Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (11 Votes)
eleu20.jpgЦърковна история на Евсевий Кесарийски е незаменим извор за ранната история на Църквата. За написването на своето главно произведение той ползва богата литература, което прави този труд незаменим източник на информация за всеки, който се интересува от автентичния, жив, пъстър и противоречив живот на ранната християнска Църква. Благоприятен фактор е достъпът на Евсевий до Кесарийската библиотека и до Йерусалимската, както и до всички други източни библиотеки във Финикия, Египет, Гърция, а също и до латинските хранилища.
 
Ползвал е пет книги на Хегезип от 2 век, Хрониката на Юлий Африкан от 3 век, цитира Юстин Философ, Климент Александрийски, Ириней, Аполоний, Юдейските войни на Йосиф Флавий, Филон Александрийски, послания на християнски общини за местни мъченици. От изключително значение за структурата на историята са епископските списъци за Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Първите части на Римската и Александрийската листи са взети от Юлий Африкан, частично от опровержителите на еретическите учения, които чрез приемствеността на епископите, която отвеждала до апостолите, доказвали неапостолския произход на еретическите общини. Друг важен източник са диптихите, които всички църкви, а особено основаните от апостолите, старателно водели. Юлий Африкан и Евсевий Кесарийски са съчетали тези сведения с т.нар. императорски списъци и така се е получило хронологичното скеле на Църковната история.

Целта на произведението е апологетична и Евсевий открито го заявява: с въплъщението на Христос започва обновлението на човечеството, богочовечеството в процес на изграждане. Победата на християнството категорично сочи неговия божествен произход. Исторически да се докаже този произход - става основната цел на неговата История.

В нея отчетливо се разграничават няколко потока:

1) Последователността на епископите, точната им хронологизация поне за по-важните общини. За християнските апологети апостолското приемство е от първостепенно значение за доказване на православния характер на католическата църква.

2) Християнските учители и писатели. Литературно-историческата гледна точка на Евсевий се различава от тази на св. Ириней Лионски и последователите му. Последните само полемизират с еретиците и ако случайно включат хронологични елементи в произведенията си, то това е само с цел да докажат самозванството и липсата на апостолска приемственост у еретиците. Главната заслуга на Евсевий е в хронологизирането на писателите и в систематизацията на техните произведения.

Особено място в християнската писменост заема библейският канон и Евсевий не може да не се спре върху проблемите около неговото съставяне. Но като книга с божествен произход, той не я подлага на литературно-историческо изследване. Отказва се от лични съображения и дори доколкото е възможно от догматична аргументация и се ограничава с това да събира цитати от православни автори и безпристрастно да посочи неоспоримите новозаветни книги и тези, които са били все още с неясен статут. Критерий за първата група е цитирането им от всички древни отци на Църквата. Едно изключение в известен смисъл прави за Апокалипсиса на евангелист Йоан. В 7 книга помества за него дълго извлечение от Дионисийdionisii.jpg Александрийски, но в 3 книга прибавя и лична хипотеза, с която оспорва автентичността на тази книга. Хилиастичният реализъм на Откровението му се струвал заплаха за християнската философия. От друга страна, обаче, не е пристрастен и не премълчава, че Апокалипсисът е цитиран често от старите автори. Накрая поставя книгата в категорията с недоказана автентичност, но използвана от много, достойни за вяра автори.

Канонът на Стария Завет е споменаван многократно по данни на Йосиф Флавий, Мелитон, Ориген, Егезип, Юстин, Ириней. Тези сведения не са обособени в една глава, а се вплитат в изложението.

3. Еретиците. В оценките си за тях Евсевий е толкова малко толерантен, както и Ориген и не крие рязко отрицателното си отношение. Той не иска да се конкурира с християнските полемисти и не критикува еретическите учения на догматична основа. Интересува се главно от литературните и хронологични въпроси, като дава своя оценка за личностите на ересиарсите, като така косвено доказва, че злото сърце не може да роди добър плод.

Някои от по-важните ранни ереси са ереста на Симон Влъхва и наследникът му Менандър, които учели за съществуване на  Божествени еони и кръщение, което носи безсмъртие и вечна младост още на земята; евионитите (юдействащи), които Евсевий характеризира като бедни и оскъдни на ум; николаитите по името на един от първите седем дякони и други. Всички гореспоменати са в III книга. В IV са описани гностиците и ересиарсите Кердон, Сатурнин и Василид и други, в VII е отделено много място на Павел Самосатски и манихеите.

4) Политическите събития го интересуват главно в два аспекта - гоненията и страданията на еврейския народ след богоубийството до трагичния им край при Веспасиан и Адриан. Откъсите за евреите имат апологетичен характер - това са плодовете на тяхното дело, които доказват, че те вече не са избран народ. Извор до разрушаването на Йерусалим е почти единствено Йосиф Флавий, когото Евсевий обширно цитира.

Данните за гоненията черпи от посланията на смирненската община за смъртта на св. Поликарп и други, писмото на общините от Лион, а също от Егезип, писмата на Дионисий и други. "Ние ще говорим не за победа над неприятели, за доблест на военноначалниците, а ще изобразим на вечни скрижали най-мирната бран за спасението на душите и ще опишем мъжеството на сражаващите се повече за истината, отколкото за отечеството".

Тези четири потока са обхванати от I до VII книга на "Историята". Книгите не са еднородни - докато в първите пет материалът е равномерно разпределен, то VI и VII са изцяло посветени на две личности: Ориген и Дионисийorigen.jpg Александрийски. Евсевий прави истинска апология на Ориген като голям учител и екзегет на Църквата, а тъмните места около него като спора му с александрийския епископ не са споменати. Аналогично е и с Дионисий - подробно е описана борбата му с новацианите и е разобличен Павел Самосатски.

Според някои историци дотук свършва първоначалното издание на "Църковна история", обединен вариант с книгата за Палестинските мъченици. Идеята за връзката между Църквата и държавата все още не присъства.

Динамиката на епохата, в която живее обаче, кара Евсевий да наруши монолитния досега строй на произведението си с две нови книги. В VIII е обхванат бурния период на узурпациите и смяна на престолите (305-312), а IX довежда разказа до смъртта на Максимин през 313 г. Добавени са и актовете на Константин Велики, от 312 г. пълновластен господар на Запада.

След това Евсевий прави още корекции според конюнктурата, включвайки или изключвайки събития от своя разказ, за да постигне крайното звучене на "Историята" като един истински панигирик на универсалната монархия на Константин и синовете му.

Цялата последна книга е тържественото слово на Евсевий за освещаването на църквата в Тир, с подробно описание на новия храм. Характерни са символичните обяснения на автора за земния храм и вътрешното му устройство като отображение на Небесния Йерусалим.

Успехът на Църковна история е невероятен и още в първото столетие след написването й се появяват много преписи. През 402 г. е преведена на латински от Руфин с продължение до смъртта на император Теодосий. Старите издания и преводите взаимно се контролират и възстановяват автентичния текст на Евсевиевата история.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xuxd 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.