Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Път към висините (Очерк за живота и творчеството на майка Мария) 3

Петък, 31 Март 2017 Написана от Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВойната

През есента на 1914 г., заедно с дъщеря си, Елисавета Юриевна заминава от Москва в Анапа, където разчита да прекара, както обичайно, цялото лято.

На 19 юли (1 август по нов стил) 1914 г. обаче започва войната, която рязко променя цялата подредба на живота изобщо в Русия, да не говорим за Москва и Петербург.

С началото на войната и раздялата на А. Толстой със С. Димшиц срещите между Кузмина-Караваева и София Исааковна започват да намаляват. Наистина, някое време контактите между двете млади жени продължават – та нали те са били не само приятели и художници, но и майки на малолетни дъщери, които при това не се отличават с крепко здраве. Август 1914 г., от Петербург на юг, Димшиц телеграфира на Кузмина-Караваева: „Върнах се [от] Москва… Нужно е незабавно да дойдете. Правя постъпки за бъдещето на Марианочка” (дъщерята на А. Толстой).[1] По време на техните московски срещи, в за нея свойствения маниер, Димшиц е нарисувала портрет на Елисавета Юриевна. В него художничката успява да предаде дълбокото вътрешно напрежение и затаена тъга, които са излъчвали очите на нейния модел. По психологическата си изразителност портретът може да бъде отнесен към явните успехи на Димшиц.[2]

Скоро след това Елисавета Юриевна се завръща в Петроград, където цари еуфория на патриотичните чувства от първите месеци на войната.

Междувременно братовчедките ѝ са постъпили в курсовете за милосърдни сестри, а брат ѝ Дмитрий, студент по право, се е записал като доброволец в действащата армия. Самата тя, подобно на много от своите съвременници, „приема” войната, смятайки, че най-накрая е настъпила онази макар и кървава, но живителна буря, която ще разреди „застоялата атмосфера”. А войната се превръща в наистина продължителна и кървава. И надеждите, че тя ще инициира социални промени, не се оправдават. Още повече, че всички противоречия на военното време рязко се обострят и обществото постепенно е овладяно от духа на унинието. Елисавета Юриевна чувства, че с началото на войната и с неуспехите на фронта се надига нещо страшно и неизбежно…

Дълбокото ѝ и безответно чувство на любов към А. Блок я довежда в тези години до предела на отчаянието. Раждането на дъщеря ѝ, разводът с Кузмин-Караваев, войната – нищо от това не успява да добави оптимизъм в нейното сърце. Страхът за бъдещето на Русия, за близки и далечни я поглъща изцяло. И, може би, за първи път именно тогава тя се обръща от собствените си преживявания към сълзите на другите, а чрез чувството за собственото си покаяние и жаждата за жертва все повече започва да мисли за Бога и за вярата.

В разказа на С. Б. Пиленко за този период от живота ѝ откриваме следните думи на нейната дъщеря: „Купувам дебела оловна тръба – достатъчно тежка. Разплесквам я с чук. Нося я под дрехите си, като пояс. И всичко това – за да придобия Христос, да Го принудя да се открие, да помогне, не, просто да ми даде да знам, че Той съществува. Там – в Чети-Минеите, в оловната тръба, в настойчивите, горещи и безплодни молитви върху хладния под – е моето военно дело. За нещо то е нужно: за войната, за Русия, за моя любим народ… за народа е нужен само Христос – и аз знам това”.[3]

В 1915 г. Елисавета Юриевна издава философската повест Юрали, която се състои от алегории и притчи. Нейният главен герой е певец, майсторски разказвач на приказки и мъдрец – нов учител-проповедник. Душевните търсения на Юрали до голяма степен са сходни с мятанията на неспокойната душа на самия автор на повестта. Не е случайно, че на историка И. С. Книжник-Ветров Елисавета Юриевна ще напише: „Юрали беше тясно свързан с моя живот”.[4] В тежките военни години, с устата на своя герой, младата поетеса сякаш дава обет и пророчества: „Отсега нататък аз ще нося и греха, и покаянието, защото са силни плещите ми и няма да се огънат под тази мъка”.[5]

Колко често в нейното творчество преминава паралел между думите и рисунъка! В този именно период тя създава и цикъл от акварели, които могат да бъдат разглеждани и като своеобразни илюстрации към Юрали. Това са „Добрият пастир”, „Цар и пророк Давид”, „Пророци”. От същото това писмо разбираме, че тя все повече се задълбочава в изучаването на богословието и религиозната философска мисъл: „Ето че продължавам да се занимавам с моите академични учения и ясно чувствам, че това е най-важното от всичко онова, което трябва да върша”.[6]

С. Б. Пиленко си спомня: „Някак си тя успя да отиде в Александро-Невската лавра, при ректора на Богословския институт. Той каза, че не може да я приеме като слушател, тъй като приемат само мъже, но че ще ѝ изпраща лекциите, а тя, след като се подготви, ще може да полага изпитите си в дома на всеки от професорите”.[7] Така, като външна, тя полага изпити при различни професори, чиито реакции към младата жена, която желае да задълбочи богословското си образование, също са различни – понякога дори далеч не доброжелателни.

Нейната книга Рут, която се появява пролетта на 1916 г., не се превръща в сензация за читателите. Както по всичко личи, тя не удовлетворява съвсем и своя автор. Много от стихотворенията, влезли в Рут, са писани още преди войната – книгата просто закъснява със своето излизане!

Структурата на тази книга – с допълнените нови стихове – говори за желанието на автора да внесе в нея свежа струя, друга тоналност и друг смисъл, а по-точно – стихове с религиозно-философско съдържание. Само вярата във вечния път, в причастността към чудото, все още ѝ дава сили да се държи:

Вярвай, братко: езикът на Духа Свети
с огън мрака вечен ще прореже.

Година 1917-та настъпва „в трънения венец на революцията”. На 27 февруари (12 март) в Русия е свалена монархията; буржоазно-демократичната революция побеждава. Химните на новата Русия тогава пишат големите поети: В. Брюсов, Вячеслав Иванов, К. Балмонт… Зимата на 1916-1917 г. Кузмина-Караваева прекарва в Петроград. Настроена революционно, тя (както впрочем и „прогресивните ѝ приятели”) посреща Февруари с радост и надежда за социални промени и особено за прекратяване на кръвопролитната война.

Лирическите ѝ отношения с А. Блок така и не се подреждат; Блок се „уморява” от общуването с нея и все повече се отдалечава. Лятото на 1916 г. той е призован в армията и заминава за Беларус. Когато пък през пролетта (април 1917 г.) се завръща в Петроград, Елисавета Юриевна прави поредния, и последен, опит да възстанови отношенията си с поета. Тя се обръща към него с писмо: „Знам, че сега Ви е зле, но дори и да Ви се струва, че това е гибел, а пред мен да би бил отворен всеки друг, дори най-широкият път, … все пак аз с радост бих свърнала от него, ако бихте пожелал това”.[8] Блок обаче „не пожелал” и не отговаря на това писмо.

И, както обичайно, през лятото Елисавета Юриевна заминава за своето имение. Тя почти не се задържа в Анапа и почти веднага се прехвърля в Джемете. Тук, „в градините” – както тя казва – всичко е привично и относително спокойно. От една страна до дома ѝ се докосва ласкавото море, а от друга – прозира степта със своите могили, а в далечината се съзират силуетите на планините.

Там Елисавета Юриевна се занимава със своето донякъде занемарено стопанство с лозя и пътува по работа до Анапа… Както се изясни сравнително неотдавна, своеобразна равносметка на художественото ѝ творчество през тези десет години са не само нейните литературни произведения, но също и голямо количество рисунки и силуети, изрязани от хартия. Всичко това авторката предава на двете сестри и техния брат Омелченко.[9]

Слънчевата „Дженета

Неголямото имение с лозя, принадлежащо на Елисавета Юриевна, се е намирало на морския бряг, на шест километра от Анапа. Правилното му название е Джемете, но в писмата до А. Блок тя го преиначава на „Дженет” – така в Корана наричат рая (арабското джаннат).

В любимата си „Дженета”, която заема важно място в живота на цялото семейство Пиленко, Елисавета Юриевна бяга често в живота си. Може би тъкмо в търсене на земния рай. Това вечно търсене на душевен покой и равновесие в сливането с природата остава в нея до самата ѝ гибел. Даже в лагера Равенсбрюк, намирайки се в страната на смъртта, майка Мария мечтае (ако оживее!) да броди из нейните простори.

Самата тя пише за „Дженета” следното: „През есента на Черното море са огромни, свободни бури. По лиманите може да се ловят патици… Скитаме по блатистите места, обути във високи ботуши. Вечерта, по морския бряг – у дома. В ушите е воят на вятъра, свободно е, леко. Петербург падна. Долу културата, долу червеникавата мъгла, „кулата”, философията”.[10]

В тези години в Петербург практикува известният лекар-хигиенист Александър П. Омелченко,[11] който е добре познат със семейството на лекарите Чистовичи. Дъщерята на Александър Павлович, Елена Александровна Омелченко, учи заедно с дъщерята на С. Я. Чистович – Наталия Сергеевна. На свой ред, един пък от братята Чистовичи (Алексей Яковлевич) е женен за родната леля на Е. Ю. Кузмина-Караваева, Екатерина Дмитриевна (родом Пиленко). Освен това и лозята на Е. Д. Чистович и на нейната сестра – Елисавета Дмитриевна Цейдлер (съпруга на архитекта, за когото по-рано стана дума) – се намират в Джемете, в съседство с имението на Кузмина-Караваева.

В трудното революционно лято на 1917 г. трите деца на Омелченко (двете сестри и техният брат) са поканени от Елисавета Юриевна да прекарат лятото си в Джемете. „Нас, скромните и толкова срамежливи петербургци, в семейството на Елисавета Юриевна ни срещнаха някак обикновено и приветливо… Елисавета Юриевна има малка, три-четири годишна дъщеря, Гаяна. На гръцки език Гаяна означава Земна – както на нас ни обясни Елисавета Юриевна. Тя рядко се появяваше сред нас, но веднъж, в ранните часове на една тъмна вечер, дойде. По небето блещукаха ярките южни звезди. Гаяна протегна ръка към прозореца и с умоляващ глас, обръщайки се към мене, каза: „Дай ми една звездичка – какво ще ти струва?”. Този въпрос много ме удиви и ме смути”.[12]

Елена Александровна Омелченко още си спомня: „Елисавета Юриевна обичаше да рисува. Понякога тя рисуваше при нас – в трапезарията – с бои, при това рисуваше почти без да използва скициране с молив. Веднъж я заварих при брат ми Андрей (тогава той беше на 14), да рисуват заедно. Андрей с бои довършваше някакъв свой етюд, направен в дома на Пиленко – в този, както ние го наричахме, средновековен замък, а Елисавета Юриевна рисуваше нещо на своите любими библейски теми. След това тя с желание ни подаряваше своите рисунки. И те особено много ни харесваха. Понякога пък изрязваше от тънък картон удивителни миниатюрни силуети – без предварително да нанася върху хартията рисунка с молив, а ние очаровани наблюдавахме това като че гледахме някакво чудо”.[13]

Също така, тя много им чете от своята поема Мелмот. Така, пред слушателите ѝ се разкрива тайнственият непознат Мелмот: той ту прилита, ту отлита на недостъпните си острови в Индийския океан. Всичко това вълнува и буди живото въображение на децата. „А моят брат дълго след това рисуваше корабите (не знам морски ли или въздушни), на които долиташе Мелмот”.[14]

Елисавета Юриевна рисува с акварел и туш. Един подобен кораб, насред облаци, е изобразен и от самата нея – за него тя използва черен туш с отмивка. Дали не е рисувала точно този кораб в присъствието на своите благодарни млади зрители? Във всеки случай един от авторите на цитираната статия сам е виждал тази рисунка в събранието на Е. А. Омелченко.

Що се отнася пък до „изрезките от плътна хартия”, тук следва да си припомним за художничката Елисавета С. Кругликова, с която в началото на 1914 г. Елисавета Юриевна се среща на „безделническите вечери” в Москва. В това време Кругликова е вече известна със силуетите си. Срещите и общуването в приятелския кръг са чести, така че техниката на изрязване на хартия е била „между другото” усвоена от внимателната и чувствителна за всичко ново Елисавета Юриевна. Изкуството на силуета тя владее блестящо. Нейните работи, изпълнени от тънък картон и плътна хартия, с кремави цветове, поразяват със своя динамизъм и едновременно с това лирична печал. Трудно е да се повярва, че тази работа е била вършена без каквито и да било предварителни ескизи, а чрез едното само движение на ножицата, че още и пред очите на удивените зрители.[15] Някога при Елена А. Омелченко са се пазели пет силуета и още няколко – при нейната сестра.

Завръщайки се есента в Петроград, децата на Омелченко пренасят там ръкописа на поемата за Мелмот и папката с акварели, получена като подарък от Елисавета Юриевна. Този скъпоценен дар дълго се пази в семейството от сестри Омелченко. Вече в залеза на дните си те решават да предадат част от рисунките в Руския музей (Санкт Петербург).[16]

Решението на Елисавета Юриевна да връчи акварелите и ръкописа си на своите не съвсем добре познати юноши и досега предизвиква недоумение. Било ли е това проява на своеобразна интуиция, поглед напред през годините, неосъзната потребност да спаси за нас поне нещо от предишния си живот? Та нали раздялата с Русия е била вече близка, но за нея все още не е била очевидна. Всеки случай този необясним дар от Джемете се превръща в подарък на съдбата за нас. По запазените в Русия (около тридесет) акварела и рисунки може да се съди за нейното творчество от времето преди емиграцията.

Сравнително неголямо количество неща, предположително от същия този период (папка с акварели и рисунки) се съхранява в Бахметевския фонд в Ню Йорк, където те са предадени заедно с част от нейните ръкописи през 1955 г. от София Борисовна Пиленко. Вече казахме, че майка Мария никога не е подписвала своите произведения – дори в тези ранни години, когато е била обикновената мирянка Кузмина-Караваева, и затова да се определи датата на тяхното създаване и названията на сюжетите е необичайно сложно.

Серията акварели, която понастоящем се намира в хранилищата на Руския музей и на Държавния обединен Тверски музей, не са неща, родени „в един и същ момент”. По всичко личи, че в „папката Омелченко” са били поставени художествени произведения от целия този период от 1914 до 1917 г., а ако става дума за пейзажа от Бад-Наухайм, то възможно е той да е бил нарисуван и по-рано, през 1912 г., в Германия (а може, разбира се, и да е пресъздаден по-късно по памет).

В достигналите до нас акварели ние ясно виждаме как художествената мисъл е била съсредоточена върху сюжети на евангелски и ветхозаветни теми. Простотата на тяхното изпълнение, лекотата на акварелните мазки, неголемият размер… изглежда Елисавета Юриевна е била загрижена не за усложняване на живописната техника, а за предаването на мисълта и на символа. По нейните произведения от тези години – включително и по поетичните – може да се проследи накъде са насочени нейните размисли, още тогава се е подготвяла основата за решението, осъществено през 1932 г. в Богословския институт в Париж, където тя, – заедно с новото си име, Мария, – започва и своя нов, самоотвержен подвиг в служение на Господа и на хората.

След Октомврийската революция животът на Елисавета Юриевна не става по-лек от преди това. През есента на 1918 г. – след половин година на антиболшевишка работа в Москва – тя се завръща в Анапа. Към онова време тя е вече активен член в партията на „десните есери”. След завръщането си Кузмина-Караваева е арестувана от деникинското контраразузнаване и е изправена пред Кубанския регионален военно-окръжен съд. Като от трагичната развръзка успява да я спаси единствено професионално организираната ѝ защита.[17]

Едва преживяла собствените си несгоди, преди още да е излекувала сърдечните си рани, лятото на 1919 г. тя се омъжва за кубанския казашки деец, а в миналото учител, Д. Е. Скобцов (1885-1969). Даниил Ермолаевич е активен деец на учреденото по онова време правителство на Кубанския край.[18] Оженвайки се за Кузмина-Караваева, той си избира нелека участ. (Даниил Ермолаевич почива в Париж. От него остават забележителните мемоари Три года революции и гражданской войны на Кубани и романът Гремучий родник (1938 г.), за който някога особено се шуми в емигрантската преса). За Елисавета Юриевна започва нов и съвсем различен живот, който по нищо не прилича на предишния – пред нея са принудителната емиграция и дългото пътуване към Париж. С Русия тя се оказва разделена завинаги.

„Прощавайте, брегове…

Прощавайте, брегове.
С грешни плодове от изоставена земя
е натоварен моят кораб.
Не бих могла без тоз товар да отпътувам аз.

[19]

Така пише в началото на 30-те Елисавета Юриевна.

През 1920 г., заедно с мъжа си, майка си, дъщеря си Гаяна и новородения си син, Е. Ю. Скобцова емигрира от Русия. Пътят на семейството минава през Новоросийск и през Грузия, а нататък – Константинопол, Сърбия, Франция. Странстванията се проточват, а в Сърбия – още преди пристигането на семейство Скобцови през 1924 г. във Франция – се ражда втората ѝ дъщеря – Настя. За да изхранва семейството си, Елисавета Юриевна изпълнява поръчки за шиене, бродиране, изготвяне на кукли. Ръкоделието и рисуването се превръщат за нея в истинска помощ във всекидневната ѝ борба за преживяване – със своите умели и ловки в шиенето ръце тя изкарва нужните за да живеят средства. Поради голямата преумора тя окончателно си разваля зрението и практически не може да мине без силни очила.

Преди още завинаги да напусне родината си, на въпроса от емиграционната анкета „Занаят, даващ възможност за изкарване на средства”, тя написва: „Рисуване”. Само че суровата емигрантска действителност налага своите акценти – и дума не може да става да се изхранва с рисуване. При това голямо семейство – с три деца – Елисавета Юриевна се захваща с всякаква работа. Започва да се занимава с изписване на тъкани и изготвяне на трафарети за бродерии (пошуари[20]). С подобни занаяти са заети по това време голям брой от руските дами, които са притежавали рисувателни умения, така че сред тях дори има конкуренция. Появява се възможност да получава поръчки за везба и разнообразни ръкоделия, а заплащането за този така изкусен и изнурителен труд е мизерно. Даниил Ермолаев, на свой ред, усвоява професията на шофьор.

Неочаквано върху семейството се стоварва нещастие – в 1926 г. четиригодишната Настя умира от менингит. Смъртта на детето потриса Елисавета Юриевна и дава мощен тласък на духовния ѝ живот. В тези тежки дълги месеци тя пише: „За каквото и както и да мислиш, не можеш да направиш нищо повече от четирите думи: „Обичайте се един другиго”. Само че докрай и без изключение – тогава всичко е оправдано и целият живот е осветен, а иначе остават само мерзостта и тежестта”.[21]

„Това се нарича „посещение от Господа”. Но как? Чрез мъката? Чрез много повече от мъка – изведнъж откриваш действителната същност на нещата; и ние видяхме, от една страна, мъртвия скелет на живото, … а, от друга страна, едновременно с това – видяхме и животворящия, огнения, пронизващ всичко и всичко изпепеляващ и утешаващ Дух”.[22]

Личната болка не затваря сърцето ѝ, а го отваря за ближните: страдащите, болните, гладуващите… Тези живи хора, всеки от тях със своята болка, а не някакво умозрително човечество – те именно са я викали на помощ. Смъртта на Настя я пронизва докрай и тя вече не може да живее с интересите само на своето семейство.

В няколкото дни и часове на агонията на момиченцето си Елисавета Юриевна не се разделя с блока и молива. Тя рисува буквално „час по час” умиращото дете… Тези рисунки не могат да бъдат гледани без ужас или – както сега казваме – като стоп-кадри. Три рисунки са надписани на 7.3.1926 г.; смъртта на Настя настъпва в същия този ден.

В тази година Елисавета Юриевна навършва тридесет и пет – по-късно самата тя ще напише: „Ужасявам се от своето нищожество”, „как цял живот душата ми се е носила по улиците”.

На нея обаче ѝ предстои да преживее още две страшни загуби. В 1935 г., по съвета на нейния стар приятел А. Толстой голямата ѝ дъщеря Гаяна се завръща в СССР. Година по-късно в Москва двадесет и три-годишната млада и здрава жена умира от тиф (такава поне е била официалната версия за смъртта ѝ).

Вече във време пък на войната, в окупирания Париж, на 8.2.1943 г. Гестапо арестува сина ѝ Юрий. Зимата на 1944 г. той умира в Бухенвалд. За тази загуба майка Мария дори не успява и да разбере. В поемата си „Духов ден” (1942 г.) тя пише:

Три пъти в живота раждала майката.
И два пъти в смъртта.
А дете да погребеш, е като да умреш…

В края на 20-те в емигрантските среди във Франция има множество „отхвърлени” – безработицата тласка мъжете към кръчмите, марсилските покрайнини са препълнени с емигранти от целия свят – пропаднали жени, офицери от руската Бяла армия, понякога умопобъркани, след като са се оказали в чужбина без пукната пара.

За Елисавета Юриевна всичко това сякаш крещи за състрадание и за милосърдие. И тя започва да оказва помощ и подкрепа на всички нуждаещи се. В тези години за нея става очевидно невъзможно да се задоволява с обществения или семейния покой, с литературните беседи или неделното посещение в храма. Случва се чудо: във всеки, дори и най-пропадналия човек – пияница или проститутка, тя започва да вижда Божия образ – образ поруган и осакатен, но именно Божи.

На своята благотворителна, социална дейност тя се отдава без остатък, така че скоро възниква въпросът за възможността на съвместния съпружески живот. В нея се появява стремежът към монашество – като самоотвержено служение на Господа и на хората.

Този стремеж се поддържа в нея от главата на Руската православна църква в Париж митрополит Евлогий (Георгиевски), който – със съгласието и на нейния съпруг – дава на двамата църковен развод и сам я постригва в монашество. Пострижението ѝ, с името Мария, е извършено на 16.3.1932 г., в храма на Парижкия богословски институт:

Облечена в одежда бяла…
О, вътрешни, ти, мой човече.
Днес все още Елисавета,
А утре – наречение.

На първо време ѝ определят тиха, светла килия в института „Св. Сергий”, където тя може спокойно да се моли и да се готви за своя монашески подвиг. „Бог ме направи оръдие, щото с моя помощ да разцъфнат други души” – така казва тя на К. В. Мочулски. Към този духовен подвиг Елисавета Юриевна вътрешно се е подготвяла отдавна – преди пострига си тя изписва своята „Икона на преподобната Мария Египетска”.[23]

Името, с което наричат Елисавета Юриевна – в чест на преп. Мария Египетска – не е избрано случайно от митрополит Евлогий. Някогашната александрийска блудница се е подвизавала в пустинята отвъд Йордан и се е прославила със сурова аскеза. На иконата на майка Мария е изобразен ангел, който с крилете си покрива и осенява преклонилата се в смирение фигура на младата жена, а с ръка и сочи пътя встрани от града и нагоре – сякаш говорейки със стиховете на самата майка Мария:

Върви, живей сред нищи и бродяги.
Себе си и тях, и мене и света съединила
В неразкъсваемо единен възел.

Ставайки монахиня, майка Мария се отдава изцяло на благотворителна дейност. В собствен смисъл тя тъкмо в името на това приема и монашеския си постриг. Своя път в монашеството тя разбира доста своеобразно – като „майчинство по отношение на света”. Тя не се затваря в килията, а остава в света, стремейки се на дело да покаже и да докаже на обкръжаващите я, че монахът има пълното право да се намира във водовъртежа на живота на света.

… ако тежко се в света живее, –
да бъде нека тежко и във манастира.
На света кръста на раменете си ние носим,
със земна кал опръскани монашески раса –
в света живеем ние.

[24]

Монахиня Мария различава аскетически-съзерцателно и активно монашество; във втория именно тип, на „обърнатото към света монашество, особено силно се усеща това, че [сътвореният от Бога] свят лежи в зло… И монашеството се обръща към света, защото обича този Божи образ в света, Божия образ в човека; съзира го, прозиращ през греха и гноя на историческата действителност” – така пише тя в една от своите статии.[25] Нейното монашество в света е явно неканонично, нетрадиционно, макар и да е имало прецеденти в историята на руския религиозен живот.

И самата тя ясно формулира своето житейско кредо: „Пътят към Бога минава през любовта към човека и друг път няма. На Страшния съд мене няма да ме питат успешно ли съм се занимавала с аскетическите упражнения и колко земни и поясни поклони съм направила, а ще ме попитат: нахраних ли гладния, облякох ли голия, посетих ли болния и затворения в тъмница. И само това ще ме питат”.[26]

Тя неуморно призовава към активно, към действено християнство: „Християнската любов ни учи да даваме на брата си не само духовни дарове, но и материални. Длъжни сме да му отдадем и последната си дреха, дори последния наш залък хляб. И тук еднакво са оправдани и необходими както личното милосърдие, така и най-широката социална работа. В този смисъл няма съмнение в християнското призвание към социална работа. Християнинът е призован да организира по-добър живот за трудещите се, да обезпечи остарелите, да строи болници, да полага грижи за децата, да се бори с експлоатацията, с несправедливостта, с нуждата, с беззаконието”[27] и т. н. И, разбираемо, този монашески подвиг на майка Мария далеч не е разбран и приет от всички в средите на емиграцията.

Оттук насетне за майка Мария основен смисъл в живота става благотворителността. В основата на своята дейност тя полага евангелската заповед за взаимната любов: „Няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13). Тази на пръв поглед достатъчно проста заповед обаче не е намирала разбиране сред мнозина от нейното обкръжение. По-късно на нея ще ѝ се наложи да даде и разгърнато „обяснение” на тази мисъл: „Светът разсъждава – ако съм отдал своята любов, то с такова количество любов съм и обеднял, а нали ако съм отдал душата си, то аз окончателно съм се разорил и нямам какво повече да спасявам. Само че законите на духовния живот в тази област са право противоположни на материалните. По тях цялото отдадено духовно богатство не само – като неразменима монета – се завръща при даващия, но и нараства и укрепва”.[28]

И по-рано майка Мария е осъзнавала своето майчинско предназначение.[29] В това тя отчасти е солидарна с Д. С. Мережковски: „… Красотата – това е само сияние, само заря от още не изгрялото слънце на любовта. Не красотата спасява света, а любовта, Вечното майчинство, Вечната женственост”.[30] Сега вече, станала монахиня, майка Мария намира компромиса: монашеството, по нейното убеждение, се съчетава лесно с майчинството – чрез душевността: „Душевността, която изолира човека от външния свят и го ограничава до областта на собствените му преживявания, която се съсредоточава над внимателното проследяване и на най-малките движения на собствената му душа, е ненужна душевност. Душевността, която позволява на човека да се приближи по-близо и по-внимателно към другия, която му разкрива вътрешните причини и мотиви в поведението на отсрещната душа, която създава мост между него и неговия ближен – това е редната душевност”.[31]

Още преди монашеския си постриг тя се е нагледала на живота на емигрантите, на бедните покрайнини и нуждата, в която живеят руснаците. Ставайки монахиня, майка Мария поставя пред себе си цел: да създаде истински приют, дом, където хората да могат не само да похапнат, но и да получат помощ с необходимото оформяне на гражданските си права, така че да си намери работа. Ето какво пише тя тогава: „Узнах новото, особено, широко и всеобемащо майчинство. От гробището (където е погребана нейната дъщеря) се завърнах при другите хора, с нов път пред мен, с нов смисъл на живота. И сега беше нужно това чувство да бъде въплътено в живота”.

До нас са достигнали изключително ценните разкази на София Борисовна Пиленко относно това как са били устройвани първите общежития: приюти и храмове към тях[32]: „Майка Мария помоли владиката за благословение за устройване на женско общежитие заедно с храм към него. Средства тя нямаше, но имаше вяра в Божията помощ и огромна енергия. Нает беше дом на улица „Вилла де Сакс”, а договорът беше подписан в деня на празника Покров Богородичен. Владиката каза, че това е непосредствено указание свише – храмът ни да бъде наречен на името на Покрова на Пресвета Богородица и още тогава пожертва за наема на дома 5 000 франка. „Но – каза владиката – повече от това аз не мога да ви помогна, организирайте се сами”.[33] Отначало домът беше изцяло неблагоустроен и в него нямаше дори и мебели, но майка Мария първа се засели в това още необживяно пространство и спеше направо на пода. Много скоро, – със своето гостоприемство и със своята действена помощ, – „приютът” стана дотолкова известен из Париж, че на майка Мария ѝ се наложи да се прехвърли да живее в ъгъла под една стълба, зад котелното, а част от прозореца ѝ бе закопана в земята. Там тя приемаше приятелите си, канейки ги „да поседят върху пепелта”. В това ъгълче имаше икони, хаос от книги, ръкописи, везби, портрет на Гаяна, оскъдна мебел и дупка, затулена със стар ботуш, където живееше един плъх. Тук вече нямаше нищо „свое”, а на вратата непрестанно се хлопаше. Някога идваха до четиридесет човека дневно – познати и непознати – всеки със своите нужди, болки и радости”.[34]

Домът и храмът бързо са обживяни – всеки, който е могъл, е носел там мебел, вещи, утвар… Постепенно започват да благоустройват храма, а това е било трудна работа, тъй като почти не е имало икони. И ето че първите пожертвования идват от сестра Йоанна (Рейтлингер) – самата тя иконописец.[35] Тъкмо тук майка Мария за първи път стенописва и рисува част от царските двери с растителни орнаменти. Запазени са фотографии от този храм, от които се вижда колко много собствено умение и любов е вложила тя в изписването на стените, прозорците, във вътрешната наредба на храма. Една от стаите на Вилла де Сакс „беше превърната от нея в домашна църква, която майка Мария си изписа сама. На син фон над северните и южните олтарни двери се носеха белоснежни серафими и херувими – редом с тях стояха весели шарки от цветове в съвременен руски стил, който напомняше за работите на Гончарова”.[36]

Добре познаващият в тези години майка Мария литературовед К. В. Мочулски е оставил кратко свидетелство за същата тази църква: „Иконостас с малинови цветове на син фон, с бели крила. Икони на Рейтлингер в стила на Рубльов”.[37]

Делото, което е започнало буквално от нищо, за две години се разширява до такава степен, че се налага да се намери по-голямо помещение, и майка Мария тръгва да търси ново, макар че пари за това не е имало никакви. Рискът е бил огромен! И скоро големият дом на улица „Лурмел” е намерен.

Следва

Превод: Борис Маринов


 

„Война”; „Солнечная Дженета”; „Прощайте, берега…” – В: Кривошеина, К. Мать Мария (Скобцова). Красота спасающая, СПб.: „Искусство” 2004, с. 39-55 и на страницата Азбука.рутук. Публикуваните дотук части от книгата – тук (бел. прев.).

[1] РГАЛИ, ф. 494, оп. 1, а. е. 198.
[2] Портретът се съхранява в Омския държавен областен музей на изобразителните изкуства. Атрибутиран е от А. Н. Гонтаренко (Заветная нить поиска, Омск 1988, с. 68-72). Възпроизведен е в: Памятники культуры. Новые открытия, Л. 1987, с. 81, както и във Вестник РХД, 167, 1993, с. 15.
[3] Мать Мария Стихи, Париж 1949, с. 11.
[4] Равнина русская, с. 650.
[5] Пак там, с. 356.
[6] Пак там, с. 650.
[7] Елизавета Кузьмина-Караваева и Александр Блок, с. 178-179. Названието „Богословски институт” при автора е неточно – трябва да бъде „Духовна академия”.
[8] Равнина русская, с. 649.
[9] Повече за сем. Омелченко и подробности за тази колекция, която понастоящем се намира в два музея в Санкт Петербург – Държавния руски музей и Музея „Анна Ахматова” – може да се прочете в следните две публикации на страницата, посветена на преп. Мария (Скобцова): Кривошеина, К. „Акварели и рисунки будущей монахини”, където е приведена част от писмо на „И. В.”, внучка на А. П. Омелченко, разказваща за историята и съдбата на въпросната колекция, и където е достъпна част от самата колекция (виж тук), и „Музей Анны Ахматовой, с 15 июня по 25 июля 2016, проводит выставку художественных работ матери Марии (Скобцовой)” – тук (бел. прев.).
[10] Равнина русская, с. 626.
[11] Според друга версия, на неговата внучка Инеса Владимировна (вече споменатата с инициалите „И. В.”), Александър Павлович Омелченко е психиатър и активен общественик. Благодаря за това уточнение на К. И. Кривошеина (бел. прев.).
[12] Из спомените на Елена А. Омелченко (януари 1978 г.) – В: Елизавета Кузьмина-Караваева и Александр Блок, с. 207-209.
[13] Пак там, с. 209.
[14] Пак там.
[15] Техниката на изрязване на силуети майка Мария не забравя до последните си дни. В Равенсбрюк са били абсолютно забранени проявите на обществена и религиозна дейност и вярващите жени тайно отбелязват църковните празници. На Пасха 1944 г. (16 април) м. Мария украсява прозорците на своята барака именно с изрезки от хартия, с което успява да създаде празнично настроение сред своите съкилийници.
[16] Днес от колекцията на Омелченко фондовете на Руския музей пазят 26 акварела, други 2 са в държавния Тверски обединен музей, 4 – в частна сбирка в Санкт Петербург и 1 – в друга частна сбирка в Москва.
[17] По-подробно за това виж в: Шустов, А. Н. „Е. Ю. Кузьмина-Караваева в годы революции и гражданской войны” – В: Новый часовой, 10, 2000, с. 82-92.
[18] Правителството на т. нар. Кубанска народна република или Кубански край съществува от декември 1918 до март 1920 г. (бел. прев.).
[19] Равнина русская, с. 196.
[20] От pochoir (фр. трафарет) – отсичане с боя на трафарет; начин за ръчен трафаретен печат; оцветяване на гравюра или рисунка чрез „прозорчета”, правене на прорез в хартия. Както за изготвянето на трафарети, така и за последващата им украса се изисква висока квалификация и майсторство на художника. Тиражът на ръчно изработени трафаретни репродукции обикновено не надвишава 300-400 екземпляра (бел. прев.).
[21] Цит. по: Гаккель, С. Цит. съч., с. 20.
[22] Мать Мария (Скобцова) Воспоминания, статьи, очерки, т. 1, Париж 1992, с. 313.
[23] Иконата „Преподобна Мария Египетска” се намира в Лондон, на съхранение при прот. Сергей Хакел – авторът на вече цитираната книга Майка Мария [Париж, 1912 г.].
Прот. Сергий Алексеевич Гаккель, както се изписва името на руски език, или Sergei Alekseyevich Hackel – каквото е изписването на латиница, – р. 24.8.1931 г., потомък на руски емигранти след революцията от 1917 г. се упокоява в Господа на 9.2.2005 г., след написването и отпечатването на тази книга (бел. прев.).
[24] Равнина русская, с. 287.
[25] Воспоминания, статьи, очерки…, с. 193.
[26] Цит. по: Гаккель, С. Цит. съч., с. 67.
[27] Воспоминания, статьи, очерки…, с. 222-223.
[28] Цит. по: Гаккель, С. Цит. съч., с. 81.
[29] Шустов, А. Н. „Всеобъемлющее материнство” – В: Восхождение, Тверь 1994, с. 35-41.
[30] Мережковский, Д. С. В тихом омуте, М. 1991, с. 446.
[31] Воспоминания, статьи, очерки…, с. 224.
[32] Майката на Елисавета Юриевна – София Борисовна Пиленко (1863-1962) – е активен помощник на своята дъщеря във всички нейни начинания. След нейната гибел тя подрежда архива ѝ, преписва и разшифрова множество ръкописи. За солидната ѝ възраст и душевност, в емиграция С. Б. Пиленко ласкаво я наричат „бабо”. Нейната кончина настъпва в стотната година от живота ѝ, във Франция (Ноази льо Гран) – в дома за отдих, основан още преди войната от нейната дъщеря. Погребана е на руското гробище в Сен Женевиев дьо Буа, в околностите на Париж.
[33] Воспоминания С. Б. Пиленко – ръкопис, частна сбирка (Франция).
[34] Кривошеин, И. „Мать Мария (Скобцова)” – В: ЖМП, 5, 1970, с. 35. Описанието на стаята съвпада с разказа на К. В. Мочулски в неговите мемоари за м. Мария.
[35] За Ю. Н. Рейтлингер виж: Реализм святости, СПб. 2000, с. 87-96.
[36] Гаккель, С. Цит. съч., с. 73-74.
[37] Мочульский, К. В. „Монахиня Мария (Скобцова)” – В: Третий час, 1, Нью-Йорк 1946, с. 64.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyhx6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме