Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Път към висините (Очерк за живота и творчеството на майка Мария) 4

Петък, 28 Април 2017 Написана от Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceСпасяващата красота

„Мислите, че съм безстрашна. Не. Просто знам какво е необходимо. По времето аз просто чувствам, че Господ ме хваща за яката и ме заставя да правя това, което Той иска. Сама аз нищо не преценявам. Просто се подчинявам”.[1] Тези думи майка Мария казва на К. Мочулски именно в периода, когато от руините ѝ се налага да издига храм.

Животът в затворничеството на монашеството не е за нея – в своето монашество тя влиза така, че не оставя за себе си нищо. В нейните представи монашеският подвиг, това е беззаветна любов към света и към хората, които са около теб и се нуждаят от помощ.

Коя съм, аз Господи? Просто разхищаваща благодатта,
самозванка.
Всяка драскотина и всяка язва в света
ми казва, че съм майка.

В двора на дома на „Лурмел”, в кичеста зеленина, стои конюшня-гараж, а главното здание е запуснато и необитаемо от вече няколко години. От спомените на С. Б. Пиленко разбираме как собственоръчно майка Мария е строила и е украсявала дома и църквата: „Казваха, че по-рано в залата продавали дъски, че залата е била преградена. Там, където е имало прозорци, явно бяха стояли канцеларистите, а другата половина, без прозорци, беше почти тъмна и в нея не можеше да се види дори какъв е подът: каменен или дървен. Първата ни работа беше да снемем преградата. Майка Мария уви главата си с кърпа, взе принадлежностите за миене на пода и се хвана на работа. За нейно изумление и радост подът се оказа паркет, а на вратите след измиването се показаха златни контури. Някак по вълшебен начин на нас ни се откриваше, че някога тук е живял прекрасен особняк. А прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо.

С църквата бе още по-трудно. Тъй като в това помещение някога се бе разполагала конюшня, още от входа и по-цялата дължина имаше ясли за коне. Когато всичко това бе унищожено (разчистено), на майка Мария ѝ дойде наум мисълта за амвона да употреби каменните плочи, които се намираха в двора. Иконостасът на храма, който беше на ул. „Saxe”, се оказа твърде малък за новото помещение на църквата. Отново на помощ дойде милата сестра Йоана (Рейтлингер) и даде свои икони: на Спасителя и на Божията майка за иконостаса и огромна икона на Богородичния Покров – за външната стена над входа на храма.

Над царските двери Майка Мария извеза Тайна вечеря, хоругви, малка плащаница, голямо платно с ангели и за имена на починали, както и маса по-дребни неща: платчета за аналоите и за масичките, два стихара за четци, а също и забележителни облачения за свещеника (лилаво кадифе, украсено с камъни, в топли цветове и с червена везба).

И сега в църквата на „Лурмел” всички одежди (освен пасхалните) са дело на майка Мария, а една от тях представлява същинско художествено произведение! Става дума за Богородични одежди от синя коприна, с чудни везби за всички празненства на Пресвета Богородица – т. нар. Богородични празници. Прелестен епитрахил с извезано върху него Благовещение, на фелона (на гърба и гърдите) извезани Успение и Сретение, на плещите – Рождество и Въведение Богородично”.[2]

В своите спомени добре познавалата майка Мария Т. И. Манухина също се докосва до нейната живопис: „В устройството на храма майка Мария беше вложила всички свои художествено-декоративни, живописни и ръкоделни способности. Рисунъкът на стените и стъклата придаваше на гаража вид на кула, а извезаното с плосък бод пано – историята на цар Давид – оживяваше стените с оригиналното разнообразие на фигурите, макар да предизвикваха укора на някои ригористи”. При това майка Мария демонстрира своите работи подобно на „екскурзовод”.[3]

Не само огромният труд на майка Мария по създаването на новата църква, както и в организацията, строителството и привличането на хора, но и художественият ѝ талант се оказват съвсем нужни. За бившата къща от храма на ул. „Saxe” са донесени различни предмети от църковната утвар, книги. Отделни хора носят икони, а една монахиня дори донася чаша за Евхаристията, купена от нея със събрана милостиня. Църквата е осветена в чест на Богородичния Покров.

Квартирантите в общежитието (приюта) са могли, но без да бъдат задължавани, да посещават църквата. Свещениците се сменят. Няколко години тук служи отец Киприан (Керн) – строг йеромонах от традиционното направление, който има собствени възгледи за монашеския път, избран от майка Мария. Ето защо трите години, прекарани от него в качеството на постоянен свещеник на ул. „Лурмел”, се превръщат в тежко изпитание за всички. Скоро обаче свещеник в тази църква става един истински духовен приятел и единомишленик на майка Мария – отец Димитрий Клепинин (1904-1944).[4] Единодушие, което ѝ помага и ѝ дава възможност още повече да разширява дейността си.

Майка Мария не се бои от физическия труд – винаги с усмивка и в приповдигнато настроение на духа тя мие подове, приготвя обеди и тупа матраци, като в същото време успява и да пише статии, да говори пред конференции, да рисува и да бродира. Руските студентски кръжоци (групи) не са многобройни, но тя успява да общува с младежите – беседите и изказванията ѝ пред тях малко напомнят лекции, а представляват по-скоро непринуден и задушевен разговор. Тя им чете стихове (и не само свои), води евангелски беседи, разказва за живописта.

Мнозина от познавалите майка Мария в онези далечни години често са я виждали с игла в ръцете. Тя шие с плосък бод, като употребява различни по дебелина конци. На някои от иконите може да бъде срещнато смесване на копринени конци с по-груби – ленени или с инкрустация на бисери, перли и изкуствени камъни. Най-честно везбите ѝ се раждат, както се казва, по вдъхновение, даже без предварителен рисунък, а понякога и пред очите на зрителите.

Веднъж Юрий, синът на майка Мария, който е увлечен в изучаване на историята на изкуството, ѝ занася албум с репродукции на знаменити бродерии на кралица Матилда (историята на войната на Англия с Франция през 12 век). Майка Мария до такава степен харесва старинния стил и техниката на везбата, че решава да го заимства и бродира по същия маниер огромен гоблен – „Животът на цар Давид”. Тази бродерия-гоблен (около 5 м. дълга) е запазена и до наши дни, намирайки се в един от православните манастири в Есекс (Англия).[5]

Към темата за живота на св. цар Давид майка Мария се завръща нееднократно през целия си живот – както в стихове, така и в живописта си. По думите на София Борисовна Пиленко, нейната дъщеря „винаги е била пленявана от неговите [на Давид] вдъхновени псалми и от любовта му към Бога. По отзиви на познавачи, тази великолепна бродерия представлява художествено произведение. Работите на майка Мария обаче изобщо не се харесваха „на някои хора” и след нейния арест (1943 г.) те се опитваха да ги унищожат. Когато (след войната) аз се върнах на „Лурмел” чух, че на някого сюжетът с цар Давид се е сторил неподходящ за храма и бродерията била свалена. Аз помолих завеждащата на ризницата, ако цар Давид не е необходим, да ми го дадат, но В. В. Д. отговори, че нито една, макар и най-дребната, вещ от църквата не трябва да бъде вземана… и още, че в нея са били замазани всички арабески под иконите на иконостаса, а вместо тях са повесени парчета червена материя. С кафява боя пък е било замазано сандъчето за свещи. На него била изобразена градина с дървото на познанието на добро и зло”.[6]

И все пак това, че независимо от емиграцията, жизнените обстоятелства, бедността, не винаги доброжелателното отношение към нея и нейното нетрадиционно монашество и творчество от страна на окръжаващите я, рисунките на майка Мария са се запазили не само на фотографии, но и в оригинални бродерии и икони – за това можем да говорим като за чудо.

Из бродираните икони от лурмелския период е запазена „Ангел с кадилница” от Откровението на св. Йоан Богослов.[7] Иконата е изпълнена майсторски и професионално в необичайното за онова време смесване на техники: съчетаване на парчета коприна, на сребърни конци, бисери и перли, при въздушна лекота на изпълнението.

Майка Мария е обичала и е познавала традициите, само че никога не се е затваряла вътре в тях. В нейната живопис, и особено във везбата ѝ, винаги присъства съчетанието от интуиция и смелост, по пътя към търсенето на съвършенство в майсторството.

Майка Мария бродира немалко различни църковни предмети – икони, покровци, плащаници, облачения за свещеници… При което проявява истинска изобретателност. Т. П. Милютина, която през 1930-1933 г. живее в Париж, си спомня: „Композициите на нейните икони винаги бяха необичайни. Видях, например, … избродирана от нея икона на Страстното Благовещение… Вместо лилии, в ръката на ангела там имаше кръст”.[8]

На стената на лумерлската църква майка Мария окачва специална завеса от тежка тъкан, на която избродира имената на онези, които са починали и са били опети в тази църква. А те, в 1938 г., са повече отколкото във всички останали парижки православни църкви, включително в катедралния храм „Св. Александър Невски”. „Нашата църква се превръща в гробищна, почти всеки ден при нас има погребение” – казва тя на Мочулски. А свещеникът в тази църква извършва възпоменателните молитви, като гледа тъкмо към този необичаен „синодик”.

Както не веднъж отбелязвахме това, в произведенията на майка Мария поетичните и живописните образи живеят неразделно – ангелът от Откровението се появява също и в нейните стихове:

Очите в таз мъртвешка тъмнина
В небето знаци можеха да различат
И виждаха как ангелът, с нетукашна ръка
Отвали над Откровението положения печат

Освен тази икона, в парижкия храм „Св. Александър Невски” днес се намират още три оцелели икони-бродерии, които майка Мария създава на ул. „Лурмел”. Те допълват нашата представа за нейния „приложен” и декоративен дар. Иконата на св. митрополит Филип Московски, образите на Спасителя на убруса и на Божията майка са направени за малкия храм, който майка Мария и о. Димитрий Клепинин откриват в пристройката на основния храм и където в началото се е намирала и ризницата. Църквата се получава съвсем мъничка, но много уютна и топла, а майка Мария и отец Димитрий мечтаят да обединят двете църкви в една, с помощта на арка.

Тези три икони, създадени, както се казва, на един дъх, правят силно впечатление. може дори да поемем риска да кажем, че това не са икони в класическото разбиране на традиционното изписване, а свое собствено представяне на образите на Господа, на св. Богородица и на св. Филип.

В тези работи художникът е вложил много сърце и силно душевно вълнение.

Подсъзнателното желание да доведеш до молещия се не някаква безстрастност или „отстраненост”, а именно емоционалния вътрешен огън и напрежение се чувства, може би, даже в избора на конците, на цвета на камъните и на бисера.

Тези икони не дават душевен покой, а привличат някаква неразбираема вътрешна сила. Впрочем, ликовете за тези икони са били изписани от сестра Йоана (Рейтлингер) и те хармонично се вписват в стила на майка Мария. Вече споменатата по-горе Тамара П. Милютина разказва в своите спомени как сред други студентки през лятото на 1931 г. е била на почивка в младежки лагер на брега на Бискайския залив, недалеч от Бордо. На почивка при тях пристига и Е. Ю. Скобцова (бъдещата майка Мария). Според дневния режим сутрин момичетата ходят на плаж, а след обяда, в „тихия час” те молят Елисавета Юриевна да побеседва с тях („даже най-лекомислените и равнодушните не можеха да не я слушат – тя винаги говореше със страстен напор, убедено и искрено).

Тези беседи се провеждат на живописна поляна, заобиколена от цъфтяща калуна[9] и борове. С гърбове, изложени към ласкавото слънце, момичетата плетат. А Елисавета Юриевна, водейки беседата, бродира. „Тази везба беше необичайна за нас и много силно ни занимаваше. Между обръчите за бродиране се изпъваше плътна проста материя, на която не беше нарисувано нищо. А Елисавета Юриевна рисуваше прекрасно. Така, върху тези повърхности се появяваха причудливи рибки, техните гърбове се извиваха, люспите им проблясваха, извиваха се опашки. Елисавета Юриевна познаваше разстилащите се и разкрасяващи шевове на старинното бродиране на икони, и конците, подбирани от нея, бяха в необичайни, съчетаващи се тонове. Върху рибите лягаха тънки мрежи, към тях се протягаха ръце, над тях се надвесваха прегънатите фигури, с изумени лица на рибарите-апостоли. Така, към края на нашия месечен отдих Елисавета Юриевна избродира икона на евангелската тема за лова на риба”.[10] Тук още веднъж трябва да се обърне внимание на импровизационния характер на везбата – без предварително скициране.

Кога и как майка Мария е успявала да върши всичко това.

Тези, които са я познавали, разказват, че тя никога не е стояла без работа, че е везала във вагона на влака и по време на своите командировъчни пътувания, а в нощите, когато във вагоните „приглушавали” светлината, бродирала. С ръкоделие тя се занимава и на заседанията, докато слуша изказващите се.

Майка Мария е била максималист и по природа, и по убеждения. Много от руските емигранти се отнасят към нея с недоверие и недоброжелателство – нейното монашество шокира. Сама тя обаче не може да се раздели с природата и с убежденията си, даже и заради собственото си спасение. В страшната епоха на дисхармония на мисълта, загуба на вяра в Бога и пълна безизходица тя избира пътя на „всеобемащото майчинство”.

Класическият принцип на монашеството се е състоял в противопоставянето на своя подвиг на обичаите на грешния свят. Въпросът е именно за традиционното монашество, което в този момент за нея е било нещо неприемливо. Вътрешният манастир (чувствата), в който можеш да се оградиш от грешния и страдащ свят, не е бил за нея.

Разбира се, може да се направи извод, че майка Мария е била универсална личност, която е била надарена с най-различни таланти. „Условните уроци” по живопис, рисунка и композиция, получени в Русия (в „предишния ѝ живот”), намират своето развитие във Франция. С този занаят е било невъзможно, както се казва, да се нахраниш, но той е бил истинска духовна храна както за нея, така и за всички онези, които са я разбирали и са ѝ помагали.

В непосредствената ѝ работа над иконите в нея се оформя самостоятелен стил, свой собствен художествен език. Разбира се, това става под влиянието на „новото богословие”, към което майка Мария е клонила с цялата си душа. Един от емигрантите сполучливо отбелязва, че бродериите на майка Мария са „нейната молитва”.

Тук ние не можем, а вероятно и не трябва да се спираме и да анализираме всяка от нейните работи. По-добре е да предоставим всекиму възможността да открие за себе си света на нейната поезия и живопис. По-горе стана дума за художествените бродерии на майка Мария. Тя обаче не забравя и графиката. В 1937 г. в Берлин е отпечатана нейната книга Стихове. В полетата на един от екземплярите, които някога са ѝ принадлежали, тя прави около петдесет „автоилюстрации”. Скъпоценният екземпляр принадлежи на кръщелника на Д. Е. Скобцов, архитект Г. И. Лешченко (който живее край Париж). През 1993 г. този екземпляр от книгата е преиздаден фототипно в Москва. Според М. Жажоян, тези рисунки с перо и с туш „стилистично напомнят за средновековните маргиналии от манастирските книги”.

За да си представим по-добре колко тясно са свързани богословската мисъл, словото и нарисуваното от майка Мария, можем да приведем като пример акварела „Притча за десетте девици”. Към тази тема тя се обръща в продължение на целия си живот какво в своите стихове, така и в рисунките и в живописта.

В Евангелие според Матей „Притча за десетте девици” възниква като многопланов разказ за пет мъдри и пет неразумни девици, които имат различно поведение в очакване на Жениха: едните са се подготвили за срещата и са се запасили с масло за светилниците си, а другите не са направили това и когато дошъл Женихът светилниците им угаснали. „Тогава царството небесно ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца…” (Мат. 25:1-3).

В изображението на майка Мария виждаме следното: под един покрив стоят десет девици и дремят в очакване на идването на Жениха; от дясната страна девиците, вече на двора, за запалили светилниците си и очакват Жениха; силуетът Му е очертан в горната част, при входа на храма, чийто портал е широко отворен.[11] Нека да сравним този сюжет с текста на стихотворението от книга Стихове (1937 г.):

Дом ще бъде – не там някаква си пещера.
Жилище – не душна някаква бърлога.
Хляба ще нарежа във съдинката,
в чаша малко вино ще разтворя.

Ще седна, чело с ръце подпряла
(ето, зората през прозорците угасна).
Помня повестта за неразумните девици,
Как светилниците им оказали са се без масло.

Стихотворението завършва когато „Женихът” влиза като „гост”, зад който се втурва „вятър широк” и в полетата към тези стихове тя рисува илюстрации.[12] За развиването на тази тема там се появява Светият Дух, в образа на широкия вятър, втурващ се като през отворен прозорец в душата на човека – буквално като в „изоставено домакинство”. На масата вече не стои девица, „чело с ръце подпряла”, а монахиня в апостолник[13] и с расо. На масата е същият този хляб (от картината „Притча за десетте девици”), но още и чаша с вино, готово за Причастие, и запалена лампа.

Борбата в този час Духът усили.
Тихо е. Потропва се. Пред утрото пропя петел.
Достатъчно маслото е в моя фитил.
Гостът влиза. След него вятърът широк.

[14]

Разбира се, Женихът е алегория и тя трябва да бъде разбирана не само по смисъла на евангелския образ на Христос, но още и на Спасителя, Който пристига при нас, за да очисти нашата душа и да ни въздигне във висините.

В ранния си акварел „Път към висините” майка Мария продължава и развива все същата тази тема за нашата вътрешна борба между доброто и злото в самите нас. Във Въведението си към книга Рут (1916 г.) тя пише: „Неизбежността ме застави да се издигна във висините”. Темата за „изкачването на планината” като необходимо за християнина духовно възрастване и подвиг се ражда в съзнанието ѝ в съдбоносната за Русия 1917 г.

Към тази тема („работата над себе си”) тя нееднократно ще се обръща през целия си живот – в своите стихове и в своята проза. И тъкмо тук ние можем да съединим в едно „силуета” от планината със силуета на „идващия Жених” от „Притча за десетте девици”. В 1937 г. Майка Мария пише: „Иисус стои и чака. На хората обаче е дадена свобода – да Го последват или да останат в подножието на планината”.

Фототипното издание на Стихове, за което вече казахме, е интересно още и с това, че на обложката издателите са възпроизвели пет „картини с религиозно съдържание”, изпълнени, както е посочено в предговора, с гваш.[15] Днес оригиналите на тези „картини” се пазят във Франция, при Г. И. Лешченко. Тези работи са подобни на акварелите, които Елисавета Юриевна рисува в далечните години след 1910-та.

За църквата на „Лурмел” майка Мария рисува голям образ на св. Василий Блажени – почитан в храма „Покров Богородичен” не по-малко от св. Филип Московски. Около централната фигура на св. Василий са изписани всички чудеса и знамения, показани от него при възшествието на цар Иван Грозни. Василий Блажени е бил юродив,[16] т. е. такъв, какъвто е прието да бъде наричан „спасяващ [другите] светец”, а тази тема е вълнувала майка Мария, още повече, че в началото на 30-те тя пише статията си „За юродството”, в която се спира на именно тези моменти от житието на св. Василий, които живописно са намерили отражение в иконата. „Майка Мария особено много почиташе Христа ради юродивите – онези подвижници, които не са се уединявали зад манастирските стени, а са извършвали своя подвиг в света, под маската на безумството и убожеството, служейки на хората и приемайки поругания”.[17]

След като през 70-те църквата е затворена, а домът на ул. „Лурмел” съборен, много от работите на майка Мария се разпръсват по различни „адреси”. Едни от тях попадат в храмове и архиви, други са взети за „временно съхранение”, много от тях не са открити и досега и, вероятно, се пазят в музейни хранилища като принадлежащи „на неизвестен художник”.

Няколко икони, включително и „Василий Блажени”, а също и някои от бродериите на майка Мария понастоящем се намират в православния манастир в чест на иконата на Божията майка „Знамение” във Франция. В този манастир се пази и иконата „Богоматер Владичица Атонска”, където темата за монашеството е преплетена по интересен начин с традиционното изображение на Богородичния Покров.

За съжаление от времето самата живопис е силно пострадала, още повече, че тази икона е рисувана с темпера върху дъска. Много иконописци-емигранти по това време са използвали най-прости и понякога непретенциозни подръчни материали. Средства за закупуването на бои, левкас,[18] лакове и четки не е имало.

Трябва да се каже, че всичките храмове, отворени от майка Мария във Франция, са били предоставяни на покровителството на Божията майка, само че в това изображение на Богородица тя залага по-дълбок смисъл от обикновеното илюстративно традиционно разкриване на темата. Необичайно е самото решение иконата на „Богоматер Владичица Атонска” – в нея сякаш са обединени два образа на Божията майка.

Фигурата на св. Богородица и нейната глава са покрити от монашески апостолник на игумения и заедно с това тя е изобразена в качеството на Владичица и защитница на атонските монаси. Планината Атон, както знаем, се именува Дял на Божията майка. Със своя омофор обаче Божията майка покрива не само Атон, но и целия свят – както това е изписано на иконите от типа „Покров на Пресвета Богородица”.

Както при всеки художник, и майка Мария има няколко теми, които обича и към които се завръща в продължение на целия си живот. Така например, от средата на 1910-те години и до началото на 40-те тя по все по-нов начин подрежда акцентите в символите в древната икона „Софѝя Премъдрост Божия”. В три, различни по време, изображения може да се проследи как, в мисълта и в пластиката, се претворяват идеите на духовните ѝ отци и особено софиологията на отец Сергий Булгаков. През 20-те в Париж я е близка с братството „Св. Софѝя”.[19]

Важно е да се знае първоизточникът на символиката на тази икона, която отначало е рисувана в Русия между 11 и 13 в., като елементи за която служат древни библейски и апокрифни сказания. Оттук, разбира се, води началото си и разнообразието от символи и загадъчност, което така привлича майка Мария към Софѝя Премъдрост Божия.

Такава икона се среща само в Православния изток, а на Запад почти не е известна. На преден план е изобразена антропоморфна фигура – в юношеска възраст, приличаща на ангел, с дълги разделени на две коси и големи крила. Облечена е в царски хитон или в сакос с омофор. На главата ѝ има „крепостна корона”,[20] в дясната ръка дълъг жезъл, а в лявата – свитък. Седнала е на златен престол, върху византийска възглавница. От двете ѝ страни преклонени стоят: отдясно св. Дева с Предвечния Младенец, изрисувани върху кръгъл диск, който тя държи на гърдите си с двете си ръце, а отляво – Йоан Предтеча във власеница и хламида. Над главата на централната фигура, в малък кръг – допоясен образ на Спасителя; над него, по цялата ширина на иконата – дъга, украсена с ред звезди; сред дъгата – престол с книга, а пред престола – скамейка с кръст и копие.

Център на иконата е Иисус Христос. Той е въплътената Премъдрост и е изобразен във вид на Ангел (понякога във вид на младенец, покоящ се в пазвата на Светата Дева). В брошурата „Миросъзерцанието на Вл. Соловьов” (1929 г.) самата майка Мария оценява темата на тази икона по следния начин: „… крилата жена, седяща на престол, а от двете ѝ страни Божията майка и Йоан Кръстител; над нея Христос и светът на небесните сили. Тази икона, – иконата на Софѝя, Премъдрост Божия, – която не съвпада нито с Божията майка, нито с Христос, разкрива тайното знание на нашите предци, което не е намерило никакво словесно въплъщение… Предстоящите пред крилатата жена Богоматер и Йоан Кръстител представляват образ на най-съвършените върхове на творението, истинските представители на цялото човечество, на цялата човешка единна и съборна Църква”.[21]

Днес бродерията „Софѝя Премъдрост Божия” се намира в православен манастир в Англия, а двата акварела на същата тема – в Русия.

Най-интересна от тези работи – по съчетанието на приказност и на символиката на Ветхия Завет – представлява, по наше мнение, акварелът „В Едемската градина”. Няма съмнение, че тук се е случила една симбиоза между седемте дни на творението и „новото богословие”. В центъра на композицията, с разпрострени крила, е Софѝя Премъдрост Божия (т. е. Иисус Христос – като въплъщение на Премъдростта), но и, както вече беше казано, едновременно и като Младенец в утробата на Пресветата Дева. Самият Адам пък е прегърнал Премъдростта като дърво на познанието на добро и зло. Отдясно е фигурата на Ева, с дете в ръцете, и може да се предположи, че децата, изобразени тук, са нейните трима сина: Авел, Каин и Сит. Та нали именно от Каин и Сит разцъфтява родословното дърво на човечеството. На небето – във вида на приказния Змей Горянин – над всички е втрещената змия-изкусител!

Трудно е да си представим художник, който да би бил абсолютно равнодушен към творчеството на своите „събратя”. В пълна мяра това се отнася и до майка Мария. Често нейните съвременници пишат за нея като за дълбоко образован човек. На нея са ѝ били присъщи възторженост и непосредствен интерес към всичко ново в изкуството; обичала е да открива и себе си, и за другите непознати имена. Независимо от нейната колосална ангажираност, тя е съумявала да открадва време не само за стихотворенията си, но и за изобразителното изкуство. В юли 1935 г., в Пти Плаз в Париж, майка Мария посещава изложба на италианско изкуство: „От Чимабуе до Тиеполо”. По-късно нейният по-млад приятел и съратник в РСХД Б. В. Плюханов си спомня: „Не веднъж монахиня Мария се опитваше да ме съпроводи (в тези години още студент – А. Ш., К. К.) на художествената изложба от епохата на италианското Възраждане, [която по това време беше открита] в Париж – в Лувъра. Само че ежедневните, ежечасни грижи за общежитието и други дела на Обединението не ѝ даваха възможност да извършва тези, както тя казваше, „походи за душата”. Затова пък тя беше много доволна когато, разбирайки, че възнамерявам да посетя откритото заседание на Религиозно-духовната академия, посветено на изкуството от епохата на Възраждането, успя да дойде заедно с мен. С доклад на заседанието излезе К. В. Мочулски, а като опоненти се изказваха Н. А. Бердяев и Б. П. Вишеславцев. Двамата с монахиня Мария стояхме заедно, на първия ред”.[22]

„Майка Мария обичаше живописта, разбираше я като изкуството за проникване в същността на хората, на събитията, на вещите и към това се стремеше в своите работи. Разглеждайки картини на други художници, тя се стремеше да изведе основната мисъл в произведението, умееше тънко да анализира детайлите и с поетична проникновеност да опише изобразеното” (Б. В. Плюханов).[23]

През време на своите пътувания из „руска Франция” майка Мария се възползва от случаите, за да се запознае с паметниците на архитектурата или на храмовата живопис.  Нерядко в стиховете ѝ могат да се открият споменавания за средновековните готически храмове. Понякога върховете на тези храмове тя образно нарича свещи.

Всичко са тези отвесни кули крилати
заместили – и реките, и разораните ниви

Всичко в позлатата си слънцето претопява.
На тайнствените готики отмерената мяра
отвъд небесата във висините се е на лов устремила.

От готическите лествици не се тук страхуват
до самия чак рай, до самите ангелски песни.

Задълго майка Мария запомня алегоричните скулптури от Страсбургския събор и използва техните образи в мистерията „Войници” (1940 г.) и в статията си за съдбините на Европа и Азия (1941 г.).

Във Франция тя пътешества много – особено в качеството си на секретар на РСХД. Съдейки по всичко, тя е посещавала римокатолическите съборни храмове, любувала се е на техните витражи, на шпалира от колони, на фреските. За това доколко френската и италианската живопис са оказали влияние върху нея и че тя не е била безразлична към тях говорят нейните собствени работи.

Големият гоблен „Животът на цар Давид”, изпълнен под влиянието на бродериите в Байе, забрадката и везбата-икона, които тя прави в лагера, също са били повлияни от западноевропейската живопис. Не трябва да изключваме и това, че майка Мария е била запозната с работите на Жорж Руо. Именно между 1917 и 1935 г. той изцяло се потапя в религиозната тематика. Акварелите, маслото и знаменитите витражи, които Жорж Руо прави за храма в Асси, се отличават с един необикновен емоционален експресионизъм и, разбира се, са далеч от традиционната религиозна живопис.

През 30-те, в римокатолическия институт в Тулуза, майка Мария вижда фреската на художника Марсел-Леонар (Жюл Ури)[24] „Коронясването на Божията майка”. На тази фреска е изобразена Богородица, с кръстообразно разперен Христос. Фреската ѝ прави голямо впечатление и вече в Равенсбрюк тя заляга в основата на тази икона, която майка Мария така и не успява да завърши. Освен при Марсел-Леноар обаче изображението на Младенеца с разтворени ръце, сякаш в очакване на бъдещото разпятие, се среща и при фламандските примитивисти от 14-15 в. В ранната пък италианска живопис може да се види изображение на св. Богородица, със спящия Младенец на коленете си – загърнат в покривало, което едновременно предугажда плащаницата и [темата] Пиета на Христос Спасителя.

В памет на Марсел-Леонар, който умира в 1931 г., майка Мария посвещава стихове с описание на неговите фрески:

Бяло и кестеняво
Син е само хитонът на Мария
Ангелските одеяния са сини.

Отстрани се виждат броните на воините
Кестенявият тон в тях светлее,
По-леко е в тях на вълната от спокойни линии…

[25]

Рядък случай, когато един художник (и поет) с думи преразказва живописна творба на друг художник. Именно преразказва, а не предава впечатлението си от фреските. По същество в това отношение стихотворението на майка Мария напомня стихотворните „подписи” на М. А. Волошин под неговите акварелни пейзажи.

Следва

Превод: Борис Маринов


 

„Красота спасающая” – В: Кривошеина, К. Мать Мария (Скобцова). Красота спасающая, СПб.: „Искусство” 2004, с. 56-70 и на страницата Азбука.рутук. Публикуваните дотук части от книгата – тук (бел. прев.).

[1] Мочульский, К. В. Цит. съч., с. 73.
[2] Из спомените на С. Б. Пиленко.
[3] Кузьмина-Караваева, Е. Ю. Избранное, М. 1991, с. 426.
[4] Димитрий Андреевич Клепинин е свещеник на Константинополската патриаршия, Западноевропейски екзархат на руските енории, общественик и участник във френската Съпротива, който е завършил живота си в концлагера Бухенвалд. Канонизиран е на 16 януари 2004 г. от Константинополската патриаршия (бел. прев.).
[5] За тази бродерия виж статията на Г. И. Беневич в сборника: Реализм святости, с. 80-86.
[6] Из спомените на С. Б. Пиленко.
[7] „Ангел с кадило” днес се намира в православния храм „Преп. Серафим Саровски” в Париж.
[8] Учёные записки Тартуского государственного университета, Вып. 881, 1990 (= Блоковский сборник, 10), с. 150. Лилията е цветето на Божията майка и символ на нейното целомъдрие.
[9] Вид целогодишен цветен храст (бел. прев.).
[10] Учёные записки…, с. 150.
[11] Срв.: Шустов, А. Н. „Притча о Десяти девах” – В: Анапа, 30 апр. 2003.
[12] Равнина русская, с. 135.
[13] В руската църковна традиция „апостольник” се нарича онази част от женското монашеско облачение, с което се покриват главата, шията, раменете и гърдите. Думата няма точен аналог в българската църковна терминология (бел. прев.).
[14] Равнина русская, с. 135.
[15] От френското gouache – водна боя с минерален произход, приготвена в разтвор с растителен клей, която има голяма покривна способност, по-плътна и по-матова в сравнение с акварела (бел. прев.).
[16] Василий Блажени (1465-1552) е московски юродив, чиято памет се празнува на 2 август. Неговите мощи се намират в московския Покровски събор (поради което и майка Мария рисува тази икона за своя храм „Покров Богородичен”). Роден е в селско семейство, а родителите му го дават да се обучава при обущар. Трудолюбивият и богобоязлив юноша е удостоен с дара на прозорливостта, който той открива случайно. В житието му се описва как със слово и с пример той поучава народа си в нравствения живот. Погребан е в Рова [пред крепостните стени на средновековна Москва, където обикновено са погребвани престъпници (бел. прев.)], на гробището на Троицката църква (сега на Червения площад), където в 1554 г. по заповед на Иван Грозни е въздигнат съборният храм, известен сред народа като съборът „Василий Блажени”. В Русия прозвището блажени се дава на светите юродиви.
[17] Кривошеин, И. Мать Мария (Скобцова), с. 36.
[18] От λευκός (бял, светъл, ясен) – грунд от креда, животински или рибен клей и ленено масло (бел. прев.).
[19] Виж: Братство Святой Софии. Материалы и документы: 1923-1939, М. – Париж 2000.
[20] С „крепостна корона” (лат. Corona muralis) превеждаме руския израз „венец с городами” (бел. прев.).
[21] Кузьмина-Караваева, Е. Ю. Избранное, М. 1991, с. 304.
[22] Вестник РХД, 161, 1991, с. 139.
[23] Учёные записки… (Блоковский сборник, 9, 1989), с. 174-175.
[24] Marcel-Lenoir е псевдоним на Jules Oury (1872-1931) – френски художник, бижутер, гравьор и дизайнер (бел. прев.).
[25] В Русия този художник е бил и остава слабо известен. Някога той е бил близък до кръга на символистите. За младия Марсел-Леноар е писал М. Волошин (Московская газета, 21 окт. 1911).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyf6c 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме