За да усили и утвърди православното общение на руснаците в Швейцария и за да удържи и укрепи особено децата в отеческата вяра (само в Женева се възпитавали повече от 250 руски деца в различни учебни заведения), настоятелят на руската императорска мисия в Швейцария протойерей Атанасий Петров се погрижил в средата на 19 в. да прокара идеята за необходимостта от православен храм в Женева. Тази мисъл на младия свещенослужител получила одобрението на император Александър II. Независимо от заделените средства от страна на Царския Дом, Великата княгиня Мария Николаевна като председателка на Художествената Академия поела грижите и издръжката по изготвяне на чертежите и сметките за изграждане на храма. Самото протестантско женевско правителство безвъзмездно отстъпило за нашата църква терен скъпооценена земя. През 1862 г. прот. Атанасий Петров пристигнал в Москва. Но тогава в Москва, както и по цяла Русия, всички повече или по-малко имали нужда от средства, така че не било възможно да се очакват значителни пожертвования. Към тази всеобща оскъдица се добавило и скъперничеството, което под булото на любов към родината и досада от пътешестващите зад граница съотечественици говорело, че не трябва да се изпращат по чуждите земи руските пари. Те са необходими и тук. За какво да се изграждат посред иноверците православни храмове? И на собствените църкви са нужни пособия; своите трябва да поддържаме; у дома следва да се строи. Нека си скитат нашите пътешественици по цял свят. Няма да ги догоним, няма да може да им построим църкви по всички страни на стария и новия свят...
Характерно е, че тези патриотични размисли се раждали у хора, неведнъж странствали зад граница, които се връщали единствено, за да се запасят с още пари, за да се отправят наново в странство. Така една достолепна старица и друга по-малко достолепна, но само по отношение на възрастта госпожа силно нападали руските странници по време на чая у владика Филарет Московски и завършили своята филипика с това, че колкото и наши деца да има в Женева, или по други места, няма защо да се грижим за тях; срамът би бил за родителите им, ако останат там като полуруски скиталци и че те лично не ще дадат на о. Петров и една рубла даже.
Трябва да се каже, че те двете били благотворителки, винаги готови да помогнат на ближния и доброхотно жертвали за Божиите храмове. Митрополитът естествено не одобрява скитанията на нашите туристи на орди по Европа - без всяка нужда, във вреда на държавното стопанство, за трошене на руски пари и за извращаване на руските нрави; но, като ги изслушал, той казал: "Добра мисъл е возимел свещеник Петров... Не бива да осъждаме всички отправили се зад граница. За това може да има причини, макар и неизвестни нам, но по обстоятелствата си уважителни. Така при болест това може да е различният климат; други, при затруднено финансово положение – евтинията; много служат при нашите посолства; някои пътешестват по търговски дела, от любознателност, по изисквания научни, художествени и т. нат. А относно децата, оставени в Женева, то тук надлежно трябва да се помисли за тях; тук нещата опират до възпитанието на новото поколение и е необходимо да се положат грижи за това, те да не станат сред иноверци немци и французи, римо-католици или реформатори. Ето поради що, е желателна руска църква в Женева, за която самото протестантско правителство е пожертвало земята, на която да се издигне. При това, свещеник Петров е повел делото разумно и смирено; той радее за построяването на приличен и скромен храм, без излишни разходи за ненужно в инославна земя великолепие".
Тези слова на московския владика подействали на благочестивите събеседници. На другия ден те изпратили своите лепти на бъдещата църква в Женева. Днес, можем да назовем една от тях, не оскърбявайки скромността й, тъй като вече е положила своя отчет в подножието на Божия престол за делата си на вяра и човеколюбие. Това била вдовицата на известния генерал Нейгардт, Анна Борисовна – преводачка на френски език на някои от проповедите на Филарет Московски...(през 1866 г. починала и втората събеседница, също тъй любеща нищите, богомолната и смирена княгиня Лидия Дадиан).
Но събирането на средства за Женевската църква вървяло бавно и в двете столици, и събраното било незначително. Владиката, съчувствайки на идеята на свещ. Петров, давайки му своята собствена лепта, - го ободрил с пастирско, можем да го наречем и пророческо слово:
“Как, - ми сподели лично сам Петров в писмо от Петербург, - как е преизпълнена душата ми с благодатните впечатления от моето пребиваване в Москва! Ето, това е велик владика, на когото ви моля усърдно да напомняте за мое смирение, и който наистина ме благослови с велико светителско благословение! Едва пристигнах в Петербург и милостта Божия вече ясно ме сподоби. За няколко дена от моя престой тук, аз, с мои лични усилия успях да намеря за нашето свято дело около 4000 рубли. Ах, попросете Негово Високопреосвещенство да продължи към нас своето свято внимание – и ние със сигурност ще достигнем заложената цел за слава и тържество на нашата майка православна църква”... – “Светителското благословение” действително почивало над нея. Приношения се стичали в Женева. Така от Москва са изпратени в 2-3 пъти до 8300 франка, от които повече от две трети били събрани с усърдието към Божия храм на Елизавета Ивановна Тучкова. От Петербург също била изпратена никак малка сума. На 14 септември 1863 г. се извършило полагането в страната на иноврци на основния камък на православния храм на името на Въздвижение на Кръста Господен. А на 25-то число, в деня на преп. Сергий, ревностния строител, който имал малко-много ок. 20000 франка, получил неочаквано 20000 рубли. Нима самата ръка Божия не е довела щедрите пожертвователи от бреговете на Нева на брега на Женевското езеро? – Известният богаташ, собственик на няколко доходни здания в северната столица С. Д. Воронин пристигнал в Женева, когато започвал строежа на храма. Но след няколко дена починал. След погребението на починалия в чужбина, вдовицата и децата му донасят на протойерей Атанасий отделените 20 хил. руб. за вечна памет на отишлата си душа. И след това продължават да пристигат приношения и вероятно ще продължават и за в бъдеще.
В началото на юли 1864 г. о. Петров получил чрез руския посланник в Швейцария А. П. Озеров от Иерусалимския патриарх Кирил различни дарове (св. утвар и пари).
Ще приведа няколко реда от произнесеното от протойерей Петров слово при полагане на първия камък в основите на православната църква в града на Калвин:
“Православни християни! През 2 век след Рождество Христово, светата Източно-православна Църква, разнасяйки по целия свят учението на своя Божествен Основател, го донесла и тук в Женева и с ръцете на епископите Парадок и Дионисий положила тук първия камък на християнството. Сега след повече от 1600 години, сме се събрали чедата на същата тази Източно-православна Църква, за да положим първия камък на постоянен храм. Братя! Православието идва тук с мир и любов, - макар църквата да се въдворява на място, което до неотдавна е било място за сражение и смъртна битка! (Подареният за строежа парцел се намира около т. нар. “траншеи” на бившия градски вал. Но о. Петров не е могъл да знае за откритието, станало известно съвсем наскоро. През 6 в., недалече от Женевското езеро на едно възвишение бил основан манастир на св. Виктор, в който се съхранявали мощите на този мъченик, пострадал в Солотурн. През 16 век не само манастира бил разрушен в разгара на реформатското движение, но даже и мястото, на което се намирал, се оказало забравено от женевците. Едва впоследствие историците и археолозите стигат до заключението, явило се днес пред нас, както неочаквано, така и изключително и забележително, че осветеното в миналото от тия светии място, по тайнственото вмешателство на Божествения Промисъл, било предоставено от швейцарците за построяване на женевската православна църква...!)
Благосклонно приемана от известния със своята веротърпимост женевски народ и даже великодушно надарена от него с терен, Православната църква не ще измени на своето небесно призвание и на своя висок характер. Посвещавайки този съзидаем храм на Честния и Животворящ Кръст Господен, тя, вярна последователка на своя Божествен Изкупител, подобно на него, на кръста разпрострял дланите си за сбирането на всички народи воедино, обръща мирен глас към всички вероизповедания, призовавайки ги към любов и единение во Христе. – “Дом Мой ще се нарече дом за молитва на всички народи”, повтаря тя след своя Господ у пророк Исайя (56:7). Да не се смущават душите на боязливите, да се възрадват душите, истинно любещи Господа и Неговата Света Църква! Да се възрадваме, братя, и ние всички, преживяващи една от най-хубавите минути на нашия живот и, задълбочавайки нашите усилия, - да задълбочим и нашите молитви, та Господ на милостта, сподобил ни да присъстваме при тръжествената минута на основанието на св. храм, да ни даде радостта, каквато някога е дал на Соломон, “без да срещнем противник лукав”, - да създадем дом на името на нашия Господ (3 Цар. 5:4-5), за полза и назидание на всички любещи истината и за слава и тържество на светата Православна Църква!”
Обикновените люде приемат благословението с вяра и то почива върху тях. Такава сила имат молитвените слова и кръстното знамение. Само вярвай, не се смущавай със съмнения, не се колебай с търсене. Така простосърдечният свещеник Петров приел благословението на митрополита преди своето отпътуване от Москва, с доверие и с детска, мога да кажа, радост. Като че ли е днес виждам неговото възторжено лице, когато влезе в моята тясна стаичка и започна да споделя чувствата си на признателност към светия йерарх: “Не можете да си представите, - заключи странникът-йерей, - как, осенявайки ме с кръстното знамение, той внимателно, осмелявам се кажа, любовно потопи изпитателният си поглед в очите ми, в душата ми!.. О! Аз почувствах това благословение в сърцето!.. Две думи само ми промълви на прощаване: “Твърдост и търпение!” – тези две думички са и двете оръжия в борбата с препятствията по пътя на предприетото от мен дело..."
“Твърдост и тръпение” не му липсвали. На 14 септември 1866 г. се извършило тържеството на православието в страна на иноверци: извършило се освещаването на руската благолепна църква “Въздвижение на Кръста Господен”; и ето, - небесната висота ярко блести и отрадно сияе позлатеният кръст...
Този кратък епизод от спомените за Московския митрополит Филарет завършва със следната фраза: “Хората не винаги разумяват Ръката Божия в своите предприятия. А как често нещо необяснимо, като че ли съвършено случайно се намесва в човешките дела!”
Над това следва и сега да се замислим. Създателите на храма не са могли, разбира се, по онова време да отгатнат неговото значение след повече от столетие по-късно. Той става катедрален съборен храм на една от епархиите на Задграничната Руска Православна Църква, резиденция на правоправещия архиепископ и, десетилетия наред, - наш стълп и основание в Западна Европа. Ръката Божия не всякога може да разпознаеш в своите предприятия!
Това ни убеждава и в следното. Вероятно, някъде и днес се строи храм Божий и може би в настоящия момент такова намерение да и се струва малко целесъобразно, - никога не можем да предвидим бъдещето му!
Такъв храм може впоследствие (когато и нас няма да ни има!), да се окаже посторен именно на нужното място и в нужния външен вид.
Да си спомним не само, как мнозина считали православен храм в Женева за излишен, но и това, как на московския митрополит той справеливо се сторил “скромен” и “без всяко великолепие”!
Да прочетем отново и речта на свещ. Петров, в частност неговия цитат от пр. Исайя, че “Този дом ще бъде дом за молитва на всички народи”. Както е известно, в женевския храм богослуженията се отслужват на различни езици. И сега в него се молят православни представители на различни народи...
Превод: Йеродякон Петър Граматиков
Източник:“Вестник Западно-Европейской Епархии Русской Церкви за Рубежом”, №13, март 1979 – Публ. 4 април. 2012
Бел. прев.:
Руснаците започват да посещават Женева през 19 в., след като писателят Николай Карамзин я посетил и описал в един от своите пътеписи. През 1859 г. толерантните власти на Република Женева оторизирали постоянно разрастващата се руска православна общност да си построи православен храм. Великата княгиня Анна Фьодоровна, снаха на цар Александър I и леля на Кралица Виктория, била дългогдишна заселничка в Женева и спонсорирала строежа на руската църква през 1863 г. върху руините на бенедиктински манастир от 16 столетие. Проектът е на професора от Санкт-Петербургската академия Грим. Строежът е завършен през 1866 година. Вътрешният интериор включва великолепни иконографски образци от 16 до 20 век, както и истински съкровища, дарени от руското императорско семейство. Намира се във великолепния квартал “Траншеите” (Les Tranchées), който се развива в кр. на 19 в. и където намират временен дом множество руски поданици, предимно студенти в Женевския университет. След разпада на Съветския съюз към съществуващата руска колония се присъединяват голям брой руски новобогаташи, от които около 3000 наричат този швейцарски град свой дом. Днес най-старият руски храм приема също миряни българи, сърби и други православно-вярващи, които нямат своя православна енория в Кантон Женева.
