Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (36 Votes)

 MG 2824На 29 май тази година президентите на Русия, Казахстан и Беларус подписаха дълго подготвяния договор за Евразийски икономически съюз, който ще започне да действа в началото на 2015 г. Армения и Киргизстан вече заявиха намерението си до края на годината да се присъединят към новата общност. С население от 172 мил. души, територия от 20 мил. кв. км и брутен вътрешен продукт от близо 2.9 трилиона долара новият съюз ясно заяви намерението си да играе основна геополитическа роля в новия свят, като се превърне в притегателен център за държавите от бившия СССР, както и във важен партньор за страни като Иран, Турция, Индия и Китай. Предстои да видим доколко жизнеспособен и привлекателен за други страни ще бъде новият проект, който се приема далеч нееднозначно и в самите страни-учредителки. Неслучайно важните интеграционни въпроси, свързани с финансовия регулатор, общата валута, общата политика в търговията с енергоносители, правомощията на съда на общността и други сходни проблеми бяха отложени за 2025 г. или за неопределен срок от време.

Въпреки че новото наднационално обединение обяви себе си преди всичко като интеграционен икономически проект, преследващ модернизация и по-голяма конкурентност на световния пазар, неговото създаване не би било възможно без идеологическа и геополитическа обосновка, която му дава евразийската доктрина.

Всеки опит за сбито изложение на евразийството се натъква поне на няколко трудности. Първата от тях е, че евразийството никога не е било цялостно и систематично учение, със собствена методология и научен апарат. Нещо повече, по сполучливата забележка на Николай Бердяев „евразийството е преди всичко емоционално, а не интелектуално течение и неговата емоционалност е реакция на творческите национални и религиозни инстинкти на случилата се катастрофа (Октомврийската революция)”.[1] Евразийското движение сред руската емиграция не успява да създаде философска школа. По-скоро можем да говорим за аморфна група съмишленици (някои от които впоследствие стават непримирими критици на предишните си увлечения), гравитиращи около няколко основни теми и интуиции. Никой от основните представители на движението не е философ и това предопределя интереса на евразийците към различни, съвсем конкретни области на хуманитарното знание. Така например кн. Н. Трубецкой (1890-1938 г.) е филолог и лингвист, един от основателите на Пражкия лингвистичен кръжок, П. Савицки (1895-1968 г.) – географ и икономист, П. Сувчински (1892-1985 г.) – музиковед и литературен критик, Г. Флоровски (1893-1979 г.) – историк и богослов, Г. Вернадски (1877-1973 г.) – историк и геополитик, и т. н.

Началото е поставено в София през 1921 г., когато излиза първият евразийски сборник „Исход к Востоку. Предчувствия и свершения. Утверждение евразийцевВ него са публикувани десет статии на основателите на евразийското движение: два материала на княз Николай Трубецкой и по три статии на Пьотр Савицки, Пьотр Сувчински и Георги Флоровски. Година по-късно в Берлин излиза вторият сборник, озаглавен „На путях”, през 1923 г. – третият, „Россия и латинство”. В тях вече имаме основните интуиции и твърдения на евразийството, отличаващи го от пъстрата и многолика руска емиграция в Европа.

По-голямата част от емиграцията възприема руската революция като катастрофално, но случайно събитие, като фатална грешка, исторически нонсенс, който те отказват да приемат. За тях историята на Русия приключва в 1917 г. Тези хора напрегнато очакват реставрацията, вперили поглед назад в историята, отказвайки не просто да приемат случилото се, но и трезво да го осмислят. Сред тях има такива, които с години не разопаковат куфарите си с надеждата, че всеки момент ще се завърнат в освободеното от болшевишкия терор отечество.

При евразийците усещането за катастрофичност също присъства изключително силно, но за разлика от останалите емигрантски течения те са настроени про-революционно, а не контра-революционно. Според тях преди революцията и преди войната Русия само се е опитвала да имитира съвременна и цивилизована държава от западен тип (макар и най-недисциплинирана и неподредената от всички съществуващи, според Хърбърт Уелс). Революцията обаче сваля маската и пред нас застава една държава с две лица – пише П. Савицки в статията си „Обръщане на Изток”. Едното лице е обърнато към Европа, а другото – на Изток. Революцията е шанс за Русия да се завърне към своята изгубена идентичност, която столетия наред е потискана, идентичност, кръвно свързана с туранското начало и безкрайните азиатски степи. „Русия не е само Запад, но и Изток, не само Европа, но и Азия, и дори съвсем не е Европа, но е Евразия”.[2] Русия е континент в себе си, в определен смисъл равноправен на Европа. Нещо повече, видяна от тази перспектива, Западна Европа не е нищо повече от малък полуостров, разположен на Запад от Евразия. Тази теза се превръща в крайъгълен камък на евразийството.

Революцията спомага СССР да се разпростре върху географските граници на евразийския свят и е една възможност за ново, автентично развитие. Евразийците подлагат на критика комунистическата идеология като типично западен продукт, както и враждебното отношение на болшевиките към религията. Като цяло обаче виждат в революцията историческа възможности за възраждане на евразийското начало в Русия, за създаване на голяма федерация със силна централна власт и местно самоуправление. Октомврийската революция е спонтанен израз на „московската”, „евразийската” Русия, която след два века потискане взима реванш над „романо-германската”, „петербургска” Русия. Накратко, за евразийците революцията е вдъхновяващ проект, върху който може да се надгражда. Именно в този дух е написан Евразийският манифест от 1927 г.

В текстовете на ранните евразийци присъства мощна критика към западноевропейската цивилизация, граничеща на моменти с открита враждебност. Западът е критикуван за своето културно високомерие, за отстъплението на католицизма и протестантизма от истините на Христовата църква, за господстващия индивидуализъм, меркантилност, опиянение от техническия прогрес. Особено притеснителен за тях е кошмарът на всеобщата европеизация и универсалистките претенции на Европа, които тя налага със сила и хитрост на целия свят, без да се съобразява с правото на всяка една култура да се развива по свой собствен път и вътрешна логика. Проблемът според тях се задълбочава от факта, че Европа е тежко болна, поразени са най-дълбоките й устои, но с цената на материалното си благосъстояние и технически напредък тя успява да прикрие и временно да отложи своето неизбежно поражение. „Трябва да свикнем с мисълта, че романо-германският свят със своята култура е нашият най-зъл враг” – пише княз Н. Трубецкой в книгата си Европа и човечеството. Бердяев е особено поразен от тази черта на евразийците, тъй като според него „култивирането на нелюбов и отвращение към други народи е грях, за който следва да се каем. Народите, расите и културните светове не могат да бъдат изключителни носители на зло и лъжа”,[3] тъй като подобна гледна точка очевидно не е християнска. Християнството не различава злото по географски и етнографски признак.

Друг много важен момент, постоянно присъстващ в съчиненията на евразийците, е темата за „месторазвитието” или за значението на географския фактор в развитието на светоусещането, културата, историята, езика и стопанския живот на народите. Многообразието на географския ландшафт, върху който се случва развитието на държавите или народите, в значителна степен предопределя пътя на това развитие. Степните масиви формират номадските империи (скити, монголи, татари), пустинята – ислямската цивилизация, огромните горски масиви и степи изграждат самобитната руско-евразийска цивилизация и т. н. П. Савицкий особено акцентира върху начина, по който усещаме обкръжаващата ни действителност. Морското усещане е западноевропейското, атлантическото възприемане на света. На него му противостои диаметрално противоположното континентално или монголско възприемане на света. Макар и различни, тези два свята имат равно право на съществуване, стига да не си натрапват собствените ценностни системи.

Отношението на евразийците към православната вяра е повече от двойствено. От една страна, те подлагат на яростна критика католицизма и протестантските изповедания за отдалечаването им от истините на вярата, съхранени без изменение единствено в православието. Също така критикуват болшевишката държава за преследването на Църквата и за дълбокото й неразбиране на важността на вярата за руския народ. В същото време тези пазители на отеческата вяра в своите съчинения постоянно превръщат православието във функция на етатистките си теории за държавно устройство, акцентират предимно върху социално-организационната и консервативно-охранителната му роля в обществото. Подобна „обслужваща” роля на православието неизбежно го превръща в „сол, що не соли”, в празен идеологически конструкт.

Приносният характер за науката на част от евразийците е в обръщането им към наследството на Чингис хан (заглавието на една от книгите на кн. Н. Трубецкой). Интересът към монголо-татарското владичество, към историята на степните номадски народи, техните езици и култура водят до необичайни и любопитни интерпретации на руската история. Монголо-татарското иго не просто е исторически реабилитирано, а му се придава значението на основен, формиращ елемент в руската история. Именно сливането на славянското начало с туранското превръща множеството раздробени княжества в световна империя. Земите около Киевска Рус, които попадат под европейско влияние, постепенно се разтварят в него и губят своята самобитност, както и своята политическа и културна самостоятелност. Монголо-татарското иго действително откъсва териториите на Древна Рус от Европа, но в същото време ги прави част от могъща континентална империя, простираща се от Тихия океан до Средиземно море. Точно тези  територии, които впоследствие влизат в Златната орда, благодарение на татарите запазват своята самобитност и по-късно възкръсват в Московското царство. Безценен е опитът от държавотворчеството, който русите извличат, бидейки част от стройно организирана, централизирана държава, в която е силен култът към лоялност, подчинение, общият интерес господства над частния, цари дух на саможертва и има строги закони. Освен това врагове на империята са били нейните западни съседи ‒ Литва, Унгария, Полша, които са  неприятели и на Русия.

Подобни разсъждения на евразийците, най-вече в съчиненията на Г. Вернадски и Н. Трубецкой, позволяват на Н. Бердяев да заяви:

Понякога ми се струва, че на тях им е близко не руското, а азиатското, източното, татарското, монголското в руското. Те очевидно предпочитат Чингис хан пред св. Владимир. За тях Московското царство е покръстено татарско царство, московският цар – оправославен татарски хан… Християнството не е победило напълно в евразийското царство. Любовта към исляма, склонността към мохамеданството е твърде голяма при евразийците. Мохамеданите са по-близо до евразийското сърце, отколкото западните християни”.[4]

В края на 20-те години от миналия век евразийското движение вече е успяло да организира собствено книгоиздателство, периодика,  политическа партия и да се разпадне на враждуващи крила. В началото на 30-те години дейността и влиянието му сред руската емиграция постепенно замират. Човекът, който в следващите десетилетия възражда интереса към част от евразийските теми и въпроси, е Лев Гумильов (1912-1992 г.) – синът на Николай Гумильов и Анна Ахматова. Полиглот, преводач, ерудит, археолог и историк-етнолог, той посвещава живота си на изследването на Изтока и на степните номадски народи. Автор на множество изследвания, посветени на древните тюрки, хазарите, хуните и монголите, Л. Гумильов е известен с пасионарната си теория за етногенезиса, с помощта на която се опитва да обясни закономерностите на историческия процес. Научната общност се отнася повече от сдържано към тази теория поради невъзможността тя да бъде верифицирана. В края на живота си Гумильов нарича себе си „последния евразиец.

Истинският ренесанс на евразийските идеи настъпва в катастрофичната епоха след разпадането на Съветския съюз и зейналия в постсъветското пространство идеологически вакуум. Движещата фигура на движението, което нарича себе си неоевразийство, е Александър Дугин – социолог, политолог, краен традиционалист, православен старообрядец.

Разпадът на държавността в Русия и бившите съветски републики, неуспехът на половинчатите и неумело проведени либерални реформи в икономиката, пълната липса на координатна система, в която да се осмисля случващото се и да се предлагат решения, моралната деградация сред огромната маса от населението правят възможно избуяването на много радикални и екстремистки идеологии. „Прощъпулникът” на самия Дугин в голямата политика е съучредяването заедно с Едуард Лимонов на Националболшевишката партия, обявена от мнозина за откровено фашистка.

Последните десетина години А. Дугин посвещава всичките си усилия за създаването на идеологическа платформа за официалната държавна власт, в резултат на което се превръща във властелин на умовете на руския държавен елит.

Какво ново предлагат неоевразийците? Взимайки на въоръжение основните тези на класическото евразийство, те го превръщат в идеологическа, мирогледна и политическа програма за реална, дълбинна промяна в руското общество. Целта е извършването на своеобразна консервативна, антиглобалистка революция и появата на нова геополитическа алтернатива, която да противостои на господстващата атлантическа, либерална, западна цивилизация, възприемана като най-голямата заплаха за Русия, която имала собствен, уникален път на развитие. В името на този консервативен, традиционалистки проект в качеството на съюзници са привлечени крайно десни и крайно леви западни мислители, яростни критици на западния свят. Сред тях откриваме имената на Рене Генон, Юлий Евола, Ален дьо Беноа и др. Широко се използват и идеите на големите имена в геополитиката като Дж. Маккиндър, К. Хаусхофер, Н. Спикмън, З. Бжежински. За разлика от класическото евразийство вече не се говори за романо-германски, а за англосаксонски свят, доминиран от САЩ.

Манифестът на неоевразийците обхваща всички основни сфери на живота: държавно устройство, религия, култура, икономика, отношения индивид-държава, междудържавни отношения, като претендира да изгражда наднационална и надконфесионална евразийска общност. Съвсем сбито изложени основните му тези звучат така[5]:

- Стратегическа интеграция на държавите от постсъветското пространство на основата на нова идейна, икономическа и административна основа (за радост на прибалтийските републики, те са изключени от този интеграционен процес като принадлежащи изцяло към европейската цивилизация).

- Разпростиране на тази „вътрешна” интеграция по оста Москва-Техеран-Делхи-Пекин с цел достъп на Русия до топли морета по пътя на мирно, открито и приятелско сътрудничество.

- По отношение на Запада приоритет е сътрудничеството с европейските държави, които вече не са олицетворение на „световното зло” (тази роля се изпълнява от САЩ). Евразийска Русия трябва да стане освободителка на Европа от американската политическа, икономическа и културна окупация.

- Последователен антиглобализъм. Всички антиглобалистки тенденции по дефиниция са евразийски. Акцент върху евразийския федерализъм с широка културна и икономическа автономия и строг централизъм по всички въпроси, свързани с интереса на държавата.

- Приоритет на общественото над индивидуалното, подчинение на икономическите модели на социалните задачи. Колективен принцип на водене на стопанството и справедливо преразпределение.

- Евразиецът е силен, пасионарен, здрав и красив човек. На култа към уродството, патологията, цинизма и сурогатите на атлантическите ценности трябва да се противопоставят физическото и духовното здраве, силата, доблестта, верността и честта.

- Конструктивен диалог в религиозната сфера сред традиционните за Русия конфесии – православие, ислям, юдаизъм и будизъм. Създаване на общ стил на евразийска духовност, който не променя догматите на вярата. Тук като цяло е запазено с пълна сила „функционалното” отношение към православието и Църквата, които имат обслужваща роля в общата идеологическа рамка.

Внимателният прочит на поведението на Русия през последните десетина години ще ни даде отговор, защо неоевразийците възторжено приветстват официалната държавна власт и политиката на президента Владимир Путин. Социалното и геополитическото инженерство, идеите, попаднали на улицата сред живия живот, винаги крият огромни рискове. Особено, когато става дума за доктрина, изтъкана от противоречия между интеграционни, изолационистки и конфронтационни тенденции.

За съжаление евразийската доктрина не е сред интелектуалните продукти, които можем просто да анализираме и теоретизираме, защото  ни се налага да  живеем с нея.

Литература:

Бердяев,  Н. „Евразийцы” – В: Путь, 1, 1925, с. 134-139.

Савицкий, П. „Поворот к Востоку” – В: Исход к Востоку. Предчувствия и свершения. Утверждение евразийцев, кн. 1.

Евразия превыше всего. Манифест евразийского движения http://www.evrazia.info/article/1838.

* Статията е публикувана в сп. Християнство и култура, бр. 6 (93), 2014 (бел. ред.)


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/96yp6 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий