Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Път към висините (Очерк за живота и творчеството на майка Мария) 1

Сряда, 01 Февруари 2017 Написана от Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceПътят към висините

… Иконописците да виждали тази красота, чрез която се спасява светът, и са я увековечили в багри. Самата мисъл за изцеряващата сила на красотата отдавна вече живее в идеята за явената и чудотворна икона! Та тази сила да ни послужи като източник на утешение и на бодрост посред крайно трудната борба, която водим, посред безкрайната скръб, която изпитваме. Нека утвърждаваме и обичаме тази красота! В нея се въплъщава онзи смисъл на живота, който никога няма да погине. Няма да погине и народът, който с този смисъл свърже своите съдбини.

Е. Трубецкой, Умозрение в багри

„Красотата ще спаси света” – произнася един от героите на Достоевски. Истина ли е това или е умозрителна идея, която откъсва от реалния живот – така, както е откъснала княз Мишкин? За това спорят и днес. Разбира се, ако разглеждаме красотата само като естетическа категория, то да се говори за спасение е безсмислено. Ако обаче си спомним, че в светоотеческата литература красотата е едно от наименованията на Иисус Христос, Спасителят на света, то думите на Достоевски придобиват най-дълбок смисъл… Този смисъл и живот, и творчество е утвърждавала майка Мария. В 1937 г. тя пише, че Иисус – това е вечната Истина и Красота, пред която нашата природа е „уродство”; спасявайки света, Христос „отново и отново полага душата Си за Своите приятели…”.[1]

*   *   *

Елисавета Юриевна Кузмина-Караваева (Скобцова; в монашество майка Мария) е известна преди всичко като автор на лирични стихове, зазвучали за първи път в епохата на Александър Блок. Днес, когато значителна част от литературното наследство на майка Мария е върната обратно на читателя, нейното име бива здраво свързано със Сребърния век. Малцина обаче знаят, че природата и Бог са одарили тази забележителна жена още и с истински художествен талант. Някои изследователи даже поставят художественото творчество на майка Мария над поетичното. Тук веднага трябва да направим уговорката, че Елисавета Юриевна, – както и мнозина от своите съвременници, – не е имала никакво специално художествено образование. Нямала е и какъвто и да било персонален учител – „маестро на живописта”. За развитието на нейния природен талант повече от всичко е способствало нейното обкръжение, средата ѝ. До 1920 г. това е бил преимуществено петербургският кръг: Александър Блок, Вячеслав Иванов, Николай Гумильов, Наталия Гончарова, Максимилиан Волошин. В емиграция – парижкия: отец Сергий Булгаков, Николай Бердяев.

В Русия е съхранена съвсем неголяма част от живописните работи на майка Мария, а и във Франция, където преминава вторият ѝ живот, произведенията ѝ са разпилени по храмове и частни колекции, или са изгубени, а някои са просто унищожени. Затова не е и учудващо, че истинско изследване и анализ на изобразителното творчество на майка Мария не е имало нито в Русия, нито на Запад.[2] През последните години във Франция, Англия и САЩ беше открита серия от рисунки, везани икони, облачения и плащаници, които майка Мария е творила за своите храмове и приюти. Стените и прозорците в тези храмове тя е изписвала сама. За съжаление, времето и обстоятелствата са съхранили за нас само фотографии на парижките църкви. Много детайли от украсата са безвъзвратно изгубени.

Трябва да се каже, че литературните си и художествени работи Елисавета Юриевна нито в Русия, нито по-късно (вече в монашество) във Франция никога не е подписвала. Ето защо, можем да се надяваме, че с времето в хранилищата на музеите, във фондове, в частни колекции и храмове ще се открият нейни произведения, чието авторство засега принадлежи на „неизвестен художник”.

В тази книга искаме, без претенции за дълбочина на изкуствоведческия анализ, да разкажем за майка Мария като художник, да представим произведенията ѝ като част от онова постоянно дèлание, с което изобилстват и нейният живот, и трагичната ѝ смърт.

За първи път разположени заедно, в тясното пространство на една книга, нейните произведения свидетелстват – свидетелстват за това, че в нейното творчество не е имало нито петербургски период, нито парижки период, а просто един единствен път: път към Богопознанието. Цялата тематика на произведенията ѝ, в каквато и техника да са били изпълнени те – акварел, темпера, везба – е свързана с евангелските и със старозаветните текстове. Удивлява и поразява своеобразният, винаги символичен, понякога и загадъчен за зрителя прочит на тези текстове. Библейските образи намират в него разнообразно пластично изражение, но трактовката им е винаги искрена, непресторена и, ако такова определение е допустимо – кротка.

През февруари 1943 г. в Париж майка Мария е арестувана и изпратена в концлагера Равенсбрюк. Дори и в лагера обаче тя продължава да твори: извезва една забрадка (която по чудо се е запазила и до днес) и една икона. „Успея ли да завърша везбата [на иконата], ще оживея” – често казва тя на съседките си по нар. Майка Мария не се е страхувала от смъртта, защото за нея смъртта е означавала среща с Бога, към Когото тя се е стремила с цялата си душа и към Когото е вървяла през целия си живот. В едно от писмата си до А. Блок тя пише: „Търся трудностите!”. По свидетелство на нейните роднини, тя още от детството си е пророчествала, че на нея ѝ предстои да бъде изгорена и погребана в „общи гробове”!

Майка Мария е била и поет, и художник, и философ, но, – приемайки монашеския постриг, – тя посвещава целия талант на душата си, всички свои сили, любов и време на помощта за своите ближни – онеправданите, „унизените и оскърбените”. По думите на Николай Бердяев, в личността на монахиня Мария „имаше черти, с които светите жени, които са обърнати към света, толкова силно пленяват руснаците – жажда за облекчаване на страданията, жертвоготовност, безстрашие”.

Нашият разказ е за това как Красотата и Изкуството са повдигали (спасявали!) духа и на самата майка Мария, и на онези, които са общували с нея, които са имали щастието да видят с очите си нейните произведения.

Предците

По майчина линия Елисавета Юриевна Пиленко е произхождала от бележития род на Дмитриеви-Мамонови – хора, които са оставили своята ярка следа в руската история. Тук ние ще припомним за онези от тях, които са имали непосредствено отношение към изкуството.

Прадядото на Елисавета, Александър Иванович Дмитриев-Мамонов (1787-1836), е известен художник-дилетант. Няколко негови етюди, посветени на епизоди от войната от 1812 г., някога са украсявали залите на двореца Царско село,[3] а при майката на Лиза – С. Б. Пиленко – е бил пазен акварел, изобразяващ превземането на Париж от съюзените войски през 1814 г. Любовта на Александър Иванович към живописта обаче не е била ограничавана единствено до своето собствено творчество. Той е един от основателите на Обществото за поощряване на художниците (в 1821 г.), благодарение на което десетима художници, крепостни селяни, получават освободителната си грамота. По инициатива на Обществото през 1825 г. в Петербург е открита първата постоянно действаща изложба на руски художествени произведения, а малко по-късно е организирана и художествена лотария с цел разпродаването на предмети на културата сред всички слоеве на руското общество.

Като организират това Общество, меценатите си възлагат задължението „с всички възможни средства да се помага на онези художници, които показват дарование”. Едни от първите стипендианти на Обществото стават братята Карл и Александър П. Брюлови. Дмитриев-Мамонов лично участва в материалното обезпечаване на стажуването им зад граница. В Руския музей се пази портрет на Александър Иванович, нарисуван от Карл Брюлов (1822 г.).[4]

Съпругата на А. И. Дмитриев-Мамонов е придворна дама на императрица Мария Фьодоровна (жената на имп. Павел I). Притежавала е разностранни таланти: рисувала е прекрасно, свирила е на роял и арфа. Децата пък от тази двойка стават професионални художници. Емануил Дмитриев-Мамонов (1824-1880) – по оценката на съвременниците си – е „забележителен художник и мислител”. Рисувал е портрети на Н. В. Гогол, Н. Ф. Павлов, К. С. Аксаков, А. С. Хомяков, П. В. Нашчокин, П. В. Киреевски, Н. М. Язикова и мн. др.[5] Братът на Емануил, Иполит (1825-1884), е художник върху порцелан и майстор на карикатурата, в чийто герои нерядко са се превръщали представители на властта, на чиновничеството.[6]

Племенникът на Емануил и Иполит – А. Н. Волков – син на сестра им, е професор в Петербургския университет, който известно време е работил заедно с И. И. Мечников. Излизайки в оставка, той решава изцяло да се посвети на изкуството и отива в Англия, където рисува множество акварели. Работите си подписва и продава под името „Русов”.

Всички сведения за знаменитите и талантливи предци са се пазили с голяма почит в семейството на С. Б. Пиленко и са се предавали през поколенията, а благодарение на това и много от тях е достигнало до наши дни.

Вътрешната култура и художествената надареност се предават по наследство и на самата София Борисовна. В нейните петербургски квартири (наемала ги през различни години и в различни части на града) винаги има произведения на нейните родственици Дмитриеви-Мамонови, старинни икони, портрети-миниатюри и отлична колекция от ръчно изработени старинни дантели. От тях в началото на 1910-те се е възхищавала Л. Д. Блок, която отлично се е ориентирала в този вид приложно изкуство.

След революцията една голяма част от „домашния музей” на С. Б. Пиленко остава в Петроград и в Анапа,[7] и, вероятно, пропада безследно. Онова, което успяват да спасят, е разпродадено в тежките и гладни времена на емигрантските странствания – в трудното трето десетилетие на 20 в. – в Париж…

Бащата

Бъдещата поетеса и художничка Лиза Пиленко се ражда на 8 (20) декември 1891 г. в Рига, където баща ѝ, Юрий Дмитриевич Пиленко, служи като помощник (заместник) прокурор. При раждането си момичето едва не умира, а няколко дни по-късно, по време на кръщението ѝ, се задавя в купела и се налага за втори път да я връщат към живота.

През 1895 г., излизайки в оставка, Юрий Дмитриевич заедно със семейството си се премества в Анапа. На шест версти от Анапа – в имението Джемете – се намират лозята, които той е наследил от своя баща, генерала в запас и винопроизводител Д. В. Пиленко. Пролетта на 1905 г. Ю. Д. Пиленко е назначен като директор на Никитската ботаническа градина и семейството се мести в Крим. Учебната 1905-1906 г. Лиза се обучава в женската гимназия в Ялта, където сред останалите задължителни предмети преподават рисуване.

Атмосферата на откритост, на доброжелателство и на доверие между членовете на семейството оставя дълбока следа в характера и душевния свят на Лиза. Обществените и служебните „действия” на Юрий Дмитриевич са в центъра на семейните интереси – там всичко се обсъжда и това отсъствие на прикритост, достъпността до света на възрастните ѝ правят дълбоко впечатление. Юрий Дмитриевич посвещава много от своето време на възпитанието на младежта. Така, той взема живо участие в съдбата на сина на анапския дюлгер П. Я. Крутко. Младото момче е самороден талант и отрано започва да проявява способности за живопис. Пиленко не само „просвещава” юношата, но също и съдейства за постъпването му в Московското художествено училище на граф С. Г. Строганов.[8]

След едногодишен престой на поста директор на Никитската ботаническа градина Ю. Д. Пиленко е преместен на служба в Петербург, в земеделския департамент. Това е годината на началото на Столипинските реформи, които импонират и на либералните стремежи на самия Пиленко. В май 1906 г. той пристига в Петербург по служебна работа и едновременно с това прави постъпки и за устройването на своите деца.[9] Скоро подир завръщането си в Анапа обаче скоропостижно умира.

А Лиза не просто обича своя баща – тя го боготвори! И за нея е нещо невъзможно да се примири с неговата смърт. Смъртта ѝ изглежда като световна несправедливост. И още тогава – все още момиче – тя започва да се замисля над въпроса: в какво се състои правдата и съществува ли Бог – Бог на любовта и на справедливостта? Можем само да се досещаме какъв душевен обрат е настъпил в нея – това е първата нейна загуба на близък човек. Да бе знаела тогава колко още ще ѝ се наложи да приеме и да преживее.

След като погребва мъжа си, София Борисовна Пиленко се премества с децата си в Петербург, където Лиза постъпва в Пети клас на частната гимназия на Л. С. Таганцева.[10]

Със своя влажен климат и тъмните си, дълги зимни дни Петербург дразни младото момиче. Много от нещата и много от хората в северната столица са ѝ чужди. Да се справи с песимизма си ѝ помагат нейните приятелки по клас, а и възрастта си взема своето – по природа тя е енергичен и обичащ живота човек.

Гимназията

Уроците по рисуване в гимназията на Таганцева води художничката-акварелистка В. П. Шнайдер.[11] За обучението се използват класически гипсови отливки на античните богове и герои. Висящата на стената сред тях Хера видимо дотяга на очите на ученичката. Така, след като веднъж случайно попада на публична лекция за енергиите, на следващия ден петокласничката Пиленко горещо разсъждава в кръга на своете приятелки: „Не, Вие само помислете – материята, тази тежка, рутинна материя я няма; има само енергия! И тази стена е енергия, и тази глава на Хера – също е енергия”.[12]

По-късно Ю. Я. Ейгер (по мъж Мошковская), съученичка на Лиза, ще си спомни, че девойките-гимназистки са били „в течение на литературните, театралните и музикални събития в Петербург”, както и че „… посещаваха изложбите на В света на изкуството[13]”.[14] Платната на Бенуа, Лансере, Сомова, Кустодиева и Алтман разкриват пред очакващата промени младеж ново пространство за живописта.

В своята съученичка Ейгер вижда „истинска художничка”: „Тя рисуваше с желание и много; тя рисуваше не просто добре – върху всяка нейна рисунка лежеше печатът на нейното неповторимо своеобразие и талант. На уроците си в гимназията ние рисувахме баналните гипсови орнаменти и някои от нас се научиха да ги рисуват правилно и точно – може би дори изящно. В рисунките на Лиза обаче, рязко и подчертано, винаги беше изведена някаква идея, а останалото беше направено небрежно – сякаш едва скицирано. И до сега помня рисунките ѝ, които тогава ме поразяваха, и несъмнено не нашият учител по рисуване, а тя ме научи да разбирам живописта като изкуство – да прониквам в самата същност на хората и на вещите, създадени от човешкия гений”.[15] Макар и странно обаче, но по онова време „на рисуването Лиза не придаваше особено значение!” – добавя Ейгер. Действително, на първи план се оказват други интереси.

Есента на 1908 г. група ученици от 6 клас на Таганцевската гимназия се обединяват в кръжок за изучаване на марксизма, към който се присъединява и ЛизаПиленко.

Девойките се захващат да преподават уроци по аритметика и география, по руски и немски език на работниците от Путиловския завод и Франко-руския завод. И тук Лиза не изостава от своите другарки. Майка ѝ си спомня: „Веднъж тя дойде при мен и обяви, че са я поканили вечерно време да дава уроци на работниците в Путиловския завод. Бях в ужас. Беше 1906 г. (грешка на паметта на мемоаристката – А. Ш., К. К.), навсякъде арести и изведнъж моята петнадесетгодишна дъщеря ще дава уроци на работниците – че при това и вечер! Казах ѝ: „Ти самата имаш много уроци, сама има още много да се учиш, а и ще попаднеш в беда”. А тя се хвърли да ме целува и каза през смях: „Не бой се, мамо, и уроците ще си науча, и нищо няма да ми се случи… А вечер възрастни работници от тук до трамвая обещаха да ме съпровождат”. Със свито сърце се съгласих, мислейки си, че чрез това тя ще се избави от тежестта в душата. Тя трябваше да ходи там няколко пъти в седмицата…”.[16] Покрай тези „уроци” на своите съученици Лиза чете „лекции” в музея на Александър III (днес Руския музей в Петербург).[17]

Какво ли е стояло зад това „отиване при народа”? Юношески порив? Увлечение от революционните настроения?…

Времето е било време на борби с „несправедливостта” и със „самодържавието” – за „освобождение” на народа… Добре известно е до какви последствия това е довело през 1917 г. Вече в емиграция, – след като е преминала през гражданската война, идеологията на социализма и построяването на „рая на земята” – майка Мария се обръща вече към дълбоките евангелски истини. Нейният път към тях обаче е започнал още тогава – в това „ранно народничество”. В беседа с К. В. Мочулски тя признава: „Пътят към Бога минава през любовта към човека и друг път няма… За всеки нищ, гладен, затворен Спасителят казва: „Аз” – „Аз бях гладен и жаден, Аз бях болен и се измъчвах в тъмница”. Помислете само – между всеки, който е нещастен, и Самия Себе си Той поставя знак на равенство. Винаги съм знаела това, но ето че сега то някак ме прониза…”.[18]

В онова време, както свидетелства Ю. Ейгер, Лиза „удивяваше не само своята майка. Тя беше изключително – може да се каже дори гениално одарена. Мозъкът ѝ работеше непрестанно и тя през цялото време напрегнато мислеше за онези отвлечени проблеми, които бяха жизнено важни за нея в точно тази минута. Изцяло пленена от някаква идея, Лиза настойчиво я внедряваше и в съзнанието на своите близки хора, и изискваше от тях същото това разбиране, същото увлечение…

Тя винаги беше в приповдигнато творческо състояние и затова в същността си беше дълбоко оптимистична. Сред своите близки хора Лиза не допускаше никакъв упадък на настроението, нито дори тъга…”.[19] И това – във време, когато в самата нейна душа е било толкова тревожно!

