- Вие сте известен като изключителен мисионер, човек, който общува и проповядва православието на хора, които понякога са на диаметрално различни позиции от вас и имат съвсем различен мироглед. Днес въпросът за съдържанието на православната проповед е изведен на първо място у нас. Но стои и друг важен проблем: за начина на говорене, как да проповядваме православието така, че хората да ни чуят, да се вслушат думите ни, те да достигнат до сърцата им?
- В съвременния свят най-важното, което трябва да помним, е, че нашите думи не трябва по никакъв начин да приличат на проповед. Т.е. класическият жанр на проповедта умря. Нищо не пречи тя да остане някъде в областта на екзотиката, за енорийски нужди, като е желателно и от там да я махнем, защото хората не я възприемат много добре.
Тя е погрешна заради нейните постановки: а) да морализаторства б) класическата проповед се състои от императиви: аз ви поучавам, аз стоя по-високо от вас, аз знам истината, вие сте стадо, аз сега ще ти разкрия вечната истина. Днес такива постановки са напълно неприемливи, още повече извън пределите на храма - нито в интернет, нито в училище. Затова аз предлагам с децата подходът да е игрови, а когато става въпрос за работа с възрастни, най-подходящ е брейн стормингът, евристичната беседа, т. е. дайте да погледнем на дадената тема от различни гледни точки и да се опитаме да открием осмислеността, логичността на позицията на Православната църква.
Аз например, така казвам на студентите: нека да правим разлика между двете интелектуални процедури – да обясниш и да докажеш. Да докажеш значи да подтикнеш събеседника да се съгласи с твоята теза. Да обясниш също означава да докажеш, но по-слаба теза: обяснявайки, аз доказвам, че не съм идиот, че моята гледна точка има право на съществуване. Вие можете да си останете на вашето мнение, но поне ме включвате в кръга на тези, които считате за хора. Не ме лишавайте от правото на човешко достойнство. Това, което липсва на православното свидетелство в съвременния свят, е смирението. Колкото и да е странно, нямаме смирение. Липсва разбирането за собствената ни незадължитеност в съвременния свят, за нашата факултативност. Без нас живеят цели страни, общества, без нас се прави и ще се прави историята, без нас хората могат да бъдат добри хора. Не трябва да твърдим, че атеистът не може да е морален, може! Практиката на 20 в. го доказа. А практиката на предишните векове пък ни доказа, че вярващият човек може да бъде откровена свиня.
В това няма нищо сложно. Ние не сме апостолите и винаги трябва да помним, че каквито и красиви думи да казваме, хората знаят за християнството повече отколкото са моите думи. Познават и негативите, в частност: от църковната история, от съвременния църковен живот. Затова аз няма какво да си виря носа и да заемам една такава професионална поза, която показва, че съм над всички.
Трябва да внимаваме по какъв начин говорим, така че това, което казваме да не прилича на пропаганда. Съвременният православен проповедник трябва да е "шизофреник", в смисъл: с едната половина на мозъка си да говори, а с другата половина да се слуша. Но да се слушам с ушите на тези хора, към които сега се обръщам. И в някакъв смисъл да споря сам със себе си. Например: идва ми в главата някакъв красив израз, някакъв аргумент, преди да го изрека аз трябва да го обмисля, да мине той през другата половина на мозъка, да помисля какви възражения могат да имат хората против тази фраза. Иначе ще се случи едно от двете: или аз ще сметна тези хора за дебили или те ще ми отговорят със същото.
Има неща, които са много красиви, но трябва да умеем аскетично да се въздържаме от вкусни и красиви фрази и аргументи. Ето една красива фраза: „Православната църква, съградена върху основата на апостолите, от апостолски времена е останала непроменена”. Много красива фраза. И още: „Православната църква, за разлика от католиците, никога и никого не е подлагала на преследване, не сме имали инквизиция, не сме имали кръстоносни походи.” Отделен факт е, че чисто технически не е можело да се проведат православни кръстоносни походи… Затова проповедникът трябва да си налага своеобразна автоцензура, собствен качествен контрол на това, което казва. Защото често се случва, и ние го виждаме в интернет, как се изказват църковните говорители, без да са минали през такава оценка на качеството и после думите им се използват срещу нас.
- На лекциите си в София вие давахте примери от работата ви в неделното училище. Можете ли да ни разкажете за работата си с децата?
