Оливие Клеман – вечният обръщенец към светлината

В един миг Бог ме потърси и аз Го последвах.

Поставих в скоби всичко, което дотогава знаех за религиите.

И Му се доверих[1]

За мнозина животът на Оливие Клеман е преди всичко история на обръщането. Неговият личен „път към Дамаск” – изживян на младини, вълнуващ и сложен – не му спестява никое от изпитанията и сътресенията на духовното търсене: от състоянието на пълно богоотричане до спонтанното удивление от битието, от безпокойството пред смъртта до пълното отчаяние от живота, от увлечението по екзотичната духовност на Изтока до озарилата го радост от Възкресението. Френският богослов Жан-Франсоа Колосимо вижда в него постоянен дисидент: „Роден в провинцията, а емигрира в Париж. Агреже,[2] а остава безразличен към университетските звания. Докторант, а не защитава тезата си. Атеист, а става християнин. Французин, а приема православието. Историк, а се превръща в богослов”.[3] Този път на превратности и на обръщания е и предопределящ за цялата мисия, на която Клеман посвещава живота си, и го дарява с невероятната толерантност, универсален ум и отворен дух за диалог със света – между Християнския изток и Християнския запад, с папите, с патриарсите и с младежта, с вярващи и с невярващи.

Когато бях дете, никога не ми говореха за Бога

Така започва духовната автобиография Другото Слънце, в която Оливие Клеман разказва за обръщането си във вярата. В детските му години нищо не вещае бъдещата му съдба на един от най-видните православни богослови и свидетели за православието през 20 в. Роден в южнофренската област Севен – историческа сцена на драматични сблъсъци между римокатолици и протестанти[4] – той израства в изцяло атеистично семейство. В обкръжението му Бог е човешка измислица, а Христос е мит. Въпреки че далечните му корени водят към римокатолицизма и протестантството, предците му от поколения са скъсали с християнството и са прегърнали идеите на социализма, който богословът не се колебае да нареди сред религиите – в родното му селище съжителстват „три религии: римокатолици, протестанти и социалисти”.[5] Отблъснат от лицемерието, срещано в Църквата, и повлиян от силното социално измерение на френския социализъм, дядото на Клеман се обрича на безбожната религия „не от класова омраза, а от морални изисквания”. Останал некръстен, без никакво религиозно образование, никога невлизал в храм, малкият Оливие понякога става безучастен свидетел на баналните разговори за Бога на своите лели деистки – нещо като безличен съпровод на ежедневието, „шум от отсъствие”, както пише той. Липсата на духовна основа от детството оставя отворена страница в съзнанието му, без да го обвързва с някое от западните християнски вероизповедания. В същото време опитът от атеизма на близките го прави завинаги дълбоко разбиращ това състояние, чувствителен за причините, които го пораждат, за да може по-късно, вече кръстен, да изкаже мисълта, че „всяко търсене на атеиста има своето място в богочовечеството”.[6]

И все пак, в безбожната атмосфера наоколо, няколко „зрънца” в бащината библиотека не убягват от погледа на младежа: Откровението на св. Йоан, което бащата прелиства понякога, и… книга за св. Сергий Радонежки, покровителя на Православния богословски институт в Париж, където по-късно Клеман ще преподава. Божи знак?

Какво има след смъртта? – Нищо

Този обичаен отговор на атеистите много рано събужда мъчителни, драматични тревожни състояния у бъдещия богослов. Точно в годините на младостта му, когато смъртта се скрива от погледа на западното общество в стерилните болнични стаи и перфектно чистите гробища, поддържани със „светски рационализъм”, той осъзнава голотата на човека пред реалността на смъртта. Тя хвърля мрачна сянка и върху удивлението му от природата и тайнството на космоса, което го владее още от дете – може би единственото му инстинктивно усещане за божественото. Израснал сред южните пейзажи на Средиземноморието, той обича да съзерцава с часове природата, небесния лазур и нощния блясък на звездите със смесица от възхищение и ужас от мисълта за нищото, за пустотата, която трябва да настъпи след угасването на светлината, след последния дъх, след края на всичко.[7] Онова, което най-неудържимо предизвиква размислите му за смисъла на битието, е загадката на човешките лица – на живите, малки и големи, но и на покойниците, озарени от някаква неземна светлина, над които живите бдят, преди да ги изпратят. „Лицето… Какво нахлува чрез него в материята? Какво е то, ако не съществува нищо друго, освен материя? Как този вибриращ въздух може да докосне сърцето, да придаде блясък на очите, да оживи за миг празнотата? Какво е това скрито пространство, където говорим, където мислим, тази еднаква за всички ни глъбина, тази вътрешност, където се срещаме? Да, защо са лицата, ако всичко идва от нищото, за да се завърне пак в него?… Тогава, струва ми се, ме споходи нещо като първо откровение. Все още не обръщане, а откриване на друга страна, онази невидима страна на видимото, за чието проумяване е необходима цяла вечност”.[8]

Като студент по история в Монпелие, все още привързан към идеите на социализма, Клеман се потапя с увлечение в миналото на световните цивилизации и открива доколко те са били белязани от духовното. Има шанса да се учи от бележити преподаватели, които се настаняват в Южна Франция по време на Втората световна война. Върху интересите му повлияват видният историк Марк Блок, специалистът по ранното християнство Анри-Ирене Мару и особено Алфонс Дюпрон – медиевист и религиозен антрополог. Сред настолните му книги преобладава поезията и особено Рилке, там намира място и Библията, въпреки че Евангелието все още му изглежда „непоносимо”.[9] След като става агреже по история в разгара на войната, той участва в съпротивителното движение, без да спира да чете Киркегор, Нюман, Хайдегер и Шестов.[10] Големите автори на руския роман от 19 век му разкриват измеренията на християнството, но особено го разтърсва пророческият характер на творбите на Достоевски. „Когато четях онази сцена в Престъпление и наказание, в която убиец и проститутка четат заедно Евангелието за възкресението на Лазар, усетих едно друго християнство. Дотогава имах представата, дадена ми от светското и социалистическо възпитание, за християнство, което се състои основно от морал. А тук открих нещо съвсем друго: тайнството на спасението чрез любовта, дарявана на хората, които нямат никаква заслуга за това според моралния порядък. Това беше първа среща”.[11]

Въпреки това откритие духовните странствания на Клеман продължават. „И все пак достигането на същината не беше лесно. Веднъж открил пространството на още безименния Дух, трябваше да се ориентирам в него. Прекарах години, десет може би, в опити да намеря себе си в тези вселени, които досега бяха закривани от моето западно, френско, пропито с френска култура възпитание, но които намираха отзвуци в интуитивните средиземноморски усещания на моето детство. Изучавах духовността на Индия и Далечния изток и архаичните символизми, както ги интерпретираше Симон Вейл, както Рене Генон е опитвал доста тромаво да ги систематизира, най-вече както ги представяше Мирча Елиаде – с точност и проникновение. Струва ми се, че най-много обичах Индия: преди това да е станало мода, поех по пътищата на Катманду. Индия – пълна с желания, едновременно еротична и свещена, Индия – наситена, където всичко се разсейва в тишината на отрицанията: neti, neti, neti, не това, не това; усещане за всеприсъствието на едно феминизирано божество, издигнато до космическо”.[12] Ала точно този тип духовност, както споделя Клеман по-късно,[13] го смущава и тласка към силно отчаяние заради идеята за отхвърляне на личността. Мисълта за самоубийство също му става близка. „Ако личността я няма, ако божественото е безличностно и просто трябва да се разтворим в него, тогава защо да съществуваме?” – се пита той.

Вярата – това е Някой, Който ви търси

Точно в период, когато философията малко по малко започва да го отегчава, пред Оливие Клеман се открива нова врата към православната мисъл. „По време на войната в библиотеката на един приятелски дом в Аквитания попаднах на книгата на Николай Бердяев, преведена под заглавие Дух и свобода. Прочетох я на един дъх, за едно денонощие. Много неща са ми убягнали, ала ми се струва, че усетих същественото. Искам да кажа, усетих християнство, способно, от една страна, да отговори на голотата на съвременния човек пред смъртта, любовта и красотата. Способно, от друга страна, да възприеме онзи филогенезис на религиите, към който бях съпричастен”.[14] Прочетеното от руския религиозен философ отхвърля завинаги от съзнанието на Клеман идеята за противоборството между Бога и човека и го посвещава в мисълта за богочовечеството, в името на което всичко е сътворено. Започва да го вълнува тайнството на Боговъплъщението, личността на Христос, Божията жертвена любов, стигнала до кръстните страдания, преобразяващата ѝ сила, Възкресението, които дотогава са били „черна дупка” в съзнанието му. За първи път той осъзнава, че може да бъде християнин.

Наистина обръщането на Клеман към християнството става постепенно, отначало с поглед към традиционните за Запада вероизповедания и с нелекото преодоляване на наслагваните предразсъдъци към тях: към римокатолицизма, разбиран като мощна земна сила, репресираща и наказваща, към протестантството, което му се струва поотживяло и размито в идеите на лаицизма и социализма. Думите на Христос все още му звучат „изключващо”. „Той е „пътят” – това ме нараняваше”. Някак традиционно и естествено за него, християнин на Запад означава римокатолик или протестант. Общуването с вярващи от тези вероизповедания не го разочарова, но съдбовната му среща с православието тепърва предстои.

Предвестник за нея се оказва една икона – Деисис, която Клеман открива в един парижки антикварен магазин. Лицата от триптиха – Христос, Богородица и св. Йоан Предтеча – за първи път събуждат у него спонтанна молитва. Мистерията на лицето, която го вълнува от малък, започва да се разбулва. „В Христос Бог се открива пред човека, а в Светия Дух човекът трябва да се открие пред Бога. Изумителна размяна на животи: Божието лице в човека, човешкото лице в Бога… Той носи в Себе си лицето на вечния Друг и ето че лицето на този Друг се открива върху лицето на човека”. „Тогава не можем да избегнем въпроса: „Възкръсналият, Който възкресява, къде да Го открием, Къде да се съединим с Него, докато станем „едно тяло и една кръв?”. „Бях гладен за Евхаристия. Бях гладен за Църква, която е била преди всичко Евхаристия. За общност, която отвъд всякаква социология изповядва себе си като Тяло Христово в Евхаристията. За богословие, извиращо от Евхаристийната чаша… Тогава срещнах православните”.[15]

Някъде към края на войната Оливие Клеман открива книгата на Владимир Лоски Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. Прочита я няколко пъти. Намира я пълна, наситена и същевременно скромно написана – богословът, певец на светоотеческата традиция, оставя да говорят Отците на Църквата, чиито духовни разсъждения силно се запечатват в съзнанието на Клеман. Главата „Бог–Троица” слага край на духовната му безпътица. Тайнството на Светата Троица е онова, което досега е търсел – „едновременно уникалността на човешката личност и изобилието от божествена благодат и трансцендентност“. Личната му среща с Лоски не закъснява. В негово лице Клеман намира големия си учител по богословие. Така френският интелектуалец се озовава в средите на руските емигранти, самоотвержено отдадени на съхраняването на своята вяра и свидетелството за нея във Франция. Години по-късно Пол Евдокимов, друг от основните му православни учители, в една от творбите си пожелава да впише името му сред тези на руските религиозни философи.

„Творец, но в духа и устрема на Преданието, Лоски бе преди всичко творец на богословието на личността. Така той ми позволи да се потопя в пълнота в тайнството на личния Бог. Разкъсването, което преживявах между хиндуисткия смисъл на цялостната, но трансличностна идентичност и европейския смисъл на „аз” и „ти” – единствени, но само подобни – беше надживяно с откровението за Триединството – ключа към разкриването на човека”.[16]

Когато срещаме вярата, срещаме хора

Клеман е запомнил своя учител, с когото го е свързвало дълбоко духовно приятелство, като свободен и земен човек, благороден и гостоприемен, вкоренен в Църквата подобно на дърво в изхранващия го корен. В малката парижка православна енория, където е въведен, той открива Църквата не като морал, идеология или обществен фактор, а като онази литургична и евхаристийна почва, от която човекът се храни и преобразява, в която всичко друго – празникът, братската трапеза, борбата за истината – намира своя смисъл във вечността. Осъзнал това, Църквата повече никога не му тежи, напротив, нуждата от нея става все по-непосредствена.

„Приех кръщение в Православната църква. Бях трийсетгодишен. Това беше ясен и сериозен избор. Едновременно риск и пълна очевидност. Съзнателен избор, ако щете и за това, че ще трябва още целият живот, цялата смърт, за да придобием съзнанието за кръщелната благодат, да умрем и да оживеем в Христос. Беше 1 ноември. Валеше. Дълго вървях под дъжда – исках да отида пеша, въпреки Париж, на това решаващо поклонение. Дъждът е знак за плодородие, а аз вървях към собственото си рождение. Студена беше водата, струяща по лицето ми, студена и чиста беше и кръщелната вода. Дългите очистителни молитви въздействаха като ад и покаяние. Нямаме време дори да се задавим по време на потапянето – жалко! Миропомазването следва, без да ни даде пауза. „Печатът на дара на Светия Дух” – изрича свещеникът, помазвайки челото, очите, ушите, ноздрите, устата, гърдите близо до сърцето, ръцете и нозете. За да можем вече да мислим, виждаме, чуваме, дишаме, говорим, действаме и се движим в Духа. Сякаш пространството на смъртта чрез пасхалния кръст се е превърнало в пространство на Духа. Бях много спокоен, без възбуда. Всичко започваше. Знаех, ще трябва много време, докато тези думи, сили, дъх започнат да пропускат светлина. Ала светлината вече е тук”.

Цял живот се обръщаме: Вечният живот започва от днес

„Върху небесния лазур сега се изписва лице – на разпнатия Вседържител, на преобразения Човек на болките. Като онзи ден в Гърция, когато, окъпан в светлина, по-ярка от тази от детството ми, влязох в прохладата на една църква: земната благословия на небето сякаш се повтаряше в кръглия купол, но върху него беше изобразено лице. Влизането в тази църква беше като обобщение на моя път: от празния лазур до пълния лазур, от лазура, затворен в собствената си красота, отвъд който всичко е мрак, до струящия лазур около Лицето на лицата, отвъд което всичко е любов. От светлината към другата светлина”.[17]

В автобиографията си Клеман споделя с лека ирония мисълта, че, ставайки православен, се е трудил за помирението на предците си римокатолици, протестанти и социалисти. За него православието не е просто едно от вероизповеданията, а основа, почва, завръщане към вечно бликащия извор, постоянна и упорита, но интелигентна привързаност към началото и крайната цел на християнството. Крипта, в която сме призвани да влезем, но и да излезем, за да споделим преживяното. В срещата на Християнския изток и запад той вижда шанс за взаимно обогатяване и задълбочаване, в което Изтокът напомня за разпнатия Христос и обòжения човек, а Западът – за историческата отговорност и действието. Според него православните са призвани да се вписват в религиозния пейзаж на Запада „респектиращо, но дискретно”, без да налагат своето, нито да се изолират, а подобно на семената „да се заровят в земята, в историята, която Бог е посял”, за да може, ако е воля Божия, да покълнат с кълновете на единството.

„Животът ми вече не ми принадлежи – това е живот на непотребен слуга”. В служба на „Другото Слънце”, каквото е Христос в сърцето му, Оливие Клеман принася необятни плодове. „Дори станах, както се казва, богослов” – споделя той почти през смях в едно от последните си интервюта,[18] бързайки да изброи истинските за него имена: св. Йоан Богослов, св. Григорий Богослов, св. Симеон Нови Богослов. Сам себе си Клеман определя като „аматьор”, т. е. „обичащ”. За православния свят той остава много повече от голям богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от френски интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Извън всичко това в паметта на православните във Франция той е най-вече „преминаващият към светлината“, „един от онези търсачи на светлина, които, след като са я намерили, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила”.[19] „Другото Слънце” остава посоката на неговия поглед до деня, когато Оливие Клеман се пренася при Него.

Всичко е в Тебе, Господи, аз самият съм в Тебе – приеми ме!