Седмият, последен клас (1908-1909 уч. година) Лиза завършва в гимназията на М. Н. Стоюнина.[20] Редом с рисуването, при преподавателката И. А. Малевина девойките там „минават” и през ръкоделие, шиене и везане. Давайки характеристика на класа, относно Е. Пиленко Малевина отбелязва: „Небрежно отношение към работата и липса на навик да се занимава с ръкоделие”. А присъдата ѝ е сурова: „Няма никакви успехи”.[21]

През 1912 г. обаче Елисавета Юриевна ще публикува стихотворението:

За друга една тишина ще те моля аз, Боже,
бродерия безкрайна да ме увлече,
та бавно червената нишка да може
сред пустини и върхарите сини да ме поведе.

Горичка маслинова ще извеза над водата,
кръстове смътни на такъми, рибари,
на безкрайни небесни обятия синевата,
риби червени, в морета прозрачни и стари.

И сред синя завеса ще гълъбът там излети
с ореол от прозрачни лъчи, и когато
сред полетата звездни той дявола ще срази,
на мечовете замаха ще избродирам със злато.

[22]

Ще минат почти двадесет години и пророческите думи от това стихотворение ще се въплътят (вече от майка Мария) във везмото на евангелския сюжет.[23]

Правейки равносметка на гимназиалния период от живота на Лиза Пиленко, може да се каже, че тогава нейното влечение към изкуството е носило стихиен и емоционален характер, художественото ѝ мислене е било наивно, а специални технически знания и професионални навици тя все още не е била придобила. (Казаното се отнася не само до живописното изкуство, но и до нейната поезия от онези години) Природният ѝ талант обаче и нейната интуиция са били толкова силни, че са изригвали на повърхността на белия лист безстрашно, искрено, извън каноните и правилата.

Практически до самия край на 1907 г. тя не е познавала съвременните ѝ поети, и за първи път (случайно!) е чула тяхното „живо” четене на една от влизащите в тогавашната мода вечери на поезията. Затова пък този първи чут е бил Александър Блок! Името на поета тогава все още не е говорило нищо на младата гимназистка, но след този наистина исторически случай тя не само намира и изчита стиховете на Блок: тя решава да му довери своята душа и сърце, чака от него отговори на мъчилите я „философски” въпроси. През февруари 1908 г. Лиза посещава Блок в квартирата му на „Галерная улица”, 41. За тази среща, която предизвиква обрат не само в целия ѝ последващ живот, но и в творчеството ѝ, в нейното духовно формиране, самата тя по-късно разказва в своите спомени. Двамата имат еднакво светоусещане – и осъзнаването на катастрофичността на епохата, и острото преживяване на „страшния свят”,[24] и предчувствието за революция в този исторически период са им много близки, родствени.

Елисавета Юриевна пише: „… Ние преживяхме и японската война, и революцията [от 1905 г.], и бяхме поставени пред необходимостта спешно да се ориентираме в нашите детски представи за света и да си отговорим на въпросите къде сме и с кого сме. За първи път в съзнанието ни влезе понятието за новия герой, чието име е Народ”.[25]

Следва

Превод: Борис Маринов


 

„Горний путь”; „Предки”; „Отец”; „Гимназия” – В: Кривошеина, К. Мать Мария (Скобцова). Красота спасающая, СПб.: „Искусство” 2004, с. 13-26 и на страницата Азбука.рутук. Въведителните текстове към книгата виж – тук (бел. прев.).

[1] Мать Мария „Типы религиозной жизни” – В: Вестник РХД, 176, 1997, с. 26.
[2] В бившия СССР за тази страна от разностранните таланти на майка Мария е писала само изкуствоведът А. С. Ситова – първата от нейните статии е била публикувана скоро след като в Руския музей се сдобиват със серия акварели, отнасящи се към 1911-1917 г.
[3] Екатерининския дворец, южно от Санкт Петербург (бел. прев.).
[4] Виж: Архив Брюлловых, СПб. 1900; К. П. Брюллов в письмах, документах и воспоминаниях современников, М. 1952.
[5] На Е. А. Дмитриев-Мамонов принадлежат статиите „О фламандской живописи” (Русская беседа, 1, 1856) и „Значение византийской живописи в истории искусства” (Русская беседа, 4, 1859). Отзив за първата от тях е публикуван от В. В. Стасов в Современник, 12, 1856.
[6] Разказват, че някъде през 50-те години на 19 в. И. А. Дмитриев-Мамонов е нарисувал Мадоната. И че дори А. С. Хомяков уж бил „обръщал” Ю. Ф. Самарин към поклонение на нея. Самарин обаче „решително не е бил в състояние да постигне нейната красота. [Писателят Н. Ф.] Павлов, който е бил приятел с Хомяков, като чул за неговите възторзи, дотичал да го попита: „Вярно ли е, че ти поставяш Мадоната на Мамонов по-високо от Сикстинската?” – „По идея, да – по-високо е” – спокойно отговорил Хомяков” (Воспоминания Б. Н. Чичерина, М.: МГУ 1991, с. 161).
[7] Град в южна Русия, Краснодарски край, балнеологичен курорт на брега на Черно море (бел. прев.).
[8] По-късно П. Я. Крутко (1886-1972), художник-маринист, дълги години живее и работи в Анапа, става член на Съюза на художниците, а някои негови работи от съветския период се намират в Анапския историко-краеведчески музей. Живеейки в Анапа, той преподава рисуване в местното училище. Тази информация е по съобщение от краеведа К. Я. Ведергорн (писмо до А. Н. Шустов от 17.11.1979 г.) и справка от Анапския музей (март 1997 г.).
[9] Лиза има брат Дмитрий, който е две години по-малък от нея.
[10] Сестра на Николай Степанович Таганцев (1843-1923) – руски юрист, основоположник на углавното право в Русия, сенатор и член на Държавния съвет, общественик и литературен деец (бел. прев.).
[11] Сытова, А. С. „Лиза Пиленко по воспоминаниям подруг” – В: „Принимаю с любовью мой дом…”, Анапа 2002, с. 28-31.
[12] Революционное юношество, Ленинград 1924, с. 94 (свидетелство на съученички, отнасящо се към 1907 г.).
[13] Поредица от пет изложби, организирани от сп. Мир искусства, представяни в Петербург от 1899 до 1903 г.; след закриването на списанието (1904 г.), през 1906 г. е устроена „прощална” такава изложба (бел. прев.).
[14] Эйгер (Мошковская), Ю. Я. „Гимназические годы Лизы Пиленко” – В: Елизавета Кузьмина-Караваева и Александр Блок, сост. и подг. текстов: Л. И. Бучина, А. Н. Шустов, предисл. и комм.: А. Н. Шустов, СПб.: РНБ 2000, с. 183-184.
[15] Пак там, с. 186.
[16] Пиленко, С. Б. „Детство и юность матери Марии” – Пак там, с. 177.
[17] Този факт е твърде показателен. Вестник Современное слово разказва (14.5.1908 г.) за изложба на картини в петербургския Народен дом, отбелязвайки, при това, че от нея отсъства тъкмо народът, т. е. работниците и занаятчиите. Отчитайки огромната образователна роля на изобразителното изкуство, болшевишката Правда по-късно пише, че „в последно време в неделните и празнични дни [петербургските] работнически организации все по-често организират екскурзии до научни и художествени музеи, изложби и т. н. При съвременните условия на експлоатация на труда на работниците не им остава много свободно време за четене на книги – още по-малко сериозни. Музеите и изложбите могат само донякъде да заменят научната и художествената литература. В нея работниците се запознават в жива и нагледна форма с достиженията в областта на науката и изкуството…” (Дооктябрьская „Правда” об искусстве и литературе, М. 1937, с. 245).
[18] Цит. по: Гаккель, С. Мать Мария, Париж 1992, с. 67.
[19] Ленинградская панорама, 11, 1990, с. 34.
[20] Частно средно училище, основано в 1881 г. от Мария Н. Стоюнина (1846-1940) – педагог и обществен деец (бел. прев.).
[21] ЦГИА СПб., ф. 148, оп. 1, д. 295, л. 5, 9.
[22] Кузьмина-Караваева, Е. Ю. (мать Мария) Равнина русская, СПб. 2001 [нататък: Равнина русская], с. 155.
[23] За това виж спомените на Тамара П. Милютина в Вестник РХД, 162-163, 1991.Милютина, Т. П. „Три года в русском Париже (1930-1933)” – В: Вестник РХД, 162-163, 1991, с. 269-305. За везмото по цитираното стихотворение виж по-специално с. 281-282 (бел. прев).
[24] „Страшный мир” е цикъл стихотворения (1908-1914 г.) от Александър Блок (бел. прев.).
[25] Равнина русская, с. 618.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyxa4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме