Мобилно меню

4.6756756756757 1 1 1 1 1 Rating 4.68 (37 Votes)

A-Men„...бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях: ...за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои.” (1 Кор. 9:19-22)

 
Преди десетина години се озовах на пресконференция с участието на митр. Кирил Гундяев (сега патриарх, а по онова време все още председател на Отдела за външно-църковни отношения). В залата присъстваха предимно руски журналисти от светски и църковни медии, които задаваха въпроси в широкия спектър от високо богословие до актуални политически теми. Митрополитът отговаряше умно и с една отиграна през годините рутина. Докато не му зададоха въпроса за мястото и ролята на о. Александър Мен в живота на Руската църква. Току що в Русия отново се беше изострила полемиката между крайните критици на о. Александър и многобройните му духовни чеда.

Последва кратка пауза. Вместо да коментира книгите и богословските тези или пък отклонения на о. Александър, владиката разказа следната история. В началото на 80-те години летял за някаква конференция в чужбина. В самолета на съседната седалка се настанил мъж на средна възраст и щом самолетът на Аерофлот застанал на пистата и форсирал двигателите, човекът тихичко се помолил, след което се прекръстил. В онези години това била толкова изненадваща гледка, че Кирил веднага заговорил непознатия.

Оказало се, че той е духовно чедо на о. Александър Мен – един от многото съветски интелигенти, обърнати и въцърковени от отеца. Последвал дълъг разговор. „Само тази душа да беше довел до Христос, о. Александър вече би имал особено и ценно място в нашата Църквата. А той е довел стотици, може би хиляди,”– завърши изказването си владиката.

Православната църква познава примера на много мисионери, обръщали успешно племена и народи, понякога отдавали живота си заради Христос. В името на успешната мисия тези хора са ставали като един от общността: изучавали са местното наречие, обичаите и нравите на населението, бавно, с търпение и любов са подготвяли туземците към приемането на Христос. Но дори в сравнение с тези велики мъже мисията на о. Александър Мен е различна, уникална. На него Бог отрежда да бъде мисионер сред възможно най-екзотичното племе – това на съветската интелигенция[1]. Трудно е да си представим не само по-камениста и буренясала нива за сеене на словото Божие, но е невъзможно да измислим и по-неблагоприятна среда за християнска мисия.

Към края на 50-те години на миналия век, когато младият дякон и по-късно свещеник Александър започва своето служение, вече се изминали 35 години от прочутия политически трибунал с участието на Луначарски и Троцки. На него народните комисари инсценират процес, който произнася смъртна присъда срещу Бога. Уви, това не е празна риторика. През 1939 г., само пет години след раждането на малкия Алик, на територията на целия Съветски съюз има само четирима дееспособни епископи и нито една семинария или висше учебно заведение. Физическите преследвания и убийства на хиляди свещеници, монаси и епископи не са, обаче, цялото зло. Съветската държава предприема колосален експеримент за дехристиянизация на обществото, като подчинява на антирелигиозната пропаганда цялата система на държавно образование (от детската градина до ВУЗ-а), както и културния живот. Многохилядна армия от платени „безбожници” (според собственото им именуване) „мисионерстват” сред народа и това е единственото им занимание. Ето тук се случва сериозната промяна – с просияването на хиляди изповедници на вярата милиони други отпадат от Църквата или пък пътят им към Бога е преграден още от раждането им. Дори известното затопляне в отношението на държавата към Църквата през Втората световна война (изборът на патриарх, повторното разкриване на семинарии и манастири, и т. н.) не променя съществено ситуацията, тъй като при Хрушчов съветската държава отново си спомня кой е основният й вътрешен идеологически противник. Мъченичеството и разстрелът са заменени с маргинализиране на Църквата и с изтласкване на малкото стадо верни в дълбока изолация, на доизживяване. Разбира се, и по онова време, 50-те и 60-те години на миналия век вярата не изчезва, има ги и ярките личности, устояли до края, вдъхновяващи и до днес със своята вярност, но по спомените на съвременници навсякъде се разстила лепкавата атмосфера на всеобща безнадежност. Индивидуалните случаи на устояване до края, освен ча са редки, си остават именно проява на индивидуална сила и мъжество, будещи недоумение или подигравка в обществото и оставащи неизвестни зад граница. Целият патос е „окопен” – да се устои, да се запази вярата. Няма самиздат, все още сред интелигентските кръгове не е „модерно” да водиш разговори на религиозна тема.

И ето че в такава среда и сред такива маси от "хомо совиетикус" ("съветски човек" - б. р.) се появява човек, който не просто от малък е възпитаван във вярата, не просто остава верен на Христос и призванието си, но си позволява немислимото. Дръзва да влезе в диалог със съвременния му свят, дръзва да се обърне към своя съвременник и да му предаде на местното наречие вестта за Разпнатия и Възкръсналия. Дръзва да бъде ловец на души, просто следвайки своя дълг – да благовества.

Малкият Александър Мен се ражда на 22 януари 1935 г. в Москва в семейството на Елена Симеоновна Мен и Владимир (Волф) Григориевич Мен. Седем месеца по-късно майката и младенецът приемат заедно кръщение от архим. Серафим (Батюков), член на Катакомбната църква[2]. Кръщението е извършено в малка дървена къщичка, където отецът тайно от властите служи Литургия, панихиди, изповядва и кръщава. Оттогава майка му е постоянно до него. Баща му до края на живота си остава дистанциран от каквато и да е религия, включително и от християнството.

На четири годинки Александър вече чете и пише, на пет е изчел множество книги, а на шест пише първите си разказчета. През цялото това време майка му и леля му го водят на богослужения, извършващи се по къщите на катакомбните християни, сред малки затворени общности. Понякога Литургията се отслужва и на открито, на горска поляна, когато сякаш целият тварен свят въздава Богу слава и благодарение. Преди да навърши седем годинки архим. Серафим изповядва малкия Мен в къщата на Сергей Фудел в Загорск (Сергиев Посад), където по това време се крие. „Катакомбният” църковен живот продължава до 1945 г., когато еп. Атанасий Сахаров изпраща писмо от сибирското си заточение, в което благославя християните от неговата община да посещават официалната Църква.

В училище Мен скучае и ходи с огромно нежелание – карат го да срича и смята, а той вече е изчел Фауст и Божествена комедия. Въпреки че е жизнерадостно, общително дете, така и не успява да намери подходящата за него среда.

На 14 години идва първата криза на съзряването. На границата между детството и младостта Алик се изправя пред въпроса за призванието и бъдещото развитие. Към този момент вече е успял да се увлече по биологията, историята, библеистиката, литературата. Буквално поглъща огромно количество литература. Чете Отците и особено Златоуст и Григорий Богослов, Добротолюбието, житията на светците, Харнак, Ренан, Соловьов, Франциск Салски (впечатлен е особено силно от неговото Ръководство за благочестив живот) и др. Вече е написал първите си стихове, голяма поема за ап. Павел, пиеса за живота на първите християни, нахвърлил е първите си очерци по история на Църквата и Древния Изток. Именно по това време той усеща призвание към свещеническо служение, на което подчинява целия си живот.

На 15 години следва силно увлечение по филофията – чете Платон, Спиноза, Декарт, Кант, Хегел. Спомня си, че по време на един концерт в Московската консерватория така се зачита през антракта в книга за Хегел, че цялото второ действие не се отлепя от нея. По същото време започва да прислужва в олтара на московския храм „Св. Йоан Предтеча” и върши това в продължение на осем години. По-късно пише за този решаващ период от своя живот следното: „За мнозина тази възраст (15 години) се оказва моментът, в който те наново откриват наученото от роднини и учители. Нещата, които по-рано са били приемани на вяра като отвлечена теория, благодарение на живия личен опит се превръщат в реалност. Този преломен момент обгръща огромен кръг въпроси и е особено важен за вярата. Ще се превърне ли тя в личен опит, ще я открие ли човек отново за себе си – ето, кое е главното. Докато това не се случи, докато душата не срещне Бога по своя път и не се устреми към Него, религията ще си остане за нея система от възгледи, приемани по силата на безкритично доверие към авторитетите”.

През 1953 г. Мен завършва училище и постъпва в Московския селскостопански институт. Две години по-късно факултетът му по дивечовъдство е преместен в Иркутск, Сибир. Младият студент така и не получава диплома – изключват го преди да положи държавните изпити. По време на следването си Александър не крие своята религиозна принадлежност, в свободното си време работи в епархийското учреждение, а това не може да остане безнаказано. Така през 1958 г. младият Мен отново е в Москва, без диплома, но с тринадесет куфара книги. Възприема случилото се като Божи знак да следва пътя, който вече е избрал.

На 1 юни 1958 г. Александър Мен е ръкоположен за дякон от митр. Макарий (Даев). Две години по-късно е ръкоположен за свещеник. По време на дяконското си служение води катехизаторски беседи с желаещите да приемат кръщение. От тях се ражда една от най-известните му книги Синът Човешки[3], която претърпява впоследствие четири редакции. Написана на достъпен език, увлекателно разказваща за живота в Палестина преди 2000 години, книгата се превръща в уникален опит да се разкаже за земния живот на Иисус Христос съгласно евангелския разказ и православното предание. Ръкописът отлежава близо 10 години в чекмедже, преди да бъде публикуван от брюкселското издателство „Жизнь с Богом”. Впрочем, подобна е съдбата на всичките книги на отеца, нито една от тях не е публикувана приживе в родината му. В официоза Журнал Московской патриархии в началото на 60-те години излизат около 40 негови статии, след което публикуването му спира.

Изповедник на о. Александър през този период е прочутият московски свещеник Николай Голубцов. Самоотвержен, изпълнен с любов към своите духовни чеда, дарен със силна молитва и дара на прозорливостта, о. Николай е незаменимият духовен наставник. Сред неговите чеда има представители на московската интелигенция като световно известната пианистка Мария Юдина (една от любимите изпълнителки на Сталин, която дарява Сталинската си премия на Руската православна църква), Сергей Фудел и др. О. Николай успява да види в младия свещеник потенциал за работа и мисия сред образованите хора, но го предупреждава: „Вимавай с интелигенцията. Ще се измъчиш с нея”.

От 1960 до 1964 г. о. Александър служи като предстоятел в храма „Покров Богородичен” в малкото подмосковско градче Алабино. Бързо намира общ език с местното ръководство, успява да спечели и доверието на енориашите, изгонили буквално с камъни предишните свещеници-алкохолици. Мен използва всеки удобен случай да проповядва и разяснява православната вяра, обяснява Символа на вярата. Мълвата за новия общителен, всеотдаен и образован свещеник бързо се разнася из околността и достига до Москва. Случва се това, което самият Мен нарича „демографски взрив” на енорията. В Алабино о. Александър завършва първите три части на седемтомната си История на религиите. В търсене на Пътя, Истината и Живота. След скалъпен скандал е преместен да служи в Тарасовка, друго подмосковско селце.

В Тарасовка о. Александър служи от 1964 до 1970 г. Тук обаче е трети свещеник и е принуден да се съобразява с капризите и неспирните доноси на предстоятеля. Част от старата му енория го последва, но понеже нямат подходящо място за срещи, се събират веднъж седмично в дома на Мен. Идват около 20-30 човека. Обсъждат се предимно богословски - но не само - теми.

По време на престоя на о. Александър в Тарасовка придобива гласност и световна известност отвореното писмо на о. Николай Ешлиман, о. Глеб Якунин и Феликс Карелин до Руския патриарх, разпратено и до всички най-високопоставени съветски функционери[4]. Първоначалната идея да се пише до патриарха за неуредиците в църковния живот, особено след предприетата през 1961 г. реформа, е на о. Александър Мен. Останалите участници в обсъждането обаче не са съгласни с уважителния и конструктивен тон, предложен от Мен. След оттеглянето пък от делото на единствения склонен да се подпише епископ (митр. Хермоген) о. Александър окончателно се оттегля от акцията. Въпреки че познава и общува с повечето от известните през 70-те и 80-те години дисиденти, Мен не участва в политически движения. „Моята работа е да се занимавам не с преходното, а с непреходното, с нетленното” – повтаря многократно той.

Доносите срещу него от предстоятеля на храма в Тарасовка о. Серафим Голубцов (брат на неговия вече починал духовен наставник о. Николай Голубцов) стават непоносими. Убеденият сталинист донася за своя свещеник небивалици, включително, че не стои на здрави марксистки позиции. Поради невъзможност да служат заедно о. Александър моли патриарха да го премести в друга енория.

Така през 1970 г. о. Александър е назначен за енорийски свещеник в подмосковското с. Новая деревня, където служи до последния си ден. През този период Мен продължава да работи върху книгите си. Довършва останалите четири тома от История на религиите, пише детската книжка Откъде се е появило всичко това, подготвя Ръководство за четене на Библията, съставя Библиологически речник, съдържащ около 1800 термина, изработва анимационни филмчета за деца и др. Книгите излизат през 70-те и 80-те години на миналия век в Брюксел и носят вече световна слава на своя автор. Връщат се в СССР, където се размножават на пишеща машина и се разпространяват от ръка на ръка. Не закъснява и интересът на КГБ, които редовно правят обиск и викат на разпит подозрително активния свещеник. Така и не успяват да го осъдят, всеки път сякаш по чудесен път обвиненията се разпадат.

Основната част от времето на отеца обаче отива в срещи, беседи, изповеди или просто общуване с десетките и стотици духовни чеда и енориаши. Всяка душа е драгоценна за о. Александър и той внимава с такт и любов да не отблъсне някой, да остави свободно пространството около хората и да не им създава зависимост от самия себе си. Понякога за среща с него чакат по 5-6 часа. Предпазва неофитите от необмислени, „героични” постъпки, като това да напуснеш работа и да станеш свещеник или пък да напуснеш семейството си и да отидеш в манастир. За последните двайсет години от своето свещенство благославя само едно момче за монашески живот и едва двама или трима за свещеническо служение. Шеговито дели енорията си на три части: „пациенти” или „потребители”, „носещи се по вълните” и „съратници”. Последните са най-малко. Особено болезнено приема отпадането на някои от тях (поради преминаване към петдесятниците, отиване при дисидентите или принудителна емиграция).

Разрастващата се енория се състои от хора, които слабо се познават, което не им пречи да се ревнуват, кой прекарвал повече време с любимия отец. Ето защо Мен решава да създаде групички по 7-12 души, които да се събират редовно за изучаване на Свещеното Писание, за общи молитви и за да „носят един другиму теготите си”. Защото където двама или трима са събрани в името Христово, Сам Христос е посред тях. Идеята се оказва работеща, отецът дейно участва в съставянето на програмите за занимания, снабдява енориашите с литература и сам участва в срещите.

„Ако има мистици, венчани за здравия разум, то това ще да е моят стил на живот” – пише о. Александър в писмо до световно известния руски психиатър Владимир Леви. Запознанството им започва съвсем „користно”. При отеца идват и гранични случаи - хора, нуждаещи се от психиатрична помощ. Стават особено близки с Леви, който е поразен от свещеника, заявяващ още на първата им среща, че безрелигиозната психотерапия е като конник без глава и че истинната религия е научна, а истинната наука е религиозна. В отговор на направения му психологически портрет о. Александър пише на психиатъра следното: „Това, което написахте за мене, ужасно ме забавлява. Та аз изобщо не съм рефлектиращ над себе си тип... Ако търся някакво потвърждение, то е само делово. Става или не става? При свещениците положението е малко по-особено. Ако на някой писател му кажат, че е „единствен” – това за него е триумф, а за нас ще е катастрофа. Ние сме редници, живеещи чрез клетвата си за вярност. Ние сме от породата, която „и сам воинът не е воин”. Изобщо, имам научна нагласа на ума, а науката учи на смирение”.

След 1988 г. съветската държава променя отношението си към Църквата. Отец Александър получава немислимо до този момент поле за мисионерска изява. Канят го да изнася лекции в клубове, в училища и болници, проповядва в спортни зали, дава интервюта. Събират му се по 30 участия на месец, а освен това енорийските ангажименти допълнително се увеличават. Ритъмът е нечовешки, но отецът предчувства, че му остава съвсем малко време.

На 6 септември 1990 г. кръщава болни от левкемия деца в Републиканската детска болница. В безнадежната им от медицинска гледна точка ситуация успява да внесе светлина, надежда и топлина. Говорейки им за смъртта. И за вечния живот. На 8 септември изнася разтърсваща лекция за християнството в Московския дом на техниката.

На 9 септември 1990 г., неделя, на път за енорийската му църква, е съсечен отзад с брадва по главата. Успява да извърви около двеста метра, стига до дома си. При пристигането на бърза помощ и милицията вече е мъртъв. Извършителите и поръчителите на убийството не са разкрити и до днес.

Още приживе о. Александър Мен често е обвиняван в какви ли не прегрешения. От филокатолицизъм и икуменизъм до отстъпление от богословските парадигми на отминалите столетия. На това бихме могли да възразим с думите на ап. Павел, че са „препирни за мнения” (1 Рим. 14:1-10), които имат своето място в Църквата, стига дискусията да се води с аргументи и любов. Обвиняват го също така в повърхностност и еклектизъм. Неоспорим факт е обаче, че книгите му все още се радват на интерес и обръщат хора към Христос, а личността му за мнозина остава вдъхновяващ пример за всеотдайно и целеустремено служение.

Киргегор беше казал някъде, че заслужава доверие само онзи свидетел (мартир), който е позволил да бъде заклан. Александър Мен издържа и този изпит.

сп. Християнство и култура, бр. 71

[1] Виж С. Аверинцев, Мисионер для племени интеллигентов, Литературная газета, 04.09. 1991 г.

[2] Движение на духовници и миряни, непризнаващи декларацията на митр. Сергий от 1927 г. за лоялност на Църквата към болшевишката власт. Сред лидерите на движението се открояват имената на митрополит Йосиф (Петров), архиепископите Теодор (Позднеевски и ) и Андрей (Ухтомски), епископ Атанасий (Сахаров). След 1945 г. влиянието на Катакомбната църква постепенно отслабва.

[3] Книгата е издадена на български в превод на Д. Савова-Габровска. Прот. А. Мен, Синът Човешки, С.,2000 г., ИК Омофор

[4] Писмото от няколко десетки страници е публикувано в края на 1965 г. и критикува вмешателството на атеистичната светска власт в делата на Църквата, както и изобличава колаборационизма на висшата църковна йерархия.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3p3yh 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.