Интересите на Църквата или на нацията са по-важни?

- Каква е причината за такава ниска продуктивност на тези важни срещи, събрали архиереи и учени от цял свят?

- Това за целия свят наистина е така. Имаше митрополит от Кейптаун, от самия южен край на африканския континент, професор от Бостън, САЩ, православни делегати от Русия, Близкия изток и почти от цяла Европа. А ниската продуктивност е една действителност, която може да се обясни, но не би трябвало да се оправдава. Ние не се занимаваме с трудни богословски, съответно канонически въпроси, които да ни ангажират целия научен потенциал, а с една трудно обяснима църковна дипломация, ако мога така да се изразя. В православните църкви е знайно разделението на гръцки и негръцки църкви. И това разделение се подклажда от подозрителността на едните спрямо другите. „Гърците” се стремят на всяка цена да се издига постът на Цариградския патриарх над останалите патриарси и архиепископи, глави на поместните църкви, като превръщат исторически сложилото се първенство по чест на този патриарх в първенство по власт. „Негърците” основателно се противопоставят на тази постоянна тенденция и искат да се засили истински съборният характер на Православието. Тук се прибавят и обвиненията към Руската църква, че иска да вземе първенството в Православието. И това са линии, които трудно се помиряват. Най-лесното за „гърците” в такъв случай е да обвинят другите в етнофилетизъм или нещо подобно.

Етнофилетизмът, както сигурно знаете, е бил осъден на всеправославен събор, свикан в Цариград през 1872 г. по повод на новосформираната независима българска православна църква под името „Българска екзархия”, възстановила славната средновековна Българска патриаршия, несправедливо „погълната” в края на 14 век от Цариградската патриаршия (след падането на отечеството ни под османска власт). Обвинението за осъждането е било, че искаме да се обособи църква само за българите. И децата у нас знаят, че целта не е била да се направи църква само за българите, т. е. „етнически чиста” църква, а да се освободят териториите, населени предимно с българи, от гръцка духовна власт. Преди българите така са успели да се обособят гърци и сърби, а после и румънци (за да не отиваме по-далече) като отделни народностни църкви, но църкви не само на гърци, сърби или румънци, а на земите, населявани предимно от тези народности и затова носещи съответните имена. Но явно българите са били трън в очите на патриаршията, която решила да ни „даде да разберем”. След 73 г. тези решения са били определени като „достопечални” (тоест достойни за съжаление), но само българите знаят, какво им е струвало това „достопечално” отношение.

Казвам ви всичко това от родната ни църковна история, за да стане ясно, че за съжаление нещата не са се променили много. Така лесно се забравя, каква е целта на събранието ни, каква е въобще целта на Православната църква, какви са задълженията на Христовите последователи и на апостолските приемници - епископите. Но все пак се постига по нещичко. И не за да се угоди на този или онзи патриарх, а за да се улесни животът и дейността на Православната църква като цяло, на епископите, свещениците, Божия народ. Най-лесно е да се попита: „Интересите на Църквата или на нацията са по-важни?” Но това си е чисто реторичен въпрос и отговорът е еднозначен поне на теория. Жалкото е, че практиката е много по-различна.

- Не бъдете доволни от малкото. Настоявайте за повече. Има начин да го направите това, особено чрез медиите. Трябва да се дава гласност на тези неразбирателства, които не обслужват нас, обикновените вярващи, а някакви други, напълно себични интереси – кой е „по-голям”, кой повече власт и територии да има. А на практика колко от тези претенденти за власт и влияние в Църквата са помогнали да се разпространява словото Божие, истината за въчовечилия се за нас, пострадал и възкръснал Спасител? Става му тъжно на човек от такива равносметки. Но има и лъч на надежда. Въпреки всичко делегатите се постараха да загърбят поне за малко себичните интереси на своите началства и работиха упорито, спориха, караха се и се помиряваха в името на Христовата църква, чийто народ е възложил на архиереите очакванията си не за власт и влияние, а за поука, изправление и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело (2 Тм 3:16-17).

- Да, ще трябва да се явим на поправителен изпит - при това за втори път! - следващата година във всички случаи. Това се съгласува между главите на поместните църкви и се обявява. Но истина е, че процесът по подготовката на всеправославен събор е започнал отпреди близо половин век. Евреите са странствали 40 години из пустинята заради неверието си. Сигурно не без причина и ние странстваме над 40 години из пустинята на неразбирателството, на претенциите, на недоверието, на поставянето на своя интерес над интереса на Църквата. Водачите на този процес като Моисей вече измряха, без да влязат в обетованата земя на функциониращото всеправославно единство. Това сравнение може да звучи прекалено силно, но действителността е наистина такава. Остава молитвата към Бога да ни помилва, да изпрати Своя Свети Дух като светъл стълб да ни води из мрака, който ние сами създаваме.

Виж също: Документ за предоставяне на автономия
Комюнике на срещата