Вечерният звън на камбаните на катедралата „Нотр дам“ постепенно заглъхва из околните улички на Латинския квартал. На една от тях се намира православната църква „Св. Богородица – всех скорбящих радост и св. Геновева“ – на външен вид незабележима в това мощно пулсиращо сърце на Париж. Мъничкият храм, устроен на приземния етаж на кооперация, посреща със семплата обстановка на обикновен дом, озарен от светлината на иконите на Леонид Успенски и огласен от бистрата звучност на църковния хор. Озовавам се там по средата на празничното бдение срещу Неделя на православието. След края на службата отец Николай Лоски, синът на незабравимия основател на това живо кътче на вярата, приема разговора сърдечно, но сдържано: „Вие си имате свещеници, какво може да научите от мене?!“. А толкова много сме научили за истинското богообщение, за непрекъснатото оживяване на светооческата традиция, възпята от Владимир Лоски и богословския кръг на руската емиграция.*
- Енорията е създадена през 1936 г., тогава съм бил седемгодишен. За основаването ѝ допринесоха баща ми и Фотиевското братство, а дядото на съпругата ми е бил първият ѝ свещеник. Кръстен съм от митр. Евлогий, който по-късно премина към Константинопол заедно с по-голямата част от емиграцията. Но тогава баща ми се водеше от канонически съображения: „Никой не напуска епископа си, освен ако не е еретик“. А той (митр. Сергий) не беше еретик. А и нашият случай беше различен, семейството на баща ми е било експулсирано от Русия, а не емигрантско. Така останахме в църквата „Св. Трима Светители“, подворието на Московската патриаршия.
Средите, основали тази община, са били водени от желанието да свидетелстват за православието в новата си родина, на нейния език. Без в свидетелството им да е имало прозелитизъм. Емигрантите от 20-те години на 20 в. са имали съзнанието, че са дошли в страна, християнска много преди Русия, а и вашата България, да бъдат покръстени. Желанието им е било да възродят на тази земя, някога, много отдавна православна, нейното православие – чрез почитта към светците отпреди разделението. Затова храмът ни носи името на св. Геновева Парижка, чийто мощи се съхраняват наблизо, всяка година ходим на поклонение пред тях. Тя е застъпница на енорията ни, на Париж, в известен смисъл и на Франция, и искаме да бъдем близо до нея.
Тук сме в сърцето на столицата, съвсем близо до Сорбоната, до Колеж дьо Франс, оживлението е голямо, често имаме посетители – католици, дори атеисти, идват просто за да ни слушат. Затова се стремим да служим и пеем по най-достъпен за тях начин.
Колкото до баща ми, аз се учех от него не само като негов син, а и като негов студент. Следвах едновременно в Сорбоната и в института „Св. Дионисий“, където той преподаваше догматическо богословие и църковна история. Най-важното, което научихме и аз, и състудентите ми, и последователите му, беше да мислим богословието, не просто да повтаряме и пренасяме механично казаното в миналото. Да предаваме наследството на светите отци за днешния, нашия свят, а не така, както те са го правели в своето време. Това е съществената ни роля като богослови. Традицията, с главно „Т“, това е постоянното внушение на Светия Дух, Неговата творческа сила в Църквата. А тя е винаги нова. Затова трябва да бъдем постоянно с внимателен ум към новото, което Светият Дух ни нашепва. Да пазим Традицията означава и да я очистваме от наносите, които се утаяват в нея през времето, от различните лоши навици, които спазваме механично, понякога даже не помним откъде са дошли. Всички имаме лоши навици. Ето, например сега, по време на Великия пост, когато служим Преждеосвещена литургия, в нашия храм ние не дърпаме завесите, както се прави в руските църкви – дърпат ги до половината, после докрая, така сме свикнали и вече не знаем защо го правим.
- Имате значителен опит в църковното диригентство и в адаптацията на литургичните текстове и песнопения на френски език. Много от този опит сте споделили в изследването си за богословието на литургичната музика. Какво е най-същественото за богословието „в звуци“?
Написах я, защото 50 години бях диригент на енорийския хор, но с нея изпълних и едно обещание. Леонид Успенски, авторът на иконостаса и повечето икони в храма ни, който също пееше в хора ни, ми беше казал навремето: „Аз ще напиша изследване върху богословието на иконата, а ти трябва да пишеш за богословието на литургическата музика“. За съжаление той не доживя излизането на книгата ми.
За църковната музика според мен се отнася всичко, което е постановено за иконата на Втория Никейски събор, утвърдил иконопочитанието. Денят на Тържеството на православието, който празнуваме в Първата неделя от Великия пост, е учреден няколко години след победата над иконоборческата ерес през 787 г. Иконите на Спасителя, на Божията майка, на ангелите и светците трябва да изразяват истината на евангелското благовестие, да не бъдат в никакво противоречие с него. Също както иконата, църковната музика, върху която се изгражда Литургията, трябва да бъде безстрастна, безплътна, „прозрачна“, не да подбужда някакви естетически наслади, а да бъде изцяло в служба на смисъла на литургичния текст. Това се отнася за всички църковни изкуства, дори за жеста, за танца. В църквите в Африка, в Етиопия, съм виждал как танцуват Литургията – по един естествен начин, молитвено, духовно, просто е в кръвта им. И пак там съм виждал европейци и американци да се опитват да им подражават – става ужасно, прилича на еротичен танц!
- Как да се запази богословската автентичност при осъвременяването на богослужебните текстове? Динамиката на съвременния свят, която засяга и езиковите промени, плаши много консервативни православни среди, които гледат на „модернизма“ като на заплаха за традицията.
Преди всичко е важно литургистът да бъде богослов, с нужната подготовка, практика и интуиция, за да интерпретира литургичната музика и да ръководи певците, освободен от всякаква лична артистичност. Това е най-важното и в преводите и адаптациите. Като църковен диригент винаги съм настоявал да се пее разбираемо. Права сте, че езиците се развиват. Затова в нашия храм вместо печатни издания с текстовете и песнопенията използваме компютърни разпечатки. Така винаги може да дообработваме, осъвременяваме, да усъвършестваме литургичния текст, да го адаптираме според развитието на френския език. Той наистина е много труден, приспособяването на руските църковни песнопения на френски е много трудно. При вас е по-различно, защото сте запазили традицията много по-близо до византийската. Е, после и вие сте започнали да копирате от нас, руснаците, с всичките ужаси на декадентството от 18 и 19 в. Но в Америка съм слушал български песнопения, много близки до византийското пеене – наистина са великолепни!
Виждате ли онази икона над клира? Тя е на св. Спиридон (изписана от Григорий Круг). Знаете ли защо е там? Навремето я постави Леонид Успенски. Св. Спиридон е бил епископ. И е имал един дякон, който пеел с красив глас. Обичал да се слуша и да си се наслаждава – било хубаво! Веднъж св. Спиридон му казал „Отсега нататък ще пееш в тишина!“. Затова последната глава в книгата ми се казва „Тишината“. Да пееш в мълчание означава да не пееш за себе си, а изцяло в служба на словото. Така се постига единогласието, съборността.
- В отношенията между православните църкви днес трудно можем да говорим за единогласие. Ще успеем ли все пак да го постигнем?
Никога не трябва да забравяме, че ролята ни като православни е просто да бъдем християни. Това значи, че автокефалните църкви трябва да се отнасят буквално и истински като сестри помежду си. Не като в международна организация – съборността е точно обратното. Ето, сутринта в Неделята на православието всички православни юрисдикции в Париж, които могат, са приканени за съслужение в гръцката катедрала „Св. Стефан“. Службата е оглавявана от митр. Емануил, представител на Вселенската патриаршия, защото той председателства Събора на православните епископи тук. Е, някои сигурно няма да дойдат, ще си останат в техните си катедрали, за да произнасят анатеми. Никога не трябва да спираме да се борим, да полагаме усърдие да бъдем наистина братя и сестри. Не да се караме за това кой колко квадратни километра е откраднал от другия. Или като руснаците, от които може да чуете: „Ние сме най-голямата църква, защото имаме 100 милиона кръстени!“. И после да ви прошушнат насаме: „Но и вие, и аз знаем, че от тях само 1 процент ходи на църква“. „Ами кажете го високо“ – бих казал в такъв случай. Не, не го казват.
- А как да бъде чуван гласът на Църквата сред нарастващото религиозно безразличие и скептицизъм?
Начинът е да започнем със себе си. Това наистина е единственият начин. Да се обърнем към Христос самите ние. Винаги когато пиша за православието, подчертавам, че ролята ни е в постоянното обръщане към православието, в отърсването ни от всяка духовна закостенялост. Това започва винаги от самите нас. Канонът на св. Андрей Критски, който четем през Първата седмица на Великия пост, всичко това е казано в него. „Съгреших повече от всички“. Това е началото на всяко свидетелство. Разбира се, че трябва да издигаме глас срещу отрицателните явления, които днешният свят е свикнал да възприема малко или много като нормални. Но трябва да оставаме скромни и, както казва Руският патриарх Кирил, да бъдем себе си. Нали е казано в евангелието: „Нека свети виделината ви сред човеците“, т. е. сред онези, които не вярват, „за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.
Нека свидетелстваме, дори в мълчание. Мълчание, пречистено и осветлено от поста, така че светът около нас да почувства и повярва, че Христос възкръсна.
Февруари 2009 г.
* Lossky, N. Essai sur une théologie de la musique liturgique, "Cerf" 2003.
