпругата на М. Волошин по-късно си спомня, че с мъжа си те „до тези изтънчени хора… се чувствахме като варвари. Те гледаха назад, а ние търсехме бъдещето”.[12]

Погълната от литературна работа, Елисавета Юриевна скоро се оттегля от „Съюза на младежта” и не взема участие в други изложби. Общението ѝ обаче с талантливите и самобитни художници, в частност с Наталия Гончарова, не отминава безследно. Работи на Гончарова като триптиха „Спасител” (1910-1911), „Четиримата евангелисти” (1911 г.), композицията „Жътва” (1911 г.), „Разпятие с предстоящите” (1912 г.) и др., безусловно са намерили отражението си в акварелите на Кузмина-Караваева от 1910-те. Влиянието на стила на Гончарова може лесно да бъде проследено и в по-късните произведения от френския период на майка Мария. Особено силно това се чувства в ярките растителни орнаменти, разписани по стените и по прозорците („витражи”) на парижките храмове на майка Мария.

Московската група художници, която се доближава до „Съюза” – Н. Гончарова, М. Ларионов, А. Шевченко – излиза с „пропаганда” на новата живопис и на новия вид безпредметно и абстрактно изкуство (същият този лъчизъм на Ларионов), а също така и на „примитивизма”. При което „примитивът” е заявяван не само като стил, но и като своеобразна религия на художника. През 1913 г. А. Шевченко – идеологът на тази група художници – издава брошура под названието „Неопримитивизмът”.

И в нея провъзгласява: „Простата, безхитростна красота на примитивната картина, строгостта на примитива, механичната точност на построението, благородството на стила и добрият цвят, събрани заедно от творческата ръка на художника-властелин – ето ги нашата парола и нашият лозунг… Като отправна точка ние вземаме нашето изкуство на примитивните картини, на примитива, на иконата – тъй като в тях ние намираме най-острото, най-непосредственото възприемане на живота, при това чисто живописно”.[13] Още преди революцията, художествените критици са намирали, че изкуството на Н. Гончарова е „дълбоко национално и синтетично”. Приказно-примитивният, близък до народната картинка стил на нейната живопис, както вече казахме, се оказва съзвучен на духовните и творчески търсения на Елисавета Юриевна.

През есента на 1912 г. младата поетеса придобива известност благодарение на своя първи поетичен сборник Скитски чирепи, за който пресата се отзовава с голям интерес. Елисавета Юриевна е радостна от излизането на книгата си и широко я дарява на своите близки и приятели.

На 29 март същата година пък тя извършва своето първо задгранично пътуване – в Германия, в курорта Бад-Наухайм. Изборът на това място не е случаен: няколко години по-рано там е бил Александър Блок.

В началото на 20 в., заедно с най-близките си съседи Фридберг и Йоханесберг, Бад-Наухайм представлява своеобразна „огърлица” от курорти. Елисавета Юриевна повече от всичко се интересува от Йоханесберг, откъдето дори изпраща картичка на А. Блок, с изглед към „Иванова планина”. Йоханесберг – неголямо селище на десния бряг на Рейн – се слави със своите лозя, което за Елисавета Юриевна е особено интересно. Та нали първите лозички за своите лозя в района Абрау нейният дядо Д. В. Пиленко е докарал именно от Йоханесберг.

В разходките из вълнуващите сърцето ѝ места Елисавета Юриевна не се разделя със своето блокче за рисуване. От писмото до А. Блок, където тя подробно описва скъпите за него забележителности на Наухайм, може да се разбере, че тя рисува много и с голям интерес. По-конкретно в това писмо тя пише: „Седях цял час на кулата във Фридберг. Там ме затвори градинарят, за да мога да рисувам много”.[14] Доколкото сега е известно, от тази серия рисунки и етюди са се съхранили само две – рисунка с молив и пейзаж – цветна скица с масло върху хартия.[15]

В Наухайм, – неуморно ходейки по „маршрутите” на Блок, – тя написва и няколко стихотворения, които по-късно влизат в тогава неиздадената книга Дорога. Тези стихове (тя ги нарича „Лирична поема”) не носят почти никакви конкретни „привързвания” към посещението на курорта в Германия, но те са пълни с вътрешни размисли и са родствени с поезията на късните символисти.

Приятелите

След завръщането си от Германия, през лятото на 1912 г. Елисавета Юриевна отива при „земята” – в имението си Джемете, до Анапа, където кани А. Толстой и С. Димшиц. По-късно София Исааковна си спомня за това пътуване: „Лятото беше горещо. Нощем често бягахме от задуха в дома и отивахме в градината, където спяхме на земята – върху разтворени кожуси. Призори Алексей Николаевич се събуждаше първи и будеше и мен, за да видя изгрева на слънцето. В Анапа ние работехме много. Аз рисувах лозя – с големи, пронизани от слънцето гроздове”.[16] Безусловно, самата Елисавета Юриевна тогава също е рисувала картини и акварели, избирала е своите сюжети, ползвайки съветите на по-опитния майстор, какъвто е била Димшиц.

(Семейство Толстой се запознават с Кузмина-Караваева при посредничеството на Максимилиан Волошин, в 1911 г., когато А. Толстой и С. Димшиц се завръщат от Париж в Петербург. Завързва се дружба, която впоследствие се превръща в трагична за Гаяна – голямата дъщеря на Елисавета Юриевна.[17] В продължение на няколко години срещите и общуването със сем. Толстой са доволно чести. Творческата интелигенция в Петербург често устройва дискусии и вечери в литературната зала на ресторант „Виена” или пък в артистичното бистро „Бездомното куче”, а понякога в редакцията на Аполон или в дома на „Цеха на поетите”.)

През лятото на 1912 г. от Джемете сем. Толстой и Елисавета Юриевна се преместват в Коктебел,[18] при Максимилиан Волошин. „Макс” е техен общ приятел, а влиянието му като художник върху Кузмина-Караваева е очевидно. С него тя се запознава в редакцията на Аполон, а по-късно (до войната от 1914 г.) те често се срещат и на „кулата” на В. Иванов, и на Крим. Волошин е красива, ярка и светла личност, като магнит привличаща към себе си различни творчески индивидуалности – той е поет, необичаен рисувач и превъзходно владее техниката на акварела. В неговия дом в Коктебел се събира цветът на младите и талантливи артисти и писатели, устройват се литературни четения и спектакли – онова, което по-късно ще започнат да наричат „художествени мероприятия”. Много от него е могла да научи и самоуката художничка Елисавета Юриевна.

В края на юли 1912 г. коктебелци са поразени от необичайно събитие: землякът им А. Г. Синопли открива местно художествено-футуристично кафене, наречено „Бубны”.[19] Кафенето е явно замислено по подражание на знаменития столичен ресторант „Виена”. Коктебелското кафене e голям дървен сарай, а названието му подчертава приемствената връзка с московското общество на художниците-авангардисти „Вале каро”.[20] Стените на „Бубны” са украсени с необичайни стенописи, нарисувани в стиловете на кубизма и на футуризма. На една от стените са изобразени различни ястия, а на друга – шаржове на отпочиващи знаменитости.[21] За украсяването на „Бубны” са привлечени А. В. Лентулов и В. П. Белкин, които по това време гостуват при Волошин и с които Елисавета Юриевна съвместно излага в „Съюза на младежта”.[22] Може почти да не се съмняваме в това, че не само Волошин, но и Димшиц, и Елисавета Юриевна са вземали участие в подготовката и изрисуването на стените на това кафене.

Нещо като свой учител по акварел Елисавета Юриевна е имала в лицето на В. П. Цейдлер (неин чичо – съпруг на родната ѝ леля по бащина линия). Семейство Цейдлер живее в Петербург, така че, пристигайки в столицата, Пиленко честичко се отбива у тях, на „Чернишева”.

В. П. Цейдлер – академик архитект и строител (1857-1914) – е известен със своите многобройни постройки в Петербург и в Нижни Новгород. По негов проект в имението Джемете е построен собствен дом-вила, а в самата Анапа – каменна църква. Той е автор и на бюста на Д. В. Пиленко – дядото на Елисавета Юриевна, инсталиран в градината в Джемете и изгубен след революцията.

Известен е и като акварелист. Според оценката на Бенуа, неговите произведения се „отличаваха с въодушевеност, лекота на тоновете и голямо изящество”. Не подлежи на съмнение и това, че в голяма степен Цейдлер съдейства за развитието на художествените способности на своята племенница – може би дори и в нагледното показване на техниките на акварела, които той е владеел до съвършенство. Важно е да се отбележи, че по своето художествено възприятие както Цейдлер, така и Волошин са неореалисти – т. е. те не са слепи копировачи на природата.

Следва да се припомни и за още един „учител” на Кузмина-Караваева от началото на 1910-те. В една от своите статии А. С. Ситова назовава фамилията на петербургския художник (тогава още и ръководител на школа за живопис и рисуване) М. Д. Бернщейн (1875-1960), при когото Елисавета Юриевна е вземала „частни уроци”. В продължение на много години Бернщейн работи като преподавател – И. Е. Грабар неслучайно го смята за „най-добрия педагог”.

Днес ние се опитваме – по оцелелите в различни части на света, понякога и по чудо, произведения на м. Мария – да представим нейния път като единно цяло. Поезията и рисунката, везбата и религиозната философия – това са все елементи, взаимодействащи и взаимно проникващи се, на един и същ универсален талант. И не е случайно, че, след като вижда нейните акварели, петербургският литературовед А. П. Могилянски образно ги нарича „ръкотворни стихотворения”. Изкуството, творчеството е било това, без което тя не е могла да живее и да мисли. То ѝ е помагало, а може би с нещо я е и спасявало от всички изпитания в нейния живот.

Моливът, тушът и акварелът са били основните подръчни материали за Кузмина-Караваева в началото на първите ѝ любителски опити. Трябва да се каже, че и нейните приятели – авангардистите от онова време – не са били особено обременени от грижата какво точно и точно с какво да работят. Същият този „Съюз на младежта” е декларирал „отговорност пред човечеството”, заради която е трябвало да озвучат света максимално ясно и просто – да го кажем „примитивно” и по възможност „некрасиво”.

Светът гинел, но не само той трябвало да бъде спасяван, а и самата Красота – твърде много били появилите се тогава привърженици на антикрасотата, на некрасотата

Неспокойни години

Семейният живот на Елисавета Юриевна не се подрежда. През есента на 1913 г. от Анапа тя пристига в Москва. Да се върне в Петербург ѝ е било тежко и по всичко личи, че тя се е стараела да избягва срещите не само с бившия си съпруг, но и с техните общи приятели. С Кузмин-Караваев тя се разделя в действителност още през пролетта на 1913 г., а през есента на същата година, на 18 октомври ѝ се ражда извънбрачна дъщеря, която тя нарича със символичното християнско име Гаяна (Земна).

Промяната в живота на Елисавета Юриевна с раждането на нейната дъщеря е била сякаш предопределена. Струвало ѝ се е, че в Москва ще успее да прекара известно време в относителна тишина и неизвестност, да забрави шума от пъстрите и често безсмислени срещи – от този живот, който винаги я е дразнил и не ѝ е давал духовна храна. Все повече и все по-често нея я тегли природата и уединението. Личните разочарования, разводът, раждането на Гаяна и тежките, объркани взаимоотношения с А. Блок – всичко това я е подбуждало към размисли и преоценка на преживяното. Надеждите за спокоен живот обаче не се сбъдват. Скоро след пристигането си Елисавета Юриевна случайно се среща със С. И. Димшиц – оказва се, че сем. Толстой живеят съвсем наблизо. От тях тя разбира, че в първопрестолнината се е заселил и Вячеслав Иванов и се опитва да пресъздаде при себе си нещо, подобно на петербургските събрания на „кулата”. Животът и приятелите, оставени в столицата, я догонвали в Москва.

През зимата на 1913-1914 г. Елисавета Юриевна често се вижда със сем. Толстой, а благодарение на тях и кръгът на нейните московски познати постепенно се разширява и става все по-разнообразен – Толстой винаги се е славил с широта на познанствата и е обичал шумните трапези. В писма до сина си, който е в Коктебел (януари-март 1914 г.), Е. О. Волошина разказва за присъстващите на знаменитите ѝ „безделнически вечери” на Сивцев Вражек (№ 19, апартамент 11), както и на колективните обеди на „безделниците” при сем. Толстой и при сестрите Крандиевские (едната от които е скулптур, а другата – поетеса и по-късно съпруга на Алексей Н. Толстой). Сред поканените често присъстват художниците М. С. Сарян, М. В. Добружински, Н. В. Кандауров, Е. С. Кругликова.[23] Тези събрания посещава и Кузмина-Караваева.

В пъстрия свят на художниците и писателите от това време всичко се е преплитало. Художествените иновации бързо са ставали достояние на приятелите по перо и четка. Един такъв генератор на идеи е твърде самобитният, вече признат майстор: художникът Мартирос Сарян. Неговата живопис, ярка, свежа и необичайна по колорит, произвежда фурор. Той бързо става популярен, а музеите още тогава успяват да придобият няколко негови произведения.

Ще се спрем върху личността на Сарян и върху неговите произведения, тъй като – както по всичко личи – неговата живопис и неговият „поглед към Изтока” са повлияли в много голяма степен върху Елисавета Юриевна. Самият Сарян излага кредото си така: „Художникът трябва да обича своите багри, да рисува бързо, но с голямо внимание, като по възможност избягва излишното смесване на багрите… Художникът трябва да гледа на своята палитра като на цветна леха и да умее да се обръща към нея майсторски, като истински градинар”.[24]

М. Волошин, който посвещава на Сарян статия в ноемврийския брой на Аполон за 1913 г. – статия, която самият Сарян е смятал за най-сполучлива,[25] – говори за зрелия и твърде самобитен художник и за неговия принцип на опростяване в равна степен както на рисунъка, така и на цвета, и че именно това се явява и „ръководната нишка” в неговата живопис.

В статията си Волошин подчертава, че изкуството на Сарян „отразява Изтока”; че „в своя романтизъм той остава човек на Изтока”; че „подходът на Сарян към Изтока е чисто импресионистки, но при Сарян има чувство за рисунъка, доведено до най-висшата простота, и пак такова чувство за опростяването на тона”.[26] И още, при Сарян се чувстват „стилът на турските примитивни картини, характерните източни багри”.[27]

Това са изключително интересни и важни за нас свидетелства, защото и в печата се говори много за източните извори на руското изкуство от началото на 1910-те. Същия този „модерен възглед” поддържа и авангардът на московските модернисти. „Да живее прекрасният Изток! … Ние сме против Запада, който вулгаризира нашите и източните форми и който всичко нивелира…” – така провъзгласяват в своя манифест „лъчистите и бъдещниците”.[28] Все в 1913 г. Наталия Гончарова предлага „да черпим художественото вдъхновение у нас, в родината и от близкия до нас Изток”. „За мен Изтокът е творчество на новите форми – разширяване и задълбочаване на задачите на баграта”.[29]

Във връзка с творчеството на Сарян следва да се отбележи още едно обстоятелство. В 1913 г. той посещава Персия, за която вероятно е и разказвал на своите приятели, като е съпровождал разказа с показване на новите си рисунки и акварели. Това е важно да се има предвид при анализа на акварелните произведения на Елисавета Юриевна от този период. Именно тогава в нейните работи се появяват „източните и библейски мотиви”, а цветовата гама и маниерът на изпълнението им (онова, което славянофилите наричат „вътрешно светене”) говорят много. Тя е увлечена от изкуството на Изтока и по всичко личи, че добре е познавала „фаюмския портрет”, чиято колекция се появява в Музея на изящните изкуства през 1912 г. А ако става дума за техниката на изпълнение на акварели, покрити с тънък слой восък, с увереност може да се каже, че са ѝ били известни иконите от Синайския манастир, които са били изографисани с восъчни бои (музей на Киевската духовна академия).

Общуването със Сарян видимо е повлияло дълбоко върху Кузмина-Караваева, при това не само в художествен план. Сега става ясна в много отношения загадъчната фраза от писмото на Е. О. Волошина до нейния син (от 22.10.1914 г.): „През лятото в Коктебел дойде Кузмина-Караваева; беше много мила, проста и ние с нея се разделихме съвсем като приятели. Иска да поживее две години без хора, в уединение, а след това да пътува до Мидия”.[30]

Стремежът на Елисавета Юриевна към уединение е напълно обясним във връзка с напрежението по това време в личните ѝ отношения с Блок,[31] а що се отнася до Мидия – нея, разбира се, следва да разбираме в преносен смисъл – това е загадъчната Персия, т. е. отново все същия този Изток![32]

Следва

Превод: Борис Маринов


 

„В мире искусства”; „Друзья”; „Беспокойные годы” – В: Кривошеина, К. Мать Мария (Скобцова). Красота спасающая, СПб.: „Искусство” 2004, с. 26-38 и на страницата Азбука.рутук. Въведителните текстове към книгата и част първа виж – тук и тук (бел. прев.).

[1] Курсове за жени със систематичен университетски характер, провеждани в Санкт Петербург между 1878 и 1918 г. и носещи името на своя основател и пръв директор проф. Константин Н. Бестюжев-Рюмин. Едно от първите женски висши учебни заведения в Русия (бел. прев.).
[2] Мнението на А. С. Ситова, че „портрети на момиче” (скици от 1908-1910 г.) – работа на Н. Войтинска – са изображения на Е. Ю. Кузмина-Караваева, е основано само на едно мимолетно свидетелство на дъщерята на художничката – А. Л. Войтинская-Хвостенко: „… позира ѝ младата поетеса Лиза Пиленко” (Искусство, 10, 1971, с. 67-68). Но… през 1908 г. Лиза далеч вече не е „момиче”. Запазена е групова снимка именно от 1908 г., на която Лиза далеч не прилича на ескизите на Войтинская, пък и откъде-накъде Войтинская, която тъкмо е започвала да завързва връзките си с Аполон и е рисувала най-големите руски поети, ще тръгне да рисува една обикновена гимназистка? Пък и това, че Лиза е поетеса, става известно едва в 1911 г. (и още по-точно даже в 1912 г., след отпечатването на първата ѝ стихосбирка). В 1911 г. Лиза е вече омъжена жена и участник в първия „Цех на поетите” [„Цех поэтов” – название за няколко поетични обединения в началото на 20 в.; първото от тях, което е и споменато тук, е основано от Н. С. Гумильов (1886-1921) и С. М. Городецки (1884-1967) и просъществува от 1911 до 1914 г. (бел. прев.)]. По онова време, независимо от твърденията на А. С. Ситова, тя вече учи в Бестужевските курсове. А и Войтинская заминава в Сибир, при своя брат, който е полизатворник. Важно е и едно свидетелството на художника С. Р. Ернст, което е приведено от Ситова (Памятники культуры. Новые открытия, Л. 1980, с. 323) и което очевидно не е в полза на „атрибутираното момиче”… Лиза е била къде по-жива и интересна от образа на тези рисунки. А нали Войтинская е била портретист и рисунките ѝ са се отличавали с голямо сходство с модела и психологическото предаване на характера на позиращия!
[3] „Бродячая собака” е прочуто литературно-артистично кабаре в Санкт Петербург, един от центровете на културния живот през Сребърния век (бел. прев.).
[4] Союз молодежи, 1, 1012, с. 20.
[5] Авторът на една от вестникарските статии, посветени на есенната изложба от 1912 г., пише, че подобни експозиции предизвикват „униние като пред нашествие на варварски пълчища от епохата на великото преселение на народите” (Санкт-Петербургские ведомости от 9.12.1912 г.). И дори десет години по-късно – вече в началото на 20-те – писателят-сатирик А. Аверченко, описвайки „безсмислието” и антиреализма на тогавашното модерно изкуство, избира в качеството на пример за своя фейлетон „Изумителен случай” творенията на художниците от „Съюза на младежта”. Скандалната слава – както виждаме – надживява с много години самото обединение.
[6] Черное и белое, 1, 1912, с. 9. Впрочем – както смята поетесата Олга Седакова – и в наши дни хармонията и красотата трябва да бъдат отбранявани на първо място от самите художници. Художниците и поетите се стремят да разрушат красотата – заради правдата” (Русская мысль, 4283, 1999, с. 21).
[7] Союз молодежи, 3, 1013, с. 17 (из статията на И. Школьник).
[8] Равнина русская, с. 41; Богат, Е. М. Литературная газета от 25.4.1984 г.
[9] Каталог выставки картин общества художников „Союз молодежи”, [СПб.] 1912, с. 7, № 20. Следите от картината на Е. Ю. Кузмина-Караваева са изгубени. Третата изложба на „Съюза” е открита на 26.12.1911 г. и е работила през целия януари на 1912 г.
[10] Речь от 23.12.1911 г.
[11] Речь от 24.1.1911 г.
[12] Волошина-Сабашникова, М. В. Зеленая змея, СПб. 1993, с. 153.
[13] Ларионов, М., Н. Гончарова, А. Шевченко Об искусстве, Л. 1989, с. 56.
[14] Равнина русская, с. 635.
[15] Виж: Емельянова, Т. „Немецкий курорт Бад-Наугейм в восприятии А. А. Блока и Е. Ю. Кузьминой-Караваевой” – В: Вестник РХД, 181, 2000, с. 186-202.
[16] Воспоминания об А. Н. Толстом, М. 1982, с. 71. Объркване в паметта на художничката – през юни лозата все още няма гроздове.
[17] Подробно за това в: Шустов, А. Н. „Е. Ю. Кузьмина-Караваева (м. Мария) и А. Н. Толстой: Контакты” – В: Russian Literature, 48-4, 2000, p. 425-456.
[18] Коктебель е курортно селище в източната част на Кримския полуостров, на брега на Черно море (бел. прев.).
[19] „Цветът” или „боя” каро” (мн. ч. „бубны”) при игра на карти (бел. прев.).
[20] „Бубновый валет” (бел. прев.).
[21] За кафене „Бубны”, заедно с множество стихотворни надписи, виж броя на в-к Феодосийская газета от 12 август 1912 г.
[22] Лентулова, М. А. Художник Аристарх Лентулов, М. 1969, с. 20-22.
[23] Фрагменти от писмата на Е. О. Волошина в: Елизавета Кузьмина-Караваева и Александр Блок, с. 203-204. За безделниците” и за „членуващите” в тяхната компания виж: „Отрывок из дневника Р. М. Гольдовской” – В: Саакянц, А. Марина Цветаева. Жизнь и творчество, М. 1997, с. 43.
[24] Сарьян, М. С. Из моей жизни, М. 1970, с. 254.
[25] Волошин, М. Лики творчества, Л. 1988, с. 302-313.
[26] Пак там, с. 306, 687.
[27] Купченко, В. П. „Волошин и М. Сарьян” – В: Литературные связи, т. 2, Ереван 1977, с. 196.
[28] Ларионов, М., Н. Гончарова, А. Шевченко Об искусстве, с. 9.
[29] Пак там, с. 29-30. Виж и стиховете на поета Н. Гумильов:
Изтока – и нежен, и блестящ
Гончарова в себе си откри.
[30] Съобщено от В. П. Купченко.
[31] По-подробно за това виж в: Шустов, А. Н. „Блок в жизни и творчестве Е. Ю. Кузьминой-Караваевой” – В: Александр Блок. Исследования и материалы, Л. 1991, с. 131.
[32] По онова време Персия привлича мнозина руски поети и художници. Достатъчно е да си спомним само за Велимир Хлебников и Сергей Есенин.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyudu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме