Библиотеката при катедрален храм „Св. Висарион Смоленски” в Смолян е на втория етаж и до нея се стига по вити мраморни стълби. Преди това човек вече е минал през храма и сърцето е поило красотата на интериора - едновременно величествен, освобождаващ и възвисяващ духа, но и призоваващ към смирение пред необятността на знанието и вярата. Църковната библиотека е открита през юли 2007 г. (тук), една година след освещаването на храма от блаженопочиналия Пловдивски митрополит Арсений. Тя е поверена на Мария Керечева, библиотекар с над 40 години професионална библиотечна практика. Името й е известно в града, свързва се неминуемо с утвърждаването на Регионалната библиотека „Николай Вранчев” в Смолян като най-голямата в Средните Родопи. В нея дълги години Мария ръководи отделите „Справочно-библиографски” и „Краезнание”. Съставените от нея годишни библиографски указатели „Летопис на Смолянски окръг”, тематичните и персонални библиографии за местни книжовници и други бележити родопчани и днес нямат алтернатива. Професионалният й опит носи знака на служение. Служение на читателя в търсенията му във вселената на писаното слово и служение на самото слово в пътуването му към читателя. Тя е майка на загиналия наш млад алпинист на Еверест на 20 май 2004 г. Христо Христов. Семейството и приятели строят в негова памет параклис в района на Пампорово.
- Мария, очаквала ли сте, че ще се случи отново да поемете отговорността за утвърждаване на библиотека и то нова - в днешното, отвърнато от ценности, време?
- За мен е привилегия да отговоря на доверието, с което ме натовари госпожа Здравка Баткова, председател на Сдружение „Св. Висарион Смоленски”. Това ми даде шанс да продължа живота си по-пълноценно, още повече, че моят професионален живот е минал само и единствено в библиотека.
- Как се съвместяват библиотека и храм? - Прекрасна е идеята на ктиторите в този достолепен и знаков за града ни храм да бъде организирана и библиотека. Кой прави това днес? Всъщност е възродена стара традиция, водеща началото си от Средновековието - в големите храмове и манастири да бъдат обособявани и книгохранителници. В сбирки към царските дворци, към патриаршеските и манастирските обители божествените книги са тези, които поставят началото на християнските библиотеки. В тях са правени преводи на Светото писание, преписвани са богослужебни книги, съхранявани са ръкописи, раждали са се книги. Така се спасява писмената християнска култура. Първият библиотекар е самият Свети Константин–Кирил философ. Впоследствие обликът на библиотеките придобива светски характер. В тези тихи манастирски пространства се създават и разпространяват учебни помагала по четмо и писмо, по история, естествознание, медицина. Изгражда се култ към грамотността и знанието.
- С какъв фонд разполага днес библиотеката в храм „Свети Висарион Смоленски”, какви читатели обслужва?
- Фондът е над 6000 библиотечни единици. Универсален е, представен от всички отрасли на знанието, включително и художествена литература. Разбира се, акцент са хуманитарните науки – религия, философия, изкуство, история, география. Все още фондът ни е твърде малък, но с него може да се работи. Едно от качествата му е, че той не е обременен с морално остаряла литература. Визията му е нова. Работи се с модул от софтуер „Автоматизирана библиотека”, също дарение на софийска софтуерна фирма. А читателите тук са граждани на Смолян от всички категории – ученици, студенти, работещи, пенсионери.
- А началото?
- Началото на църковната библиотека се положи с подкрепата на вестник „Стандарт”, на главния редактор на вестника госпожа Славка Бозукова и с личното участие на госпожа Здравка Баткова. С тяхна помощ са осигурени първите книги от по-големите ни издателства и те са основата, върху която впоследствие започна надграждането на библиотечните фондове. Само издателство „Захарий Стоянов” осигури 1000 тома книги. Библиотеката отвори вратите си за читатели с фонд от 2000 тома. Обзавеждането е модерно, с места за четене. Услугите тук са безплатни, не се събира такса за читателски карти, както е във всички останали библиотеки. Бедата е, че храмовата библиотека не разполага с никакви средства за закупуване на нови книги. Съвременната издателска индустрия предлага невероятни издания - нови автори, нови теми, нов прочит на стари теми - всичко това провокира четенето като процес. А това струва пари. Много чувствително се усеща недостига на детска литература - адаптираните за деца класически произведения от наши и чужди автори в помощ на учебния процес. Трудно е да кажеш на дете, поискало да чете, че книгата я няма. На помощ идват дарителите. Много сме им признателни, но това решава само частично въпросите около комплектуване на фондовете.
- Споделете за някои дарения, моля!- Дарителството е щедрост на духа, съхранен дух през времето за отвореност към нуждата на нуждаещия се. Почти сто процента от фондовете на библиотеката ни са резултат от дарения. Не мога да изброя всички, ще акцентирам на някои от тях. Първото впечатляващо частно дарение е на невролога д-р Димитър Манолов от Пловдив, син на свещеник Никола Бояджиев от смолянското село Чокманово. Близо 50 години отецът е свещенодействал в селата по поречието на река Арда. Това са книги и списания с религиозно съдържание, издадени в края на 19 и началото на 20 век, изключително добре запазени, вече библиографска рядкост. По-късно в библиотеката постъпиха и книгите на брат му свещеник Петър Бояджиев от с. Пещера, предоставени от сина му, заедно с първите 19 годишнини на синодалния „Църковен вестник”.
Ценни академични издания по проблемите на българския фолклор получихме като дарение от семейство, пожелало анонимност. Семейство Найденови и семейство Палийски от Смолян подариха целите си домашни библиотеки.
Не мога да не спомена даренията на поета Димитър Златев от Чепеларе. В тях има две семейни реликви – „Псалтир”, издадена през 1858 г. в Москва и „Требник” (втората книга е с неуточнени библиографски данни, вероятно от същия период). Книгите са ползвани в богослужебната практиката на бащата на Димитър Златев, свещеник в с. Бенковски, Пловдивско. Това са първите и за сега единствени старопечатни книги в библиотеката ни, с тях поставяме началото на фонд „Старопечатни издания”, много важен като история на едно отминало време.
Шанс за библиотеката ни е, че бе забелязана от генералния директор на БТА Максим Минчев – журналист, писател и възторжен пътешественик, особено чувствителен към книгата като духовен факт. Той и съпругата му направиха вече трето дарение от нови книги. Между тях се откроява едно представително издание на фонд „13 века България” със заглавие „България в блясък”. Това е албум с 60 репродукции на икони и снимки на старите ни манастири, разкриващи историята на християнството по българските земи и българския принос в европейската цивилизация.
Не бива да пропусна дарението на Недялка Петрова, бивш директор на Пловдивския държавен архив, родопчанка. То съдържа луксозни фотоалбуми за паметни исторически събития от българската история, издания на издателство „Вион”.
Иска ми се да подчертая - даренията имат не само количествено измерение, важна е самата книга, посланието й. Нейното предназначение е да се употребява, а в обществената библиотека хубавата книга ще намери повече приятели, а и най-точните си адресанти. Публичната библиотека е средата, в която книгата живее.
- В библиотеката идват и много деца. Внимателно ги посрещате и обслужвате, те са радостни…- Самата им възраст е такава, те са чисти, възторжени, търсещи, любознателни. Надявам се все повече деца да разберат, че не само в тишината на храма, в затворените страници на книгата освен познание, има дух и мечта, има въображение и мисъл. Интернет е универсален, невероятен справочник, но четенето на книга е друго състояние на духа, занимание много интимно и в никакъв случай не е занимание самотно. За да четат децата ни, изключително важна е ролята на семейството.
- Моля да ми простите, но не мога да пропусна въпрос за сина Ви Христо, колкото й да Ви боли. Той беше надежден художник, смел алпинист, родопчанин. Стана един от съвременните герои на България. Може ли да споделите как решихте да построите параклис в негова памет?
- Това е моята дълбоко скрита болка. Минаваш през ада, нещо остава, продължаваш, както е казал поетът - ”...по струна, върху бездна...” Синът ми беше светлина и любов. Заразяваше с това и другите.Той избираше трудния път към нещата, лесното не беше интересно за него. И когато правеше най-тежките си изкачвания, казваше, че усеща физически до рамото си Бог. Той вярваше в Създателя. Познаваше Библията, избираше най-важните глави от нея и ги предлагаше на приятелите си. Пишеше молитви – за себе си и за приятелите си.
В местността „Райковски ливади” над Смолян, в самия вход за Пампорово, имаме наследствен имот. Христо искаше там да устрои живота си, искаше сам, със собствените си ръце – само от камък и дърво, да си построи дом за живеене, ателие за работа. Не обичаше шума на големия град, с планината беше в хармония, сливаше се с нея, там намираше чистотата, за която копнееше. Веднага след трагедията бях наясно, че встрани от битието, ми е нужно място за единение. Семейството ми ме подкрепи. Параклисът е мемориал, ще се нарича „Възнесение Христово”. На този голям християнски празник Христо застина на Еверест – 20 май 2004 г. Параклисът е малката ми утеха.
Проектът е на младата и талантлива архитектка Ива Делова, също смолянчанка, със консултациите на вдъхновяващия духовен учител на Христо в Художествената академия в София - скулптора проф. Емил Попов. Приятелите му от академията и от алпийския клуб в Смолян, който сега носи неговото име, се включиха с труд, с идеи, с любов. Правим нещата стъпка по стъпка, все още не сме готови.
- В заключение - една майка като Вас какво си мисли за днешното време?
- Спести ми този въпрос. Не се вписвам във всенародната говорилня. Обичам тишината.
