Мобилно меню

4.7037037037037 1 1 1 1 1 Rating 4.70 (27 Votes)
nПрез последните няколко години в богословския диалог в Гръцката църква трайно присъства нов фактор – т. нар. Академия за богословски изследвания. Всъщност Академията представлява модерен конферентен център в гр. Волос, където редовно се провеждат богословски срещи, организират се дискусии и международни конференции, които през последните години придобиват все по-голям отзвук в Гърция и по света. В сътрудничество с различни чуждестранни висши учебни заведения Академията ежегодно организира една или две големи конференции по актуални за православието въпроси. Някои от темите на предходните години бяха „Църква и есхатология”, „Ислям и фундаментализъм – православие и глобализъм”, „Полът и религията – мястото на жената в Църквата”, „Богословие и съвременното храмостроене”, „Православие и образование: Часовете по религия като урок за идентичност и култура”, „Участието на миряните в живота на Църквата”, „Богословието на 60-те” и мн. др. Международната конференция през 2010 г. „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: проблемът за контекстуалното богословие в православието” предизвика толкова силен резонанс в гръцкото църковно общество, че и досега различни тези, изказани на тази конференция, продължават да бъдат обсъждани в Гърция на висок тон, включително и на най-високо – синодално ниво.1 Ако има някакъв отличителен белег за работата на Академията, то това е без съмнение желанието да се говори открито по теми, смятани поради различни причини за табу в църковните среди, и всичко това в условията на добронамерен, макар и не винаги спокоен диалог.
 
Желанието да подходиш диалогично към въпроси, смятани за „вовеки решени”, или пък да навлезеш в територия на крехко статукво, където всяка погрешна стъпка може да предизвика взрив, без съмнение е демонстрация на богословска смелост. Такава смелост е и организирането на тазгодишната международна конференция на тема „Църква и национализъм” в страна като Гърция, където децата още с майчиното си мляко се захранват с убеждението, че да си грък, означава да си православен, а да си православен значи да си... гръкоправославен. Срещата се проведе от 24 до 27 май с тема „Еклезиология и национализъм в постмодерната епоха” и събра православни богослови и историци от много страни на Европа, Америка, Австралия и Африка. Сред участниците бяха Диоклийският митр. Калист (Уеър) и Пергамският митр. Йоан (Зизюлас) от Константинополска патриаршия, прот. Николай Лудовикос и архим. Григорий (Папатомас) от Атинска архиепископия, архим. Кирил (Говорун) от Московска патриаршия, Пол Майендорф от Православната църква в Америка, православни клирици от различни континенти, представители на висши учебни заведения в Западна Европа и Русия. С доклад в конференцията участваше и д-р Даниела Калканджиева от България. Въпреки „световната представителност” на участниците видима беше липсата на цяло крило в съвременното православно богословие – и това бяха не само „църковните националисти”, представители на масовото течение (най-вече в балканския контекст), което слива църковната и националната принадлежност в обща идентичност, но и фронтмените на руското богословие, формиращи официалната позиция на Московска патриаршия в днешната църковна геополитика. Този отсъстващ „опонент” заемаше обаче централно място в повечето доклади, особено в тяхната полемична част, засягаща „горещите теми” на днешното православие – историческия спор между Константинопол и Москва за главенство в православието с всички произтичащи от тук различия в разбирането за това що е Църква и как се конституира тя в света.
„Горещата тема” на конференцията беше кризата сред църковната диаспора, която доведе до състояние на истинска „студена война” двете най-авторитетни църкви: Константинополска патриаршия и Московска патриаршия, които кръстосаха шпаги в ожесточен идеологически двубой: идеологията на Вселенската църква на Втория Рим, зачената в епохата на Вселенските събори, и идеологията за Руския свят на Третия Рим, който претендира за своето историческо право да заеме, ведно с модерната руска държава, лидерството в Църквата. Конференцията във Волос бе целенасочен опит да се погледне зад конфликта за имперско лидерство и да се видят неговите реални, еклисиологични причини и последици. Корените на проблема бяха търсени в модела на появата на автокефалните църкви на Балканите, а крайъгълен камък на дискусиите стана българският църковен въпрос и осъждането на филетизма като ерес на събора в Константинопол през 1872 г. (Пергамски митр. Йоан, митр. Калист, Димитриос Стаматопулос, Драгица Тадич-Папаниколау, Лучиан Леустян, Божко Божович и др.). Втора група доклади изследваха появата на руската диаспора в Западна Европа и Америка след Октомврийската революция и нейната църковна организация, която става модел за развитие и на останалите национални православни диаспори и поражда особена форма на религиозен национализъм (Пол Майендорф, Даниела Калканджиева, Василиос Макридис и др.). Трета група доклади разгледаха проявите на национализма в Църквата през призмата на църковните канони и богословие (Пергамски митр. Йоан, Диоклийски митр. Калистос, архим. Григорий, свещ. Николай Лудовикос, Христос Караколис).
Ето и някои интересни акценти в основните доклади на конференцията: Встъпителният доклад на митр. Калистос беше озаглавен „Няма вече юдеин, нито елин: етническа принадлежност и католичност”. Еп. Калистос говори за евхаристийната идентичност на Църквата, в която се преодоляват всички видове разделения. Той подчерта, че организационен критерий за Църквата през вековете никога не е била етническата принадлежност, а географският фактор. В Св. Писание наистина се говори за „етноси” и това означава, че етническата принадлежност наистина е рамката, в която съществува поместната Църква, но в никакъв случай тя не бива да определя идентичността на Църквата, която е „Една, света, католична... а не национална Църква”. Единството, което Църквата проповядва, не означава унифициране. Напротив, Църквата запазва различията между хората и народите – сексуални, етнически, езикови и други – без да ги унищожава, тя ги привежда към хармония и безконфликтно съвместно съществуване. Еп. Калист оприличи вярата на чиста вода, която, за да бъде консумирана, е необходима чашата на конкретна културна традиция. Невъзможно е да пиеш вода без чаша, но също така е глупаво да отказваш да пиеш вода с друга чаша, освен с твоята – понеже Евхаристията е една, а не една за елини, друга за юдеи, една за бедни, а друга за богати.
Луциан Леустеан от Института за политически науки и международни връзки в университета Астън, в Бирмингам, говори на тема „Византийският принцип на „симфонѝята” и изграждането на нацията: автокефалията на „Църквата на румънска Молдова” и разгледа връзката между православните църкви и национализма през 19 в. в Югоизточна Европа. Според него византийският принцип на симфонѝята е определил в значителна степен връзките между Църква и държава в региона, като през целия този период и религиозната, и политическата власт са изпитвали носталгия към Юстиниановия модел на взаимоотношения между Църква и държава.
Божко Божович, византолог, преподавател в Института за социални науки в Париж, говори на тема „Между държавата и нацията: Църквите на Югоизточна Европа между етническата принадлежност и конфесионализма”. Според него етноцентризмът на православните църкви се дължи преди всичко на историческото наследство на източното християнство, в противовес на теокрацията на Римската църква. След падането на марксисткия режим православните църкви се изправят пред нови предизвикателства – в областта, определяна като „Източни Балкани”, евангелизацията на дехристиянизираните народи се сблъсква с опита на посткомунистическите режими да използват църковната йерархия като инструмент за нецърковни цели. Друга линия в доклада на Божко Божович бе връзката между религиозния национализъм и клерикализма, които според лектора са две страни на една и съща монета.
В доклада на българския историк Даниела Калканджиева на тема „Православие и национализъм в руското православие” бе разгледан въпросът за модела на религиозен национализъм, разработен в средите на руската емиграция с център Сремски Карловци, и неговите основни характеристики като антикомунизъм, антикатолицизъм, антиикуменизъм и др. Според изследователя този идеологически модел по парадоксален начин впоследствие е заимстван от Сталин и неговия режим.
Димитриос Стаматопулос, преподавател по балканска история в Солун, говори по темата „Православната икуменичност: Някои мисли по въпроса за осъждането на етнофилетизма през 1872 г.”. Широката идеологическа употреба на примера с българската схизма от 1872 г. през последните години накара някои представители на новогръцката историография да си зададат въпроса доколко безкористни са били намеренията на поместния събор през 1872 г. Историкът разгледа причините за модерния интерес към българския църковен въпрос, както и историческото съдържание на икуменичната (вселенската, б. р.) идеология на Константинополска патриаршия през 19 в. Според него Патриаршията по онова време се е държала като имперски институт със своего рода „имперски национализъм”, еднакво враждебен както на новогръцкия, така и на българския национализъм.
Василиос Макридис, преподавател в Университета на гр. Ерфурт, Германия, разви въпроса „Защо православните църкви се влияят от национализма? Примери и случаи от гръкоезичния свят”. Основната идея на изследователя беше, че етнизацията на православието през последните два века е естествен процес, който не бива да изненадва, а национализмът трябва да бъде приет като исторически факт и проблемите, които той поражда, да се разглеждат по-спокойно, неутрално и извън оценката по моралната скала „положително–отрицателно”.
Асаад Елиас Катан, преподавател от университета в Мюнстер, изнесе доклада „Муниципализъм и национализъм: случаят на Църквата на Антиохия”. Начинът, по който православните от Антиохийската патриаршия наричат себе си – „православни ромеи, Rum-Orthodox”, носи както византийска, така и арабска окраска, заяви лекторът. Днес Rum-Orthodox е разделен от противоречията между арабската национална идея, диктаторския режим на Сирия и муниципалната система в Ливан. В диаспора Rum-Orthodox проявява противоречиво поведение: интеграция по отношение на езика, от една страна, и силен акцент върху културните различия, от друга.
Христос Караколис, преподавател по Нов Завет в Атинския университет, говори на тема „Църква и етнос в Новия Завет: образуването на първите християнски общини”. В центъра на изложението бяха характеристиките на еврейската етническа идентичност в рамките на римския свят и проблемите, които тя създава сред новооснованите християнски общини. Във втората част богословът проследи начините, по които ап. Павел се отнася към този вид проблеми, както и характеристиките на новата над-етническа идентичност на Павловите общини.
Прот. Николай Лудовикос, преподавател във Висшата църковна академия на Солун и в Православния институт на Кеймбридж, разви темата „Етнос и народностна идентичност в светоотеческото богословие и съвременната мисъл. Възможности за диалог”. Въз основа на диалектиката „пустиня–империя” (по о. Георги Флоровски) о. Лудовикос представи конкретни примери от църковното предание (св. Григорий Богослов, бл. Августин), за да покаже съществуването на различно от съвременното църковно разбиране за етноса, ориентирано в перспективата на христологичното и есхатологично преобразяване на етническите разлики и идентичности в харизми на Духа.
Пол Майендорф от Богословската семинария „Св. Владимир” в Ню Йорк говори на тема „Етнофилетизмът, автокефалията и националните църкви: Богословски поглед и еклисиологични последствия”. Тъй като Църквата е „в света, но не е от света”, отъждествяването на Църквата с държавата или на Църквата с определена националност или национална идентичност създава сериозни богословски проблеми. Освен чисто богословските проблеми, които това състояние поражда, то препятства в голяма степен мисионерските опити на Църквата. Автокефалията, както е разбирана и се прилага днес, означава абсолютна независимост и използва като модел европейските държави-нации от 19 в., като по този начин засилва проблема за национализма в Църквата.
Отец Кирил (Говорун), единственият представител на Московската патриаршия, директор на Богословския отдел за следдипломна квалификация на РПЦ „Св. Кирил и Методий”, представи темата „Църква и нация от гледна точка на пост-секуларизма”. През последните години започна да се обсъжда явлението, определено като „постсекуларизъм”. В действителност съществуват много варианти на постсекуларизъм. В своя доклад отец Кирил постави акцента върху постсекуларизма в посттоталитарните общества, който се проявява в дуализма и идеологизацията на Църквата. Според лектора обаче постсекуларизацията има и положителна роля, проявяваща се например в това, че кара християните да вярват по разумен начин.
Архим. Григорий (Папатомас), преподавател по църковно право в Атинския университет и в института „Св. Сергий” в Париж, говори на тема „Етнофилетизмът и т. нар. църковна „диаспора”. Приложение на националния или географски критерий”. Според лектора етнофилетизмът подхранва идеологически църковната „диаспора”, която се е превърнала в камък за препъване в междуправославния диалог. Отец Григорий предлага като канонично решение на въпроса с диаспората подчиняването на всички „енории в диаспора” на юрисдикцията на Вселенска патриаршия и въвеждане на териториалния принцип при образуването на епископиите в диаспора, вместо сегашния национален критерий – това решение според него е дадено в Правило 21 на Халкидонския събор (451 г.)
Пергамският митр. Йоан от Вселенска патриаршия разви изключително емоционално темата „Първенство и национализъм”. Според него принципът на първенството в Църквата има еклезиологична основа и трябва да се изведе от евхаристийната идентичност на Църквата и от съборността. Според него ролята на първенството в Църквата – проявено първоначално на локално ниво в лицето на поместния епископ, впоследствие на по-широко в лицето на патриарсите и накрая на „вселенско” църковно ниво в лицето на Римския папа и патриарха на Константинопол, има своите исторически и богословски основания. Неговата роля е да преодолява всяка форма на разделение в тялото на Църквата, което в момента не се случва сред църковната диаспора, чийто църковен живот е организиран на основата на ереста на етнофилетизма, осъден от Църквата в 1872 г. Пергамският митрополит заяви даже, че Вселенска патриаршия по крайна икономѝя е все още в евхаристийно общение с поместните църкви, изповядващи етнофилетизма, визирайки преди всичко Московската патриаршия и Румънската църква.
И накрая Панделис Калайджидис, директор на Академията във Волос, говори на тема „Еклезиология и глобализация: в търсене на еклезиологичната парадигма в епохата на глобализъм (като продължение на предишните „парадигми” – поместна, имперска, национална)”. Докладът на Калайджидис стъпи върху позицията на о. Александър Шмеман, който различава три вида еклезиологични „парадигми” и връзки на църквите помежду им: поместна, имперска и национална. Лекторът се опита да предложи еклезиологичната „парадигма”, по която Православната църква може да осъществява своята сотирологична мисия в епохата на глобализацията.
В горещата дискусия след докладите ситуацията в Православната църква в момента беше окачествена като анормална, противоканонична и застрашаваща самите основи на Църквата, намираща се в състояние на „неизказана схизма”. Въпреки че всички православни църкви признават общ каноничен корпус, днес той самоволно се нарушава от „няколко църкви” и като че няма сила, която да възстанови единството на поместните православни църкви и да доведе до общ прочит на каноните за църковното устройство в новите условия. Националните църкви-майки простират юрисдикцията си извън своите територии върху сънародниците си по света, нарушавайки основния каноничен принцип, че на една и съща територия не може да има двама православни епископи. Евхаристийното общение не намира видим израз в далеч по-обикновеното човешко общение между православните в диаспора, което говори за дълбока еклисиологична криза, породена от ереста на „етнофилетизма” (по определението на архим. Григорий). Нейните прояви бяха проследени в историята и съвремието на повечето православни църкви на Балканите и в Русия. Съвременната политика на Румънската и на Московската патриаршия по отношение на румънската и руската диаспора бяха окачествени като в най-голяма степен повлияни от идеите на етнофилетизма. Обвързването на двете църкви с идеите на руския и съответно румънски национализъм според Пергамския митр. Йоан води до стагнация в междуправославните отношения и саботира подготовката за свикването на бъдещия Велик всеправославен събор. Това е и причината за преустановяването на диалога с Римокатолическата църква, отбеляза също Пергамският митрополит, който е председател на православната страна в диалога.
Макар и да произхождаха от различни страни и националности, участниците в конференцията се обединиха около идеята, че религиозният национализъм е може би най-сериозният проблем, с който се сблъсква Православната църква след падането на Византия под османска власт през 15 в. Става дума за исторически факт, който отвежда Православната църква до дълъг период на интровертност с основна задача оцеляването в изключително трудни и враждебни условия. Някои от най-характерните прояви на този проблем са отъждествяването на Църква и етнос, Църква и етно-културна идентичност, Църква и национална идеология, Църква и държава, и като резултат идеята, но и появата на практика на националните църкви – това прави почти невъзможно днес да се мисли за Православната църква, нейната мисия и свидетелство в света отделно от гледната точка на етноса и на конкретната национална история. В резултат от подчиняването на църковния критерий на националния през последните десетилетия Православната църква позна дълбокото разделение между различните национални църкви и сега е изправена пред необходимостта да отговори на изключително проблематичния еклисиологичен възглед, който възприема Православната църква като „федерация на национални църкви”.
Всички участници бяха единодушни, че от гледна точка на православната еклезиология е редно да говорим за Православна църква в Русия, Православна църква в България, Православна църква в Румъния и т. н., вместо за Руска православна църква, Българска православна църква и т. н., което подчертава единството на Църквата – единство, което не унищожава етническите и културни различия между народите, но ги привежда в хармония чрез причастието с Божия Син и Спасител на целия човешки род Иисус Христос.
Сред звучащите в докладите и дискусиите въпроси се открои главният: може би е дошло време православието да затвори страницата, отворила се през 1453 г. с падането на Византия, и да се върне към основната си мисия, която е благовестието и преобразяването на света, възвестяването на благата вест за идващото Царство на Бога, за спасението и възстановяването на цялото творение? При всяко положение обаче новото богословско слово трябва да има предвид, че Църквата е пътуване към „та éсхата” – към „последните неща”, а не връщане към славната и изстрадана история на Византия, на Османската империя или на „християнската империя”. Ако Църквата желае да говори на съвременния свят и на съвременните хора, като им благовести Евангелието на Царството, а не на безвъзвратно отминалия вчерашен свят, е крайно необходимо да преодолее етноцентричното слово и да изостави всеки блян по възвръщане към византийската теокрация или която и да е друга романтична форма на „християнско общество”. Теокрацията и неонационализмът, които не са нищо друго освен секуларизирани форми на есхатологията, са най-голямото историческо изкушение на православието и по никакъв начин не могат да продължат да бъдат политическото предложение на Православната църква. Църквата трябва да отговори на жаждата за живот на съвременния човек със своите собствени „думи за вечен живот” (Иоан 6:68), а не с постоянно призоваване на славното минало и с напомняне за своя принос в борбите и изпитанията на народа. Затова е повече от необходимо словото на Църквата да се освободи от формите на Константиновия период, от позоваването на исторически и национални заслуги, ако иска да влезе действено в новото време, а не да се превърне в убежище за поклонници на миналото. Без тази евангелска искреност и свобода от всяка форма на идеология не е възможно днес Църквата да свидетелства за Божието откровение в историята и творението, нито ще имаме молеща се и бореща се „за живота на света и неговото спасение” Църква. Без тази любов към радикалната свобода на Христовото слово призивите за нова евангелизация на обществото, за катихизация, за покаяние и помирение звучат фалшиво и неубедително.
 
* Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 5 (72), 2012, с. 38-44 (б. р.).
[1] Виж: Риболов, С. „New wave в православното богословие в началото на ХХІ век?” – В: Християнство и култура, 7 (54), 2012, с. 89-101.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kyfyq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.