Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)
New Image_1.JPGПредлагаме ви откъс от разговора с преподавателя по Християнска етика и социология в Солун проф. Г. Мандзаридис  в редакцията на сп. "Християнство и култура". Пълният текст на интервюто може да намерите в новия брой на списанието, който предстои да излезе преди Рождество.

В една ваша статия казвате нещо интересно – че Евангелието не разделя хората според добродетелите и греховете им, а според желанието им да се покаят. И че Христос всъщност не ни призовава да ставаме по-праведни и по-добродетелни, а да се покаем. Това ли е същността на православният духовен живот?

Ако делим хората на добродетелни и на грешници, можем да кажем, че абсолютно всички трябва да отидем при грешниците, защото няма човек без грях. И един ден да е живял на земята, той е грешник. Следователно това, от което има нужда човек, не е да стане добродетелен, а да се покае. Свети Йоан Кръстител не е казвал на хората: “Станете по-добри”, а „Покайте се!”. И едва, когато се покаят, тогава да преследват добродетелите. Първите думи, първото обръщение на свети Йоан Кръстител и Христос към учениците им е: покайте се! Когато човек се покае, естествено е да се опитва да отбягва злото и да става добродетелен. Но той няма да стане християнин, защото е добродетелен, а ще стане християнин, когато се покае. Добродетелта сама ще дойде като следствие. Ако човек не последва този естествен път на нещата, а поиска първо да стане добродетелен, тогава той е фарисей. Защото тогава ще се стреми към добродетел, а няма да разбира, че неговата добродетелна практика произхожда от егоизма. Това не е добродетел. Защото добродетелта е благо само, когато е плод на вярата. Добродетелта може да бъде и опасна. Защо? Защото, когато се превърне в нещо самодостатъчно и самоцелно, може да направи човека егоист и фарисей.


Затова светите отци на Църквата са казвали винаги: основата, върху която се гради истинската добродетел, е смирението и покаянието. Смирението ражда добродетелта. Без смирение добродетелта е опасна. Защото добродетелта без смирение прави човека егоист и повтарящ Адамовия грях.

За разлика от Католическата църква православието няма съборно прието решение за използването на контрацептиви. За добро или лошо тази тема не се дискутира особено енергично, въпреки че не липсват частни мнения на духовници и вярващи. Според вас има ли допустима контрацепция? Кои са основните принципи, според които трябва да обсъждаме тази тема?

Когато през 1968 г. излезе папската енциклика Humanae vitae, патриарх беше Атинагор. Когато го попитали какво е мнението му за папския документ, той казал: „Съгласен съм и аз с изложеното”. Това бил един доста общ отговор, който показва, че по някои общи теми няма различия. Но не мисля, че някой православен може да се съгласи изцяло с тази енциклика. Не ми се вярва.

Отново стигаме до темата за човешката личност. В Православната църква на първо място винаги идва човешката личност. Не можем да поставим в някакво общо русло такава специфична тема като общението между съпрузите. Вижте, противозачатието поначало е една икономия и за това, предполагам, няма съмнение. Основното все пак е уважението към естествените феномени. Естественото съжителство на съпрузите, еротичната връзка и раждането на деца поставят и началото на икономията. Някога казваха имаме любов без деца. А любов без деца пак е нещо, което не е толкова естествено. Сега, чрез техническото оплождане пък, имаме деца без любов. И това не е естествено. Не бива да се отдалечаваме и да бягаме от естествения ход на нещата, който днес обикновените хора все още продължават да уважават. Когато ги питат колко деца ще имаш, те отговарят – колкото Бог даде. Оттук нататък започва една икономия. Има едно стъпаловидно отношение от страна на Църквата, което трябва да бъде насочено към конкретната личност. За това казах в началото, че не можем да сложим един канон: трябва да имаш 5 деца или еди-колко си. Когато една семейна двойка е заплашена от някакъв проблем, духовникът не може да остане безучастен. Но неговият конкретен съвет към конкретни личности не бива да е канонът за всички.

Някои, примерно, препоръчват, когато няма желание за съпружеска близост и за раждане на деца, съпрузите да се отдалечават напълно един от друг. Това обикновено го избира един от съпрузите, благодарение на някой духовник, а пък другият не се съгласява с това положение. Тогава имаме нова опасност, в която попада единият. Когато няма съгласие, защото св. апостол Павел казва отдалечаването между съпрузите да става само при взаимно съгласие, отново имаме проблем. Като цяло мисля, че не можем да поставим темата за съпружеските отношения в някакви определени рамки. Нека всъщност да кажем кой е идеалът за православно семейство, но и да не забравяме, че Църквата действа и с методите на икономията. Главната цел, смисълът на християнското семейство не е сдобиването с деца, а развитието на личността. Защото ако беше сдобиването с деца, това би означавало, че една двойка, която няма деца, трябва да се раздели. Но и в никакъв случай не бива да подценяваме, че сдобиването с деца е нещо, което се случва именно в семейството.

В една своя статия разсъждавате за трансплантациите на органи и се изказвате критично за ентусиазма на съвременната медицина от развитието на този дял. Виждате в него проява на човешкото желание да се постигне земно безсмъртие. Резервиран сте и към трансплантацията на органи от хора в клинична смърт, позовавайки се на църковната антропология. Бихте ли развили тези свои възгледи?

Основният проблем се корени в това кога имаме клинична смърт. И се страхувам, че той ще остане неразрешен. Както казах и преди малко, всяка етика предполага антропология, също и медицинската етика предполага антропология. Медицината приема механистична антропология, според която душата е едно действие, една енергия на тялото. Следователно, съгласно медицината, когато мозъкът спре да функционира и когато няма възможност неговата дейност да се възстанови, тогава се приема, че човек е мъртъв и че неговите неувредени органи могат да бъдат използвани. С технически средства можем да поддържаме функционирането на отделните му телесни органи: сърце, бъбреци, черен дроб и т.н. Християнската антропология, която предполага единство на душата и тялото, приема смъртта като разделяне на душата от тялото. Не е възможно да бъде определено, кога точно става това разделяне. Няма начин, по който това да бъде определено. Ето защо ние не можем да кажем кога медицинският и православният възглед за човека ще се съвместят. Тоест от църковна гледна точка не можем да кажем, че мозъчната смърт е смърт. Мога да ви дам множество примери в тази насока. Докато не е възможно мозъчната смърт да се отъждестви със смъртта на човека, трансплантациите на човешки органи като сърце, бъбреци, черен дроб според църковната антропология могат да означават и убийство на човека. Тоест при взимането на жизненоважни органи преди отделянето на душата от тялото, ние извършваме убийство. При всички други видове трансплантации на двойни органи или пък на нежизненоважни органи, да речем на очите или при кръвопреливането, нямаме такъв проблем.

Постоянно се случват нещастни инциденти, при които загиват хора (пожарите в Гърция миналата година, удавилите се в Охридското езеро 15 българи, цунами, земетресения, наводнения и др.). Винаги след това се поражда дискусията дали това е Божие наказание и възмездие за нашите грехове, или е резултат на човешки грешки и неспазване на природни и юридически закони. Имаме ли право да използваме човешки трагедии, за да тълкуваме Божията воля?

Ние не можем да проумеем волята Божия и всеки опит за тълкуване, особено пък за обвинение от сорта на „тези и тези са наказани заради греховете си” е много опасен. Бог допуска злото поради много причини: поради отдръпване на Божията благодат, поради отдалечаването ни от Бога и т.н. Нищо на този свят не става без Бога, без Неговото съгласие. Но ние не можем да бъдем Божии адвокати и да кажем: ето ги тези, с тях това се случи, защото Бог ги наказа. Следователно всякакви такива тълкувания са крайни. Спомням си, че когато преди 30 и повече години станаха земетресенията в Солун, се чуваха коментари, че това е наказание заради злото, което сме сторили. А един светогорски йеромонах казваше: тъй както майката люлее детето си в скута, така и Бог нас  малко ни поразлюля. Чрез такива събития човешкият разум се пробужда. Мисля, че всяко подобно събитие има своите причини и основания. То е и призив, и наказание, и нека всеки отсъжда според съвестта си. Разбира се, първото, което човек трябва да мисли в подобна ситуация, е, че всичко се случва заради моите грехове. Трябва да използваме това разположение на ума за свое изправление. Тогава когато обвиняваме себе си за злините, които сме сторили, и приемаме случващото се като някакво наказание, можем да сме сигурни, че не грешим. Но когато казваме, че други са наказани за своите си грехове, тогава ние ги осъждаме и правим грешка. Ставаме техни съдници.

Старец
Софроний Сахаров многократно подчертава, че догматите на Православната църква образуват помежду си едно неделимо цяло и че всеки догмат има своето практическо проявление в духовния живот на вярващите. В наши дни все повече се раздалечават „благочестието” и „догматичното учение” на Църквата. Как можем да противостоим на това?

Това, което казвате, е една реалност. И тя не е от днес. Защото пиетизмът, морализмът са правили точно това – разделяли са нравственото учение от вярата. Но ограничаването на православието само до едно нравствено учение би било голямо принизяване на православието. Чрез откровението си Бог не идва само да ни открие своето учение, а да преобрази нашия живот. Затова, както казва и старецът Софроний, няма догмат, който да няма свое непосредствено отражение върху живота. И да не представлява, бихме казали, едно предизвикателство към начина ни на живот. Ето защо изопачаването на догмата или изменението на догмата води и до изменяне, опошляване на живота ни. Можем да си кажем, че понеже много опошлихме живота си днес, може би и затова сме го отделили от догмата. Догматите и живата вяра в православното предание са неделими и това е вън от всякакво съмнение. За хората, които мислят академично, можем да припомним, че догматът за Светата Троица се характеризира от св. Василий Велики като най-великата проповед на благочестието. Тоест няма благочестие без догмат.

С какво ви спечели отец Софроний при първата ви среща? Това любов от пръв поглед ли беше или нещо друго?

Със своето богословие. Разбира се, няма да забравя и първата ни среща, но преди това се бях запознал с неговото богословие. А самият той като личност те печели с присъствието и с излъчването си. Неговото богословие свидетелства, че е едно чисто православно учение.

Старецът вярваше, че любовта те смирява, че жертвата е в това да отдадеш себе си на другия и че глобализацията се постига с това, ти да служиш на всички останали, а не всички останали да служат на теб. Това учение може да се види на практика в неговия манастир в Есекс, Великобритания. Това е православие в действие.

Превод от гръцки: Анула Христова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9uu 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски