Как студенти християни са воювали с нацизма чрез цитати от Светото Писание
До неотдавна в Русия се смяташе, че в движението на Съпротивата по време на войната от 1941-1945 г. в Европа водещи са били комунистите в нелегалност. Знанията за „другата“ Съпротива се премълчаваха, защото тези групи са били формирани не от комунисти, а от християни.
„Ние бяхме толкова различни“
В Германия през 1943 г. е разкрита антифашистката организация „Бялата роза“. Нейните членове, петима студенти от Мюнхенския университет – Ханс и Софи Шол, Александър Шморел, Кристоф Пробс, Вили Граф, а също и техният учител, проф. Курт Хубер – са екзекутирани.
Кои са тези хора? Те не произлизат от пролетарските среди, където класовата борба разпалва кръвта, а конспиративният живот е норма. Всички членове на „Бялата роза“ принадлежат към буржоазията, те са богати, образовани и успешни. Всички са обединени от християнските принципи на живот и вяра в Бога. Ханс и Софи Шол са протестанти, Вили Граф – римокатолик, Александър Шморел – православен, Кристоф Пробс – вярващ, но некръстен. Преди екзекуцията е помолил да бъде кръстен, но е получил отказ.
По разказите на техни приятели, те са били весели хора, а от снимките, достигнали до нас, се вижда, че са били и много красиви младежи. В Медицинския факултет на Мюнхенския университет ги събират общи интереси: музиката, литературата, политиката. Четат Гьоте и Достоевски, ходят на концерти на Хендел и на неделната меса, молят се и четат св. Августин… Но изведнъж се оказва, че всичко това е напразно.
София Шол пише: „Ние и нашите приятели бяхме толкова различни, в което изглежда се крие богатството на личността на човека, и се оказа, че тъкмо в това е главната опасност за нацията, за националната идея. Някак незабелязано всички ние бяхме събрани под знамената, научиха ни да маршируваме, да крачим в строй, да не възразяваме и да мислим колективно. Ние обичахме Германия толкова силно, че никога не си задавахме въпроси като „защо“ и „за какво“ ние обичаме нашата родина? С идването на Хитлер на власт започнаха да ни учат и да ни обясняват „как“ и „за какво“ трябва да обичаме нашата родина“.
Удивителната проницателност на младата душа се съчетава с недоумението как всичко това е могло да се случи с великия немски народ. Защо?
Ханс Шол пише на баща си: „Кажи ми, татко, знае ли фюрерът, че съществуват концентрационни лагери? Той знае ли как в младежките отряди следят за спазване на партийната дисциплина? Знае ли той, че душевноболните деца ги закарват в клиника на неизвестно място? Защо на онези, които ги освобождават от лагерите, им е забранено под заплаха от смъртна присъда да разказват какво са преживели? Защо и как такова правителство и такъв лидер са могли да се закрепят във властта в нашата страна?“.
„С патриотични песни на уста фюрерът ще поведе младежта на смърт и вие ще бъдете длъжни да служите не на Господа, а на дявола…“
Бащата на Ханс и Софи, Роберт Шол, по професия е данъчен съветник. В началото на 30-те се увлича от идеите за „Велика Германия“ и дори става член на една от национал-социалистическите организации. Доста скоро обаче разбира, че политическите възгледи и идеите на фашизма са му абсолютно чужди като вярващ протестант.
Той не се страхува да говори открито със Софи и Ханс за това, което се случва с народа, когато най-важни за него стават богатството и силата: „Германия преживя страшни години на бедност, безработица и унижения. Една велика страна на практика към началото на 30-те престана да съществува като Велика сила. Фюрерът съумя да възроди икономиката, спря инфлацията, бедността отстъпи, хората повярваха на него и на неговата партия. Вие сте родени веднага след Първата световна война, израснахте в бедна, но свободна страна, огледайте се наоколо и вижте – днес започнаха да ни уважават и да се боят от нас. Това дава увереност на някои… Ние обаче не сме животни и затова материалното благополучие не може да ни направи щастливи. С патриотични песни на уста и стройни редици фюрерът и неговите съратници ще поведат младежта на смърт и вие ще бъдете длъжни да служите не на Господа, а на дявола…“.
Листовки с цитати от класиците
„Бялата роза“ не е организация в пълния смисъл на думата – тя е група от съмишленици, свързани в лична дружба и готовност да се съпротивляват на режима.
Александър Шморел, руснак по майчина линия, немец по бащина, православен във вярата, преживява като лична трагедия това, че народите на тези страни се унищожават един друг. Дядо му по майчина линия е бил православен свещеник. По време на гражданската война семейството бяга в Бавария, в Мюнхен, тогава Александър е на две години. Тук той расте, влиза в университет. В университета среща приятели, с които чете и обсъжда книги с религиозно-философско съдържание.
Постепенно кръгът от съмишленици се разширява. Един от тях е проф. Курт Хубер, известен с критичните си изказвания за режима. През пролетта на 1942 г. Ханс Шол открива в пощенската си кутия листовка с проповед на римокатолическия епископ на Мюнстер фон Гален, който открито се обявява против нацистите. Така се заражда идеята да се призовават хората към съпротива чрез листовки.
В своя кръг младежите намират отдушник от угнетяващата атмосфера на войната и диктатурата, но заедно с това расте усещането за необходимост от действие срещу външното разрушаване на страната и вътрешното разложение на хората, осакатяването на умовете и съвестта.
Защо символ на групата става „Бялата роза“? В дневниците на младежите, основали движението, няма ясно обяснение за това. До ден-днешен има догадки – към това ги е подтикнал или романът на Достоевски Братя Карамазови, където на гроба на Илюшечка е сложена бяла роза, символ на възраждането и на вечния живот, или може би заглавието на повестта на известния писател Травен, „Бялата роза“ (1929 г.), в който той разказва за народното движение в Мексико. Не бива да се изключва и Божествена комедия на Данте. „Небесната роза“ на Данте вече е била веднъж символ на младежката група Bundisch Jugend в началото на 30-те. Член на тази група е бил и Ханс Шол, чак до 1933 г., когато дошлите на власт национал-социалисти я забраняват.
„Всички добри хора се разпръснаха, а злите са вече цял легион“
За много кратък срок от пролетта на 1942 г. членовете на „Бялата роза“ намират помощници и съмишленици както в студентските среди, така и сред професорите. Написват се и се разпространяват десетки хиляди листовки из цяла Германия.
Съдържанието и стилът на листовките на „Бялата роза“ са необичайни. В тях, разбира се, се срещат думите „Свобода!“, „Долу Хитлер!“, „Хитлер е масов убиец!“, но текстовете изобилстват предимно с цитати от класиците – Аристотел, Гьоте, а също от Светото Писание. Задачата е немската интелигенция да осъзнае положението, в което се намира Германия, да разбере каква опасност идва за света от режима на Хитлер. Това е опит да се събуди съзнанието, призив към съвестта.
Първият текст от листовката на „Бялата роза“ с цитати от немския поет от 19 в. Готфрид Келер звучи така: „Запустялата земя е буренясала, народът изживява състояние на позор, престъпниците тържествуват. Твърде късно си спомнихме изгубените истини: всички добри хора се разпръснаха, а злите са вече цял легион“.
„Студенти! Нас ни гледа целият германски народ! Както казва Гьоте, германската нация има трагична същност, нейната съдба е много подобна на съдбата на гърците и евреите. Сега немците са като тълпа безволеви страхливци, послушни на волята на всеки господар, готови са да ги подкарат като стадо към бездната. Те вече са наполовина в тази пропаст. Днес в резултат от постоянното насилие на властта над съвестта всеки мълчи или лъже“.
„Беда застигна домовете на руските, полските, немските селяни, няма кой да утеши плача на майките. Хитлер им отне най-скъпото, тласна децата им към абсурдна смърт и продължава нагло да ги лъже. Всяка дума, произнесена от Хитлер, е лъжа. Когато казва „мир“, той си мисли за война. Когато богохулства, се позовава на Всемогъщия, мисли за силите на злото, за падналия ангел и за сатаната. Устата му е зловонна адова паст, неговата мощ е насочена към гибел“.
Листовките на „Бялата роза“ се препечатват на пишеща машина, разпращат се наслуки, пускат се в пощенските кутии, обаче следващите, размножени на ротатори, се разнасят от членовете на групата Александър, Ханс и Вили в куфари из цяла Германия.
Скоро към тях се присъединява сестрата на Ханс – Софи. След като постъпва в Мюнхенския университет, тя бързо се сближава с приятелите на брат си и става един от най-активните членове на „Бялата роза“. На 27 юли 1942 г. тя пише на своя приятелка: „Миналата седмица Ханс отиде на Източния фронт, в Русия с всички останали, които през последните седмици и месеци станаха мои приятели“.
През лятото на 1942 г. настъпва пауза в дейността на „Бялата роза“ – нейните организатори Ханс Шол и Александър Шморел като студенти по медицина са изпратени на Източния (руския) фронт. Те попадат в Гжатск, в медицински батальон, където работят като санитари. В писмата си от фронта Александър се старае да разказва на баща си какво вижда и как възприема Русия: „Днес с Ханс бяхме в църквата, заобиколени от тълпа молещи се старци, жени и деца. Как само се молеха! Как пяха! Учудващо е, че през всички тези години на страшната богоборческа власт сред този народ е запазена вярата. Не са могли да я убият нито репресиите, нито лагерите. Когато войната свърши, ще се върна в Русия…“.
„Господи, Създателю наш! Ти сътвори не само прекрасния свят, а също и човечеството, ала сега виждам колко ужасно е това човечество, то разрушава не само Твоето създание, но унищожава и себе си. Моят песимизъм се усилва, бих искал да се освободя от това, защото е греховно да живееш с него. Немците са свършена нация… Помогни ни, Господи, и защити Твоите деца! – моли се Ханс на страниците на своя дневник. – Аз съм в Русия, ние с Александър работим от сутрин до вечер. Погребваме, превързваме ранените, пътуваме из селата, където има много инфекциозно болни. Душата ми страда, вече не мисля за прекрасно изкуство, за Достоевски и Хендел… Заобиколен съм от красива природа, брезите в предсмъртната си траурна дреха от прозрачни златни листа треперят от хладния вятър, но още малко и ще ги обгърне студ, листата ще опадат, … ала споменът за красотата ще бъде в нас завинаги. Какво ще остане от нас? Забелязах, че личността, не само у нас, но и тук, в Русия, се изтрива, превръща се в чист гладък лист“.
Ханс Шол пише на по-малката си сестра Инге: „След войната задължително ще те заведа в Русия. Ще обикнеш тази страна толкова силно, колкото и аз“.1 Същите думи в лагера на смъртта „Равенсбрюк“ произнася и майка Мария (Скобцова): „Ако оживея, ще се върна в Русия и ще бродя по пътищата“.
Смъртници
След три месеца на фронта Александър Шморел и Ханс Шол се връщат в Мюнхен. „Бялата роза“ установява контакти с нелегални организации в други градове в Германия. Поражението на вермахта при Сталинград удвоява силите на европейската Съпротива и членовете на „Бялата роза“ започват да обмислят политическа концепция за свободна Германия. Изглежда, че победата е толкова близо!
На 18 февруари 1943 г. обаче, когато поредните листовки са разхвърляни из целия Мюнхенски университет, сградата е отцепена от войници, арестуват младите хора, вкарват ги в затвора.
Още на следващия ден ги съди знаменитият Volksgericht (Народен трибунал), извънредният съд на вермахта, който разглежда дела за държавна измяна, шпионаж и други политически престъпления.
„Мои любими родители! – пише в деня на обявяване на присъдата Ханс. – Изпълнен съм със сили и спокойствие. Ще участвам още малко в св. Тайнства и блажено ще се оттегля. Ще си прочета също и Псалом 90. Благодаря, че ми подарихте един толкова богат живот…“.
Из спомените на съкилийниците на Софи и Ханс Шол и Александър Шморел:2
„Твоите ръце трепереха, когато в килията препрочиташе смъртната присъда, а като свърши, тихо каза: „Благодаря ти, Господи!“. За какво благодариш на Бога? Сигурно за това, че въпреки многочасовите разпити ти не издаде никого, точно така се държа и твоят брат Ханс. Всеки път, когато се връщаше в килията, ти отиваше до прозореца, усмихваше се и казваше, че „те“ така и нищо не са научили. А ти „ги“ гледаше с големите си кафяви очи, приличаше на сърничка, леко изплашена от шума в гората, която обаче бързо преодолява страха и е готова отново да се хвърли в неизвестността, в стихията на свободата. Когато един от следователите се обърна към тебе по време на разпита и каза „вие заради младостта си не разбирахте, че извършвате незаконни неща, против своята велика нация, срещу фюрера“, ти тихичко отвърна, че ако те освободят, ще почнеш всичко отначало“.
От килията на осъден на смърт, единадесет дни преди екзекуцията, Александър Шморел пише на сестра си: „…Слава на Тебе, Господи! Никого не издадохме. Да възблагодарим на Господа за силите, които ни даде в борбата със сатаната. Нека ние загинем, но на много германци най-накрая, ще им се отворят очите… Сигурно ще се учудиш, ако ти напиша, че вътрешно с всеки ден съм все по-спокоен, дори по-радостен и весел, че настроението ми като цяло е по-добро, отколкото преди, когато бях на свобода! Защо е така? Ще ти разкажа сега всичко: цялото това страшно „нещастие“ беше необходимо, за да ме насочи по правилния път – и затова то всъщност не беше нещастие. Радвам се на всичко и благодаря на Бога задето ми беше дадено да разбера къде сочи пръстът Господен и така да тръгна по правилния път. Какво знаех аз досега за вярата, за истинската, дълбоката вяра, последна и единствена, за Бога? Много малко! Сега обаче узрях дотам, че дори в сегашното си положение съм весел, спокоен и обнадежден – да става каквото има да става. Надявам се, че сте преминали също по този път и че сте заедно с мен, след дълбоката болка от раздялата сте постигнали състояние, в което да възблагодарявате за всичко на Господа. Цялото това нещастие беше необходимо, за да ми отвори очите, но не само на мен, а на всички нас, които бяха застигнати от него, също и на нашето семейство“.
„Мила Нели!
Съдено ми беше да напусна земния живот по-рано, отколкото всички мислехме. Ние с Ваня и с другите момчета работихме против немското правителство, заловиха ни и ни осъдиха на смърт. Пиша ти от затвора. Колко често си спомням за Гжатск! И защо не останах тогава в Русия?! Но всичко това е волята Божия. В задгробния, вечния живот ще се срещнем отново! Сбогом, мила Нели! И се помоли за мен!
Твой Саша. Всички за Русия!!!“.
В един от последните текстове на „Бялата роза“ се цитират думи на поета от 19 в. Новалис, които и днес звучат пророчески:
„В Европа ще продължи да се лее кръв, докато нациите не осъзнаят собственото си безумие, докато народите не се върнат към древните си олтари, мирния труд и не възславят мира на доскорошните бойни полета.
Религията и само религията може да помогне за събуждането на европейското съзнание и да стане гарант за правата на народите. И само тогава на нашите земи ще възсияе с нова светлина християнството и точно то ще ни донесе мир“.
На 22 февруари 1943 г. Ханс и Софи Шол и Кристоф Пробс са гилотинирани. Александър Шморел и проф. Курт Хубер са арестувани малко по-късно и екзекутирани на 13 юли, Вили Граф – на 12 октомври. Александър Шморел е канонизиран в Германия от Руската задгранична църква.
Превод: Анна Георгиева
Иконата на св. мчк. Александър Шморел е нарисувана от прот. Добромир Димитров
* Източник: Правмир
1. Inga Scholl. La rose blanche. Six allemands contre le nazisme, Paris: „Les éditions de minuit“ 2008 (Инга Шол. Бялата роза. Шестима немци срещу нацизма).
2. Hans et Sophie Scholl. Lettres et carnets, Paris: „Tallandier“ 2008 (Ханс и Софи Шол. Писма и дневници).
