Личността на автора на Евангелието
Евангелист Лука, според разказите на някои древни църковни писатели (Евсевий Кесарийски, Йероним, Теофилакт, Евтимий Зигабен и др.), е роден в Антиохия. Името му по всяка вероятност е съкращение на римското име Луцилий. Дали е бил от еврейски или езически произход? На този въпрос отговаря откъсът от Посланието до Колосяни, където Павел отличава Лука от обрязаните (Кол. 4:11 – 14) и, следователно, свидетелства, че Лука е бил от езически произход. Можем уверено да предположим, че Лука е бил юдейски прозелит, преди да влезе в Христовата църква, тъй като е бил много добре запознат с юдейските обичаи. По гражданската си професия Лука е бил лекар (Кол. 4:14), а църковното предание, макар и доста по-късно, казва, че се е занимавал и с живопис (Никифор Калист Ксантопул. "Църковна история"). Кога и как се е обърнал към Христос, не е известно. Преданието, че е бил един от 70-те апостоли на Христос (Epiphanius. Adversus haereses, LI, 12 и др.), не може да се смята за достоверно с оглед на ясното твърдение на самия Лука, който не включва себе си сред свидетелите на живота на Христос (Лука 1:1 и сл.). Той се появява за първи път като спътник и помощник на апостол Павел по време на второто му мисионерско пътуване. Това се случва в Троада, където Лука може би е живял преди това (Деян. 16:8 и сл.). След това той бил с Павел в Македония (Деян. 16:10 и сл.), а по време на третото пътуване – в Троада, Милет и на други места (Деян. 24:23; Кол. 4:14; Флм. 1:24). Той придружава Павел и в Рим (Деян. 27:1 – 28; срв. 2 Тим. 4:10). След това сведенията за него в новозаветните Писания престават и само едно сравнително късно предание (Григорий Богослов) съобщава за мъченическата му смърт; неговите мощи, според Йероним ("De viris illustribus", VII), са пренесени от Ахайя в Константинопол при император Констанций.
Произход на Евангелието от Лука
Според разказа на самия евангелист (Лука 1:1 – 4), той съставя своето Евангелие въз основа на преданието на очевидци и изучаването на писмените записи на това предание, като се опитва да даде сравнително подробно и правилно подредено описание на събитията от евангелската история. Писмените източници, използвани от евангелист Лука, се основават на апостолското предание, но въпреки това му се струват недостатъчни за целта, която е имал при съставянето на своето Евангелие. Евангелието от Марк е един такъв източник, може би дори основният източник за евангелист Лука. Казва се дори, че голяма част от Евангелието на Лука е литературно зависима от Евангелието от Марк (точно това доказва Вайс в работата си върху Евангелието от Марк, като сравнява текстовете на двете Евангелия).
Някои критици са се опитвали да поставят Евангелието на Лука в зависимост от Евангелието на Матей, но тези опити са били крайно неуспешни и сега са изоставени. Ако нещо може да се каже със сигурност, то е, че на някои места Лука използва източник, който е в съгласие с Евангелието на Матей. Това трябва да се каже най-вече за разказа за детството на Иисус Христос. Характерът на този разказ, както и самият изказ на Евангелието в тази част, който много напомня за произведения на юдейската писменост, ни карат да предположим, че тук Лука е използвал юдейски източник, който е бил доста близък до историята за детството на Иисус Христос, разказана в Евангелието от Матей.
И накрая, още в древността се е предполагало, че евангелист Лука, като спътник на апостол Павел, е изложил "Евангелието" именно на този апостол (Irenaeus. Adversus haereses, III, 1, 7; Евсевий Кесарийски, "Църковна история", II, 22, 5). Макар че това предположение е много вероятно и съответства на характера на Евангелието от Лука, който очевидно умишлено е избрал такива разкази, които биха могли да докажат общата и основна мисъл на Павловото евангелие за спасението на езичниците, все пак собственото твърдение на евангелиста (Лука 1:1 и сл.) не насочва към този източник.
Повод и цел, място и време на написване на Евангелието
Евангелието от Лука (както и книгата Деяния на апостолите) е написано за някой си Теофил, за да му даде възможност да се увери, че християнското учение, на което е научен, почива на твърди основи. Изказани са много предположения за произхода, професията и местожителството на този Теофил, но всички тези предположения нямат достатъчно основания. Можем само да кажем, че Теофил е бил благороден човек, тъй като Лука го нарича "достопочтен" (κράτιστε [Лука 1:3] буквално означава "най – силен" – бел. ред.), а от характера на Евангелието, който много наподобява този на учението на апостол Павел, е естествено да заключим, че Теофил е бил обърнат към християнството от апостол Павел и вероятно преди това е бил езичник. Можем да приемем и свидетелството на "Срещи" (съчинение, приписвано на Климент Римски X, 71), че Теофил е бил жител на Антиохия. И накрая, от факта, че в книгата Деяния на апостолите, написана за същия Теофил, Лука не обяснява местата, споменати в разказа за пътуването на апостол Павел до Рим (Деян. 28:12 – 13, 15), можем да заключим, че Теофил е бил добре запознат с тези места и вероятно сам е пътувал до Рим няколко пъти. Но няма съмнение, че Лука не е написал Евангелието само за Теофил, а за всички християни, които са се интересували да научат историята на Христовия живот в такава систематизирана и проверена форма, каквато се намира в Евангелието на Лука.
Това, че Евангелието на Лука във всеки случай е написано за християнин, или по-скоро за християните от средите на езичниците, ясно личи от факта, че евангелистът никъде не представя Иисус Христос като Месията, очакван от евреите, нито се опитва да посочи в делото и учението на Христос изпълнението на месианските пророчества. Вместо това в третото евангелие откриваме многократни указания, че Христос е Изкупител на целия човешки род и че Евангелието е за всички народи. Тази мисъл е изразена още от праведния старец Симеон (II, 31 и сл.), а след това преминава през родословието на Христос, което при евангелист Лука е доведено до Адам, родоначалника на цялото човечество, и което, следователно, показва, че Христос не принадлежи само на еврейския народ, а на цялото човечество. След това, започвайки да описва галилейската дейност на Христос, евангелист Лука поставя на преден план отхвърлянето на Христос от Неговите съграждани – жителите на Назарет, при което Господ посочва една черта, която характеризира отношението на евреите към пророците изобщо – отношение, което кара пророците да напускат еврейската земя заради езичниците или да проявяват своето разположение към езичниците (Илия и Елисей – Лука 4:25 – 27). В беседата на планината евангелист Лука не цитира думите на Христос за Неговото отношение към закона (Лука 6:20 – 49) и фарисейската праведност, а в наставленията си към апостолите пропуска забраната апостолите да проповядват на езичниците и самаряните (Лука 9:1 – 6). Напротив, той единствен разказва за благодарния самарянин, за милосърдния самарянин, за неодобрението на Христос към прекомерното раздразнение на учениците спрямо самаряните, които не са приели Христос. Тук трябва да включим и различни притчи и изказвания на Христос, които имат голяма прилика с учението за праведност от вяра, което апостол Павел провъзгласява в своите послания до църквите, съставени предимно от езичници.
Влиянието на апостол Павел и желанието да се изясни всеобщността на спасението, предложено от Христос, несъмнено са оказали голямо влияние върху избора на материал за Евангелието от Лука. Но няма ни най-малко основание да се предполага, че писателят е имал чисто субективни възгледи и се е отклонявал от историческата истина в творбата си. Напротив, установяваме, че в своето Евангелие той отделя място на такива разкази, които несъмнено са били разработени в юдео-християнския кръг (разказът за детството на Христос). Затова е напразно да му приписваме желанието да приспособи юдейските представи за Месията към възгледите на апостол Павел или желание да издигне Павел пред дванадесетте апостоли и Павловото учение пред юдео – християнството (както твърдят Баур, Хилгенфелд). Подобно предположение се опровергава от съдържанието на Евангелието, което съдържа много части, които са в разрез с подобно предполагаемо желание на Лука (най-напред разказът за раждането и детството на Христос, а след това Лука 4:16 – 30, 5:39, 10:22, 12:6 и следващите, Лука 13:1 – 5, 16:17, 19:18 – 46 и т.н.). За да съгласува предположението си със съществуването на такива раздели в Евангелието на Лука, Баур прибягва до ново предположение, а именно, че Евангелието от Лука в сегашния си вид е дело на човек, който е живял по-късно (редактор).
Екзегети като Голстен, който вижда в Евангелието на Лука съединение на Евангелията на Матей и Марк, смятат, че целта на Лука е била да обедини юдео – християнските и Павловите възгледи, като отдели юдаистичните от изключително Павловите. Същият възглед за Евангелието на Лука като произведение, преследващо чисто помирителни цели на двете борещи се движения в новоначалната Църква, продължава да съществува и в най-новата критика на апостолските писания. Й. Вайс в предговора към своето тълкуване на Евангелието от Лука (2. изд. 1907 г.) стига до заключението, че това Евангелие по никакъв начин не може да бъде признато като имащо за основна цел да възвеличи учението на апостол Павел. Лука проявява пълна "безпартийност" и ако в него има чести съвпадения в мисълта и израза с Посланията на апостол Павел, то е само защото по времето, когато Лука пише своето Евангелие, тези Послания вече са били широко разпространени във всички църкви. Любовта на Христос към грешниците, на проявите на която Лука толкова често се спира, не е специална характеристика на Павловата представа за Христос; напротив, цялата християнска традиция представя Христос като обичащ грешниците …
Времето на написване на Евангелието от Лука някои древни автори отнасят към много ранния период от историята на християнството – към времето на дейността на апостол Павел, докато по-новите коментатори в повечето случаи твърдят, че Евангелието от Лука е написано малко преди разрушаването на Йерусалим: по времето, когато е приключило двугодишното заточение на апостол Павел в Рим. Съществува обаче мнение, подкрепяно от доста авторитетни учени (напр. Б. Вайс), че Евангелието от Лука е написано след 70 г., т.е. след разрушаването на Йерусалим. Това мнение се опитва да намери своето основание главно в 21-ва глава на Евангелието от Лука (Лука 21:24 и сл.), където разрушаването на Йерусалим се приема така, сякаш то вече се е случило. Това изглежда е в съгласие с мнението, което Лука има за положението на християнската църква като намираща се в много потиснато състояние (срв. Лука 6:20 и др.). Въпреки това според убеждението на същия Вайс произходът на Евангелието не може да се отнесе след 70-те години (както правят например Баур и Целер, които поставят произхода на Евангелието на Лука в 110 – 130 г., или както правят Гилгенфелд, Кейм и Фолкмар – в 100 г.). По отношение на това мнение на Вайс може да се каже, че то не съдържа нищо невероятно и дори може би намира основание в свидетелството на светителя Ириней, който казва, че Евангелието от Лука е написано след смъртта на апостолите Петър и Павел ("Срещу ересите", III, 1).
Къде е написано Евангелието от Лука, не е известно от преданието. Според едни мястото на написване е Ахея, според други – Александрия или Кесария. Някои посочват Коринт, други – Рим, но всичко това са само предположения.
За автентичността и целостта на Евангелието от Лука
Авторът на Евангелието не назовава себе си по име, но древната традиция на Църквата единодушно определя апостол Лука като автор на третото Евангелие (Ириней, "Срещу ересите", III, 1, 1; Ориген у Евсевий, "Църковна история", VI, 25 и др.) Вж. също канона на Мураторий). В самото Евангелие няма нищо, което да пречи на приемането на това свидетелство на преданието.
Ако противниците на автентичността му изтъкват, че апостолските мъже изобщо не се позовават на него, това обстоятелство може да се обясни с факта, че за апостолските мъже е било обичайно да се ръководят повече от устното предание за живота на Христос, отколкото от записите за Него. Освен това Евангелието от Лука, което, съдейки по надписа, е имало преди всичко частно предназначение, е могло да бъде разглеждано от апостолските мъже като частен документ. Едва по-късно то придобива значението на задължително ръководство за изучаване на евангелската история. Съвременната критика все още не е съгласна със свидетелството на преданието и не признава Лука за автор на това Евангелие. Причината да се съмняваме в автентичността му е фактът, че критиците (напр. Й. Вайс) признават за автор на Евангелието този, който е написал и книгата Деяния: за това свидетелства не само надписът на книгата Деяния (Деян. 1:1), но и стилът на двете книги. Междувременно критиците твърдят, че книгата Деяния на апостолите изобщо не е написана от самия Лука или от спътник на апостол Павел, а от човек, живял по-късно, който само във втората част на книгата използва бележките, оставени от спътника на апостол Павел (вж. например Деян. 16:10: ние...).
Очевидно е, че това предположение на Вайс възниква заедно с въпроса за автентичността на книгата Деяния на апостолите и затова няма да бъде обсъждано тук. Що се отнася до целостта на Евангелието от Лука, критиците отдавна предполагат, че не цялото Евангелие от Лука е от този автор, а че в него има части, вмъкнати от по-късна ръка. Поради това те са се стремили да отделят така наречения "първо-Лука" (Scholten). Но повечето от новите тълкуватели отстояват позицията, че цялото Евангелие от Лука в своята цялост е написано от евангелиста. Възражения като тези на Й. Вайс едва ли могат да разколебаят убеждението у един здравомислещ човек, че Евангелието от Лука във всичките му части е съвсем цялостно произведение на един автор. (Някои от тези възражения ще бъдат разгледани в "Тълкуване на Евангелието от Лука").
Съдържание на Евангелието
Лука, подобно на Матей и Марк, разделя събитията в Евангелието на две групи, едната от които обхваща дейността на Христос в Галилея, а другата – дейността Му в Йерусалим. Лука съкращава някои от разказите, съдържащи се в първите две евангелия, но привежда и много, които не се срещат в тях. И накрая, той групира и променя по свой начин онези от историите в своето Евангелие, които възпроизвеждат съдържащи се в първите две евангелия.
Подобно на Матей, Лука започва своето Евангелие с първите моменти от новозаветното откровение. В първите три глави той описва:
а) предсказанието за раждането на Йоан Кръстител и Господ Иисус Христос, както и раждането и обрязването на Йоан Кръстител и обстоятелствата, които ги съпътстват (Лука 1);
б) историята на раждането, обрязването и довеждането на Иисус в храма, а след това и появата Му в храма, когато Той е бил 12-годишно момче (Лука 2);
в) дейността на Йоан Кръстител като Предтеча на Месията, слизането на Божия Дух върху Христос при кръщението Му, възрастта на Христос, каквато е била по онова време, и Неговото родословие (Лука 3).
В Евангелието на Лука изобразяването на месианската дейност на Христос е разделено съвсем ясно на три части. Първата част обхваща дейността на Христос в Галилея (Лука 4:1 – 9:50), втората част съдържа речите и чудесата на Христос по време на дългото Му пътуване до Йерусалим (Лука 9:51 – 19:27), а третата част съдържа историята на завършването на месианското служение на Христос в Йерусалим (Лука 19:28 – 24:53).
В първата част, в която евангелист Лука следва евангелист Марк както по отношение на подбора, така и по отношение на последователността на събитията, са пропуснати някои неща от разказа на Марк. Пропуските са следните: Марк 3:20 – 30 – злостните съждения на фарисеите за прогонването на бесовете от Христос; Марк 6:17 – 29 – новината за затварянето в тъмница и смъртта на Кръстителя, а след това всичко, което е дадено в Марк (а също и в Матей) от историята на Христовата дейност в Северна Галилея и Перея (Марк 6:44 – 8:27 и сл.). Чудото с нахранването на множеството народ (Лука 9:10 – 17) е пряко свързано с историята на Петровата изповед и първото предричане за Христовите страдания (Лука 9:18 и сл.). От друга страна, евангелист Лука вместо раздела за призоваването на Симон, Андрей и Заведеевите синове да последват Христос ( Марк 1:16 – 20; срв. Мат. 4:18 – 22) разказва за чудотворния улов на риба, в резултат на което Петър и неговите другари изоставят своето занятие, за да последват Христос постоянно (Лука 5:1 – 11), а вместо разказа за неприемането на Христос в Назарет (Марк 6:1 – 6; срв. Мат. 13:54 – 58) помества разказ със същото съдържание, описвайки първото посещение на Христос като Месия в бащиния Му град Назарет "дето бе възпитан" (Лука 4:16 – 30). Освен това след призоваването на 12 – те апостоли Лука помества в Евангелието си следните части, които не са налични в Евангелието на Марк: Проповедта на планината (Лука 6:20 – 49), но в по-кратка форма, отколкото е представена в Евангелието на Матей, въпросът на Кръстителя към Господ за Неговото месианство (Лука 7:18-35) и разказът за възкресяването на младежа от Наин (Лука 7:11-17), вмъкнат между тези две части, след това разказът за помазването на Христос по време на трапезата в дома на фарисея Симон (Лука 7:36-50) и имената на галилейските жени, които услужили на Христос със своя имот (Лука 8:1 – 3).
Тази близост на Евангелието от Лука с Евангелието от Марк несъмнено се дължи на факта, че и двамата евангелисти са написали своите евангелия за християни езичници. И двамата евангелисти проявяват също така желание да представят евангелските събития не в точната им хронологична последователност, а да дадат пълна и ясна представа за Христос като основател на Месианското Царство. Отклоненията на Лука от Марк могат да се обяснят с желанието му да отдели повече място на историите, които Лука заимства от преданието, а също и с желанието му да групира фактите, съобщени на Лука от очевидци, така че Евангелието му да представи не само образа на Христос, Неговия живот и дела, но и Неговото учение за Божието Царство, изразено в речите и разговорите Му както с учениците, така и с противниците Му.
За да изпълни систематично този замисъл, Лука поставя между двете преобладаващо исторически части на своето Евангелие – първата и третата – средна част (Лука 9:51 – 19:27), в която преобладават разговорите и речите, като в тази част той предава речи и събития, които според другите Евангелия са се случили по друго време. Някои тълкуватели виждат в тази част точно хронологично изложение на събитията, основавайки се на казаното от самия евангелист Лука, който обещава да изложи всичко "наред" (καθ´ ἑξῆς – Лука 1:3). Но подобно предположение едва ли е основателно. Макар че евангелист Лука казва, че иска да опише всичко "наред", това не означава, че иска да даде в Евангелието си хроника на живота на Христос. Напротив, целта му е чрез точното изложение на евангелската история да даде на Теофил пълна увереност в истинността на ученията, в които е бил наставляван. Лука е запазил общия последователен ред на събитията: неговата евангелска история започва с раждането на Христос и дори с раждането на Неговия Предтеча; след това идва описанието на общественото служение на Христос и моментите, когато Христос разкрива учението за Себе Си като Месия, накрая цялата история завършва с разказ за събитията от последните дни на Христос на земята. Не е било необходимо да се изброява в последователен ред всичко, което Христос е извършил от кръщението до възнесението Си – за целта на Лука е било достатъчно да предаде събитията от евангелската история групирани по определен начин. За това намерение на евангелист Лука свидетелства и фактът, че повечето от разделите на втората част не са свързани помежду си с точни хронологични указания, а с прости преходни формули: "случи се" – Καὶ ἐγένετο (Лука 11:1, 14:1, в бълг. превод тези изречения започват с "Когато..", бел. пр.); Ἐγένετο δὲ (Лука 10:38, 11:27), "и ето" – Καὶ ἰδοὺ (Лука 10:25), "каза" – Ἔλεγε δὲ (Лука 12:54) и т.н., или чрез прости свързващи думи: "пък, и, а" (δέ – Лука 11:29, 12:10). Тези преходи очевидно се правят не за да се определи времето на събитията, а само тяхната обстановка. Не може да не се отбележи също така, че евангелистът описва тук събития, които са се случили в Самария (Лука 9:52), след това във Витания, недалеч от Йерусалим (Лука 10:38), после отново някъде далеч от Йерусалим (Лука 13:31), в Галилея – с една дума, това са събития от различно време, а не само тези, които са се случили по време на последното пътуване на Христос до Йерусалим за Пасхата на страданията. [1]
И накрая, в третата част (Лука 19:28 – 24:53) Лука понякога се отклонява от хронологичния ред на събитията в интерес на своето групиране на фактите (например той поставя отричането на Петър преди съденето на Христос пред първосвещеника). И тук Лука се придържа към Евангелието на Марк като източник на своя разказ, като допълва разказа си с информация от друг, неизвестен източник. [2]
Планът на Евангелието
В съответствие с целта си да даде основа за вяра в учението, което вече е било преподадено на Теофил, Лука планира цялото съдържание на своето Евангелие така, че то да доведе читателя до убеждението, че Господ Иисус Христос е извършил спасението на цялото човечество, че е изпълнил всички старозаветни обещания за Месията като Спасител не само на еврейския народ, но и на всички народи. Естествено, за да постигне тази цел, евангелист Лука не е трябвало да превърне своето Евангелие в хроника на евангелските събития, а по-скоро да групира всички събития по такъв начин, че разказът да направи желаното впечатление на читателя.
Планът на евангелиста проличава още във въведението към разказа за месианското служение на Христос (Лука 1 – 3). В разказа за зачеването и раждането на Христос се споменава, че ангел възвестил на Пресветата Дева раждането на Син, Когото тя ще зачене със силата на Светия Дух и който следователно ще бъде Син Божи, а по плът – Син Давидов, Който ще заеме завинаги престола на Своя баща Давид. Раждането на Христос като раждане на обещания Изкупител е обявено чрез ангела на пастирите. Когато младенецът Христос е внесен в храма, боговдъхновените старец Симеон и пророчица Анна свидетелстват за Неговото високо достойнство. Самият Иисус, все още 12 – годишно момче, вече обявява, че трябва да бъде в храма като в дом на Своя Отец. При кръщението Си в Йордан Той получава небесно свидетелство, че е възлюбеният Божи Син, Който е получил пълнотата на даровете на Светия Дух за Своето месианско служение. И накрая, Неговото родословие в 3 глава, което води началото си от Адам и Бог, свидетелства, че Той е родоначалник на новото човечество, родено от Бога чрез Светия Дух.
След това първата част на Евангелието описва месианското служение на Христос, което се осъществява със силата на Светия Дух, пребиваващ в Христос (Лука 4:1). Със силата на Светия Дух Христос побеждава дявола в пустинята (Лука 4:1 – 13), а след това в тази "сила на Духа" в Галилея и в Назарет, родния Му град, Той се обявява за Помазаник и Изкупител, предсказан от старозаветните пророци. Тъй като там не намира вяра в Себе Си, Той напомня на невярващите Си съграждани, че Бог е подготвил приемането на пророците сред езичниците още в Стария Завет (Лука 4:14 – 30).
След това събитие, което има предвещателно значение за бъдещото отношение към Христос от страна на юдеите, следва поредица от дела, извършени от Христос в Капернаум и околностите му: изцелението на бесноватия човек със силата на Христовото слово в синагогата, изцелението на тъщата на Симон и на други болни и бесновати хора, които са водени и носени при Христос (Лука 4:31 – 44), чудотворното улавяне на риба, изцелението на прокажения. Всички те са представени като събития, които разпространяват от уста на уста мълвата за Христос и довеждат при него множество хора, които идват да чуят Христовото учение и водят със себе си болните си с надеждата, че Христос ще ги излекува (Лука 5:1 – 16).
След това следват група случки, които карат фарисеите и книжниците да се конфронтират с Христос: опрощаване на греховете на излекувания парализиран (Лука 5:17 – 26), обявяване в дома на митаря, че Христос не е дошъл да спаси праведните, а грешниците (Лука 5:27 – 32), оправдаване на Христовите ученици за неспазването на постите поради това, че Женихът – Месия е с тях (Лука 5:33 – 39), и за нарушаване на съботата (Лука 5:27 – 32). 27 – 32), тъй като Христос е господар на съботата, при това потвърдено от чудото, което Христос извършва в събота над човека с изсъхналата ръка (Лука 6:1 – 11). Но докато тези дела и твърдения на Христос дразнят противниците Му до такава степен, че те започват да мислят как да Го заловят, Той избира 12 от учениците Си за апостоли (Лука 6:12 – 16), обявява в проповедта от планината на всеослушание пред целия народ, който Го следва, основните принципи, върху които ще се изгражда основаното от Него Царство Божие (Лука 6:17 – 49), а след като слязъл от планината, не само изпълнил молбата на стотника езичник да излекува слугата му, защото стотникът проявил такава вяра в Христос, каквато Христос не намирал дори в Израил (Лука 7:1 – 10), но и възкресил сина на вдовицата от Наин, след което бил прославен от всички, придружаващи погребалната процесия, като пророк, изпратен от Бога на избрания народ (Лука 7:11 – 17).
Пратеничеството на Йоан Кръстител до Христос с въпроса дали Той е Месията кара Христос да посочи делата Си като доказателство за Неговото месианско достойнство и същевременно да упрекне народа за недоверието му към Йоан Кръстител и към Него, Христос. По този начин Христос прави разграничение между онези слушатели, които жадуват да чуят от Него посочване на пътя на спасението, и онези, които са голямо множество и не вярват в Него (Лука 7:18 – 35).
Следващите части, в съзвучие с намерението на евангелиста да покаже различието между юдеите, които са слушали поученията на Христос, представят редица факти, илюстриращи това разделение сред народа, и едновременно с това отношението на Христос към народа, към различните му части, съобразно тяхното отношение към Него. Тук спадат следните случаи: помазването на Христос от каещата се грешница и поведението на фарисея (Лука 7:36 – 50), споменаването на галилейските жени, които служат на Христос с имуществото си (Лука 8:1 – 3), притчата за различните качества на полето да ражда посятото, с указание за ожесточаването на народа (Лука 8:4–18), отношението на Христос към Неговите роднини (Лука 8:19.21), преминаването през Гадаринската земя, по време на което се разкрива маловерието на учениците, и изцелението на бесноватия човек, като се отбелязва контрастът между безчувственото равнодушие на герасинците към чудото, извършено от Христос, и благодарността на изцеления човек (Лука 8:22 – 39), изцелението на кръвотечивата жена и възкресяването на дъщерята на Иаир, защото и жената, и Иаир са показали вярата си в Христос (Лука 8:40 – 56).
След това следват събитията, разказани в 9. глава, които са имали за цел да укрепят Христовите ученици във вярата им: учениците получават силата да изгонват и изцеляват болни заедно с указания как да действат по време на проповедническото си пътешествие (Лука 9:1 – 6), като се посочва как тетрархът Ирод разбирал дейността на Иисус (Лука 9:7 – 9), нахранването на петте хиляди души, чрез което Христос показва на завърналите се от пътешествие апостоли силата Си да помага във всяка нужда (Лука 9:10 – 17), въпросът на Христос за кого Го смята народът и за кого учениците, както и изповедта на Петър от името на всички апостоли: "Ти си Христос Божий", и след това предсказанието на Христос, че ще бъде отхвърлен от представителите на народа и за Неговите смърт и възкресение, както и призивът към учениците да Му подражават в саможертвата, за което Той ще ги възнагради при второто Си славно пришествие (Лука 9:18 – 27), преображението на Христос, което дава на учениците Му представа за бъдещата Му прослава (Лука 9:28 – 36), изцелението на бесноватото момче – лунатик – което Христовите ученици не можели да излекуват поради слабостта на вярата си – което чудо довело до възторжена възхвала на Бога от страна на народа. В същото време обаче Христос отново посочва на учениците си съдбата, която Го очаква, а те не разбират това така ясно изказване на Христос (Лука 9:37 – 45).
Тази неспособност на учениците да разберат пророчеството за смъртта и възкресението на Христос, въпреки че са изповядвали Неговото месианско достойнство, се дължи на факта, че те все още са имали същите представи за царството на Месията като еврейските книжници, които са считали месианското царство за земно, политическо царство, и същевременно свидетелства колко слабо все още познавали естеството на Божието царство и неговите духовни блага. Ето защо според Евангелието на Лука Христос прекарва останалото време преди тържественото Си влизане в Йерусалим, за да научи учениците Си на тези основни истини за природата на Божието царство, неговия вид и разпространение (втората част), за това какво е необходимо, за да се постигне вечен живот, и да ги предупреди да не се увличат по ученията на фарисеите и възгледите на враговете Му, които Той накрая ще дойде да съди като Цар на това Божие царство (Лука 9:51 – 19:27).
Накрая, в третата част, евангелистът показва как Христос доказва чрез Своите страдания, смърт и възкресение, че наистина е обещаният Спасител и помазаният от Светия Дух Цар на Божието Царство. Когато изобразява тържественото влизане на Господ в Йерусалим, евангелист Лука говори не само за възхищението на народа, за което съобщават и другите евангелисти, но и за това, че Христос възвестява Своя съд над непокорния Му град (Лука 19:28 – 44), а след това, заедно с Марк и Матей, разказва как посрамил враговете Си в храма (Лука 19:28 – 44), и след това, като посочва превъзходството на храмовото дарение на бедната вдовица над даренията на богатите, Той обявява пред учениците Си съдбата на Йерусалим и на Своите последователи (Лука 21:1 – 36). В описанието на страданията и смъртта на Христос (Лука 22 – 23) се разкрива, че Юда е бил подтикнат от сатаната да предаде Христос (Лука 22:3), а след това уверението на Христос, че ще яде вечерята със Своите ученици в Царството Божие и че старозаветната Пасха занапред ще бъде заменена с установената от Него Евхаристия (Лука 22:15 – 23). Евангелистът споменава също така, че на Тайната вечеря Христос, призовавайки учениците към служение, а не към господство, все пак им обещава господство в Своето Царство (Лука 22:24 – 30). По-нататък следва разказ за три момента от последните часове на Христос: обещанието на Христос да се моли за Петър, дадено с оглед на предстоящото му падение (Лука 22, 31 – 34), призивът към учениците да се борят срещу изкушенията (Лука 22, 35 – 38) и молитвата на Христос в Гетсимания, при която Той е укрепен от Ангел от небето (Лука 22, 39 – 46). След това евангелистът разказва за залавянето на Христос и за изцелението на ранения слуга на Петър (Лука 22:51), както и за укора Му към първосвещениците, дошли с войниците (Лука 22:53). Всички тези подробности ясно показват, че Христос е отишъл на страдания и смърт доброволно, със съзнанието за тяхната необходимост, за да бъде извършено спасението на човечеството.
При изобразяването на Христовите страдания отричането на Петър е представено от Лука като свидетелство, че дори по време на собствените Си страдания Христос жалеел слабия Си ученик (Лука 22:54 – 62). След това следва описание на великите страдания на Христос в следните три части:
1) отричането на висшето достойнство на Христос, отчасти от войниците, които се подигравали на Христос в двора на първосвещеника (Лука 22:63 – 65), но най-вече от членовете на Синедриона (Лука 22:66 – 71),
2) признаването на Христос за мечтател по време на съда при Пилат и Ирод (Лука 23:1 – 12), и
3) предпочитането на разбойника Варава пред Христос от страна на народа и осъждането на Христос на смърт чрез разпъване на кръст (Лука 23:13 – 25).
След като изобразява дълбочината на Христовите страдания, евангелистът отбелязва такива особености на тези страдания, които ясно свидетелстват, че Христос дори в Своите мъчения е останал Цар на Царството Божие. Евангелистът съобщава, че Осъденият: а) като съдия Той се обръща към жените, които плачат за Него (Лука 23:26 – 31), и моли Отец за Своите врагове, които без да съзнават са извършили престъпление срещу Него (Лука 23:32 – 34); б) дава място в рая на покаялия се разбойник, като имащ право на това (Лука 23:35 – 43); в) съзнава, че умирайки, предава на Отца Сам духа Си (Лука 23:44 – 46); г) бил е признат за праведен от стотника и със смъртта Си е предизвикал разкаяние сред хората (Лука 23:47 – 48); и д) бил е почетен с особено тържествено погребение (Лука 23:49 – 56).
И накрая, в разказа за Христовото възкресение евангелистът разкрива такива събития, които ясно доказват величието на Христос и служат за изясняване на извършеното от Него дело на спасението. А именно: свидетелството на ангелите, че Христос е победил смъртта според предреченото от Него (Лука 24:1 – 12), след това явяването на Самия Христос на пътниците към Емаус, на които Христос разкрива чрез Писанията необходимостта от Своите страдания, за да влезе в славата Си (Лука 24:13 – 35), явяването на Христос на всички апостоли, на които Той също обяснява пророчествата, които говорят за Него, и им възлага да проповядват вестта за опрощаване на греховете в Негово име на всички народи (Лука 24:36 – 49). Накрая, след като е изобразил накратко възнесението на Христос на небето (Лука 24:50 – 53), евангелист Лука завършва своето Евангелие, което действително представлявало потвърждение на цялото християнско учение, преподадено на Теофил и други християни сред езичниците: Христос тук наистина е изобразен като обещания Месия, като Син Божи и Цар на Царството Божие.
Източници и помагала при изучаването на Евангелието от Лука
От светоотеческите коментари върху Евангелието от Лука най-задълбочени са трудовете на блажения Теофилакт и Евтимий Зигабен. От нашите руски коментатори на първо място трябва да се постави епископ Михаил ("Тълкувателно евангелие"), следван от Д. П. Боголепов, който е съставил учебно ръководство за четене на Четвероевангелието; Б. И. Гладков, който е написал "Тълкувателно евангелие", и професор М. Богословски от Казанската духовна академия, който е съставил следните книги: 1) "Детството на нашия Господ Иисус Христос и Неговите предшественици според евангелията на св. апостоли Матей и Лука". Казан, 1893 г. и 2) "Общественото служение на нашия Господ Иисус Христос според разказите на светите евангелисти". Том 1. Казан, 1908 г.
От чуждестранните коментари имаме следните споменати тълкувания: на Кейл (1879), на Майер в редакцията на Б. Вайс (1885 г.), Йохан Вайс (1907), Тренч. "Тълкуване на притчите на нашия Господ Иисус Христос" (1888 г., на руски език) и "Чудесата на нашия Господ Иисус Христос" (1883 г., на руски език) и Меркс (1905 г.).
Цитирани са и следните съчинения: "Животът и учението на Христос" на Гейки, преведена от М. Февейски, 1894 г.; "Животът и времето на Иисус Месията" на Едершейм, преведена от М. Февейски. Том I, 1900 г.; Ревил А. "Иисус Назарянина", превод на Зелински Том I – II, 1909 г., и някои статии от духовни списания.
Бележки:
[1] Някои тълкуватели, за да запазят в този раздел хронологичния ред, са се опитали да намерят в него указания за две пътувания на Христос до Йерусалим – за празника на обновлението и за празника на последната Пасха (Шлайермахер, Олсхаузен, Неандер), или дори за три, които Йоан споменава в своето Евангелие (Визелер). Но без да говорим, че тук няма никакъв определен намек за различни пътувания, срещу подобно предположение ясно говори онова място в Евангелието от Лука, където е посочено, че евангелистът иска да опише в този раздел само последното пътуване на Господ в Йерусалим – към Пасхата на страданията. В Лука 9:51 се казва: "А когато наближаваха дните, когато Той щеше да бъде взет от света, пожела да отиде в Йерусалим". Вижте коментарите към 9 глава.
[2] Само Лука има разкази за митаря Закхей (Лука 19:1 – 10), за спора на учениците по време на Евхаристията (Лука 22:24 – 30), за съденето на Христос при Ирод (Лука 23:4 – 12), за жените, които оплакват Христос по време на пътя Му към Голгота (Лука 23 27 – 31), за разговора с разбойника на кръста (Лука 23:39 – 43), явяването на пътниците към Емаус (Лука 24:13 – 35) и някои други сведения, които представляват допълнение към разказите на евангелист Марк.
