Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Истинската лозаЙоан, глава 15. 1 – 27. Продължение на прощалната реч на Христос с учениците: отношенията между Христос и учениците, отношението на учениците един към друг и към света.

В глава 15 се съдържа второто утешително слово на Христос към учениците, завършващо в глава 16 със стих 11. Господ отначало (стихове 1 – 17) внушава на учениците мисълта за необходимостта да поддържат постоянно живо общение с Христос и помежду си. Само при това условие те могат да изпълнят своето назначение в света. След това (стихове 18 – 27) Господ призовава учениците към търпеливо понасяне на гоненията, които ще повдигне против тях светът, който ненавижда Христос.

15:1. Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят.

Аз съм истинската лоза. Думите на Христос за Себе Си като за лоза са също такава алегория, както и тези, че е врата към кошарата на овцете и Добрия Пастир (Иоан 10:1 – 10 – 10). Подобни алегории, съдържащи идеята за развитието на Царството Божие на земята и изобразяващи това Царство като лозе или лоза, присъстват и в Стария Завет (Ис. 5:1 – 7 – 7; Иер. 2:21; Иез. 15:1 – 6 – 6 и др.). Но много вероятно е Христос, предлагайки на учениците алегорията за лозата, да е имал предвид не само тези старозаветни паралели, но и току-що завършилата Тайна Вечеря, на която Той е пил с учениците Си вино и под вид на вино им е преподал Своята собствена кръв. Забележително е, че в следпричастната молитва, запазила се в „Учението на Дванадесетте апостоли” (Didache XII apostolorum: La Didache. Instructions des Apötres, ed. J.P. Audet. Paris, 1958, c. IX, 2), се съдържа изразът „светата лоза Давидова” (ἡ ἁγιά ἄμπελος Δαυίδ), отнасящ се към Христос.

Защо Христос нарича Себе Си „истинска лоза“? Нима обикновените лози не са истински? Тук прилагателното „истински” (άληθινός) има несъмнено значение на „принадлежащ към висшия свят, но действащ в този свят между хората подобно на лоза, подчинена на закона за органичния живот” (Холцман). С това Господ иска да каже, че Неговото отношение към хората най-добре е да се сравни с отношенията на стъблото на лозата с нейните пръчки.

Моят Отец е лозарят(ὁ γεωργός, букв. земеделецът). Както показва употребената тук гръцка дума, това не е обикновен работник, а стопанин. Той е насадил истинската лоза – Христос, като Го е изпратил в света.

15:2. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.

Пръчките на лозата – тоест на Христос – са всички вярващи или обърнали се в християнската вяра (Господ тук обръща погледа Си към далечното бъдеще). Между християните ще има немалко такива, които ще бъдат християни само по име, а вътрешно ще бъдат чужди на Христос. Такива Бог отсича от общение с Христос. Това отсичане отначало става невидимо, а след това ще се извърши и на страшния последен съд. И обратното, Бог „очиства“ добрите пръчки, отстранявайки от тях всичко, което разваля чистотата и вкуса на получаваното от лозите вино: това са т. нар. „незрели лакомци“. По отношение на истинските християни, които трябва да принасят само плодовете на добродетелта, Бог действа по същия начин. Той ги очиства, често чрез тежки изпитания (1 Пет. 1:6 – 7) от всичко, което им пречи да вървят по пътя на духовното самоусъвършенстване.

15:3. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал.

Апостолите вече са очистени чрез Христовото слово  (срв. Иоан 13:8 – 11 – 11), т. е. чрез учението на Христос, което те са приели с вяра (срв. Деян. 15:9). Това им дава сила да отблъскват вредните влияния на греховния свят.

15:4. Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене.

15:5. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо.

Апостолите трябва да запазят тази чистота и да пребъдват само в Христос, като в истиска  благородна лоза. Ако те мислят, че могат да сторят каквото и да било, без да получават живителни сокове от тази лоза, то те грешат: без Христос няма да направят нищо добро.

15:6. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят.

Тук  се посочва как постъпват обикновено лозарите с изсъхналите пръчки. Така на Страшния съд ще се постъпи и с отстъпилите от Христос (срв. Мат. 13:30, 40, 41).

Но как можем да съвместим отпадането от Христос, което тук изглежда възможно, с онова, което Господ казва по-рано (Иоан 6:39 и сл.; 10:28, 29) за безопасността, която Той обещава на повярвалите в Него? От една страна, Той казва, че Отец желае Синът да не изгуби никого, а после говори за онези, които отпадат от Него и погиват. Въпросът се разрешава, като си припомним, че евангелист Йоан счита отпадналите от Христос за неистински Негови последователи. „Те излязоха от нас, но не бяха наши” – казва евангелист Йоан за онези противници на християнството, които преди това са били християни (1 Иоан 2:19).

15:7. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде.

Господ току-що е споменал за необходимостта апостолите да пребивават в Христос. А сега Той посочва плодовете от това: молитвите им ще бъдат чути (срв. Иоан 14:13 – 14 – 14). Разбира се, Господ има предвид тези случаи, когато човекът, пребиваващ в Него, се моли за онова, което и Христос иска за хората.

15:8. С това ще се прослави Моят Отец, ако вие принасяте много плод, и тогава ще бъдете Мои ученици.

„плод“. За да насърчи учениците да вършат добри дела („плод“), Христос им казва, че така те ще прославят Неговия Отец и ще станат в пълния смисъл Христови ученици. Очевидно Христос знае, че за учениците този мотив изглежда много силен, че те искат да прославят Бога и да бъдат не по име, а на дело ученици на Христос.

15:9. Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов.

15:10. Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му.

Както Отец обича Христос, защото Той изпълнява Неговата воля, така и учениците могат да запазят любовта на Христос, като изпълняват Неговата воля, изразена в заповедите Му.

15:11. Това ви казах, за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна.

Всичко, което Христос е говорил по-горе (стихове 1 – 10), е казано с цел апостолите да възприемат в себе си радостта Христова – онази радост, която Той има в Себе Си винаги, даже и в настоящия предсмъртен час. Тази радост произтича от това, че Той съзнава Своето единство с Бога. И апостолите ще имат „съвършена“ или пълна радост, когато пребъдат в общение с Христос.

15:12. Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих.

„да любите един другиго“. Апостолите трябва да поддържат помежду си общение с любов. Те трябва да се обичат един другиго, както Христос е възлюбил тях (вж. тълкуванието към Иоан 13:34), и саможертвата за братята да считат за най-висша проява на тази любов (срв. Иоан 10:11).

15:13. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.

„за своите приятели“. Господ засега говори тук само за саможертва за приятелите, а не за всички хора (каквато Той Самият е извършил. Вж. Рим. 5:6, 8, 10). Това ограничаване на мащаба на саможертвата се обяснява с това, че Господ е жалил Своите смутени от предстоящата раздяла с Него ученици и не е искал да поставя пред тях изисквания, които в този момент са прекалено тежки за тях. След време учениците сами, под въздействието на Светия Дух, ще осъзнаят цялата сила на дадената им от Христос заповед за любов и към враговете (Мат. 5:44).

15:14. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам.

„Вие сте Ми приятели“. За да насърчи учениците да изпълняват Неговите заповеди, Христос казва, че изпълнявайки тези заповеди, апостолите няма да бъдат подобни на слуги, на които господарят им дава различни заповеди, а напротив, ще се покажат като приятели на Христос. Има голяма разлика в това, с какво чувство се изпълнява поръчаното ни дело. Можем да гледаме на него само като на наше задължение и затова да го изпълняваме без желание, а можем да го извършваме от любов към този, който ни го е поверил. Разбираемо е, че във втория случай делото ще бъде извършено много по-добре, отколкото в първия. Учениците трябва да изпълняват заповедите на Христос като Негови приятели.

15:15. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си.

Не ви наричам вече слуги. Господ е наричал така учениците и преди (Иоан 13:16), но и по-късно ги нарича със същото име (стих 20). Как тогава Той казва, че не нарича вече така? Несъмнено тук изразът „наричам” не трябва да се разбира буквално, а преносно. Господ може и да нарича учениците слуги, но не се отнася към тях като към слуги: Той ги довежда до разбиране на целия план на божественото домостроителство, докато на обикновените слуги техният господар не открива плановете си, заставяйки ги без всякакви разсъждения да изпълняват неговите заповеди.

15:16. Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде.

Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах. Ето още един мотив за това учениците винаги да изпълняват заповедите на Христос, винаги да Му служат. Докато при евреите е било обичайно желаещите да се учат на Мойсеевия закон сами да си избират учители-равини, апостолите са станали ученици на Христос едва когато Той Сам ги е избрал и призовал при Себе Си. Но те са сключили с Него дружески договор, и затова не искат да разтрогват този договор.

„и ви поставих. Тук се посочва особеното йерархично положение на апостолите в Църквата (срв. Деян. 20:28; 1 Кор. 12:28).

„да идете – да отидете като Мои апостоли (срв. Мат. 28:19) и да принасяте плод, т. е. да разпространяване Евангелието и да го утвърждавате здраво на земята („и плодът ви да пребъдва“).

Това е първата цел на избирането на апостолите. Другата цел е посочена в думите: „та, каквото и да поискате..“. Господ, избирайки учениците, е желаел да стори много полезни неща и за тях самите, искал е молитвите им да бъдат изпълнявани от Бога.

15:17. Това ви заповядвам: да любите един другиго.

15:18. Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил.

„Мене преди вас е намразил“. Сега Господ говори за онази омраза, с която избраните от Христос апостоли ще бъдат посрещнати в света, когато започнат да изпълняват Неговите заповеди. Господ ги утешава с това, че Той преди тях е изпитал тази омраза на света към Себе Си.

15:19. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.

„затова светът ви мрази“. Господ им казва, че тази ненавист е естествена, а всичко естествено и обикновено не бива да плаши човека. Даже напротив, апостолите трябва да бъдат благодарни за тази ненавист, защото съществуването ѝ ясно свидетелства, че те са на правилния път, че не са заразени от греховете на света: омразата към Църквата представлява, така да се каже, уверение, че Църквата стои на висотата на своята задача, която ѝ е поставил нейният Основател. („Светът“ при евангелист Йоан навсякъде се представя като намиращ се под властта на греха срв. Иоан 14:30).

15:20. Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят.

Господ повтаря тази мисъл (в стихове 20 и 21), употребявайки при това същите изрази, с които Той говори за съдбата на учениците, когато ги изпраща за първи път на проповед на Евангелието (вж. Мат. 10:22 – 25, 28).

15:21. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил.

 „не знаят Оногова, Който Ме е пратил“. Тук е посочена причината за омразата на света към проповедниците на Евангелието, които учат хората да вярват в Христос („заради Моето име“). Тази причина е била посочена от Господ и по-рано (вж. Иоан 8:19).

15:22. Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си.

„нямат извинение“. Тъй като светът би могъл в свое оправдание да изтъкне незнанието, за което говори тук Христос, то Той разяснява, че такова самооправдание е неоснователно. Самото неведение е грях, след като Христос е поучавал и извършвал велики чудеса пред очите на юдеите. Ако те не са успели въпреки това да придобият истинско познание за Бога, Който е изпратил Христос, то ясно е, че таят в сърцето си омраза не само към Христос, Когото не са познали, но и към Бога.

15:23. Който Мене мрази, мрази и Отца Ми.

15:24. Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не щяха да имат; а сега и видяха, и намразиха, и Мене, и Отца Ми.

15:25. Но това стана, за да се сбъдне словото, писано в Закона им, че Ме намразиха без вина.

 „за да се сбъдне словото“. Учениците може би са мислили, че неверието на света е било неочаквано за техния Учител. Затова Господ им казва, че това неверие, тази омраза към Него от страна на света е изпълнение на старозаветното пророчество. Господ говори тук преди всичко за думите на св. пророк Давид, съдържащи се в Пс. 68:5. В него Давид описва гоненията на враговете си, но Господ вижда в Давид Своя първообраз, а в отношението на враговете към Давид вижда предобраз на онова отношение, което ще заеме светът към истинския Цар Израилев, потомъка на Давид по плът (поради тази причина псалм 68 е прието да се нарича месиански-първообразен). Същите мисли се съдържат и в Пс. 34:19 и 118:161.

Псалмите тук са наречени „закон“ в общ смисъл, защото евреите са смятали цялото Писание за ръководен принцип на живота. Наричайки закона „техен“, т.е. еврейския закон, Господ не иска да отрече задължителността на закона за Своите последователи, а само да посочи, че евреите твърде често са наричали закона свое свещено притежание. Именно тази опора сега говори срещу тях, като ги изобличава за несправедливото им отношение към Христос.

15:26. А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене;

За тази виновност на света, отхвърлил Христос, ще свидетелства Духът Утешител и самите апостоли, които могат да припомнят на света много факти от дейността на Христос, тъй като са били с Него от самото начало на служението Му („отначало сте с Мене“).

„изхожда от Отца. Тук се съдържа учението за вечното изхождане на Светия Дух от Отца. Това проличава от следното: 1) за изхождането от Отца се говори като за нещо настояще и постоянно (ἐκπορεύεσθαι е в сегашно време), а за временното изпращане на Светия Дух в света Христос говори като за нещо бъдещо („Аз ще ви пратя“, срв. Иоан 14:16, 26). 2) Ако разбираме израза „изхожда”, в смисъл на бъдеще: „ще излезе”, то този израз би бил напълно излишно повторение на първите думи от стих 26 – „кога дойде” и „ще пратя”.

Западните тълкуватели (Лутард, Хенгстенберг, Холцман и др.) все пак настояват, че тук става дума само за „временно“ изпращане на Духа от Отца, тъй като, казва например Холцман,  точката, върху която се устремява или слиза Духът, е земята. Но по-скоро може да се каже, че тук за изхождането на Духа се говори самостоятелно: думата „изхожда” е добавена, за да обозначи отличителното свойство на Духа във вечността. В противен случай Христос, за да избегне всякакво недоразумение, би могъл да каже, ако имаше предвид само временно изхождане на Духа от небето: „Ние, тоест Аз и Отец, ще изпратим Духа. Защото по подобен начин Той обобщава Своето идване и идването на Отца в израза „Ние ще дойдем при Него...“  (Иоан 14:23).

15:27. а и вие ще свидетелствувате, понеже отначало сте с Мене.

 „а и вие“. Тъй като свидетелството на апостолите съвпада със свидетелството на Светия Дух, действащ в тях, то, след като тяхното свидетелство изрично се подчертава, на това място трябва да виждаме указание за тяхното служение като евангелисти, за това как те ще предават историята на живота на Христос, за което силата на техните спомени като лични свидетели е от голямо значение.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dydff 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен