На 13 ноември, четвъртък, в „София клуб“ на Гранд хотел „София“ от 18:30 ч. ще бъде представена книгата на о. Ангел Величков Паметта на Адам. Тя е издание на Издателство „Изток-Запад“ и авторът, който е свещеник в Швеция, ще присъства на представянето. В навечерието на събитието предлагаме на читатели на Двери откъс от интервюто за сп. Християнство и култура, бр. 206 от 2025 г., на Димитър Спасов с о. Ангел Величков за процеса по написване на книгата и необичайния подход към библейския текст.
- Какъв е личният Ви мотив да напишете книгата Паметта на Адам? Първите няколко глави на кн. Битие са тънък лед, по който православните автори сравнително рядко се осмеляват да стъпват, а когато го правят предпочитат по-скоро да систематизират вече написаното от отците на Църквата.
- Личният ми мотив да напиша книгата Паметта на Адам преди всичко са моите дългогодишни терзания не само като вярващ, но и като един средностатистически сравнително добре образован съвременен човек.
Тези терзания възникнаха още от самото начало, когато започнах да чета Библията. Аз принадлежа към поколение, за което Св. Писание беше табу, а достъпът до богословска и дори до философска литература беше труден и силно ограничен.
Така че започнах със семейната Библия, издание на Св. Синод от 1925 г. Бях я прелиствал още като дете с една вродена детска вяра, но кòлите се оказаха разместени и това правеше четенето още по-трудно. Съзнателната ми вяра започна около осемнадесет години, а след казармата първият ми учебник по „библеистика“ беше двутомното пропагандно издание за научен атеизъм на полския писател Зенон Косидовски. Ако човек, воден от вярата си, успееше да се абстрахира от досадните и глуповати шаблони на антирелигиозната пропаганда, между редовете можеше да открие доста полезна информация, особено върху Стария Завет.
Тогава дойде „Началото“, когато „сътвори Бог небето и земята“. Първите глави на кн. Битие. Разказът за Шестоднева, за сътворението на света, животните и човека. После Седмият ден и историята за Адам, и нататък към Потопа, Ной, Вавилонската кула. Но именно това е тънкият лед, по който се стига до библейската истина. По това време още не знаех колко плахо и неуверено се ходи по него…
Очевидно не беше някаква митология, защото тези древни разкази просто нямат нито една от характеристиките на мита. По-скоро се усещаше недостиг на фактология. Дългите списъци със странни имена без повече сведения за техните носители също не могат да бъдат мит – най-малкото понеже митът се гради върху разказ или фантастичен образ.
На двадесет и една години с нова решимост се заех с моята стара Библия. Не зная какво се беше случило, но кòлите ѝ се оказаха на място и страниците – в отличен порядък. Това ме мотивира още повече.
По-късно много обстоятелства в живота ни радикално се промениха. Достъпът до религиозна литература стана неограничен, особено когато, вече на двадесет и пет, постъпих в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж. Вярата се обогатяваше с все повече системни познания, участието в богослужебния живот беше вече ежедневие. Но старите въпроси си оставаха без удовлетворителен отговор: Наистина ли нашият човешки род е плод на безразборни масови кръвосмешения и то на два пъти – веднъж при Адам и втори път при Ной?! И как от едно петчленно семейство само за около хиляда години може да възникне такова огромно етническо многообразие на един-единствен човешки вид? И прочее…
Библеистиката, преподавана в института, се опираше на руското богословие, но беше повлияна и от западната екзегетика, особено протестантската, базирана върху текстовата критика. Взимаше се под внимание и юдейската тълкувателна традиция. От друга страна, имахме прекрасна библиотека с патристика, както и добре преподавана патрология. Литургиката също ни срещаше със Св. Писание по своя начин.
По моите въпроси обаче не намерих задоволителен отговор в нито един от тези подходи. Последната надежда бяха коментарите на св. отци. Те остават наистина тихото и сигурно пристанище що се отнася до догматическото учение и също така до библейската херменевтика от Авраам нататък. Но се оказа, че при пасажите от Сътворението до Авраам отсъства единство и категоричност дори и в светоотеческите мнения, които нерядко са чисто и просто фактологически погрешни.
На този факт трябва да се гледа спокойно и с разбиране. Трябва да се вземе под внимание, че по тяхното време е липсвала всякаква друга информация за онтологията на света освен самия библейски разказ, непълен и разпокъсан на места.
Недоуменията ми само се усилваха, когато дори при сериозни изследователи се натъквах на изкуствено измислени „аргументи на вярата“ от рода на „особена благодат“ и „специален промисъл“. В същото време научнопопулярната литература бълва нови и нови открития за произхода на света и човека, които постоянно „променят историята“ и отместват датировките с милиони години назад. Така Библията се оказва все по-маргинализирана. Да се гледа на нея като на мит вече е норма не само в научните среди, но и при някои модерни екзегети.
Колкото до православната екзегетика, забелязва се, че тъкмо по тези въпроси тя изведнъж губи своята самоувереност и започва схоластически да лъкатуши между модерността и традиционализма. Не мога да не споделя разочарованието си дори от такъв авторитет в православното богословие на 20 в. като прот. Йоан Романидис, когато той коментира „прародителския грях“ в едноименната си книга. По същество в нея той преразказва част от възгледите на древните отци, главно на св. Ириней Лионски, без необходимото им актуализиране, от което се нуждаят в контекста на съвременните научни открития. В останалото се доказват предимствата на гръцката „фрòнима“ (начин на мислене, бел. ред.) пред западния рационализъм… Споменавам за това, понеже в него виждам един от моделите на мислене в съвременното православно богословие.
По-късно, с приемането на свещенство, мотивите ми за написването на такава книга прераснаха от личен интерес към пастирска отговорност. Осъзнах, че за много млади и образовани хора, които търсят вярата, първите сериозни спънки изникват именно тук – в началните глави на Битие.
Актуалният, понятен и релевантен на нашето съвремие отговор на тези въпроси се оказва ключов за успеха или неуспеха на нашата духовна мисия. Но той също е залог за реабилитирането на Библията, застрашена повече от всякога от профанизиране.
Така че след години на вътрешни терзания накрая реших да направя първата крачка по тънкия лед.
Писах книгата в известна самота. Тя не беше нито поръчана, нито очаквана от някого. Нямах представа дали някога ще се издаде, дали изобщо ще види бял свят. Но знаех, че трябва да я завърша.
Благодарен съм на Издателство „Изток-Запад“ за това, че обърнаха внимание на моя скромен труд и го издадоха с разбирането, че той не е предназначен за специализирана богословска аудитория, а за всички, които търсят в Библията корените на нашата онтология.
- Подзаглавието на книгата е Нов поглед върху библейските извори. Кое е новото в подхода Ви и в какво се състои приложеният метод?
- В началото методът, който исках да приложа, беше залегнал в едно друго подзаглавие: Паметта на Адам – едно библейско разследване. После ме убедиха, че думата „разследване“ в подзаглавието може да се окаже подвеждаща, и го промених. Но към самия подход се опитвах да се придържам през цялото време. И сега смятам метода по-близък до журналистическото разследване, отколкото до екзегеза от научно-религиозен тип. Но също така се дистанцирам от множеството шаблони и недоразумения по тези въпроси, неволно допуснати и в класическите коментари. Смятам, че верният подход към трудните места в първите десет глави на Битие е когнитивният, холистичен анализ. Това са най-древните разкази на Петокнижието, които в течение на хилядолетия са били предавани само като устно предание. Още веднъж да наблегна: този подход е приложим именно за тези пасажи, много различни по своята специфика и произход от останалите в Библията.
С тази уговорка: тълкуванията, хипотезите и теологумените от миналото тук не са решаващ фактор при заключенията. Остават две главни опорни точки: самият библейски текст, съпоставен с възможно най-широкия спектър на съвременното познание, с приоритет на археология, антропология, генетика и лингвистика. Аз, разбира се, не мога да бъда експерт в тези дисциплини и въпреки че във връзка с Паметта на Адам ми се наложи да се поровя в доста специализирана литература, моите познания в изредените дисциплини си остават на едно скромно научнопопулярно равнище. Но смятам, че всеки от нас може да бъде „потребител“ на актуалните научни постижения, макар и в популярния им вид. Убеден съм също така, че и древните тълкуватели биха постъпили така днес, понеже те всъщност са постъпвали така в своето време и с предоставените им от него възможности.
Но в миналото никой не се е интересувал от костите на хора и животни и други артефакти, заровени в пръстта. Затова и никой не е знаел какво да прави с тази единствена по рода си оскъдна и сбита библейска фактология за доисторическата древност, с какво да я съпостави. Допреди сто и петдесет години никой не е и подозирал как светът всъщност е изглеждал през тези огромни доисторически епохи. Неминуемо хората са компенсирали неразбирането на залегналата в Петокнижието информация със свои собствени хипотези, най-близки до техните представи. Така например, че Шестодневът трае буквално шест пъти по двадесет и четири часа, че Адам и Ева са, биологически погледнато, първите човешки индивиди, че Потопът е буквално всепланетарен, както и че от Ной и семейството му чрез масови кръвосмешения на потомството им сме възникнали всички ние днес. Същевременно самата Библия не само не споменава подобни неща, но твърди точно обратното!
Не че в нашето съвремие не е имало опити за сключване на примирие и дори за сътрудничество между „вяра и наука“ при обясненията на трудните пасажи в Битие. Но в тях липсва както изчерпателност, така и ясно изведена концепция. Вероятно е така, защото към тези въпроси най-често пристъпват богослови от модерните сектантски кръгове. Те с ентусиазъм и с много знания са отворени към модерността, но остават верни и на различни едностранчиви и радикални религиозни концепции. За Потопа, например, от тях можете да получите много интересни и верни сведения, взети от научни източници, и в същото време да се натъкнете на учудващо примитивни креационистки възгледи, понеже те са част от доктриналната им идентичност…
Също така някои стигат до идеята за доадамовото човечество, но тази идея в библейски план никога не е чисто изведена. Сериозният научен материал там, пак по сектантски, се смесва с религиозни хипотези от гностически тип като тази за първичното „неуспешно“ човечество, различно от сегашното, или дуалистичните идеи за добро и зло начало в света. Заимстват се също персонажи и идеи от апокрифни източници като прословутите нефилими от Книгата на Енох или предшественичката на Ева, злата Лилит от кабалистичните предания и пр. Ефектът може да бъде обратен: вместо яснота, Библията да бъде още повече маргинализирана и свързвана не само с митология, но и с окултизъм, и дори с извънземни.
Така че новото в моя поглед и подход към библейските извори е ясно поставената цел заключенията да се изведат изчистени от всякакви митологически, гностически и окултни идеи, от една страна, и от циничния псевдонаучен агностицизъм, от друга.
В хода на писането по много начини и многократно се потвърди, че не науката доказва правдивостта на Библията, а по-скоро Библията потвърждава правотата на научните открития; че това са два различни източника, които чрез различни изразни средства говорят за едно и също, като Библията е по-старият от тях.
Всички ние сме нейни длъжници, защото всички посвоему сме допринесли за профанизирането на това изключително, единствено по рода си повествование: рационалистите с това, че го смъкват в категорията на древните митове, а религиозните – чрез наивните и стигащи до суеверие тълкувания, които само подклаждат нихилизма на агностиците. Ето, на този порочен кръг се опитах да поставя край с тази книга.
- Ако всичко, което Бог твори, е „твърде добро“, а човекът е сътворен по Негов образ и подобие, защо са били необходими десетки хиляди години съществуване на Хомо сапиенс преди да се появи един-единствен човек преди около шест хиляди години, който получава лично прозрение и придобива личен опит от общението с Единия Бог?
- Ние отъждествяваме греха със злото и това е точно така. Обаче самата възможност човекът да съгреши не само не е зло, но е и еманация на висшето добро. Тя е дадена от Бога, за да бъде осъществена една от най-прекрасните характеристики на Божия образ, вложен във всяко човешко същество, и това е свободата на избора и самоопределението. Такъв е парадоксът на любовта: ако лиши другия от свободата на избора, тя вече не е съвършена. Нещо повече: в мига, в който любовта наложи себе си и своите блага, тя вече се е превърнала в диктатура.
В схемата обаче има и трети задкулисен участник, лукаво прикрит зад Божията доброта. Той не е нито човек, нито животно, нито бог, но едно извратено състояние на част от безплътните духовни сили, създадени изначално добри и също надарени с разум и свобода още в зората на сътворението. В разумен и волеви план изпитанието на свободата се е извършила първо при тях, последица от което е абсурдната поява на падналите ангели, наричани демони, бесове.
Тук неизбежно навлизаме в една по-мистична сфера и се налага да си послужим с понятия, по-близки до хората с религиозен опит. За рационално настроените те могат да се преведат чрез някои понятия от психологията и психиатрията.
Говорим за дебрите на мисловния свят. Религиозен или не, но всеки човек има някакъв собствен опит от него: от обикновената нежелана разсеяност до сериозните психически разстройства, свързани с натрапчиви мисли. Общото при тези вътрешни състояния, които с различна интензивност спохождат всеки един човек, е вътрешното мисловно насилие – точно обратното на даруваната от Бога свобода.
Мисловните разстройства могат да бъдат свързани обективно с някои заболявания от естествен характер. В библейския контекст обаче, потвърден от опита на аскетизма, тяхната първопричина са външни духовни влияния, чийто произход е демонически. Затова в книгата ми се наложи да посветя една глава на „онтологията на злото“ в перспективата на библейското учение. Тук също се разкриват много интересни факти, на които не се е обръщало достатъчно внимание. Без да се впускам в детайли, ще обобщя, че злото според Библията няма собствено битие, а е само едно изкривено, перверзно състояние на изначалното добро. Това, разбира се, не е мое изобретение.
Рядко обаче си задаваме въпроса какво е правило около четири милиарда години това зло, персонифицирано като демон, преди да намери своята единствена възможна сродна по свойства почва за действие: свободния човешки ум. Краткият отговор е: просто е очаквало, затворено в своето абсурдно бесновато съществуване, и е дебнело този ум да се появи, за да бъде той похитен, откраднат от Създателя и присвоен от неговия противник. А кога се появява този ум?
В плана на модерната антропология се установява, че човекът с интелектуални когнитивни способности досущ като тези на съвременния човек се е появил преди не по-малко от петдесет, седемдесет, а според някои и повече от сто хиляди години. Ние никога няма да узнаем кога точно в този смисъл се е появил „първият човек“, но при всички случаи – десетки хиляди години преди появата на Адам и Ева. Това е темата за т. нар. поведенческа модерност, разгледана по-подробно в книгата. През цялото това време на земята са се плодили и размножавали хомо сапиенси, способни като капацитет да достигнат до идеята за единното начало на света, в който живеят и който съзерцават с ум, напълно идентичен на Адамовия.
Защо това не се е случило? Единственото удовлетворително разрешение на тази енигма е, че всички човеци са били по някакъв начин смущавани и то точно в онази сфера, която ги отличава радикално от животинския свят и представлява най-ценния Божи дар: човешкия ум с неговата уникална способност да мисли абстрактно и свободно. Смея да кажа, всички без изключение, до Адам.
Да, нашето умно човечество със самото си „поумняване“ става психически болно, но причината не е в Създателя, а в парадокса на свободния човешки избор, от една страна, и в натрапчивите безспирни действия на демоничните сили в човешкия мисловен свят, от друга. В личността на Адам всъщност човекът за първи път става психически здрав и може би чрез него изцеление е трябвало да се даде и на другите. За съжаление той не успява напълно да запази това състояние и отново изпада в омрачението на помислите. Неуспеха му наричаме „грехопадение“. И все пак ситуацията се променя. Новото е, че вече има опит и памет за здравото, изцелено състояние. И изцелителният процес продължава през поколенията чрез закваската на тази памет, станала основа на колективното предание на монотеизма.
Защо Адам се появява точно тогава, преди около шест хиляди години, а не по-рано или по-късно, ние не можем да знаем. Вероятно това е резултат от непредвидимостта на свободната човешка воля, която точно тогава и точно в този индивид заработва правилно. Ако това е така, някой „адам“ можеше да се появи в друго произволно време и тогава би се случило същото като с Адам. Който и да е индивид от вида Хомо сапиенс с модерни когнитивни способности би могъл да достигне по собствен интелектуален път до извода за съществуването на Един Бог Творец на всичко видимо и невидимо. Тази идея сама по себе си е проста и не изисква някаква необикновена интелигентност. Всъщност човешкият ум е изначално създаден с потенциала да достигне до онтологическия факт на единоначалието и до своя единствен Създател.
- От многото разглеждани в книгата библейски личности коя Ви е особено близка и защо?
- Най-близък ми е Адам, защото неговата памет е ядрото и вътъкът на най-ценното съкровище, което имаме – Библията. Въпреки че става нашият „умъртвител“ като първопричина за раждането ни в смъртта, той, от друга страна, полага началото на един обновителен процес чрез съхраняването на монотеизма и на надеждата за спасение от същата тази смърт чрез очакван Спасител, Месия, Когото светоотеческата традиция днес нарича Втория Адам. Но това ще е темата на следващия том, с Божия помощ.
Другият е Енох, който „ходел пред Бога“. Смятам, че това е състоянието, което разумният човек е призван да постигне.
Ной е велика личност със своя личен подвиг, чистота и сила на вярата, но изпитвам леко разочарование от това, че само Сим от тримата му синове успява да съхрани монотеизма. А в първите години след Потопа всички са еднакво вярващи. След това дори и повечето от Симовите потомци отпадат. Очевидно никой от тях не съумява да създаде духовна стратегия, която да сплоти около монотеизма първите семейства и фамилии, докато прераснат в един народ, способен да съхрани нататък преданието на Адамовата памет.
Особено възхищение изпитвам пред личността на Авраам – последния персонаж от десетте разглеждани глави на Битие. Не защото го наричат „баща на всички авраамически религии“ – решително съм несъгласен с този шаблон, понеже библейският Адамово-Ноев монотеизъм, продължен чрез Моисей и пророците и развит в християнството, е единственият автентичен монотеизъм-откровение. Всички други типове монотеизъм са или от езически характер, или изкривявания на библейския, с което не бива да обвързваме делото на Авраам.
Но възхищението ми е от това, че той е първият праведник, който успява да „влее“ чисто духовната и ноетична вяра в гените на един нов етнос, възникнал именно на тази основа. Неговото дело закрепва и стабилизира монотеизма, извеждайки го към епохата на Писменото предание – изключителен по рода си етногенетически проект, без който единобожието едва ли би просъществувало нататък. Този феномен, разгледан доста подробно в книгата, осветлява също и една друга често заобикаляна тема, тънеща в неяснота и недомлъвки – тази за семитите, евреите и юдеите, за общото и различното между тях. Изучаването на личността на Авраам и неговото дело в плана на етногенезата е най-добрият начин да се преодолеят много натрупани предразсъдъци и недоразумения по този въпрос.
