В деня на светите Трима светители, българският свещеник Иван Добрев, който от няколко години служи в епархията на Аркалохори в централната част на Южен Крит, беше отличен за усърдната си работа с офикията „иконом”. Отец Иван, специализирал в гр. Яш, Румъния, и женен за румънка, сега се грижи за българи и румънци, изкарващи препитанието си на далечния остров. Запитан от Двери.бг да сподели за работата си в юрисдикцията на Критската архиепископия (към Цариградската вселенска патриаршия), иконом Иван Добрев скромно отвърна:
- Ами, трудно е да се опише всичко. Най-кратко го е казал св. Йоан Златоуст: „Слава на Бога за всичко!”
Тази година навършваме 5 години, откакто пристигнахме с една кола багаж, бебе на 11 месеца и попадия бременна в осмия месец.
Дойдохме от Румъния през България. През ноември предната година тукашният митрополит на една конференция в Букурещ, посветена на св. Йоан Златоуст, беше разговарял с проф. Иван Желев Димитров и Русенския митрополит Неофит за нуждата в неговата епархия от един свещеник, който да може да обгрижва българските и румънските православни, отишли да работят в района и да изхранват семействата си. Тогава професорът и нашият представител при Румънската патриаршия о. Петър Тотев (сега в Ню Йорк) бяха обсъдили заедно с митр. Неофит предложението и ме издириха по телефона в Яш, където специализирах. Най-неочаквано за мене те ме попитаха, дали бих се съгласил да отида да служа като свещеник на о. Крит.
Аз бях вече женен в Румъния, имах и малко дете, но не бях ръкоположен. Веднага попитах жена ми и до вечерта дадох съгласие. Първоначално митр. Андрей предложи той да ме ръкоположи в Крит. После проверил нещата в Гърция и се оказало, че е трудно да бъде ръкоположен у тях чужд гражданин, съответно да стане с това техен държавен служител, при положение, че не е служил в армията! Затова митр. Андрей помоли митр. Неофит и той ме ръкоположи в Русе. Стажувах няколко седмици в Русе, после – в Яш, където беше семейството ми. Така през лятото на 2007 г. в най-големите жеги заминахме… на още по-горещо място – южната част на о. Крит, за който професорът се пошегува, че е по-близо до Либия, отколкото до Европа!
Посрещна ни митрополитът в епархийския си център – градчето (от селски тип, както се смеем с попадията, понеже населението му е едва 7 хиляди) Аркалохори. Настаниха ме в неголяма църковна квартира, а след като се роди второто дете, една християнка ми предостави безплатно жилище – временно, което продължи близо 3 години. Бог да й дава здраве и сили да прави добро и занапред!
Аз вече говорех румънски, руски, английски, но все още не знаех гръцки. Започнах с уроци по езика, почнах да уча да служа и на гръцки. Свещениците ми се притекоха на помощ, помагаха ми, учеха ме и на гръцки (и разговорния, и богослужебния), и на извършване на различните богослужения. Обградиха ме с толкова обич, че съм им безкрайно задължен. На всичко отгоре не само ми прощаваха пропуските, но и винаги ме хвалеха за малкия напредък, за да не се обезсърчавам. Радваха се заедно с мене и попадията на новите ни деца, които тук вече станаха четири, на малките радости в моя живот на пастир. Това наистина не може да се забрави!
- Как се отнася митрополитът към тебе и твоето служение?
- Архиереят ни е професор в Солунския университет (като такъв е избран за митрополит и продължава да преподава), човек мъдър, сериозен, бащински загрижен, взискателен, но и великодушен, щедър. Той не пропуска да оцени и изтъкне малките ми успехи, насърчава ме в отстояването на църковните интереси в енориите, които завеждам. Митрополитът лично насърчава румънците и българите да стоят по-близо до Църквата, така както и тя стои до техните грижи и трудности в този типично селски район без промишленост, без големи възможности човек да си намери работа, дори и временна.
- Българите и румънците на Крит как те приеха?
- Самите българи и румънци се гордеят, че имат свещеник „на свой език”. Аз се постарах да ги спечеля за вярата, защото много от тях определено не са църковни. Вече мога да кажа, че много добре ги познавам, знам техните грижи и тревоги, мъката им по родните места, разочарованието, че икономическото положение се влошава с всеки ден и те себе си не могат да издържат, камо ли да спестяват нещо за близките си в родината. Престъпността сред нашите икономически имигранти е далече над средната за местното население. За предпазването на хората от такива деяния се иска много работа, увещания, обещания, ходатайства пред власти, работодатели, хазяи… Сам митрополитът се стреми да внася баланс в отношенията между местното население и чужденците, бих казал до голяма степен „очовечи” своите хора, за да не експлоатират чужденците, да следват Христовата повеля за любовта към ближния.
- Имаш ли енория с местно население или само с чужденците работиш?
- Сега завеждам едно село на южния бряг на остров Крит, Цуцура се нарича. Местните хора ме приеха не особено радушно. Но с големи усилия и много търпение презвитерата и аз при неоценимата помощ на митрополита успяхме да започнем „топенето на един от най-големите ледници” в епархията – „ледника” на враждебността на местните хора към чужденците, които „на всичко отгоре са си докарали и свещеник”! Много старания полагам да се активизира църковният живот и на местните жители, да преодолеят „коледно-великденската” си религиозност, да осъзнаят, че във всеки миг от живота си имаме нужда от Бога. Селището е ваканционно и през лятото имаме много богомолци-летовници, за които също полагам грижи. Но се радвам, че с насърчението на митрополита и съвместните усилия енорията се съживи. Сега по време на службата хората вече не си гледат часовниците и не бързат, защото знаят, че богослужението ще продължи, колкото трябва. Гърците постепенно загърбват национализма си, работим заедно, подкрепят ме в начинанията. На практика работя с хора от трите народности и те свикват да живеят в мир и разбирателство.
- Какви са основните ти грижи и трудности като свещеник?
- За мене като свещеник беше много важно хората да приемат за себе си нуждата от покаяние и изповед. Това беше като разкопаване на буренясала нива. Започнах с много ентусиазъм, хвърлих се да преплувам океана на равнодушието, но се сблъсках с много трудности. Резултатите не дойдоха веднага, но всяка спечелена душа е огромна радост за мене. И трябва да призная, че българите са най-далече от вярата и богослужебния живот. Но Бог ми помага и по неведоми пътища ме води до нашите сънародници. Кръстил съм около 25 души от румънците и 5-6 българи. Първото ми кръщение беше на един 58-годишен български гражданин, бивш мохамеданин, преминал по тежкия път на протестантството. След много работа и голямо търпение той по своя воля поиска да се кръсти, после същото стори и дъщеря му. Второто кръщение беше на румънско бебе, чиято майка беше на 14 години, а баща му – на 16 г. И там се наложи да работя дълго време с тези родители. Извършил съм и няколко венчавки, от които една е етнически смесен брак: на българин и гъркиня. И доднес с тях сме добри приятели. За съжаление преди три седмици имахме и едно опело: на българин от Ботевград, който беше дошъл да гостува на дъщеря си, щастливо омъжена тук, в Крит.
- От думите ти се разбира, че твоята презвитера ти оказва голяма помощ.
- Точно така е. Лори (така се казва) е от православно семейство от северната част на Молдова, Румъния. Тя от самото начало искаше аз да стана свещеник и ми помага изключително много. Стараем се с презвитерата да осигурим на енориашите-гърци всичко онова, което сме видели, изживели и разбрали от родната ни българска и румънска богослужебна практика, пък и от руската. Така с Божията помощ и по молитвите на всички светии, на чийто празник се венчахме и после ме ръкоположи Русенският митрополит Неофит, се стараем достойно да носим своя кръст тук на о. Крит, където са били и св. апостол Павел, и св. ап. Тит. Имам все още притеснения, когато започна да проповядвам на гръцки, но не оставям да завърши литургията или друго богослужение без проповед, без живото слово, което всички така жадно очакват. Особено през летния сезон, когато тук има много хора, дошли да летуват, оценявам желанието им в неделя и на празник да дойдат в храма на светата литургия, вместо да тръгнат направо за плажа.
- След получаването на офикията с какво ще се промени служението ти?
- В Гърция не всеки свещеник може и да изповядва. У нас, в България, на практика всеки един свещеник може да изповядва, защото от момента на ръкоположението си в презвитерска степен той може да извършва всички тайнства без ръкоположение. Обаче в Румъния и тука, в Гърция, трябва да ти се чете нарочна молитва и да получиш правото да бъдеш „духовник”, изповедник. Много гърци, особено моите енориаши, искат да се изповядват при мене, понеже съм непрекъснато сред тях и винаги, когато почувстват нужда, могат да дойдат за изповед. Но досега нямах това право. Едва сега, след като архиерейт ми даде отличието „иконом”, той ми прочете и молитва да бъда изповедник.
Беше много трогателно, че архиереят в словото си тръгна от думите на апостола за проповядване „на език разбран”, свърза го с мене и обяви, че е решил да ме отличи и натовари с отговорността на изповедник за българи, румънци и гърци. Беше много вълнуващо за мене, защото той не ме беше предупредил за намерението си, а и аз не съм и очаквал да получа отличие в Гърция – все пак съм чужденец и съм временно тук. Но трябва да призная, че от момента на решението си да поиска чужденец за обгрижването на чуждите работници в неговата епархия (която процентно взето няма кой знае колко чужди работници, ако я сравним с градски епархии като в Атина, Солун и пр.) митр. Андрей се издигна на голяма висота в очите ми. Оттам нататък всичките му действия, дори и забележките му по отношение на моята работа и грешките ми, бяха плод на мъдростта му на архиерей и професор по богословие. Това го казвам не заради полученото отличие – аз от години съм го споделял с много мои приятели и колеги в България.
- Благодаря ти, о. Иване! Какво би пожелал на читателите на портала „Двери на Православието”?
- Преди всичко да имат винаги Бога пред себе си! И да четат "Двери"! Това е порталът, който всеки ден най-напред отварям – той ми е вратата към Православието, към родната Българска православна църква, към Родината!
