Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)

eleu20.jpgЦърковна история на Евсевий Кесарийски е незаменим извор за ранната история на Църквата. За написването на своето главно произведение той ползва богата литература, което прави този труд незаменим източник на информация за всеки, който се интересува от автентичния, жив, пъстър и противоречив живот на ранната Християнска църква. Благоприятен фактор е достъпът на Евсевий до Кесарийската библиотека и до Йерусалимската, както и до всички други източни библиотеки във Финикия, Египет, Гърция, а също и до латинските хранилища.

Ползвал е пет книги на Хегезип от 2 в., Хроника на Юлий Африкан от 3 в., цитира св. Юстин Философ, Климент Александрийски, св. Ириней, Аполоний, Юдейски войни на Йосиф Флавий, Филон Александрийски, послания на християнски общини за местни мъченици. От изключително значение за структурата на историята са епископските списъци за Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Първите части на Римската и Александрийската листи са взети от Юлий Африкан, частично от опровержителите на еретическите учения, които чрез приемствеността на епископите, която е отвеждала до апостолите, са доказвали неапостолския произход на еретическите общини. Друг важен източник са диптисите, които всички църкви, а особено основаните от апостолите, старателно са водели. Юлий Африкан и Евсевий Кесарийски са съчетали тези сведения с т. нар. императорски списъци и така се е получило хронологичното скеле на Църковна история.

Целта на произведението е апологетична и Евсевий открито го заявява: с въплъщението на Христос започва обновлението на човечеството, богочовечеството в процес на изграждане. Победата на християнството категорично сочи неговия божествен произход. Исторически да се докаже този произход става основната цел на неговата История.

В нея отчетливо се разграничават няколко потока:

1) Последователността на епископите, точната им хронологизация поне за по-важните общини. За християнските апологети апостолското приемство е от първостепенно значение за доказване на православния характер на Католичната църква.

2) Християнските учители и писатели. Литературно-историческата гледна точка на Евсевий се различава от тази на св. Ириней Лионски и последователите му. Последните само полемизират с еретиците и ако случайно включат хронологически елементи в произведенията си, това е само с цел да докажат самозванството и липсата на апостолска приемственост при еретиците. Главната заслуга на Евсевий е в хронологизирането на писателите и в систематизацията на техните произведения.

Особено място в християнската писменост заема Библейският канон и Евсевий не може да не се спре върху проблемите около неговото съставяне. Като книга с божествен произход обаче той не я подлага на литературно-историческо изследване. Отказва се от лични съображения и дори доколкото е възможно от догматическа аргументация, и се ограничава до това да събира цитати от православни автори и безпристрастно да посочи неоспоримите новозаветни книги и тези, които са били все още с неясен статут. Критерий за първата група е цитирането им от всички древни отци на Църквата. Едно изключение в известен смисъл прави за Апокалипсиса на св. ев. Йоан. В Книга 7 помества за него дълго извлечение от Дионисий Александрийски, но в Книга 3 прибавя и лична хипотеза, с която оспорва автентичността на тази книга. Хилиастичният реализъм на Откровението му се е струвал заплаха за християнската философия. От друга страна обаче не е пристрастен и не премълчава, че Апокалипсисът е цитиран често от старите автори. Накрая поставя книгата в категорията с недоказана автентичност, но използвана от много, достойни за вяра автори.

Канонът на Стария Завет е споменаван многократно по данни на Йосиф Флавий, Мелитон, Ориген, Хегезип, св. Юстин, св. Ириней. Тези сведения не са обособени в една глава, а се вплитат в изложението.

3) Еретиците. В оценките си за тях Евсевий е толкова малко толерантен, колкото и Ориген, и не крие рязко отрицателното си отношение. Той не иска да се конкурира с християнските полемисти и не критикува еретическите учения на догматическа основа. Интересува се главно от литературните и хронологическите въпроси, като дава своя оценка за личностите на ересиарсите, като така косвено доказва, че злото сърце не може да роди добър плод.

Някои от по-важните ранни ереси са ереста на Симон Влъхва и на наследника му Менандър, които са учели за съществуване на божествени еони и кръщение, което носи безсмъртие и вечна младост още на земята; евионитите (юдействащи), които Евсевий характеризира като бедни и оскъдни на ум; николаитите, по името на един от първите седем дякони и др. Всички гореспоменати са в Книга 3. В Книга 4 са описани гностиците и ересиарсите Кердон, Сатурнин и Василид и други, в Книга 7 е отделено много място на Павел Самосатски и манихеите.

4) Политическите събития го интересуват главно в два аспекта – гоненията и страданията на еврейския народ след богоубийството до трагичния им край при Веспасиан и Адриан. Откъсите за евреите имат апологетически характер – това са плодовете от тяхното дело, които доказват, че те вече не са избран народ. Извор до разрушаването на Йерусалим е почти единствено Йосиф Флавий, когото Евсевий обширно цитира.

Данните за гоненията черпи от посланията на смирненската община за смъртта на св. Поликарп и др., писмото на общините от Лион, а също от Хегезип, писмата на Дионисий и др. „Ние ще говорим не за победа над неприятели, за доблест на военноначалниците, а ще изобразим на вечни скрижали най-мирната бран за спасението на душите и ще опишем мъжеството на сражаващите се повече за истината, отколкото за отечеството“.

Тези четири потока са обхванати от книги първа до седма на Историята. Тези книги не са еднородни – докато в първите пет материалът е равномерно разпределен, то шеста и седма са изцяло посветени на две личности: Ориген и Дионисий Александрийски. Евсевий пише истинска апология на Ориген като голям учител и екзегет на Църквата, а тъмните места около него като спора му с епископа на Александрия не са споменати. Аналогично е и с Дионисий – подробно е описана борбата му с новацианите и е разобличен Павел Самосатски.

Според някои историци дотук свършва първоначалното издание на Църковна история, обединен вариант с книгата за палестинските мъченици. Идеята за връзката между Църквата и държавата все още не присъства.

Динамиката обаче на епохата, в която живее, кара Евсевий да наруши монолитния дотук строй на произведението си с две нови книги. В Книга 8 е обхванат бурният период на узурпациите и смяна на престолите (305-312 г.), а Книга 9 довежда разказа до смъртта на Максимин през 313 г. Добавени са и актовете на имп. Константин Велики, който от 312 г. е пълновластен господар на Запада.

След това Евсевий прави още корекции според конюнктурата, включвайки или изключвайки събития от своя разказ, за да постигне крайното звучене на Историята като истински панигирик на универсалната монархия на имп. Константин и синовете му.

Цялата последна книга е тържественото слово на Евсевий за освещаването на църквата в Тир, с подробно описание на новия храм. Характерни са символическите обяснения на автора за земния храм и вътрешното му устройство като отображение на Небесния Йерусалим.

Успехът на Църковна история е невероятен и още в първото столетие след написването ѝ се появяват много преписи. През 402 г. е преведена на латински от Руфин с продължение до смъртта на имп. Теодосий. Старите издания и преводите взаимно се контролират и възстановяват автентичния текст на Евсевиевата История.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xuxd 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)