- Всъщност аз не преподавам в неделно училище. Но аз проведох първия урок в първото неделно училище в Москва през март или април 1991 г. Беше късната зима в Донския манастир. Тогава решиха да отворят неделно училище за момчета, защото манастирът е мъжки. Тогава това беше нещо съвсем ново, съответно много модерно. Имаше по онова време едно такова настроение: ще отменим миналите 75 години съветска власт, ще слушаме какво ни говорят свещениците; и съответно доведоха страшно много деца, момчета. Монасите се притесниха: не знаем какво точно да ги учим, как да преподаваме. Затова викат Кураев. Момчета бяха някъде на възраст между 10 и13 години. Това е първият разговор за християнството. С какво да започна? Казвам: „Деца, сега ще ви говоря за Христос”. „Ясно ли е това?” А те: „Да, ясно”. Питам ги: „Кога е живял Христос?” А те: „Не знаем…" А аз: (пресилено учуден): „Как?! Не знаете?! Ами че това го пише в учебниците ви”. А те, още по-учудени: „В нашия учебник, за нашия клас, в кой учебник, по кой предмет?!” Кураев: „По който и да е. Дайте някой учебник”. Вадят един учебник по химия. „Тука ли?!” „Тука”. „Къде?” Кураев: „На първата страница”. Детето гледа, къде, тука няма нищо. Викам му: „Виж долу, там е написано – 1991 г. Ето, това е указание, кога е живял Христос”. И оттам започвам да им обяснявам за календара, за това кога е живял Христос. Накрая ги питам: разбрахте ли кога е живял Христос? А те: Да! После ги питам: къде е живял Христос? Обяснявам им. И после им казвам, че Христос е важен за нас, защото Той е наш Спасител. Как мислите, от какво ни спасил Христос? От двойка при изпитване спасил ли ни е? Не. А на изпита спасява ли ни? Не. От греха ни е спасил. Грях знаете ли какво е? И тук идва най-интересното. И отговорът, защо това беше първият ми и последен урок в това неделно училище.
Няколко месеца преди това аз посетих Светата земя. Бях в делегацията на Светейшия патриарх Алексий ІІ. От там като сувенири си донесох някои природни продукти – от тук камъче, от там клонче, листенце. Сред тях беше и бутилка с вода от Мъртво море, която сега носех със себе си. Казвам им: момчета, грехът това е нещо ужасно, и за да запомните, ще ви дам да опитате вкуса на греха. Водата от Мъртво море на пръв поглед не се различава от всяка друга, но на вкус е гадост невероятна. Като си сложиш капка от нея на дланта, тя не се разтича, защото е гъст солен разтвор, като зехтин е мазна. В същото време децата не знаят, те не очакват от свещеник нещо лошо и аз им наливам в капачката и им давам, а те пият. В първия момент не се усеща нищо, а чак след това, но те са вече големи деца, няма да реагират много бурно, няма да плачат. Така на другите вече им е ясно за какво става дума, но е въпрос на чест заради първите смелчаци да дам и на останалите да опитат. След това аз продължих урока: сега, след като опитахте вкуса на греха, ще поговорим за това, как Христос ни е избавил от него…
Само един свещеник – Олег Станяев - се е отнасял по-жестоко от мене с децата по време на урок. Той отишъл на занятието с кофа вода. Урокът бил за всемирния потоп, за Ноевия ковчег. И когато стигнал до думите „и се отвориха небесата и заваля дъжд”, той станал и лиснал кофата с вода върху класа….
- Вие сте автор на учебниците по предмета „Основи на православната култура”. Как се възприема този предмет в съвременното руско общество. Как го приемат децата, учителите, родителите? Дали вашият опит не би могъл да е полезен за България, защото у нас предстои да се издадат нови учебници по вероучение?
- Струва ми се, че руският опит няма да ви е от полза. В България всичко не е така занемарено както в Русия. Струва ми се, че при вас е възможен директен разговор за православието и вероучението. В Русия сега всичко е много размесено, много етноси и т.н., руснаците в Москва вече са малцинство, затова се налага да се търсят други пътища. Това, което сега се прилага при нас, е културологичен разговор. Това не е обучение в православието, това не са курсове за въцърковяване на децата, това е разказ за тези или онези традиции от християнска гледна точка, за да може детето там нещо свое да открие.
Но независимо от това, което става в Русия, бих дал моите предложения към българските педагози. Дори падам на колене пред българските педагози и ги моля за няколко неща: Не превръщайте децата в имигранти в средните векове на тези уроци. Не трябва да оставяме православието в Средновековието, не трябва да се слага знак на равенство между православието и средните векове. Трябва да се преодолее проклятието на миналото време: Христос казал, св. Кирил тръгнал, преп. Евтимий написал, всичко в минало време…. Аз смятам, че преподаването на религия в училище е допустимо само в една перспектива: нашият поглед върху вашите проблеми, защото това е, което вълнува тези деца.
Когато отиваме да учим децата, не е важно какво на нас ни е интересно в Православието - древната история, библейската история… Трябва изначално да смирим себе си до степен да говорим за децата, на децата за съвременните им проблеми. На тях им е все едно и не ги интересува какво е направил Содом със своята Гомора, приказките за древноеврейските патриарси няма какво да се разказват в училище, подробностите на техния живот и т.н. или разказите за вселенските събори. Православието има богата история и тази богата история ни задушава, ние ставаме нейни заложници.
В романа си „Кълбо и Кръст” Честертън разказва една интересна история. Сюжетът на романа: в света е дошъл Антихристът. Но на никого не му пука, никой не се интересува от това. Обществото е толкова безрелигиозно, че това, че президентът освен всичко друго се е обявил и за бог, никого не вълнува, голяма работа, всякакви странности има. И само двама души в целия свят се отнасят към това сериозно: главата на обществото на войнстващите атеисти и някакъв йеромонах Михаил от Атон. Честертън въвежда този герой – йеромонах Михаил от Атон с гениална характеристика – о. Михаил живее в килия на атонски манастир и там той от години пише книга за представители на древни ереси, които са си прерязали гърлата едни на други преди хиляда години….
Православното богословие безнадеждно е останало в миналото, впрочем и православната педагогика също. Затова аз моля: не завличайте децата в миналото. В „Хари Потър” главният герой задава един гениален въпрос: „На какви глупости ни учат в тоя Хогуъртс. Вместо да ни учат на варене на отвари, да ни кажат как едно момче може да разбере едно момиче!” Това е началото на тийнеджърската криза. Помогнете на децата да се оправят със своите проблеми: смисълът на живота, проблемът със самоубийствата, романтиката на самоубийството, проблемът за свободата...
Другото важно нещо е да можем на тези уроци, особено с младежите, да разглеждаме въпросите от различни ъгли, от различни гледни точки. И още една препоръка за авторите на бъдещите учебници, към педагозите. Върху нашите учебници в Русия лежат две проклятия: едното е проклятието на миналото време, а второто е проклятието на женския род. Нашата педагогика е прекалено женска, църковната още повече, колкото и да е странно. Когато отворя учебника по Основи на православната култура, не този който аз съм писал и по който учат в училищата, а друг, който написа една известна педагожка. Там първото изречение е: „Скъпи млади читателю, ние с теб живеем в прекрасния Божи свят”… Не знам, може би на момичетата това им харесва, но на мъжете, от всяка възраст – от 7 до 70 – направо им се гади от такива изрази! Много е важно да се предвиди учебникът да става и за момчета. Има такова правило в педагогиката: момичетата ги възпитават с правила, момчетата с примери. Затова в учебниците трябва да има и от едното, и от другото.
Снимка: сайт на руското подворие в София
В това няма нищо сложно. Ние не сме апостолите и винаги трябва да помним, че каквито и красиви думи да казваме, хората знаят за християнството повече отколкото са моите думи. Познават и негативите, в частност: от църковната история, от съвременния църковен живот. Затова аз няма какво да си виря носа и да заемам една такава професионална поза, която показва, че съм над всички.
Трябва да внимаваме по какъв начин говорим, така че това, което казваме да не прилича на пропаганда. Съвременният православен проповедник трябва да е "шизофреник", в смисъл: с едната половина на мозъка си да говори, а с другата половина да се слуша. Но да се слушам с ушите на тези хора, към които сега се обръщам. И в някакъв смисъл да споря сам със себе си. Например: идва ми в главата някакъв красив израз, някакъв аргумент, преди да го изрека аз трябва да го обмисля, да мине той през другата половина на мозъка, да помисля какви възражения могат да имат хората против тази фраза. Иначе ще се случи едно от двете: или аз ще сметна тези хора за дебили или те ще ми отговорят със същото.
Има неща, които са много красиви, но трябва да умеем аскетично да се въздържаме от вкусни и красиви фрази и аргументи. Ето една красива фраза: „Православната църква, съградена върху основата на апостолите, от апостолски времена е останала непроменена”. Много красива фраза. И още: „Православната църква, за разлика от католиците, никога и никого не е подлагала на преследване, не сме имали инквизиция, не сме имали кръстоносни походи.” Отделен факт е, че чисто технически не е можело да се проведат православни кръстоносни походи… Затова проповедникът трябва да си налага своеобразна автоцензура, собствен качествен контрол на това, което казва. Защото често се случва, и ние го виждаме в интернет, как се изказват църковните говорители, без да са минали през такава оценка на качеството и после думите им се използват срещу нас.
- На лекциите си в София вие давахте примери от работата ви в неделното училище. Можете ли да ни разкажете за работата си с децата?
- Всъщност аз не преподавам в неделно училище. Но аз проведох първия урок в първото неделно училище в Москва през март или април 1991 г. Беше късната зима в Донския манастир. Тогава решиха да отворят неделно училище за момчета, защото манастирът е мъжки. Тогава това беше нещо съвсем ново, съответно много модерно. Имаше по онова време едно такова настроение: ще отменим миналите 75 години съветска власт, ще слушаме какво ни говорят свещениците; и съответно доведоха страшно много деца, момчета. Монасите се притесниха: не знаем какво точно да ги учим, как да преподаваме. Затова викат Кураев. Момчета бяха някъде на възраст между 10 и13 години. Това е първият разговор за християнството. С какво да започна? Казвам: „Деца, сега ще ви говоря за Христос”. „Ясно ли е това?” А те: „Да, ясно”. Питам ги: „Кога е живял Христос?” А те: „Не знаем…" А аз: (пресилено учуден): „Как?! Не знаете?! Ами че това го пише в учебниците ви”. А те, още по-учудени: „В нашия учебник, за нашия клас, в кой учебник, по кой предмет?!” Кураев: „По който и да е. Дайте някой учебник”. Вадят един учебник по химия. „Тука ли?!” „Тука”. „Къде?” Кураев: „На първата страница”. Детето гледа, къде, тука няма нищо. Викам му: „Виж долу, там е написано – 1991 г. Ето, това е указание, кога е живял Христос”. И оттам започвам да им обяснявам за календара, за това кога е живял Христос. Накрая ги питам: разбрахте ли кога е живял Христос? А те: Да! После ги питам: къде е живял Христос? Обяснявам им. И после им казвам, че Христос е важен за нас, защото Той е наш Спасител. Как мислите, от какво ни спасил Христос? От двойка при изпитване спасил ли ни е? Не. А на изпита спасява ли ни? Не. От греха ни е спасил. Грях знаете ли какво е? И тук идва най-интересното. И отговорът, защо това беше първият ми и последен урок в това неделно училище.
Няколко месеца преди това аз посетих Светата земя. Бях в делегацията на Светейшия патриарх Алексий ІІ. От там като сувенири си донесох някои природни продукти – от тук камъче, от там клонче, листенце. Сред тях беше и бутилка с вода от Мъртво море, която сега носех със себе си. Казвам им: момчета, грехът това е нещо ужасно, и за да запомните, ще ви дам да опитате вкуса на греха. Водата от Мъртво море на пръв поглед не се различава от всяка друга, но на вкус е гадост невероятна. Като си сложиш капка от нея на дланта, тя не се разтича, защото е гъст солен разтвор, като зехтин е мазна. В същото време децата не знаят, те не очакват от свещеник нещо лошо и аз им наливам в капачката и им давам, а те пият. В първия момент не се усеща нищо, а чак след това, но те са вече големи деца, няма да реагират много бурно, няма да плачат. Така на другите вече им е ясно за какво става дума, но е въпрос на чест заради първите смелчаци да дам и на останалите да опитат. След това аз продължих урока: сега, след като опитахте вкуса на греха, ще поговорим за това, как Христос ни е избавил от него…
Само един свещеник – Олег Станяев - се е отнасял по-жестоко от мене с децата по време на урок. Той отишъл на занятието с кофа вода. Урокът бил за всемирния потоп, за Ноевия ковчег. И когато стигнал до думите „и се отвориха небесата и заваля дъжд”, той станал и лиснал кофата с вода върху класа….
- Вие сте автор на учебниците по предмета „Основи на православната култура”. Как се възприема този предмет в съвременното руско общество. Как го приемат децата, учителите, родителите? Дали вашият опит не би могъл да е полезен за България, защото у нас предстои да се издадат нови учебници по вероучение?
- Струва ми се, че руският опит няма да ви е от полза. В България всичко не е така занемарено както в Русия. Струва ми се, че при вас е възможен директен разговор за православието и вероучението. В Русия сега всичко е много размесено, много етноси и т.н., руснаците в Москва вече са малцинство, затова се налага да се търсят други пътища. Това, което сега се прилага при нас, е културологичен разговор. Това не е обучение в православието, това не са курсове за въцърковяване на децата, това е разказ за тези или онези традиции от християнска гледна точка, за да може детето там нещо свое да открие.
Но независимо от това, което става в Русия, бих дал моите предложения към българските педагози. Дори падам на колене пред българските педагози и ги моля за няколко неща: Не превръщайте децата в имигранти в средните векове на тези уроци. Не трябва да оставяме православието в Средновековието, не трябва да се слага знак на равенство между православието и средните векове. Трябва да се преодолее проклятието на миналото време: Христос казал, св. Кирил тръгнал, преп. Евтимий написал, всичко в минало време…. Аз смятам, че преподаването на религия в училище е допустимо само в една перспектива: нашият поглед върху вашите проблеми, защото това е, което вълнува тези деца.
Когато отиваме да учим децата, не е важно какво на нас ни е интересно в Православието - древната история, библейската история… Трябва изначално да смирим себе си до степен да говорим за децата, на децата за съвременните им проблеми. На тях им е все едно и не ги интересува какво е направил Содом със своята Гомора, приказките за древноеврейските патриарси няма какво да се разказват в училище, подробностите на техния живот и т.н. или разказите за вселенските събори. Православието има богата история и тази богата история ни задушава, ние ставаме нейни заложници.
В романа си „Кълбо и Кръст” Честертън разказва една интересна история. Сюжетът на романа: в света е дошъл Антихристът. Но на никого не му пука, никой не се интересува от това. Обществото е толкова безрелигиозно, че това, че президентът освен всичко друго се е обявил и за бог, никого не вълнува, голяма работа, всякакви странности има. И само двама души в целия свят се отнасят към това сериозно: главата на обществото на войнстващите атеисти и някакъв йеромонах Михаил от Атон. Честертън въвежда този герой – йеромонах Михаил от Атон с гениална характеристика – о. Михаил живее в килия на атонски манастир и там той от години пише книга за представители на древни ереси, които са си прерязали гърлата едни на други преди хиляда години….
Православното богословие безнадеждно е останало в миналото, впрочем и православната педагогика също. Затова аз моля: не завличайте децата в миналото. В „Хари Потър” главният герой задава един гениален въпрос: „На какви глупости ни учат в тоя Хогуъртс. Вместо да ни учат на варене на отвари, да ни кажат как едно момче може да разбере едно момиче!” Това е началото на тийнеджърската криза. Помогнете на децата да се оправят със своите проблеми: смисълът на живота, проблемът със самоубийствата, романтиката на самоубийството, проблемът за свободата...
Другото важно нещо е да можем на тези уроци, особено с младежите, да разглеждаме въпросите от различни ъгли, от различни гледни точки. И още една препоръка за авторите на бъдещите учебници, към педагозите. Върху нашите учебници в Русия лежат две проклятия: едното е проклятието на миналото време, а второто е проклятието на женския род. Нашата педагогика е прекалено женска, църковната още повече, колкото и да е странно. Когато отворя учебника по Основи на православната култура, не този който аз съм писал и по който учат в училищата, а друг, който написа една известна педагожка. Там първото изречение е: „Скъпи млади читателю, ние с теб живеем в прекрасния Божи свят”… Не знам, може би на момичетата това им харесва, но на мъжете, от всяка възраст – от 7 до 70 – направо им се гади от такива изрази! Много е важно да се предвиди учебникът да става и за момчета. Има такова правило в педагогиката: момичетата ги възпитават с правила, момчетата с примери. Затова в учебниците трябва да има и от едното, и от другото.
Снимка: сайт на руското подворие в София